Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (1)

Увод

или как работи тази книга или сто и деветото мънисто

Когато пътувате из Индия — особено през свещени места и ашрами^[2], виждате много хора, които носят нанизи от мъниста на врата си. Виждате и много стари снимки на голи, мършави и плашещи йоги (а понякога даже на пълнички, благи и лъчезарни йоги), които също носят нанизи. Тези нанизи от мъниста се наричат джапа мала. Използват се в Индия от стотици години, за да помагат на вярващите хиндуисти и будисти да останат съсредоточени по време на молитвена медитация. Държат наниза в едната ръка и пръстите отмерват мънистата последователно — по едно мънисто при всяко повтаряне на мантрата. Когато средновековните кръстоносци тръгнали на изток за свещените войни, те видели с очите си поклонници, които се молели с тези джапа мала, възхитили се и донесли идеята у дома, в Европа, като молитвена броеница.

Традиционната джапа мала има сто и осем мъниста. Сред повечето езотерични кръгове от източни философи числото 108 се смята за най-благоприятното, за съвършеното трицифрено число, кратно на три, а сумата от елементите му е девет, което е три пъти по три. А три, разбира се, е числото символ на върховно равновесие, както ясно прозира всеки, който някога е изучавал или Светата троица, или обикновен висок стол в бар. Тъй като цялата книга разказва за усилията ми да намеря равновесие, реших да я построя като джапа мала, затова разделих историята си на 108 разказа или мъниста. Този наниз от 108 разказа е разделен на още три части — за Италия, Индия и Индонезия, трите страни, които посетих през годината, прекарана в себеопознаване. Разпределението означава, че във всяка част има 36 разказа, което ми допада в личен план, защото пиша всичко това, когато съм на трийсет и шест години.

Сега, преди прекалено много да заприличам на Луис Фарахан^[3] с тази нумерологична история, нека в заключение да кажа, че харесвам идеята тези истории да се нанижат според принципа на джапа мала и понеже тя е толкова… подредена. Искреното духовно дирене е — и винаги е било — системно и дисциплинирано усилие. Търсенето на истината не е никаква нескопосана общодостъпна игра дори и в тази велика епоха на нескопосани общодостъпни игри. Тъй като съм едновременно търсеща жена и писателка, полезно е да се придържам към мънистата, доколкото е възможно, за да се съсредоточа по-добре върху онова, което се опитвам да постигна.

Тъй или иначе, всяка джапа мала има специално допълнително мънисто — сто и деветото мънисто, което виси извън равновесния кръг от сто и осем като обица. Преди мислех, че сто и деветото мънисто е резерва като допълнителното копче на луксозен пуловер или като най-малкия син в кралско семейство. Но както изглежда, има още по-висше предназначение. Когато пръстите ви достигнат този маркер по време на молитва, трябва да прекъснете своята вглъбеност в медитацията и да благодарите на учителите си. Затова тук, на своето сто и девето мънисто, спирам, преди даже да съм започнала. Благодаря на всичките си учители, които се появиха пред мен тази година под толкова много чудновати форми.

Но най-вече благодаря на своята гуру, която е самият пулс на състраданието и която така щедро ми позволи да уча в нейния ашрам, докато бях в Индия. Освен това сега е моментът, в който бих искала да изясня, че пиша за своите преживявания в Индия изцяло от лична гледна точка, а не като изследовател теолог или като официален говорител на когото и да било. Ето защо в книгата няма да използвам името на своята гуру — не мога да говоря от нейно име. Нейното учение говори най-добре за себе си. Няма да разкрия името или местонахождението на нейния ашрам, спестявайки на тази чудесна институция общественото внимание, от което тя може би нито се интересува, нито има начин да се справи с него.

Един последен израз на признателност: разпръснатите из тази книга имена са променени по различни причини, но промяната на истинското име на всеки човек, когото срещнах в индийския ашрам — и индиец, и от Запада, — е мой личен избор. Правя го от уважение и поради факта, че повечето хора не предприемат духовно търсене, за да се появят впоследствие като герои в книга. (Разбира се, освен ако това не съм самата аз.) Направих само едно изключение от тази самоналожена политика на анонимност. Ричард от Тексас наистина се казва Ричард и наистина е от Тексас. Исках да използвам истинското му име, защото той означаваше много за мен, докато бях в Индия.

И последно — когато попитах Ричард дали има нещо против да го спомена в книгата си като бивш пласьор на наркотици и пияница, той отвърна, че ще е съвсем подходящо.

Каза: „И бездруго се чудех как да го разглася.“

Но първо — Италия…