Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (22)

21.

Понякога се чудя какво правя тук — признавам си.

След като бях дошла в Италия, за да изпитам удоволствие, през първите седмици тук ме обзе паника как човек би трябвало да го постигне. Честно казано, чистото удоволствие не е моята културна парадигма. Произхождам от дълга поредица свръхдобросъвестни хора. Майка ми е от семейство на шведски имигранти фермери, които на снимките изглеждат като хора, които ако изобщо някога са виждали нещо приятно, сигурно са го стъпкали с подкованите си ботуши. (Чичо ми ги нарича всичките „говеда“.) Родителите ми по бащина линия са английски пуритани, страшни любители на развлеченията, дума да няма. Ако проследя назад родословието на баща си чак до седемнайсети век, действително ще намеря роднини с имена като Дилиджънс и Мийкнес^[1].

Моите родители имат малка ферма и двете със сестра ми израснахме с труд. Научени сме да може да се разчита на нас, да сме отговорни, отличнички на класа, да сме най-организираните и способни детегледачки в града, истински миниатюрни модели на нашата трудолюбива майка — фермерка и бавачка. Като две малки швейцарски ножчета, многофункционални по рождение. Нашето семейство много се забавляваше, много се смееше, но стените бяха покрити от списъци със задачи и аз никога не бездействах и не видях и друг да бездейства — нито веднъж през целия си живот.

Обаче общо взето, американците са неспособни да се отдават изцяло на удоволствието. Нашата нация търси забавления, но не търси задължително удоволствия. Американците харчат милиарди, за да имат всякакви развлечения — от порнография и увеселителни паркове до войни, но това не е съвсем същото като тихата наслада. Съвременните американци работят по-усилено, по-дълго и по-напрегнато от всеки друг на света. Но както отбеляза Лука Спагети, на нас, изглежда, ни харесва. Тревожните статистики подкрепят това наблюдение, като показват, че много американци се чувстват по-доволни и щастливи в своите офиси, отколкото у дома. Разбира се, всички без изключение работим прекалено неуморно, после неизбежно моторът ни прегрява и се налага да прекараме целия уикенд по пижами, като ядем овесени ядки направо от кутията и блеем в телевизора в кротка кома (което е обратното на работа, да, но не е точно същото като удоволствието). Американците всъщност не умеят да не правят нищо. Това е причината за големия печален американски стереотип — прекалено стресираният служител, който отива на почивка, но не може да се отпусне.

Веднъж попитах Лука Спагети дали италианците имат същия проблем, когато са в отпуск. Той толкова силно се разсмя, че едва не заби мотора си в един фонтан.

— О, не! — отвърна той. — Ние сме майстори на bel far niente.

Това е много приятен израз. Bel far niente означава „красотата да не правиш нищо“. Вижте, италианците поначало винаги са били много отрудени хора, особено онези многострадални работници, известни като braccianti (наречени така, защото имали само грубата сила на своите мишци, braccie, за да оцелеят в този свят). Но дори на фона на този изнурителен труд bel far niente винаги е бил съкровен идеал на италианците. Красотата да не правиш нищо е целта на целия ти труд, крайното постижение, за което най-горещо те поздравяват. Колкото по-елегантно и възхитително умееш да не правиш нищо, толкова повече си постигнал в живота. Освен това не е задължително да си богат, за да го изживееш. Има още един прекрасен израз на италиански: l’arte d’arrangiarsi — изкуството да правиш от нищо нещо. Изкуството да превърнеш няколко прости продукта в пиршество или няколко събрали се приятели — в празник. Всеки с талант да постига щастието може да направи това, не само богатите.

За мен обаче главната пречка в преследване на удоволствията беше втълпеното ми чувство за пуританска вина. Наистина ли заслужавам това удоволствие? Също съвсем типично по американски — не си сигурен дали заслужаваш да бъдеш щастлив. Рекламата в Америка изцяло се върти около нуждата да убеди несигурния потребител, че да, на него действително му е гарантирано специално отношение.

„Този «Будвайзер» е за вас! Днес заслужавате почивка! Защото сте достойни за нея! Много се постарахте, скъпи мой!“ И несигурният потребител си мисли: Да! Благодаря! Ще взема да купя стек от шест бири, да му се не види! Може би дори дванайсет! И започва голямото напиване. Последвано от угризенията. Подобни рекламни кампании вероятно няма да са толкова ефективни в италианската култура, където хората вече знаят, че са родени да се радват на този живот. В Италия отговорът на „Днес заслужавате почивка“ може би ще е: Да, така е. Ето защо следобед смятам да си взема почивка, да отскоча до къщата ти и да спя с жена ти.

И сигурно затова, щом казах на италианските си приятели, че съм дошла в страната им, за да изпитам четири месеца пълно удоволствие, нямаха никакви забележки по въпроса. Complimenti! Vai avanti! „Поздравления — казаха те. — Давай. Размажи се. Чувствай се удобно.“ Никой нито веднъж не каза: „Колко си безотговорна“ или „Колко егоистично си угаждаш“. Но въпреки че италианците ми дадоха разрешение да се забавлявам, все още не мога да се отпусна напълно. Първите няколко седмици в Италия всичките ми протестантски синапси нещастно бръмчаха и си търсеха задача. Исках да се заема с удоволствието като с домашно или като с мащабен проект на безпристрастната наука. Размишлявах над въпроси като: „Как най-ефикасно да увелича максимално удоволствието?“ Чудех се дали да не прекарам цялото си време в Италия в библиотеката и да направя проучване върху историята на удоволствията. Или пък да интервюирам италианци, прекарали живота си предимно в наслада, да ги разпитам какво чувстват и после да напиша статия по темата. (С двойни междуредия и с един сантиметър поле отстрани може би? И да я предам рано в понеделник сутринта?)

Когато осъзнах, че единственият належащ въпрос е: „Как аз разбирам удоволствието?“, и че наистина съм в страна, където хората ще ми позволят да изследвам свободно този въпрос, всичко се промени. Всичко стана… възхитително. Само трябваше всеки ден да се питам за първи път в живота си: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес, Лиз? Какво ще ти донесе наслада днес?“ Тъй като не трябваше да се съобразявам с плановете на други хора и да се притеснявам за чужди задължения, този въпрос накрая се избистри и стана абсолютно самостоен.

Беше ми интересно да разбера какво не искам да правя в Италия, след като си бях дала изключителни права да се радвам на преживяванията си. В Италия има толкова много удоволствия, а аз нямах време да ги изпитам всичките. Тук трябва някак си да обявиш кое е главното ти удоволствие, иначе ще се преситиш и объркаш. Затова не се спуснах към модата, операта, киното, фантастичните коли или ските в Алпите. Дори не исках да видя кой знае колко произведения на изкуството. Малко ме е срам да си го призная, но не посетих нито един музей през всичките четири месеца в Италия. (О, Боже, още по-зле е. Признавам, че отидох в един — в Националния музей на пастата в Рим.) Разбрах, че единственото, което наистина искам, е да ям хубава храна и да говоря колкото се може повече хубавия италиански. Това е. Затова обявих два приоритета: говоренето и яденето (най-вече на сладолед).

Удоволствието, което ми доставиха това ядене и говорене, беше неоценимо и все пак съвсем простичко. Веднъж, към средата на октомври, прекарах няколко часа, които може да не се сторят кой знае какво на външния наблюдател, но за мен винаги ще бъдат едни от най-щастливите в живота ми. Близо до апартамента си, само на няколко преки, открих пазар, който не бях забелязала преди.

Приближих се до малка сергия със зеленчуци, на която италианка и синът й продаваха подбран асортимент от продукцията си — например къдрави и зелени почти като водорасли листа спанак, домати, толкова кървавочервени, че приличаха на кравешки органи, и грозде с цвят на шампанско и с ципа, опъната като трико на гимнастичка.

Избрах връзка тънки, светли аспержи. Успях спокойно да попитам жената на италиански дали не мога да взема половината аспержи. Обясних й, че живея сама — не ми трябваше голямо количество. Тя веднага взе връзката от ръцете ми и я раздели на две. Попитах я дали тук всеки ден има пазар и тя отвърна, че идва тук всеки ден в седем сутринта. После синът й, който беше много сладък, ме изгледа закачливо и каза: „Е, опитва се да е тук в седем…“ Всички се засмяхме. Целият този разговор се проведе на италиански — език, от който не знаех и дума преди няколко месеца.

Върнах се в апартамента и си приготвих две рохки кафяви яйца за обяд. Обелих яйцата и ги наредих в чиния до седемте стръка аспержи (които бяха толкова тънки и млади, че изобщо не трябваше да се готвят). Сложих в чинията и малко маслини, четирите бучки козе сирене, което бях купила вчера от formaggeria^[2] по-надолу по улицата и две парченца мазна розова сьомга. За десерт — разкошна праскова, още топла от римското слънце, която жената от пазара ми беше подарила. Много дълго време изобщо не можах да докосна храната, защото беше истински шедьовър, проява на изкуството да направиш от нищо нещо. Накрая, след като попих напълно красотата на своята храна, отидох и седнах върху килимче слънчеви лъчи на голия дървен под и изядох всичко с пръсти, хапка по хапка, докато четях статията си за деня в италианския вестник. Всяка моя молекула преливаше от щастие.

Докато — както често се случваше в първите месеци на моето пътешествие, щом се почувствах щастлива — не се включи алармата на чувството ми за вина. Чух гласа на бившия си съпруг да шепне презрително в ухото ми: Значи заради това захвърли всичко? Заради това унищожи целия ни живот? За няколко стръка аспержи и един италиански вестник?

Отвърнах му на глас.

— Първо на първо — казах, — съжалявам, но това вече не е твоя работа. И, второ, да ти отговоря на въпроса… да.