Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (100)

99.

Когато се връщаме в Убуд, отивам направо в къщата на Фелипе и не напускам спалнята му приблизително още един месец. Това е съвсем слабо преувеличение. Никога преди никой не ме е обичал и обожавал така, никога с такова удоволствие и всеотдайно внимание. Никога преди не съм била толкова съблечена, разкрита, раздиплена и повалена, докато правя любов.

Това, което знам за интимността, е, че има определени естествени закони, които управляват сексуалното изживяване на двама души, и че тези закони не могат да бъдат променяни, както не можеш да се пазариш с гравитацията. Да се чувстваш физически уютно с тялото на някой друг не е решение, което можеш да вземеш. Няма почти нищо общо с начина, по който двама души мислят, действат, говорят или дори изглеждат. Мистериозният магнит или е там, заровен някъде дълбоко зад гръдния кош, или го няма. Когато го няма (както осъзнах в миналото с болезнена яснота), не можеш да го насилиш да съществува. Както хирургът не може да накара тялото на пациента да приеме бъбрек от неподходящ донор. Моята приятелка Ани казва, че всичко се свежда до един прост въпрос: „Искаш ли да притискаш корема си към корема на този човек завинаги или не?“

Двамата с Фелипе откриваме с голямо удоволствие, че идеално си пасваме — ние сме генетично проектирана, корем до корем, щастлива приказка. Няма части от тялото ни, които да са по някакъв начин алергични към другото тяло. Нищо не е опасно, нищо не е трудно, нищо не се отхвърля. Всичко в нашата чувствена вселена е — просто и изцяло — съчетано. И също така… похвалено.

— Погледни се — казва Фелипе, води ме до огледалото, след като пак сме се любили, и ми показва моето голо тяло и косата, която изглежда така, сякаш току-що съм минала през тренировъчна центрофуга на НАСА. — Виж колко си красива… всяка твоя линия е плавна извивка… приличаш на пясъчни дюни…

(Наистина не мисля, че тялото ми е изглеждало или се е чувствало така свободно през живота си. Не и откакто съм била може би на шест месеца и майка ми е правила полароидни снимки, а аз съм изпадала във възторг, увита в хавлия върху кухненския плот след хубава баня в мивката.)

А после ме води обратно в леглото и казва на португалски: Vem, gostosa.

Ела тук, вкусна моя.

Фелипе е майстор и на ласкавите думи. В леглото не издържа и ме обсипва с нежности на португалски, така че съм се издигнала от „чудна малка любима“ в неговата queridinha. (Буквален превод: „чудна малка любима“.) Прекалено мързелива станах на Бали, за да се науча да говоря индонезийски или балийски, но изведнъж португалският лесно ми се удава. Разбира се, уча само диалозите от възглавницата, но ползата от него е голяма.

— Любима, ще почне да ти омръзва. Ще почне да ти дотяга колко много те докосвам и по колко пъти на ден ти казвам, че си красива — твърди Фелипе.

Изпробвай ме, да видим.

Дни наред се изгубвам тук, изчезвам под чаршафите му, в ръцете му. Харесва ми усещането да не знам коя дата сме днес. Моята добре организирана програма се разхвърча на вятъра. Един следобед най-после наистина отивам да видя моя шаман, след като дълго време не съм го посещавала. Кетут вижда истината на лицето ми, преди да съм казала и дума.

— Ти намери гадже на Бали — казва той.

— Да, Кетут.

— Добре. Внимавай да не забременееш.

— Ще внимавам.

— Той добър човек?

— Ти ми кажи, Кетут — отвърнах аз. — Ти му гледа на ръка. Предсказа, че е добър човек. Повтори го около седем пъти.

— Така ли? Кога?

— През юни. Доведох го тук. Той беше бразилецът, по-възрастен от мен. Каза ми, че го харесваш.

— Никога не съм го казвал — настояваше той и нямаше никакъв начин да го убедя в обратното. Понякога на Кетут му се губят някои неща, както и на вас щяха да се губят, ако бяхте някъде между шейсет и пет и сто и дванайсет годишни. Повечето време е енергичен и с бистър ум, но друг път имам чувството, че съм го обезпокоила на някаква друга плоскост на съзнанието, в някаква друга вселена. (Преди няколко седмици ми каза без абсолютно никаква връзка: „Ти добра моя приятелка, Лисс. Вярна приятелка. Загрижена.“ После въздъхна, втренчи се в празното пространство и печално добави: „Не като Шарън.“ Коя, по дяволите, е Шарън? Какво му е сторила? Когато го попитах, той не ми отговори. Държа се така, сякаш изобщо не знаеше кого имам предвид. Сякаш аз бях човекът, който е довел крадливата нагла Шарън тук.)

— Защо никога не водиш гадже тук да се запознае с мен? — попита сега той.

— Доведох го, Кетут. Наистина. И ти ми каза, че го харесваш.

— Не помня. Той богат човек, твой приятел?

— Не, Кетут. Не е богат човек. Но има достатъчно пари.

— Средно богат? — Шаманът иска подробности, счетоводни сметки.

— Има достатъчно пари.

Отговорът ми, изглежда, го подразни.

— Ако помолиш този човек за пари, той може да ти даде или не?

— Кетут, аз не искам пари от него. Никога не съм взимала пари от мъж.

— Ти прекарваш всяка нощ с него?

— Да.

— Добре. Той глези тебе?

— Много.

— Добре. Още медитираш?

Да, още медитирам всеки ден от седмицата; изплъзвам се от леглото на Фелипе и отивам на дивана, където мога да седя мълчаливо и да изкажа някаква благодарност за всичко това. Отвън пред верандата му патиците крякат и се бутат през локвите в терасираните оризища, бърборят и шляпат навсякъде. (Фелипе казва, че тези ята досадни балийски патици винаги са му напомняли за бразилките, които се перчат по плажовете на Рио; говорят на висок глас, постоянно се прекъсват една друга и гордо поклащат дупетата си.) Сега съм толкова отпусната, че потъвам в медитация, сякаш е вана, приготвена от моя любовник. Гола под утринните лъчи, само с едно леко одеяло, метнато върху раменете ми, изчезвам в благодат и се рея над празното пространство като малка раковина, закрепена върху чаена лъжичка.

Защо животът някога ми изглеждаше толкова труден?

Един ден се обаждам на приятелката си Сюзан в Ню Йорк и слушам как ми доверява на фона на типичните за града полицейски сирени последните подробности от последния път, когато някой е разбил сърцето й. Гласът ми излиза със спокойната, плавна интонация на среднощен радиоводещ от предаване за джаз, докато й казвам как просто трябва само да се освободи, човече, как трябва да се научи, че всичко е просто съвършено, каквото е, че вселената се грижи, скъпа, че всичко там е спокойствие и хармония…

Почти я чувам как върти очи, после надвиква сирените: „Говориш като жена, която днес вече е имала четири оргазма.“