Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (10)

9.

Аз съм от хората, на които ако девето поколение индонезийски шаман им каже, че им е предопределено да се преместят в Бали и да живеят с въпросния шаман четири месеца, ще сторят всичко възможно, за да го направят. Ето как най-после се избистри цялата ми идея за едногодишно пътуване. Имах огромна нужда да се върна някак в Индонезия, този път на свои собствени разноски. Това беше очевидно. Макар че заради хаотичния си, разбит живот още да не си представях как. (Не стига, че имах да уреждам скъп развод и проблеми с Дейвид, ами още имах ангажимент към списанието, който не ми позволяваше да отсъствам за по три-четири месеца.) Обаче трябваше да се върна на Бали. Нали? Той не го ли предсказа? Проблемът е, че исках да отида и до Индия, за да посетя ашрама на своята гуру, а пътуването до Индия също е скъпо и отнема време. Положението се объркваше допълнително и поради факта, че напоследък си умирах да отскоча до Италия, за да упражнявам италиански на място, но и защото ме привличаше идеята да поживея малко в култура, в която удоволствието и красотата са на почит.

Всички тези желания си противоречаха едно на друго. Особено в Италия и Индия. Кое беше по-важното? Онази част от мен, която искаше да яде телешко във Венеция? Или другата, която мечтаеше да се събужда много преди изгрев в аскетичния ашрам и да прекарва цял ден в медитация и молитви? Великият суфи поет^[1] и философ Руми^[2] веднъж посъветвал учениците си да напишат трите неща, които най-много искат в живота си. Ако което и да е желание в списъка противоречи на друго, предупредил ги Руми, човек е обречен на нещастие. По-добре в живота ти да има само един център, учел той. Но какво да кажем за предимството да се живее хармонично сред крайности? Какво ще стане, ако някак заживееш толкова нашироко, че да синхронизираш привидно несъвместими противоположности в мироглед, който не изключва нищо? Тази своя истина споделих и с шамана в Бали — исках да изпитам и двете. Исках земни радости и божествена трансцендентност — двойственото величие на човешкия живот. Исках онова, което елините са наричали калос каи агатос^[3], изключителният баланс между красивото и доброто. През последните тежки години и двете ми липсваха, защото и удоволствието, и отдадеността към божественото изискват пространство без напрежение, в което да виреят, а аз живеех в огромната боклукчийска преса на постоянното безпокойство. А как да уравновеся страстта към удоволствия с копнежа към посвещаване на Бога… Ами, сигурно имаше начин да усвоя този номер. Дори само от краткия престой в Бали ми се струваше, че вероятно ще успея да науча това от балийците. Може би от самия шаман.

Четири крака на земята, глава, пълна с листа, гледам към света през сърцето…

Престанах да опитвам да избера. Италия? Индия? Или Индонезия? Накрая просто признах, че искам да отида и на трите места. По четири месеца във всяка страна. Общо една година. Естествено мечтата бе малко по-амбициозна от „Искам да си купя нова кутия за моливи“. Но това исках. И знаех, че ще пиша за пътуването. Исках не толкова да изследвам подробно самите страни, това е правено и преди. По-важно беше, че желаех да изследвам подробно по нещо от себе си на фона на всяка страна, на място, където хората поначало правят съответното нещо много добре. Исках да науча изкуството на удоволствието в Италия, изкуството на възвишеното в Индия, а в Индонезия — изкуството да балансирам между двете. Едва по-късно, след като признах тази мечта, забелязах щастливото съвпадение, че и трите имена започват с буквата „И“. Знак, който предвещаваше само добро по пътя на себеоткриването.

Представете си сега, моля ви, всевъзможните подигравки, които тази идея отприщи у моите остроумни приятели. Исках да ида в трите „И“, така ли? Тогава защо не прекарам годината в Иран, Кот д’Ивоар и Исландия? Или още по-добре — да ида на поклонение до Великия триумвират Ислип^[4], И-95^[5] и Икея? Приятелката ми Сюзан предложи да основа организация с идеална цел „Разведени без граници“. Но всички шеги бяха на теория, защото аз още не бях свободна да отида никъде. Разводът — дълго след като бях напуснала мъжа си — още не беше приключил. Започнах да упражнявам законен натиск върху съпруга си, правех ужасни неща, по-лоши и от най-страшните ми кошмари за развода. Например официални предупреждения и изобличаващи правни обвинения (изисквани от закона на щата Ню Йорк) за неговата предполагаема душевна жестокост — документи, които не оставиха място за изтънченост и вече нямаше начин да кажа на съдията: „Вижте, отношенията ни наистина бяха сложни, аз също направих огромни грешки и съжалявам за това, но искам само да ми позволите да си тръгна.“

(Тук спирам и отправям молитва за любезния читател: дано никога не ви се наложи да се развеждате в Ню Йорк.)

Пролетта на 2003 година доведе нещата до точка на кипене. Година и половина, след като си тръгнах, мъжът ми най-после беше готов да обсъжда условията за споразумение. Да, той искаше пари в брой и къщата, и наема за манхатънския апартамент — всичко, което предлагах през цялото време. Но освен това искаше неща, които никога не ми бяха хрумвали (дял от хонорарите за книгите, които бях написала по време на брака ни, процент от евентуални бъдещи филмови права по мои произведения, дял от пенсионните ми осигуровки и така нататък) и тук най-после нададох възмутен вик. Адвокатите ни преговаряха с месеци, като че ли се прокрадваше някакъв компромис и, изглежда, съпругът ми вероятно щеше да се съгласи на друга сделка. Щеше да ми струва скъпо, но една битка в съда би била несравнимо по-голям лукс и загуба на време, да не говорим колко душегубна щеше да е. Ако той подпишеше споразумението, просто щях да платя и да се оттегля. Което на този етап беше приемливо за мен. След като отношенията ни бяха напълно съсипани и дори вежливостта между нас беше рухнала, вече исках само да изляза през вратата.

Въпросът беше — ще подпише ли той? Минаха още седмици, докато оспорваше още подробности. Ако откажеше да се споразумеем, отивахме на дело. А това почти със сигурност означаваше, че всеки останал цент ще се изпари за съдебни такси. А най-лошото — има ли дело, тази каша щеше да продължи поне още година. Тоест, каквото и да решеше съпругът ми (а той в края на краищата още беше мой съпруг), трябваше да му посветя поредната година от живота си. Щях ли да пътувам съвсем сама из Италия, Индия и Индонезия? Или щяха да ме подлагат на кръстосан разпит някъде в мазето на съда, докато давам клетвени показания?

Всеки ден се обаждах на адвокатката си по четиринайсет пъти — някакви новини? — и всеки път тя ме уверяваше, че прави всичко по силите си и ще ми се обади веднага, ако споразумението е подписано. Нервното напрежение, което чувствах тогава, беше нещо средно между чакане да те извикат в кабинета на директора и тревожно предчувствие за резултатите от биопсия. Бих се радвала да докладвам, че останах спокойна и дзен, но не е така. Няколко нощи в гневни изблици разпердушинвах дивана с бейзболна бухалка.

Повечето време бях просто в мъчителна депресия.

Освен това с Дейвид пак бяхме скъсали. Този път, изглежда, завинаги. Или пък не — не можехме съвсем да се разделим. Често ме връхлиташе желанието да пожертвам всичко за любовта му. Друг път проговаряше противоположният инстинкт — да поставя колкото се може повече континенти и океани между себе си и този човек, с надеждата да намеря спокойствие и щастие.

На лицето ми се появиха бръчки — постоянни резки, издълбани между веждите ми от плач и тревога.

И насред всичко това издадоха книга, която бях написала преди няколко години, и трябваше да тръгна на кратка обиколка за представянето й. Взех приятелката си Айва с мен да ми прави компания. Айва е на моята възраст, но е израснала в Бейрут. Което означава, че докато аз съм се занимавала със спорт и музикални прослушвания в училището си в Кънектикът, тя е треперела от страх в бомбоубежище пет дни в седмицата и се е опитвала да не умре. Не знам как цялото това насилие в ранното й детство бе създало толкова уравновесен човек, но Айва е един от най-спокойните хора, които познавам. Тя притежава така наречения от мен „телефон за директна връзка с вселената“, нещо като само неин и работещ по всяко време на денонощието специален канал към божественото.

И така, пътувахме през Канзас, аз бях в обичайното си трескаво състояние покрай споразумението за развода — ще подпише ли той, няма ли? — и казах на Айва:

— Може би няма да издържа още една година в съда. Да имах малко помощ от горе! Иска ми се да напиша молба до Бог всичко това да свърши.

— И защо не напишеш?

Обясних на Айва личното си отношение към молитвата. По-точно, че не ми е удобно да моля Бог за конкретни неща, защото това ми изглежда като слабост на вярата. Не ми харесва да моля: „Ще промениш ли това или онова в живота ми, защото ми е трудно?“ Понеже, кой знае, Бог може би по някаква причина иска да се изправя точно пред това предизвикателство. По-спокойно се чувствам, когато моля за смелост да се изправя срещу трудностите в живота си хладнокръвно, независимо как се подреждат нещата. Айва любезно ме изслуша, после попита:

— Откъде извади тази глупава представа?

— Какво искаш да кажеш?

— Откъде е идеята, че не ти е позволено да отправяш молитвено искане към вселената? Ти си част от тази вселена, Лиз. Влизаш в нейния състав — имаш пълното право да участваш във вселенските дела и да изразиш чувствата си. Така че изкажи мнението си. Постави своя въпрос. Повярвай ми — най-малкото ще бъде взет под внимание.

— Наистина ли? — Всичко това беше ново за мен.

— Наистина! Слушай, ако ей сега наистина трябваше да отправиш молба до Бог, какво щеше да пише в нея?

Помислих малко, после извадих една тетрадка и написах следната молба:

Мили Боже,

Моля те да се намесиш и да помогнеш този развод да приключи. Аз и съпругът ми се провалихме в брака си, а сега се проваляме и с развода. Този злостен процес причинява страдания и на нас, и на всички близки около нас.

Приемам, че си зает с войни, с трагедии и с много по-големи конфликти от текущите пререкания на една разстроена двойка. Но според мен здравето на планетата се влияе от здравето на всеки неин жител. Дори само две души да са вкопчени в конфликт, целият свят е заразен. По същата логика, дори ако само една или две души могат да се освободят от разногласията, това ще подобри здравето на целия свят — както няколко здрави клетки в тялото могат да подобрят общото състояние на целия организъм.

Затова най-смирено те моля да ни помогнеш да прекратим този конфликт, за да могат още двама души да се освободят и да оздравеят. Това поне мъничко ще намали враждебността и горчивината на света, защото и бездруго има твърде много страдание.

Благодаря ти за любезното внимание.

С уважение,

Елизабет М. Гилбърт

Прочетох го на Айва и тя кимна в съгласие.

— Аз бих го подписала.

Подадох й молбата заедно с химикалка, но Айва шофираше, затова каза:

— Не, да кажем, че наистина току-що съм го подписала. Подписах го със сърцето си.

— Благодаря, Айва. Оценявам подкрепата ти.

— Така, кой друг би я подписал? — попита тя.

— Семейството ми. Майка ми и баща ми. Сестра ми.

— Окей — отвърна тя. — Току-що го направиха. Смятай ги за включени. Наистина почувствах, че подписват. Вече са в списъка. Кой друг? Почни да изброяваш имена.

Започнах да казвам имената на всички хора, които мислех, че бяха подписали тази молба. Споменах всичките си близки приятели, после някои роднини и колеги. След всяко име Айва уверено казваше: „Да. Той току-що подписа“ или „Тя току-що подписа“. От време на време се включваше със свои участници като: „Родителите ми току-що подписаха. Отгледаха децата си по време на война. Мразят безсмислените конфликти. Ще се радват, ако разводът ти приключи.“

Затворих очи и почаках да ми дойдат наум още имена.

— Мисля, че Бил и Хилари Клинтън също подписаха — казах.

— Не се съмнявам — отвърна тя. — Виж, Лиз — всеки може да подпише тази молба. Разбираш ли това? Обади се на всички, живи и умрели, и почни да събираш подписи.

— Свети Франциск Асизки и той подписа!

— Разбира се! — Айва плесна уверено с ръка кормилото.

Вече започнах да си съчинявам:

— Ейбрахам Линкълн току-що подписа! И Ганди, и Мандела, и всички миротворци. Елинор Рузвелт, Майка Тереза, Боно, Джими Картър, Мохамед Али, Джаки Робинсън и Далай Лама… и баба ми, която почина през 1984 година, и баба ми, която още е жива… учителят ми по италиански, психотерапевтът и моят агент… и Мартин Лутър Кинг, и Катрин Хепбърн… и Мартин Скорсезе (е, не е длъжен, но все пак много мило от негова страна)… и моята гуру, разбира се… и Джоан Удуърд, и Жана д’Арк, учителката ми от четвърти клас госпожица Карпентър и Джим Хенсън…

Имената извираха от мен. Не спряха да се сипят почти цял час, докато карахме през Канзас, и моята петиция за мир се разрасна с много невидими страници от хора, които я подкрепяха. Айва продължи да потвърждава — Да, той подписа — и аз се почувствах невероятно защитена и заобиколена от колективната доброжелателност на толкова много могъщи души.

Списъкът най-после се запълни и с това безпокойството ми стихна. Доспа ми се. Айва каза:

— Дремни си. Аз ще карам.

Затворих очи. Появи се последното име.

— Майкъл Дж. Фокс току-що подписа — промърморих аз, после потънах в сън. Не знам колко дълго съм спала, може би само десет минути, но дълбоко. Когато се събудих, Айва още караше. Тананикаше си някаква песничка. Прозях се.

Мобилният ми телефон звънна.

Погледнах това побъркано малко telefonino, което вибрираше развълнувано в пепелника на наетата кола. Почувствах се объркана, някак скована от съня и не можех да си спомня как работи телефонът.

— Хайде — каза Айва, която вече знаеше. — Обади се.

Вдигнах телефона и прошепнах „ало“.

— Страхотни новини! — обяви адвокатката ми от далечния Ню Йорк. — Той току-що подписа!