Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (18)

17.

Спрях да си пия лекарството само преди няколко дни. Просто ми изглеждаше налудничаво да взимам антидепресанти в Италия. Как може да се почувствам депресирана тук?

Преди всичко, изобщо не съм искала да минавам на медикаментозно лечение. Много дълго се противях предимно заради големия списък от свои лични възражения (например: американците взимат прекалено много лекарства; още не ни е известен дългосрочният ефект от тези вещества върху човешкия мозък; престъпление е, че в наши дни дори американските деца са на антидепресанти; лекуваме симптомите, а не причините за националната душевна криза…). Все пак през последните няколко години от живота си без съмнение имах сериозен проблем и той не се разсейваше бързо. След като бракът ми се разпадна, а драмата с Дейвид се задълбочи, започнах да проявявам всички симптоми на тежка депресия — загуба на съня, на апетита и на либидото, неконтролируем плач, хронични болки в гърба и стомаха, отчуждение и отчаяние, проблеми с концентрацията в работата, неспособност дори да се притесня, че републиканците току-що са манипулирали президентските избори… и още, и още.

Когато си изгубен в тези дебри, понякога минава известно време, докато осъзнаеш, че наистина си изгубен. Възможно най-дълго се убеждаваш, че си кривнал няколко крачки встрани от пътя и че ще намериш следата всеки момент. Нощите се нижат една след друга, а ти още не знаеш къде си. Време е да признаеш, че си се отклонил твърде далеч от пътя и дори вече не можеш да кажеш откъде изгрява слънцето.

Отнесох се към депресията, сякаш беше битката на живота ми и, разбира се, тя беше точно това. За да разгадая причините, станах ученичка на собствения си депресивен опит. Каква беше основата на цялото това отчаяние? Психологическа? (Грешка на мама и татко?) Просто временна, „лош момент“ в живота? (Когато свърши разводът, депресията ще си отиде ли с него?) Генетично ли беше? (Меланхолията под различни имена съществува в семейството ми от поколения заедно с тъжния й жених алкохолизма.)

Културата ли беше виновна? (Да не е просто срив на работохоличка от времето на постфеминизма, която се опитва да намери равновесие във все по-напрегнатия и отчужден урбанизиран свят?) Или астрологията? (Да не би да съм толкова тъжна, защото съм чувствителен Рак с фина кожа, чиито главни знаци са управлявани от нестабилните Близнаци?) Или артистизмът? (Творческите натури не страдаме ли винаги от депресия, понеже сме толкова свръхчувствителни и особени?) Може би се дължеше на еволюцията? (Нося ли в себе си остатъчна паника след продължилите хилядолетия опити на моя вид да оцелее в един жесток свят?) Или на кармата? (Тези пристъпи на скръб не са ли просто последствия от лошо поведение в предишен живот, последното препятствие преди освобождаването?) Хормонална ли бе причината? Следствие от диетите? Философска? Сезонна? Поради влиянието на околната среда? Да не ме мъчеше всемирен копнеж по Бог? Дали нямах химически дисбаланс? Или просто имах нужда от секс?

Какъв огромен брой фактори определят едно-единствено човешко същество! На колко много нива функционираме и в каква огромна степен ни въздейства нашето съзнание, тяло, миналото ни, семействата, градовете, душите и храната ни! Започнах да мисля, че депресията ми вероятно е някакъв вечно променящ се асортимент от всички тези фактори и освен това може би включва неща, които не мога да назова и да разпозная. Затова подех битка на всички нива. Купих куп от онези книги за самоусъвършенстване с неловките заглавия (винаги за по-сигурно ги пъхвах в последния брой на „Хаслър“, за да не разберат непознатите какво всъщност чета). Тръгнах да търся професионална помощ от психотерапевтка, която беше колкото любезна, толкова и проницателна. Молех се като послушница в манастир. Престанах да ям месо (така или иначе, за кратко), след като някой ми каза, че „изяждам страха на животното в момента на неговата смърт“. Някакъв ексцентричен ню ейдж масажист ме посъветва да нося оранжеви бикини, за да ребалансирам сексуалните си чакри, и, братче мили, наистина го направих. Пиех онзи проклет чай от жълт кантарион в количества, достатъчни да развеселят цял руски гулаг, но не забелязах ефект. Спортувах. Докосвах се до възвишеното изкуство и старателно се бранех от тъжните филми, книги и песни (ако някой дори споменеше думите „Ленард“ и „Коен“ в едно и също изречение, напусках стаята).

Толкова упорито се борих да спра безкрайния плач. Помня, че една нощ, докато се свивах в същия ъгъл на същия стар диван, обляна в сълзи и с все едни и същи тъжни мисли в главата, се запитах: „Има ли нещо, което можеш да промениш в тази сцена, Лиз?“ Единственото, което измислих, е да стана, все така разплакана, и да опитам да се задържа на един крак по средата на всекидневната. Просто за да докажа, че макар да не мога да спра да плача или да променя мрачния вътрешен диалог, все още не съм изцяло извън контрол — поне можех да плача истерично, застанала на един крак. Е, това беше начало.

Пресякох улицата, за да вървя на слънце. Разчитах на своята опорна мрежа от хора, като обсипвах с обич семейството си и задълбочих най-просветляващите си приятелства. И когато онези досадни женски списания продължиха да повтарят, че ниското самочувствие изобщо не помага на проблема с депресията, направих си хубава прическа, купих си малко грим и красива рокля. (Когато един приятел ми направи комплимент за новия вид, само мрачно отвърнах: „Операция «Самоуважение» — гаден първи ден.“)

Последното нещо, което опитах след около две години борба с нещастието, беше лекарство. Ако мога да наложа мнението си тук, според мен това трябва да е наистина последното, което опитвате. За мен решението да тръгна по пътя на „Витамин Р“ дойде след една нощ, в която дълги часове седях на пода на спалнята си и с големи усилия се разубеждавах да не си прережа ръката с кухненския нож. Тогава спечелих спора с ножа, но неубедително. По онова време имах и други хубави идеи — че ако скоча от някоя сграда или си пръсна мозъка с пистолет, страданието ще изчезне. Но нощта, прекарана с ножа в ръка, свърши работа.

На следващата сутрин, щом изгря слънцето, се обадих на приятелката си Сюзан и я помолих да ми помогне. Не мисля, че има жена в цялата история на семейството ми, която е правила това преди — да седне ей така, насред път, и да каже по средата на живота си: „Не мога да направя и една крачка по-нататък, някой трябва да ми помогне.“ За онези преди мен не би имало полза. Никой не би им помогнал или не би могъл да го стори. Единственото, което би се случило, е те и семействата им да умрат от глад. Не можех да спра да мисля за тези жени.

И никога няма да забравя лицето на Сюзан, когато час след спешното ми обаждане се втурна у дома и ме завари рухнала на дивана. Образът на моята болка, отразен в явния й страх за живота ми, все още е най-ужасният спомен от онези ужасни години. Свих се на топка, докато Сюзан се обаждаше по телефона и намери психиатър, който щеше да ме приеме на консултация още в същия ден, за да обсъдим възможността от предписване на антидепресанти. Слушах думите на Сюзан от разговора й с лекаря и я чух да казва: „Страхувам се, че приятелката ми наистина ще посегне на себе си“. Аз също се страхувах.

Щом отидох при психиатъра същия следобед, той ме попита защо не съм потърсила помощ по-рано. Разказах му за възраженията и за резервите си по отношение на антидепресантите. Оставих на бюрото му трите си издадени книги и обясних:

— Аз съм писателка. Моля ви, не правете нищо, което ще навреди на мозъка ми.

Той отвърна:

— Ако имахте болни бъбреци, нямаше да се колебаете да ги лекувате с лекарства. Защо се колебаете сега?

Но разбирате ли, това само показва неведението му относно семейството ми — много вероятно е един Гилбърт да не лекува болните си бъбреци, понеже сме семейство, което приема всяка слабост за личен, етичен и морален провал.

Докторът ми предписа няколко различни лекарства — ксанакс, золофт, велбутрин, бусперин — докато намерим комбинацията, от която не ми се гади и не превръща либидото ми в мъгляв, далечен спомен. Скоро, след по-малко от седмица, усетих в съзнанието ми да се прокрадва лъч светлина. Освен това най-сетне можех да спя. И това беше истинският дар, защото ако не можеш да спиш, не можеш да се измъкнеш от дупката — няма никакъв шанс. Хапчетата ми върнаха онези възстановяващи силите нощни часове, ръцете ми спряха да треперят, силното стягане в гърдите отслабна и паникбутонът в сърцето ми се освободи.

Лекарствата веднага ми помогнаха, но така и не се успокоих, че ги пия. Нямаше значение кой ми казва, че са добра идея и абсолютно безвредни; през цялото време бях против тях. Безспорно лекарствата бяха част от моста ми до другата страна, но исках да се отърва от тях колкото мога по-скоро. Започнах да ги пия през януари 2003 година. До май вече значително бях намалила дозата. И бездруго бяха най-трудните месеци — последните седмици от развода, последните събирания и раздели с Дейвид. Щях ли да ги понеса без лекарства, ако просто бях потърпяла още малко? Щях ли да се опазя сама? Не знам. Това му е особеното на човешкия живот — няма контролна група, няма начин да разберем какво би се случило, ако някои от величините можеха да се променят.

Със сигурност знам, че тези лекарства ме накараха да не гледам на страданието си толкова катастрофално. Затова съм им благодарна. Но още съм дълбоко раздвоена за променящите настроението медикаменти. Благоговея пред тяхната сила, но се тревожа от широкото им разпространение. Мисля, че трябва да бъдат предписвани и използвани много по-ограничено в тази страна и винаги да ги съпътства лечение при психолог. Да лекуваш симптомите на която и да е болест, без да изследваш основната й причина, е просто традиционно вятърничавият западен начин на мислене, че някой ден може и наистина да се оправиш. Тези хапчета може и да са спасили живота ми, но това се случи само в съчетание с още около двайсет други усилия, които правех едновременно в този период, за да се спася. И се надявам никога вече да не ми се наложи да взимам такива лекарства. Макар че според един лекар може би ще започвам и ще спирам антидепресантите много пъти в живота си заради моята „склонност към меланхолия“. Надявам се да не е прав. Смятам да дам всичко от себе си, за да докажа, че греши, или поне да се боря срещу тази меланхолична склонност с всички средства. Не мога да кажа дали това упорство е самоотбрана, или самоопазване.

Но съм си такава.