Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (17)

16.

Шпионите Депресия и Самота ме застигат след около десет дни в Италия. Разхождам се една вечер из Вила Боргезе след щастлив ден, прекаран в училището, а слънцето залязва златисто над базиликата „Свети Петър“. Чувствам се доволна сред този романтичен пейзаж, макар че съм съвсем сама, а всички други в парка или галят любимия си, или играят с някое засмяно дете. Обаче спирам да се облегна на перилата, гледам залеза и се замислям малко по-дълбоко. В този миг мисълта ми натежава и в този момент те ме застигат.

Приближават се безмълвно и застрашително като тайни агенти и ме обграждат — Депресия от лявата ми страна, Самота — от дясната. Няма нужда да ми показват значките си. Познавам тези особи много добре. От години си играем на котка и мишка. Ала признавам, че съм изненадана да ги срещна в тази елегантна италианска градина по здрач. Не им е тук мястото.

Питам ги:

— Как ме намерихте тук? Кой ви каза, че съм отишла в Рим?

Депресия, както винаги по-умният, казва:

— Какво, не се ли радваш да ни видиш?

— Махайте се — отвръщам.

Самота, по-чувствителното ченге, казва:

— Съжалявам, мадам. Но ще се наложи да ви следвам през цялото пътуване. Такава ми е задачата.

— Наистина предпочитам да не го правиш — отговарям му, а той само свива рамене едва ли не извинително, но всъщност се приближава.

Претърсват ме. Изпразват джобовете ми от всичката радост, която нося. Агент Депресия дори конфискува самоличността ми, но така или иначе, винаги го прави. После Самота започва разпита, от който ме е страх, защото винаги продължава с часове. Любезен е, но безмилостен и рано или късно винаги ме хваща в лъжа. Пита дали се сещам за някаква причина да съм щастлива. Пита защо съм самичка тази вечер, отново повтаря въпроса. Пита (макар че сме минавали този разпит стотици пъти) защо не мога да имам трайна връзка, защо съсипах брака си, защо обърках нещата с Дейвид, защо винаги обърквам всичко с всеки мъж, с когото съм. Пита ме къде бях в нощта, когато навърших трийсет години, и защо нещата толкова са се вгорчили оттогава. Пита защо не мога да се организирам и защо не съм вкъщи, не живея в хубав дом и не отглеждам хубави деца, както прави всяка уважавана жена на моята възраст. Пита защо си мисля, че заслужавам точно ваканция в Рим, след като съм съсипала живота си. Пита защо смятам, че като избягам в Италия като колежанче, ще се почувствам щастлива. Пита къде според мен ще ме завари старостта, ако продължавам да живея по този начин.

Тръгвам пеша за вкъщи с надеждата, че ще се отърва от тях, но те ме следват, тези убийци. Депресия държи здраво ръката си на рамото ми, а Самота ме засипва с въпроси. Дори не си правя труда да вечерям; не искам да ме гледат. Освен това не желая да ги пускам по стълбите нагоре към апартамента си, но познавам Депресия — има полицейска палка, така че няма как да го спра, ако реши да влезе.

— Не е почтено от твоя страна да идваш тук — казвам на Депресия. — Вече си изплатих дълга към тебе. Прослужих си времето още в Ню Йорк.

Но той само се усмихва с характерната си мрачна усмивка, настанява се на любимия ми стол, вдига краката си на масата ми и запалва цигара, изпълвайки стаята с отвратителния си дим. Самота гледа и въздиша, после се качва на леглото ми и се завива, напълно облечен и обут. Ще ме накара да спя с него довечера, просто си знам.