Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (109)

108.

А сега се връщам на Джили Мено при съвсем различни обстоятелства. Откакто последно бях тук, обиколих света, уредих развода си, издържах окончателната си раздяла с Дейвид, изтрих всички влияещи на настроението лекарства от организма си, научих се да говоря нов език, седях в дланта на Бог за няколко незабравими мига в Индия, учих при индонезийски шаман и купих дом за семейство, което крайно се нуждаеше от място, където да живее. Сега съм щастлива, здрава и уравновесена. И да, не мога да не забележа, че плавам към това красиво тропическо островче със своя бразилски любовник. Което е — признавам го! — почти абсурдно приказен край на тази история, като страница от дневника на някоя домакиня. (Вероятно и страница от собствения ми дневник отпреди години.) Все пак това, което ме спира да се разтворя в пълно приказно блещукане, е непоклатимата истина, която действително изгради скелета ми през последните няколко години — аз не бях спасена от принц, аз бях ръководителят на собственото си спасяване.

Мислите ми се връщат към нещо, което някога съм чела и в което вярват дзенбудистите. Те казват, че дъбът се създава от две сили едновременно. Очевидно от жълъда започва всичко, от семето, съдържащо цялото обещание и скрити възможности, които израстват в дърво. Всеки може да види това. Но само някои могат да познаят, че в него действа и друга сила — самото бъдещо дърво, което толкова много иска да съществува, че изважда живота от жълъда, изтегля стръкчето напред, защото копнее да излезе от небитието и да води развитието от нищото до зрелостта. В този смисъл, казват дзенбудистите, самият дъб създава същия този жълъд, от който е бил роден.

Мисля за жената, в която съм се превърнала напоследък, за живота, който водя сега, и за това колко много винаги съм искала да бъда този човек и да водя този живот, освободена от фарса да се преструвам на човек, различен от мен. Мисля за всичко, което изтърпях, преди да дойда тук, и се чудя дали бях аз — имам предвид тази щастлива и уравновесена аз, която сега подремва на носа на малката индонезийска рибарска лодка, — която тласкаше другата, по-младата, объркана и по-съпротивляваща се аз напред през всички тези тежки години. По-младата аз беше жълъдът, пълен със скрити възможности, а по-възрастната аз — вече съществуващият дъб, който повтаряше през цялото време: „Да, расти! Променяй се! Развивай се! Ела и се срещни с мен тук, където вече съществувам в целостта и зрелостта! Имам нужда да пораснеш в мен!“ И може би това беше тази сегашна и напълно актуализирана аз, която кръжеше преди четири години над онова младо, омъжено, разплакано момиче на плочките в банята, и може би тази аз прошепна ласкаво в ухото на отчаяното момиче „Лягай си, Лиз…“ Защото вече е знаела, че всичко ще бъде наред, че всичко в края на краищата ще ни доведе тук заедно. Точно тук, точно в този момент. Където винаги съм чакала в мир и удовлетворение, винаги съм чакала нея да дойде и да се съедини с мен.

После Фелипе се събужда. И двамата ту заспиваме, ту се събуждаме през целия следобед, сгушени в ръцете на другия на носа на тази индонезийска рибарска лодка. Океанът ни полюшва, слънцето блести. Докато лежа там с глава, облегната на гърдите му, Фелипе ми казва, че докато спял, му хрумнала идея.

— Знаеш ли, явно трябва да продължа да живея на Бали, защото тук е бизнесът ми и защото е много близо до Австралия, където живеят децата ми. Освен това трябва да ходя често до Бразилия, защото там са скъпоценните камъни и защото там имам семейство. А ти явно трябва да бъдеш в Щатите, защото там е работата ти, а също семейството и приятелите ти. Затова си мислех… може да опитаме да си изградим живот, който е някак разделен между Америка, Австралия, Бразилия и Бали.

Какво друго да направя, освен да се засмея и защо не? Сигурно ще е доста налудничаво. Подобен живот може да изглежда на някои като абсолютна лудост, като чиста глупост, но той толкова точно ми приляга. Разбира се, че така трябва да продължим. Вече ми се струва толкова познато. И трябва да кажа, че много ми харесва поезията в неговата идея. Имам предвид буквално. След цялата тази година, прекарана в лично и безстрашно изследване на трите „И“, Фелипе току-що ми предложи цяла нова теория за пътуването:

Америка, Австралия, Бразилия, Бали — А, А, Б, Б.

Като класическо стихотворение, като двойка римуващи се двустишия.

Малката рибарска лодка пуска котва на известно разстояние от брега на Джили Мено. На този остров няма кей. Трябва да навиеш панталоните си, да скочиш от лодката и да нагазиш през вълните със собствени сили. Няма как да стане, без да подгизнеш целият и да се удариш в коралите, но си струва всички трудности, защото плажът тук е много красив, много специален. Затова аз и моят любовник сваляме обувките си, натрупваме малките си чанти с вещи върху главите и се приготвяме да скочим от ръба на лодката заедно в морето.

Знаете ли, смешно е. Единственият романски език, който Фелипе не говори, е италианският. Но независимо от това проговарям на него точно преди да скочим.

Казвам: „Attraversiamo.“

Да преминем отсреща.