Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (108)

107.

Мястото, на което отиваме да си починем, е малък остров, наречен Джили Мено, и се намира срещу североизточния бряг на Ломбок, който е следващата спирка източно от Бали в огромния, разпръснат Индонезийски архипелаг. Била съм на Джили Мено и преди, а сега исках да го покажа на Фелипе, който никога не е ходил там.

Остров Джили Мено за мен е едно от най-важните места на света. Дойдох тук сама преди две години, когато за пръв път посетих Бали. Бях дошла по повод поръчката от списанието да напиша материал за ваканциите със занимания по йога и тъкмо бях завършила двуседмичното обучение, чиито упражнения имаха мощен възстановителен ефект. Тъй като и без това бях изминала целия път до Азия, реших да удължа престоя си в Индонезия, след като задачата ми приключи. Всъщност исках да намеря някакво много отдалечено място и да се уединя за десет дни в пълна самота и абсолютно мълчание.

Когато поглеждам към четирите години, които делят началото на срива в брака ми и деня, в който най-после бях разведена и свободна, виждам подробна хроника на постоянна мъка. И моментът, в който дойдох на този малък остров съвсем сама, беше най-лошият от цялото това мрачно пътуване. Глъбините на болката, нейната сърцевина. Нещастният ми ум беше бойно поле за враждуващи демони. Щом взех решение да прекарам десет дни сама и в мълчание насред абсолютното нищо, казах на своите воюващи объркани страни едно и също: „Сега всички сме тук заедно, момчета, съвсем сами. И ще трябва да измислим начин някак да се споразумеем как ще я караме, иначе всички заедно ще умрем — рано или късно.“

Което може да звучи твърдо и уверено, но трябва да призная, че през живота си никога не съм била по-ужасена, отколкото като отплавах на този тих остров съвсем сама. Дори не си бях взела книги за четене, нищо, което да ме разсейва. Само аз и разумът ми — щяхме да се срещнем на голо поле. Помня, че краката ми видимо трепереха от страх. После си припомних една от любимите реплики, научени от моята гуру: „Страх — кой го е грижа?“, и слязох на сушата сама.

Наех малка колиба на плажа за няколко долара на ден, затворих уста и дадох обет да не я отварям, докато нещо вътре в мен не се промени. Остров Джили Мено щеше да бъде свидетел на решаващата истина и помирението. Бях избрала правилното място да го направя — това беше повече от ясно. Самият остров е малък и девствен, има пясък, синя вода и палми. Има формата на идеален кръг с една-единствена пътека, която го обикаля, и можеш да изминеш цялата му периферия за около час. Намира се почти точно върху екватора и затова няма промяна в дневния цикъл. Слънцето изгрява от едната страна на острова в 6:30 часа сутринта и залязва от другата страна в 6:30 вечерта, всеки ден от годината. Мястото е обитавано от шепа рибари мюсюлмани и техните семейства. На този остров няма точка, от която да не чуваш океана. Тук няма моторизирани превозни средства. Електричеството се осигурява от генератор, и то само за няколко часа вечер. Това е най-тихото място, на което някога съм била.

Всяка сутрин обикалях периферията на острова при изгрев, а после я обикалях и по залез. През останалото време просто седях и гледах. Гледах мислите си, гледах емоциите си, гледах рибарите. Йогите казват, че всичката мъка в човешкия живот се причинява от думите, както и всичката радост. Създаваме думи, за да изкажем опита си, и тези думи носят със себе си емоции, които ни дърпат насам-натам като кучета на каишка. Съблазняват ни собствените ни мантри (Аз съм пълен провал… Самотна съм… Аз съм пълен провал… Самотна съм…) и ставаме техни паметници. Тоест да спреш да говориш за малко е опит да отнемеш от силата на думите, да престанеш да се задръстваш с думи, да се освободиш от задушаващите мантри.

Отне ми известно време да изпадна в истинско мълчание. Дори след като бях престанала да говоря, усетих, че още мънкам езика. Органите и мускулите на речта ми — мозък, гърло, гърди, задната част на тила ми — вибрираха с остатъчния ефект от говоренето дълго след като бях престанала да издавам звуци. Главата ми трептеше от ехото на думите, както плувен басейн на закрито отеква безспирно със звуците и виковете дори след като децата в него отдавна са си тръгнали. Мина изненадващо дълго време, преди всички пулсации на речта да се утаят и блуждаещите шумове се успокоят. Може би отне около три дни.

После всичко започна да излиза отгоре. Това мълчаливо състояние вече даде пространство на всичко омразно, всичко страшно да пробягва през опразнения ми ум. Чувствах се като наркоман при дезинтоксикация, разтресен от отровата, която излиза. Плаках много. Молих се много. Беше трудно и ужасяващо, но едно знаех със сигурност — никога не съм искала да стигам до там и никого не съм викала да е там с мен. Знаех, че трябва да го направя, и то сама.

Единствените други туристи на острова бяха няколко двойки, дошли на романтична ваканция. (Джили Мено е толкова красив и толкова отдалечен, че трябва да си луд, за да дойдеш тук сам.) Гледах тези двойки и изпитвах някаква завист към тяхната любов, но знаех: „Сега не е време да си търсиш компания, Лиз. Ти имаш друга задача тук.“ Държах се настрана от всички. Хората на острова ме оставиха на мира. Мисля, че излъчвах призрачна енергия. Цяла година не се бях чувствала добре. Не може да изгубите толкова много от съня си, от теглото си, да плачете толкова много и продължително и да не заприличате на психопат. Така че никой не ми говореше.

Всъщност не е вярно. Един човек ми говореше всеки ден. Беше малко дете от една група момчета, които тичаха нагоре-надолу по плажовете и се опитваха да продават пресни плодове на туристите. Момчето беше може би деветгодишно и изглеждаше техен главатар. Малкият беше упорит, агресивен и аз бих го нарекла дете на улицата, ако островът му наистина имаше някакви улици. Значи е бил дете на плажа. Някак се беше научил да говори страхотен английски, вероятно докато е досаждал на печащи се на плажа западняци. Лепна се за мен. Никой друг не ме попита коя съм, никой друг не ме обезпокои, но това непреклонно дете идваше и сядаше до мен на плажа в някакъв момент всеки ден и искаше да знае: „Защо изобщо не говориш? Защо си толкова странна? Не се прави, че не ме чуваш — знам, че ме чуваш. Защо винаги си сама? Защо никога не влизаш да плуваш? Къде е гаджето ти? Защо нямаш мъж? Какво ти има?“

Искаше ми се да кажа: „Махай се, хлапе! Какво си ти, запис на най-зловещите ми мисли?“

Всеки ден се опитвах да му се усмихвам мило и да го отпратя с учтив жест, но той не преставаше, докато не ме принудеше да избухна. Помня, че веднъж му се разкрещях: „Не говоря, защото съм на проклето духовно пътешествие, малък гаден тъпанар такъв, затова се МАХАЙ!“

Той избяга през смях. Всеки ден, след като ме изваждаше от кожата ми, за да му отговоря, винаги избягваше със смях. Аз също започвах да се смея още щом той изчезнеше от погледа ми. Страхувах се от това досадно хлапе и едновременно с това го чаках да дойде. То беше единственият ми комичен момент по време на наистина голямо мъчение. Свети Антоний пише как се оттеглил в пустинята за мълчаливо уединение и как го нападали всякакви видения — и дяволи, и ангели. Казва, че в самотата си понякога срещал дяволи, които приличали на ангели, а друг път откривал ангели, които приличали на дяволи. Когато го питали как е правил разлика между тях, светецът отговарял, че можеш да разбереш кой какъв е само по начина, по който се чувстваш, след като съществото е напуснало компанията ти. Ако си ужасен, казва той, тогава те е посетил дявол. Ако се чувстваш озарен, значи е бил ангел.

Мисля, че знам какъв беше този малък негодник, който винаги ме караше да се засмея.

На деветия ден мълчание една вечер на плажа изпаднах в медитация, докато слънцето залязваше, и не се изправих чак до полунощ. Помня, че си мислех: „Това е то, Лиз.“ А на ума си казах: „Това е твоят шанс. Покажи ми всичко, което ти причинява мъка. Нека да видя всичко. Не задържай нищо.“ Една по една тъжните мисли и спомени вдигнаха ръка и станаха, за да се покажат. Гледах всяка мисъл, всеки пристъп на тъга, признавах тяхното съществуване и чувствах (без да опитвам да се защитя от това) тяхната ужасна болка. И после казах на тази мъка: „Всичко е наред. Обичам те. Приемам те. Сега ела в сърцето ми. Всичко свърши.“ Действително усетих как мъката (сякаш беше живо същество) влиза в сърцето ми (като на действително място). После попитах: „Следващият?“, и на повърхността изплува следващият печален отломък. Разглеждах го, изучавах го, благославях го, после канех в сърцето си и него. Направих същото с всяка скръбна мисъл, която някога съм имала, върнах се години назад в паметта си, докато нищо не остана.

Тогава казах на ума си: „Сега ми покажи гнева си.“ Един по един всеки гневен изблик в живота ми се надигна и се показа. Всяка несправедливост, предателство, загуба, ярост. Видях ги всичките, един по един, и признах съществуването им. Усещах всяка гневна проява напълно, сякаш се случваше за първи път, а после казвах: „Сега ела в сърцето ми. Тук можеш да си починеш. Вече е безопасно. Всичко свърши. Обичам те.“ Това продължи с часове; люшках се между могъщите полюси на противоречивите чувства, преживявах гнева изцяло за един съсипващ миг, а после чувствах тотален хлад, след като гневът влизаше в сърцето ми като през врата, лягаше, свит на кълбо срещу братята си, и преставаше да се бори.

После дойде най-трудната част. „Покажи ми срама си“, помолих своя ум. Мили Боже, какви ужаси видях тогава. Жалък парад на всичките си недостатъци, на лъжите, егоизма, ревността, високомерието. Но не мигнах пред нито едно. „Покажи ми най-лошото“, казах аз. Когато се опитах да поканя тези части от срама в сърцето си, те всички се колебаеха на вратата и казваха: „Не, ти не ме искаш там… не знаеш ли какво направих?“, а аз отговарях: „Наистина те искам. Дори теб. Наистина. Дори ти можеш да влезеш тук. Всичко е наред. Прощавам ти. Ти си част от мен. Вече можеш да си отдъхнеш. Всичко свърши.“

Когато всичко приключи, бях празна. В ума ми вече нищо не се сражаваше. Погледнах в сърцето си, към собствената си доброта и видях нейния капацитет. Видях, че сърцето ми не е дори наполовина пълно, дори след като бях прибрала и се бях погрижила за всички тези палави хлапета от тъга, гняв и срам; сърцето ми можеше лесно да приеме и да прости дори на повече. Любовта му беше безкрайна.

Тогава разбрах как Бог ни обича всички и ни приема всички, а също, че в тази вселена няма такова нещо като ад, освен може би в нашите ужасни умове. Ако дори едно съсипано и ограничено човешко същество може да преживее дори само един такъв епизод на безусловна прошка и приемане на собствената си същност, тогава си представете — само си представете! — какво може да прощава и да приема Бог в своето безкрайно състрадание.

Освен това по някакъв начин знаех, че това облекчение ще бъде временно. Знаех, че още не съм приключила окончателно, че гневът ми, тъгата и срамът от време на време ще изпълзяват обратно, ще бягат от сърцето ми и пак ще окупират главата ми. Знаех, че ще ми се наложи да се справям с тези мисли отново и отново, докато бавно и категорично променя живота си. И че това ще е трудно и изтощаващо. Но в тъмната тишина на онзи плаж сърцето ми каза на ума ми: „Обичам те, никога няма да те изоставя, винаги ще се грижа за теб.“ Това обещание излетя от сърцето ми, хванах го в устата си и го задържах там, като го опитвах на вкус, докато си тръгвах от плажа, и се върнах в малката колиба, където бях отседнала. Намерих празна тетрадка, отворих я на първата страница — чак тогава истински отворих устата си и изрекох тези думи във въздуха, пуснах ги да летят свободно. Позволих тези думи да разчупят мълчанието ми и тогава дадох на молива си да документира колосалното им твърдение върху листа:

„Обичам те. Никога няма да те изоставя, винаги ще се грижа за теб.“

Това бяха първите думи, написани в онази моя тайна тетрадка, която щях да нося със себе си от този момент нататък и да се връщам към нея много пъти през следващите две години. Всеки път молех за помощ — и всеки път я намирах, дори когато бях смъртно уплашена или тъжна. И тази тетрадка, пропита с обещанието за любов, просто бе единствената причина да оцелея през следващите години от живота си.