Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (21)

20.

Трябваше да си намеря някакви приятели. Заех се с проблема, вече е октомври и съм събрала хубава група. Познавам две момичета на име Елизабет в Рим, освен мен. И двете са американки, и двете пишат. Първата Елизабет пише романи, а втората е кулинарен критик. С апартамент в Рим, къща в Умбрия, съпруг италианец и работа, която я кара да пътува из Италия, да опитва храна и да пише за списание „Гурме“, явно втората Елизабет е спасила много сирачета от удавяне в предишния си живот. Не е изненадващо, че знае всички най-добри места за хранене в Рим, включително една gelateria^[1], в която сервират замразен оризов пудинг (ако в рая не сервират такова нещо, не искам да ходя там). Онзи ден ме заведе на обяд и хапнахме не само агнешко, трюфели и рулца от карпачо с пълнеж от лешников мус, но и екзотична порцийка мариновани lampascione, което, както всеки знае, е луковицата на дивия зюмбюл.

Разбира се, вече съм приятелка с Джовани и с Дарио, моите фантастични близнаци в езиковия тандем. Чарът на Джовани според мен го превръща в национално съкровище на Италия. Той ми стана скъп завинаги още първата вечер, в която се видяхме и аз се разочаровах от неспособността си да намеря нужните думи на италиански, а той сложи ръката си върху моята и каза: „Лиз, трябва да си много внимателна към себе си, когато учиш нещо ново.“ Понякога имам чувството, че той е по-възрастен от мен, що се отнася до сериозния му вид, степента му по философия и сериозните му политически убеждения. Опитвам се да го разсмея, но Джовани невинаги разбира шегите ми. Хуморът трудно се улавя на чужд език. Особено когато си такъв сериозен младеж като Джовани. Онази вечер ми каза: „Когато говориш иронично, винаги те разбирам със закъснение. Аз съм по-бавен. Все едно ти си светкавицата, а аз — гръмотевицата.“

И аз си помислих: Да, скъпи! Ти си магнитът, а аз съм желязото! От теб кожата за обувките, от мен връзките!

Но все още не ме е целунал.

Не виждам много често Дарио, другия близнак, макар да прекарва голяма част от времето си със Софи. Софи е най-добрата ми приятелка от езиковия курс и определено е момиче, чиято компания бихте търсили, ако сте на мястото на Дарио. Софи е шведка, на около двайсет и шест-седем години и е толкова сладка, че можеш да я окачиш на въдица и да я използваш вместо стръв за ловене на мъже от всякакви възрасти и националности. Софи току-що си е взела четиримесечен отпуск от хубавата си работа в една шведска банка. За пълен ужас на своето семейство и за удивление на колегите си, защото поискала да дойде в Рим и да се научи да говори красивия италиански. Всеки ден след часовете двете със Софи сядаме край Тибър, ядем сладолед и учим заедно. Това, което правим, не може да се нарече точно „учене“. По-скоро споделяме насладата си от италианския, правим нещо като благоговеен ритуал и винаги си разменяме прекрасни нови идиоми. Например онзи ден научихме, че un’amica stretta означава „близка приятелка“. Но stretta буквално означава „тясна“ за дреха, като „тясна пола“. Значи близка приятелка на италиански е тази, която можеш да носиш стегната, плътно прилепнала към кожата ти и точно такава е моята малка шведска приятелка Софи.

В началото ми харесваше да мисля, че двете със Софи изглеждаме като сестри. Но онзи ден, докато се возехме в такси из Рим, шофьорът попита дали тя не ми е дъщеря. Ей, хора, момичето е само с около седем години по-малко от мен. Мозъкът ми здраво се развихри, за да даде задоволително обяснение на думите му. (Например си помислих: Може би този шофьор, кореняк римлянин, не говори много добре италиански и е искал да попита дали не сме сестри.) Но не. Каза дъщеря и точно това имаше предвид. Много ми се насъбра през последните години. Сигурно изглеждам доста разнебитена и стара след развода. Но както се пее в онази кънтри песен от Тексас: „Аз съм прецакан, съден и татуиран, но ето ме отново тук пред вас…“

Освен това се сдружих и с приятна двойка, Мария и Джулио, с които ме запозна приятелката ми Ан, американска художничка, живяла в Рим допреди няколко години. Мария е от Америка, а Джулио е от Южна Италия. Той снима филми, тя работи за някаква международна селскостопанска организация. Той не говори добре английски, но тя знае чудесно италиански (а също френски и китайски, така че това не ме плаши). Джулио иска да научи английски и попита дали не може да се упражнява да говори с мен в още един тандем на разменни начала. Ако се чудите защо не може просто да научи английски от своята родена в Америка жена, причината е, че те са женени и прекалено много се карат, щом единият се опита да научи другия на нещо. Затова с Джулио се срещаме за обяд два пъти седмично и упражняваме английския и италианския си — добра задача за двама души, които никога не са се дразнели един друг.

Джулио и Мария имат хубав апартамент, а най-впечатляващата му особеност според мен е стената, която Мария някога е изписала с гневни проклятия срещу Джулио (надраскани с дебел черен маркер), защото имали скандал, „той крещи по-силно от мен“, а тя искала да се вреди и да каже поне една дума.

Мисля, че Мария е ужасно секси, а този изблик от страстни графити е само поредното доказателство. Интересното обаче е, че Джулио възприема надрасканото на стената като сигурен признак за потиснатите чувства на Мария, защото е написала проклятията си на италиански, на своя втори език, на който трябва да помисли за момент, преди да успее да подбере думите си. Според него, ако Мария истински се бе оставила да я завладее гневът — което тя никога не позволява, защото е добра англопротестантка, — тогава е щяла да изпише цялата стена на родния си английски. Джулио твърди, че всички американци са такива: потиснати. Което ги прави опасни и потенциално смъртоносни, ако наистина избухнат.

„Свирепи хора“, гласи диагнозата му.

Най-много ми хареса, че всички водихме този разговор по време на хубава, спокойна вечеря и гледахме същата тази стена.

— Още вино, скъпи? — попита Мария.

Но най-новият ми любим приятел в Италия, разбира се, е Лука Спагети. Между другото, дори в Италия се смята за много смешно да имаш фамилия като Спагети. Благодарна съм за Лука, защото той най-после ми даде възможност да съм квит с приятеля си Брайън, който е имал голям късмет да израсне врата до врата с индианче на име Денис Ха-ха и следователно винаги можеше да се перчи, че неговият приятел е с най-страхотното име. Най-после мога да го конкурирам.

Освен това Лука говори чудесен английски и е много яшен (на италиански: una buona forchetta — добра вилица), затова е невероятна компания на гладница като мен. Често се обажда по обяд и казва: „Здрасти, аз съм наблизо, искаш ли да се видим на чашка кафе? Или на порция говежди опашки?“ Прекарваме много време из мръсните долнопробни кръчмички по задните улици на Рим. Харесваме ресторантите с флуоресцентно осветление и без име. С мушама на червени квадрати. С домашно приготвено лимончело. С домашно червено вино. С паста, сервирана в невероятни количества от „малки Юлий Цезаровци“, както ги нарича Лука — горди, нахакани местни момчета с косми по опакото на дланите и страстно оформени прически помпадур. Веднъж казах на Лука:

— Струва ми се, че тези момчета първо се смятат за римляни, после за италианци и накрая за европейци.

Той ме поправи:

— Не, те са първо римляни, второ — римляни и трето — римляни. И всеки от тях е император.

Лука е данъчен инспектор. Италиански данъчен инспектор, което означава, че според собственото му описание е „човек на изкуството“, защото в Италия има няколкостотин данъчни закона и всичките си противоречат един на друг. Така че да издействаш връщане на данък тук, изисква импровизация като в джаза. Струва ми се смешно, че той е данъчен инспектор, защото работата изглежда прекалено сухарска за такъв безгрижен човек. А според Лука е смешно, че аз имам друга страна — занимаваща се с йога, — която той никога не е виждал. Не може да си представи защо искам да отида в Индия — и то на всичкото отгоре в ашрам!, — след като мога да остана цяла година в Италия, където очевидно ми е мястото. Когато ме гледа как топя останалия в чинията ми сос с парче хляб, а после си облизвам пръстите, пита: „Какво ще ядеш, когато отидеш в Индия?“ Понякога с адски ироничен тон ме нарича Ганди, обикновено щом отворя втората бутилка вино.

Лука е пътувал доста, макар да твърди, че никога няма да живее на друго място, освен в Рим, близо до майка си, тъй като в края на краищата е италианец, какво да си говорим? Но не само мама го задържа тук. Скоро е навършил трийсет години и е с едно и също момиче още от тийнейджър (прекрасната Джулиана, която Лука нежно и правилно описва като acqua e sapone — „сапун и вода“^[2] заради нейната невинност). Всичките му приятели са още от детството и от същия квартал. Всяка неделя гледат заедно футболните мачове — или на стадиона, или в някой бар (ако римските отбори играят другаде) — и после всеки се връща в дома, в който е израснал, за да погълне обилната неделна храна, сготвена от съответната майка и баба.

И аз не бих мръднала от Рим, ако бях Лука Спагети.

Все пак Лука е идвал в Америка няколко пъти и я харесва. Смята, че Ню Йорк е очарователен, но според него хората там работят прекалено много, макар да признава, че това, изглежда, им харесва. И римляните работят здраво, но масово негодуват. Това, което Лука Спагети не харесва, е американската храна и според него тя може да се опише с две думи: „жп пица“.

Бях с Лука първия път, в който опитах да хапна чревца от новородено агне. Това е римски специалитет. Със своята слабост към храната Рим всъщност е доста грубоват град, известен със своите простовати традиционни ястия от вътрешности или език — всички части от животното, които богаташите на север изхвърлят. Моите агнешки чревца бяха горе-долу вкусни, особено ако не се замислях какво представляват. Бяха поднесени с тежък, мазен, пикантен сос, който сам по себе си беше страхотен, но чревцата имаха нещо като… ами… чревна консистенция. Като дроб, но по-разкашкани. Справях се добре, докато не се замислих как ще опиша това ядене и не си казах: „То не изглежда като чревца. Всъщност прилича на тения.“ Тогава го бутнах настрани и поръчах салата.

— Не ти ли харесва? — попита Лука, който много го обича.

— Хващам се на бас, че Ганди никога не е ял агнешки чревца през живота си — отвърнах.

— Може и да е ял.

— Не, не е възможно, Лука. Ганди е бил вегетарианец.

— Но вегетарианците могат да ядат това — настояваше Лука. — Защото чревцата даже не са месо, Лиз. Те са просто лайна.