Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (15)

14.

Първо обаче трябва да се заема с обучението си. Занятията ми започват днес в Академията за езиково обучение „Леонардо да Винчи“, където ще уча италиански пет дни в седмицата, по четири часа на ден. Толкова се вълнувам, че ще уча. Аз съм такава безсрамна ученичка. Снощи подредих дрехите си заедно с лачените обувки и новата кутия за сандвичи, точно както направих преди първия си ден в първи клас. Надявам се учителят да ме хареса.

Първия ден в „Леонардо да Винчи“ всички трябва да преминем тест, за да ни сложат в подходящото ниво според знанията ни по италиански. Много се надявам да не ме сложат в първо ниво, защото ми се струва унизително, след като преминах цял семестър италиански в моето Вечерно училище за разведени дами в Ню Йорк, след като прекарах лятото в запаметяване на картончета с думи и след като вече цяла седмица съм в Рим и упражнявам сама езика, дори обсъждам със стари баби развода. Всъщност дори не знам колко нива има това училище, но в момента, в който чух думата „ниво“, реших, че трябва да се класирам поне във второ.

Така, днес плющи дъжд, отивам в училището рано (както винаги — зубрачка!) и се явявам на теста. Толкова е труден! Не мога да се справя дори с една десета от него! Знам толкова добре италиански, знам десетки думи, но не ме питат нищо, което съм учила. После идва ред на устния изпит, на който е още по-зле. Тази мършава учителка според мен говори твърде бързо. Би трябвало да се справям доста по-добре, но съм нервна и греша неща, които вече знам (например защо казах Vado a scuola вместо Sono andata a scuola^[1]? Това го знам!).

Накрая обаче всичко се оправя. Мършавата учителка преглежда работата ми и определя нивото:

ВТОРО ниво!

Часовете започват следобед. Затова отивам да обядвам (печена цикория), после се шляя по пътя обратно към училището, самодоволно минавам покрай всички ученици от първо ниво (които сигурно са molto stupido^[2]) и влизам в клас. С тези, които са ми равни. Обаче много бързо става ясно, че те не са ми равни и аз нямам работа тук, защото второ ниво наистина е невъзможно трудно. Чувствам се така, сякаш плувам, но лошо. Все едно гълтам вода с всяко вдишване. Учителят, мършав човек (Защо тук учителите са толкова мършави? Нямам вяра на мършави италианци), преподава някак доста бързо, прескача цели раздели от учебника с думите: „Това вече го знаете, онова вече го знаете…“, и поддържа скорострелен разговор с моите явно напреднали съученици. Стомахът ми се свива от ужас, задъхвам се и се моля да не се обърне към мен. Щом излизаме в междучасие, изтичвам от класната стая с разтреперани крака и препускам почти разплакана чак до административния отдел, където питам на много чист английски дали не е възможно да ме преместят по-долу, в първо ниво. Съгласни са. И сега съм тук.

Този учител е пълничък и говори бавно. Така е много по-добре.