Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (25)

Глава 5

Не ме напускаха нито денем, нито нощем. По-високият — Френки, по-ниският с тъмните коси — Фалкони. Нямах мира от тях. И когато бяха край мен, чувствувах миризмата на изгоряло човешко месо, чувах виковете на Айвън, когато са мушкали острието на джобното ножче под ноктите му.

Нямах мира от тях…

И отидох при началника на следствения отдел на шъруудската полиция Патрик Бракен. Приятелят на Джон Копола. Мистър Бракен се оказа възрастен човек с остри черти, лице на полицай и студени светли очи.

— Мистър Бракен — казах аз, — единственото, което зная за вас е, че сте приятел на Джон Копола. И някой искаше именно вас да…

— Благодаря ви — каза той. — Отдавна исках да ви благодаря за всичко, което направихте за Копола и за мен. Те не се спират пред нищо, само и само да могат да ме компрометират. Готови са дори да тикнат в затвора невинен човек, но той да е мой добър приятел.

— Така си и мислех — кимнах аз. — Веднага разбрах, че Копола е само оръдие, чрез което искат да си уредят сметките с вас. Само че не мога да разбера защо вашите врагове са избрали толкова сложен начин за нападение…

— Имам някои неща, които са против тях. И те много добре го знаят. Знаят, че ако ме пречукат, ще съм опасен за тях дори в гроба. Може би дори по-опасен, отколкото съм сега. Сега ръцете и краката ми са вързани, а тогава няма да има никакви пречки някои факти да станат всеобщо достояние… Виж, за това съм се погрижил отрано. Затова и те досега ме щадят, а пък аз нямам възможност да им нанеса удар. В политиката това се нарича баланс на силите. Или баланс на страха. С Копола са го замислили прекрасно. Когато прочетох вашето слово пред съда, просто разперих ръце. Как може да се измисли такова нещо.

— Мистър Бракен — казах аз, — моят приятел Айвън Берман е запомнил имената на хората, които са го измъчвали. Някой си Фалкони и…

— Вероятно Френки. Френк Топол, по прякор Банана. Те винаги работят заедно.

— Мистър Бракен, имам свидетел. Човек, който ги е видял, когато са влезли с Берман в апартамента му. Едно момче от подземния гараж в къщата на Берман. Чак Пополис.

Началникът на следствения отдел поклати глава.

— Ако ще и двама да са… Безсмислено е.

— Но защо?

— Защото нито един свидетел няма да доживее до процеса, на който ще съдят човек на Волмут.

— На Волмут ли?

— Сега разбирам как сте успели да направите онова, което направихте — усмихна се той. — Вие просто нищо не знаете.

— Но, както виждате, аз съм жив.

— О, хората на Волмут знаят кога да отстъпят и кога да изчакат. Още повече, както знаете, Ламънт изчезна заедно със своя апарат. Така че тяхната организация дори съществено не пострада. Не искам да ви обидя, мистър Рондол, но вие не можете да разрушите организацията на Волмут и Майк Перуджино, господаря на Волмут. Това е рак, Рондол, рак, който вече е пуснал метастази. Той е проникнал в цялото ни общество.

— Но все пак трябва да има някакво средство…

— Не, Рондол… Няма средство. Не можем да избавим нашето общество от този рак. Той е част от него. Неразривна част… Трябва да изменим самото общество. Да го подложим на пълно преобразяване.

Какво пък, навярно беше прав, само че мен ме чакаха Френки, по прякор банана, и Фалкони.

— Значи, мистър Бракен, вие не можете да ми помогнете и да издадете заповед за арестуването на Френки и Фалкони.

— Не. Засега не мога.

— А ако аз…

— То си е ваша лична работа, мистър Рондол. В края на краищата всеки има право сам да си избира края. Един го чака в леглото, друг скача от моста, трети се мъчи да уреди арестуването на двама джентълмени, които с нищо определено не се занимават.

— Не ме разбрахте. Убедихте ме, че няма да ги арестуват. И въобще имате голяма дарба да убеждавате хората, мистър Бракен. Вие не само убеждавате другите, но сте убедили и себе си, че нищо не може да се направи. Това е много удобно, сваля от човека отговорността и я стоварва върху историческите процеси…

— Вероятно трябва да ви изгоня от кабинета си.

— Има ли смисъл? Оставете всичко до пълното преобразяване на обществото. Та вие сте толкова търпелив човек. А пък аз не мога да чакам. И не искам да чакам… Слушайте, Бракен… какво би станало, ако Френки и Фалкони научат, че се готвя да посетя гаража на Чак и да се уговоря с него да свидетелствува.

* * *

Седя в канала под своя стар верен „Тойсун“. Край мен има малък апарат „уоки-токи“. Другият е у Чак. А самият Чак е в апартамента на Айвън Берман, където от прозорците се вижда изходът на подземния гараж.

Бръмчи зумерът на моя апарат и аз трепвам, като че ли по цялото ми тяло минава ток. Натискам копчето. Гласът на Чак е изплашен и възбуден.

— Идват — шепне ми той. — Те са…

Подаръкът на мистър Бракен е в ръцете ми.

Очите ми вече привикнаха към слабата светлина на подземния гараж. А те ще влязат направо от улицата. И това е едно от моите преимущества. Второто е в това, че се намирам в канала под колата, откъдето виждам много добре, а те ще тръгнат надолу по стръмнината.

Горе вратата се отваря. Сега ще тръгнат надолу и когато стигнат на няколко крачки от мен, ще започна да стрелям. Само че те не тръгват надолу по стръмното. Защо стоят горе?

— Хей, Чак! — извиква единият от тях.

Те не са новаци нито на хиподрума, нито в джунглата. Те не искат да се спускат надолу по стръмнината, докато не се убедят, че плячката е тука. Ако Чак беше долу, можеше да им извика да слязат. Но той е в апартамента на Берман. Може би да повикам аз? Ами ако помнят неговия глас? Ако ми извикат да изляза при тях? Освен това вече е късно. Те нещо се съветват полугласно. Колкото и да напрягам слуха си, нищо не чувам. Започват много внимателно да се спускат надолу. Старият приятел Розен си свърши работата. Те се движат безшумно, бавно като ловци. Като зверове. Обитатели, на джунглата.

Вдигам пистолета. И едновременно с лакътя си закачам „уоки-токито“, което пада на дъното на бетонния канал, Фалкони и Френки отскачат един от друг. В ръцете им има пистолети. Не могат да разберат какъв е този шум.

— Хей, Чак, ти ли си? — вика единият. Ако се съди по това, че е по-нисък, навярно е Фалкони. — Я ела насам!

Не знам какво да правя. Може би да стрелям? Или да почакам, докато дойдат по-близо? Ами ако си отидат?

— Като че ли няма никого — мърмори Френки.

— Но нещо падна…

Внимателно вдигам глава, за да мога по-добре да ги видя. Знам, че точно над главата ми е мокрият ръждив корем на „Тойсуна“. И все пак го удрям с глава.

— Кой е?

Сега вече няма изход. Трябва да стрелям. Гледам Фалкони, за миг затаявам дъх и плавно натискам спусъка на пистолета, чудовищен грохот от изстрела. Той все още се търкаля под колата, когато едновременно прозвучават два изстрела. Нещо цопва на бетонния под. Със злобно съскане въздухът излиза от гумите.

Навярно не улучих. По стръмното не се виждат нито Френки, нито Фалкони. Още един изстрел. Ах, ето го единия, зад колата. Ами другият? Сигурно се е измъкнал в коридора. И сега ще се появи от другата страна.

Бръмчи зумерът на падналия „уоки-токи“. Чак ме вика. Тревожи се. Онзи, който е зад колата, навярно не може да разбере що за звук е това. За миг си показва главата и аз отново стрелям. И още един път. И още, още… Или той извика, или ми се стори. Вглеждам се внимателно, притискам лице към мократа мръсна автомобилна гума. Единият лежи. Май наистина улучих.

Чуват се стъпки. Това е вторият. Ето го. Вдигам пистолета, натискам спусъка. Няма изстрел. Нямам повече патрони. Мистър Бракен беше прав. На новаците им върви само първия път. А това вече не ми е за първи път. Е, какво пък, направих всичко каквото можах. Сега оня ще започне да стреля. Ще види, че не отговарям. Ще надникне в канала. Внимателно, разбира се. И ще ми се усмихне, преди да забие куршума.

Изстрел. И вик:

— Мистър Рондол! Излизайте бързо!

Нещо не е така, както си го представях. Какво значи всичко това? Вдигам глава. На десетина крачки от канала лежи човек. Чернокосият. Фалкони. А над него се е навел още някой. Някой, който знае моето име. Кой ли е той?

— Излизайте по-бързо, като ви казвам. Жив ли сте?

— Да-а… — мърморя аз и излизам. А може би това е халюцинация. Най-вероятно халюцинация.

— Ами че помогнете ми де! — Плодът на моята фантазия ми се сърди. — Хванете го оттук!

Кого? Какво? Какво иска от мен?

— Вие кои сте?

— Изпрати ме мистър Бракен. Помогнете ми да го сложа в багажника на колата. Хайде по-бързо, дявол да ви вземе. Така, добре. А къде е другият?

Покорно като автомат отивам да домъкна Френки. Той ме гледа с отворените си мъртви очи. Опитвам се да го вдигна от прашния бетон и го настъпвам по крака. Разбирам, че не усеща.

Замъквам Френки при отворения багажник на колата и го слагам редом с Фалкони.

— Защо ги вземате? — попитах.

— Мистър Бракен каза, че може би сте прав. Дайте ми пистолета, така ще бъде най-добре.

— Той хлопва багажника и сяда зад кормилото.

— Отворете ми вратата.

Подчиних се. Той не казва повече нито дума, нито пък поглежда към мен. Излиза от гаража и изчезва.

Започнах да затварям вратата и видях Чак. Той стоеше на входа и ме гледаше така, като че ли съм привидение.

— Те не дойдоха ли? — промърмори той.

— Не.

Тръгнахме надолу. Приближих се до своя „Тойсун“. Двете му гуми бяха спукани, на вратичката се виждаха малки дупчици. Чак мълчаливо разглежда колата след това мен.

— Не дойдоха — казва той. Умно момче. — Не се тревожете, мистър Рондол, ще поправим колата ви, ще стане по-хубава от нова.

О, оптимизъм на петнадесетгодишните! Но аз знаех, че ръждата не може да се спре. Нужно е пълно преобразяване.