Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (106)

105.

Не съм виждала Кетут Лиер толкова отдавна. Между запознанството ми с Фелипе и борбата да осигуря дом на Уаян дългите следобеди на безцелни разговори за духовността, провеждани на верандата на шамана, отдавна бяха свършили. Бях се отбивала в къщата му няколко пъти просто да се обадя и да оставя като подарък някой плод за жена му, но не сме прекарвали истински времето си заедно от юни. Когато се опитам да се извиня на Кетут за отсъствието си, той се смее като човек, на когото вече са показали отговорите на всички въпроси във вселената, и отвръща: „Всичко върви идеално, Лисс.“

Все пак старецът ми липсва, затова се отбих да постоя при него тази сутрин. Той ми се усмихна радостно както обикновено и каза:

— Много съм щастлив да се запознаем!

(Така и не успях да го отуча от този навик.)

— И аз се радвам да те видя, Кетут.

— Заминаваш скоро, Лисс?

— Да, Кетут. След по-малко от две седмици. Затова исках да дойда днес. Исках да ти благодаря за всичко, което си ми дал. Ако не беше ти, никога нямаше да се върна на Бали.

— Ти винаги се връщаше на Бали — отвърна той без колебание или тъга. — Още медитираш с твоите четири братя, както аз те уча?

— Да.

— Още медитираш, както твой гуру в Индия те учи?

— Да.

— Имаш още лоши сънища?

— Не.

— Сега щастлива ли с Бог?

— Много.

— Обичаш нов приятел?

— Така мисля. Да.

— Тогава ти трябва да го глезиш. И той трябва да глези теб.

— Добре — обещах.

— Ти си добър приятел на мен. По-добър от приятел. Ти си като моя дъщеря — каза той. (Не като Шарън…) — Когато умра, ти ще се върнеш на Бали, ще дойдеш на моята кремация. Балийска церемония по кремация много забавна — ще ти хареса.

— Добре — обещах отново, вече задушена от мъка.

— Нека съвестта ти да те води. Ако имаш западни приятели да идват на Бали, доведи ги при мен за гледане на ръка. Много съм празен в моята банка след бомбата. Искаш да дойдеш с мен на бебешка церемония днес?

Ето така се превърнах в участник в благословията на бебе, което бе станало на шест месеца и вече беше готово да докосне земята за първи път. Балийците не позволяват децата им да докосват земята през първите шест месеца от живота, защото новородените се смятат за богове, пратени направо от небето, а човек не би оставил Бог да пълзи по пода, осеян с изрязани нокти и угарки. Затова през тези първи шест месеца балийските бебета се носят и се почитат като по-второстепенни божества. Ако някое бебе умре, преди да е навършило шест месеца, му се прави специална церемония за кремация, защото това същество никога не е било човек: било е само и винаги бог. Но ако бебето оживее до шест месеца, тогава се провежда голяма церемония, позволено е крачетата на детето най-после да докоснат земята и тогава Младши се посреща в човешката раса.

Днешната церемония се провеждаше в къщата на един от съседите на Кетут. Въпросното бебе беше момиченце и вече имаше прякор — Путу. Родителите й бяха красива девойка и също толкова красив младеж, който е внук на братовчед на Кетут или нещо такова. За събитието Кетут носеше най-хубавите си дрехи — бял сатенен саронг (украсен с позлата) и бяло сако със златни копчета, дълги ръкави и войнишка якичка, с което изглеждаше повече като портиер във влак или като помощник-сервитьор в луксозен хотел. Около главата му имаше увит бял тюрбан. Ръцете му, както гордо ми показа, целите бяха накичени с огромни златни пръстени и магически камъни. Около седем пръстена. Всичките със свещени сили. Беше взел блестящия месингов звънец на дядо си за призоваване на духове и искаше да направя много снимки.

Двамата отидохме пеша до къщата на съседа му. Разстоянието не беше малко и известно време трябваше да вървим по оживения главен път. Живеех на Бали почти от четири месеца, но никога не бях виждала Кетут да напуска дома си. Беше смущаващо да го гледаш как върви по шосето между всички хвърчащи коли и пощурели мотоциклети. Изглеждаше толкова мъничък и уязвим. Изглеждаше толкова погрешно поставен на фона на съвременния трафик и кресливите клаксони. По някаква причина ми се искаше да заплача, но този ден и без това се чувствах малко превъзбудена.

Когато пристигнахме, в къщата на съседа вече се бяха събрали около четиридесет гости и семейният олтар беше отрупан с дарове — купчини плетени палмови кошници, пълни с ориз, цветя, тамян, печени прасенца, няколко мъртви гъски и пилета, кокосови орехи и банкноти, които пърхаха на вятъра. Всички бяха издокарани с най-елегантните си коприни и дантели. Аз бях лошо облечена, изпотена от каране на колелото, и се срамувах от вехтата си фланелка сред цялата тази красота. Но бях посрещната точно по начина, по който бихте искали, ако сте бялото момиче, влязло случайно с неподходящо облекло и без покана. Всички топло ми се усмихнаха, а после забравиха за мен и започнаха онази част от празника, в която всички сядат и се възхищават на дрехите на другите.

Церемонията, която Кетут изпълняваше, отне часове. Само антрополог с екип тълкуватели може да ви каже всичко, което се случи, но аз разбирах някои от ритуалите от обяснения на Кетут и от книги, които бях чела. Бащата държеше бебето по време на първата поредица благословии, а майката държеше фигурка на бебето — кокосов орех, повит, за да изглежда като пеленаче. Този кокосов орех беше благословен и намокрен със светена вода също като истинското бебе, после го сложиха на земята точно преди краката на бебето да я докоснат за първи път. Прави се, за да залъже демоните, които ще нападнат куклата и ще оставят истинското бебе на мира.

Обаче минаха часове на песнопения, преди краката на истинското бебе да докоснат земята. Кетут биеше звънеца си и пееше мантрите си безкрайно дълго, а младите родители сияеха от удоволствие и гордост. Гостите идваха и си отиваха, въртяха се насам-натам, бърбореха, наблюдаваха церемонията за малко, поднасяха даровете си, а после тръгваха по други уговорки. Всичко изглеждаше странно всекидневно на фона на древните ритуални формалности, нещо средно между пикник в задния двор и църква. Мантрите, които Кетут пееше на бебето, бяха много приятни, звучаха като комбинация на сакралното с чувственото. Докато майката държеше детето, Кетут размахваше пред него образци на храна, плодове, цветя, вода, звънци, крилце от печено пиле, парче свинско, счупен кокосов орех… С всеки нов пример той изпяваше по нещо на бебето. То се смееше и пляскаше с ръце, а Кетут също се смееше и продължаваше да пее.

Представих си какъв е моят превод на тези думи:

„Оооо… малко бебе, това е печено пиле за теб да ядеш! Някой ден ще ядеш печено пиле и се надяваме да имаш много от него! Оооо… малко бебе, това е топка сварен ориз, дано винаги да получаваш които си поискаш бучки варен ориз, нека винаги да се сипе ориз над теб. Оооо… малко бебе, това е кокосов орех, не е ли смешен този кокосов орех, някой ден ще ядеш много кокосови орехи! Оооо… малко бебе, това е твоето семейство, не виждаш ли колко много те обича то? Оооо… малко бебе, ти си ценно за цялата вселена! Ти си отлична ученичка! Ти си нашата разкошна кукла! Ти си нашето сладко пластилинче. Оооо, малко бебе, ти си ароматно цвете, ти си всичко за нас…“

Всеки беше благословен отново и отново с цветни листчета, потопени в светена вода. Цялото семейство се редуваше да предава бебето нататък, да му гука, докато Кетут казваше древните мантри. Дори на мен дадоха да подържа бебето за момент, макар да съм по дънки, и аз му прошепнах своята собствена благословия, докато всички пееха. „Много късмет — казах й. — Бъди смела.“ Младата майка, облечена със секси бюстие под своята прозрачна дантелена риза, се потеше. Младият баща, който, изглежда, не познаваше друго изражение на лицето, освен огромната, горда усмивка, също се потеше. Разните баби си вееха с ветрила, отегчаваха се, сядаха, ставаха, суетяха се с печените жертвени прасенца, пъдеха кучетата. Всеки беше различно заинтригуван, равнодушен, уморен, засмян, добросъвестен. Но Кетут и бебето изглеждаха погълнати от свое собствено преживяване, приковали вниманието си един в друг. Бебето през целия ден не свали очи от стария шаман. Кой друг е чувал за шестмесечно бебе, което не плаче, не се върти и не заспива цели четири часа под палещото слънце, а само наблюдава някой с любопитство?

Кетут и бебето добре си свършиха работата. Момиченцето изцяло присъстваше на своята трансформация от божествен в човешки статус. Изпълняваше задълженията си чудесно, вече беше добро балийско момиче — пропито с ритуала, сигурно във вярванията си, подчинено на изискванията на своята култура.

В края на дългото пеене бебето беше увито в дълъг, чисто бял чаршаф, който висеше доста от мъничките й крачета и я направи висока и царствена — истинска дебютантка. На дъното на една глинена купа Кетут начерта четирите посоки на света, напълни купата със светена вода и я постави на земята. Този ръчно нарисуван компас отбелязваше свещеното място на земята, което за първи път щяха да докоснат краката на бебето.

Тогава цялото семейство се събра около бебето, сякаш всички я държаха едновременно, и — Хооп! Ето така! — леко топнаха краката на момиченцето в глинената купа със светена вода, точно над магическата рисунка, която обхващаше цялата вселена, а после ходилата й за първи път докоснаха земята. Когато отново я вдигнаха във въздуха, под нея на пода останаха мънички влажни следи от стъпки, които най-после ориентираха това дете в голямата балийска координатна система, най-после установяваха коя е тя чрез това къде се намира. Всички заръкопляскаха доволни. Малкото момиченце вече беше една от нас. Човешко същество — с всичките опасности и трепети, които налага това сложно прераждане.

Бебето погледна нагоре, после се огледа наоколо и се усмихна. Тя вече не беше бог. Изглежда, нямаше нищо против. Изобщо не беше уплашена. Беше напълно удовлетворена от всяко решение, което някога е взимала.