Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (105)

104.

Може би не успявам да предам колко е забавно всичко това. Наистина толкова е чудно и забавно да се опитваш да проумееш тези неща. А може би се наслаждавам на този сюрреалистичен момент от живота си толкова много, защото така се случи, че се влюбвам, а тогава светът винаги изглежда възхитителен, независимо колко е смахната действителността.

Винаги съм харесвала Фелипе. Но нещо в начина, по който той възприема сагата с къщата на Уаян, през август ни събира заедно като истинска двойка. Разбира се, какво ще се случи с тази отнесена балийска лечителка не е негова грижа. Той е бизнесмен. Успял е да живее на Бали пет години, без да се обвърже прекалено с личния живот и сложните ритуали на балийците, но изведнъж се оказва, че гази с мен през калните локви в оризищата и се опитва да намери свещеник, който ще даде на Уаян благоприятна дата…

— Бях напълно щастлив със своя скучен живот, преди ти да се появиш — все повтаря той.

На него му е било скучно на Бали преди. Бил апатичен, губел си времето като герой от роман на Греъм Грийн. Безделието изчезнало в момента, в който ни запознали. Сега, след като сме заедно, чувам версията на Фелипе за това как сме се срещнали — възхитителна история, която никога не се уморявам да слушам, — за това как ме видял онази нощ на купона да стоя с гръб към него и как дори нямало нужда да се обръщам и да му показвам лицето си, защото вече бил разбрал някъде дълбоко в себе си: „Това е моята жена. Ще направя всичко, за да е моя.“

— Оказа се лесно да те хване човек — казва той. — Трябваше само да те увещавам седмици наред.

— Не си ме увещавал.

— Не си ли забелязала?

Разказва как сме отишли да танцуваме онази първа нощ и колко силно ме е привличал онзи симпатичен уелсец, как сърцето на Фелипе се свивало, като гледал как се развиват събитията, и си мислел: „Правя всичко, за да съблазня тази жена, а сега този млад красавец просто ще ми я отнеме и ще усложни толкова много живота й — само ако знаеше тя колко любов мога да й дам.“

Така е, може. Грижовен е по природа и го усещам как влиза в нещо като орбита около мен, превръща ме в основната посока на своя компас и постепенно става мой верен рицар. Фелипе е такъв човек, че отчаяно се нуждае от жена в живота си — но не за да се грижи тя за него, а защото той ще има някой, за когото да се грижи, на когото да се посвети. Тъй като е живял без подобна връзка след края на брака му, доскоро се носел по течението, но сега се организира около мен. Чудесно е да се отнасят с теб по този начин. Но освен това ме плаши. Понякога го чувам да ми приготвя вечеря на долния етаж, докато аз се излежавам горе и чета, а той си подсвирква някаква весела бразилска самба и вика: „Любима, искаш ли още една чаша вино?“, и се чудя дали съм способна да бъда слънцето за някого, целия свят за някого. Достатъчно ли съм съсредоточена, че да бъда средоточие в живота на някой друг? Но когато една вечер най-сетне повдигнах тази тема пред него, той каза: „Молил ли съм те да бъдеш този човек, любима? Молил ли съм те да си центърът на живота ми?“

Моментално се засрамих заради суетата си, задето сметнах, че той иска да остана с него завинаги, за да задоволява капризите ми вечно.

— Извинявай — казах. — Това беше малко нагло, нали?

— Малко — призна той, после целуна ухото ми. — Но не чак толкова. Любима, разбира се, че трябва да го обсъдим, защото ето каква е истината — лудо съм влюбен в теб. — В отговор аз пребледнях и той бързо се пошегува, за да ме успокои: — Имам предвид, напълно хипотетично, разбира се. — Но после каза напълно сериозно: — Виж, аз съм на петдесет и две години. Повярвай ми, вече знам как е устроен светът. Познавам, че ти още не ме обичаш, както те обичам аз, но истината е, че това не ме притеснява. По някаква причина мисля за теб по същия начин, по който мислех за децата си, когато бяха малки — че не е тяхна работа да ме обичат, а е моя работа аз да ги обичам. Можеш да се чувстваш както искаш, но аз те обичам и винаги ще те обичам. Дори никога пак да не се видим, ти вече ме върна към живота, а това е голямо нещо. И естествено, че искам да споделя живота си с теб. Единственият проблем е, че не знам какъв точно живот мога да ти предложа на Бали.

И аз бях притеснена за това. Наблюдавах това общество от изгнаници в Убуд и безпристрастният факт е, че този живот не е за мен. Навсякъде в този град можеш да видиш един и същи персонаж — хора от Запада, с които са се отнесли толкова зле и са толкова очукани от живота, че са отказали да се борят и са решили да отседнат за неопределено време на Бали, където могат да живеят в разкошна къща за двеста долара на месец, вероятно да си вземат младо момче или момиче от Бали за компания, където могат да пият преди обяд, без това да им става навик, където могат да спечелят някакви пари, като пренесат нечии мебели. Но, общо взето, това, което правят тук, е да внимават никой вече да не поиска нищо сериозно от тях. Имайте предвид, че това не са некадърници. Това са хора от много висока класа, от различни националности, талантливи и интелигентни. Но ми се струва, че всеки, който срещам тук, е бил нещо (обикновено „женен“ или „с професия“) преди. Сега всички са обединени от липсата на единственото нещо, което, изглежда, са изоставили напълно и завинаги: амбицията. Няма нужда да казвам, че много се пие.

Разбира се, скъпоценният град Убуд не е толкова лошо място, на което да пилееш живота си и да не обръщаш внимание как текат дните. Предполагам, че в това отношение е подобен на места като Кий Уест, Флорида и Оаксака, Мексико. Повечето изгнаници в Убуд, когато ги питаш колко дълго са живели тук, не са съвсем сигурни. От една страна, не знаят точно колко време е минало, откакто са дошли на Бали. Но, от друга, сякаш не са съвсем сигурни наистина ли живеят тук. Не принадлежат на никое място, не пускат котва. На някои от тях им харесва да си представят, че просто се мотаят наоколо за малко, сякаш двигателят им работи на празен ход, докато чакат светофара да се смени. Но след седемнайсет години започваш да се чудиш… някой изобщо тръгва ли си?

Има много неща, на които да се наслаждаваш в тяхната ленива компания — дългите неделни следобеди, в които закуската се слива с обяда, шампанското и безсмислените разговори. Все пак, когато съм с тях, се чувствам като Дороти в маковите полета на Оз. Внимавай! Не заспивай в тази упойваща ливада, иначе може да проспиш тук остатъка от живота си!

Така че какво ще стане с мен и Фелипе? Сега, след като, изглежда, има „мен и Фелипе“? Той неотдавна ми каза: „Понякога ми се иска да си изгубено момиченце, да те взема и да кажа: «Ела да живееш при мен. Винаги ще се грижа за теб.» Но ти не си изгубено момиченце. Ти си жена с професия и амбиции. Ти си съвършеният охлюв: носиш къщичката на гърба си. Трябва да държиш на тази свобода колкото е възможно по-дълго. Само казвам, че ако искаш този бразилец, можеш да го имаш. Вече съм твой.“

Не знам точно какво искам. Сигурна съм, че една част от мен винаги е искала да чуе как някой мъж казва: „Нека винаги да се грижа за теб“, а никога преди не са ми го казвали. През последните няколко години бях се отказала да търся този човек, научих се да казвам това окуражително изречение сама на себе си, особено в периоди на страх. Но да го чуя от някой друг сега, от някой, който говори искрено…

Мислих за всичко това миналата нощ, след като Фелипе заспа, а аз се свих до него и се питах какво ще стане с нас. Какви са възможните стъпки? Какво да кажем за географския проблем между нас — къде ще живеем? После трябва да имаме предвид разликата във възрастта. Макар че когато се обадих онзи ден на майка ми да й кажа, че съм срещнала наистина свестен човек, но — приготви се, мамо! — „той е на петдесет и две години“, тя остана съвършено невъзмутима. Само каза: „Добре, и аз имам новина за теб, Лиз. Ти си на трийсет и пет.“ (Отлична забележка, мамо. Късмет ще е да си хвана който и да е на такава преклонна възраст.) В интерес на истината обаче и мен разликата във възрастта не ме интересува особено. Всъщност ми харесва, че Фелипе е доста по-възрастен. Мисля, че е секси. Кара ме да се чувствам като… французойка.

Какво ще стане с нас?

Защо се тревожа за това между другото?

Какво още не съм научила за безполезността от тревогите?

Затова след малко спрях да мисля за всичко това и просто го прегърнах, докато спеше. Започвам да се влюбвам в този човек. После заспах до него и ми се присъниха две незабравими неща.

И двете бяха за моята гуру. В първия сън моята гуру ме уведоми, че затваря своите ашрами и повече няма да говори, да преподава и да публикува книги. Говори за последен път пред учениците си и каза: „Получихте повече от достатъчно уроци. Дадено ви е всичко, което имате нужда да знаете, за да сте свободни. Време е да излезете в света и да живеете щастливо.“

Вторият сън ми даваше още по-голяма подкрепа. Хранех се в страхотен ресторант в Ню Йорк с Фелипе. Бяхме поръчали чудесно ядене от агнешки котлети и артишок, хубаво вино. Говорехме си и се смеехме щастливо. Огледах се из помещението и видях Свамиджи, учителя на моята гуру, починал през 1982 година. Но тази нощ беше жив и седеше в шикозния нюйоркски ресторант. Вечеряше със свои приятели и тяхната компания също изглеждаше весела. Очите ни се срещнаха, Свамиджи ми се усмихна и вдигна чашата си с вино за поздрав.

И после съвсем отчетливо този дребничък индийски гуру, който е говорил съвсем малко английски през живота си, промълви беззвучно с устни от разстояние:

Радвай се.