Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (23)

Глава 3

Преди началото на сутрешното заседание секретарят контрольор ме повика в своята стая. Още предишния ден предали моята молба на Гизела и тя току-що била там. Пликът, за който ставаше дума, е изчезнал. Тя прекрасно си спомняла този плик, той през цялото време бил на мястото си, а когато днес сутринта отишла да го вземе в кантората, вече го нямало.

— Как й съобщихте моята молба? — механично ги запитах.

— По телефона.

По телефона… по телефона… Идиоти. Разбира се, че телефонът ми в кантората се подслушва. Те са научили молбата ми и са откраднали плика. Може и да не знаят какви са тези ключове, но нали ключовете са у тях.

Те постигнаха своето. Накрая, но го постигнаха… Онова, което не успя нито Менинг, нито Лепски, успя да направи някакъв криминален тип с шперц, изпратен от тях през нощта в кантората ми. Почувствувах дълбока умора. Скоро ще трябва да избирам. Смърт или пълно преобразяване. После, после, сега не мога да реша. Някъде отдалеч се носеше глас. Ах, да, говори Магнусон.

— … открадва крупна сума пари от професор Ламънт, с когото се е запознал, когато е събирал материал за защита на своя клиент… спира колата на пътя през нощта. Никога няма да научим какво е казал на нещастния търговски пътник, който навярно е бързал за хотела, но човекът се съгласява да го откара. Не е знаел кого качва в колата си. Не е знаел, че текат последните мигове от живота му. Не е знаел, че Рондол вече стиска в ръце пистолета, с който след няколко минути ще стреля в гърба на този възрастен човек. В гърба… Но нещо го е изплашило. Той изхвърля още топлия труп на шосето, а след минута изоставя и колата. Бяга към гората… Мята се в гората… обзема го ужас. Не може да си намери място сам в тъмната нощна гора…

Не, Магнусон, той вече не се мята. Можете повече да не си хабите красноречието. Старото добро красноречие. Та то е само за пред публиката, телевизията и вестниците. На електронните карантии в съдийските машини хич не им пука от вашето красноречие.

— … и ето, измъчен и уплашен, той отново излиза на пътя… Капитан Менинг го качва в своята кола. До себе си. Той отпраща дори помощника си. Иска да остане с престъпника на четири очи. Мъчително му се иска да разбере кое е онова, което е накарало един адвокат, интелигентен човек, за една нощ да разруши своя живот и да застане на пътя на престъпленията. Той е полицай, но той преди всичко е човек. Той иска да разбере…

И аз искам да разбера. И не мога. Защо злото е толкова по-силно от доброто, а лъжата — от истината? В тяхното вечно съперничество защо почти винаги финалната лента първо докосват пороците, а не добродетелите. Може би така трябва? Не, не може природата да греши вече толкова хиляди години!

— … Възползувайки се от доверчивостта на капитана, му нанася зверски удар в лицето, последствията от който всички ние видяхме вчера…

Горкият, горкият капитан Менинг, чиста доверчива душа. Така вярваше, че адвокатът ще слезе от колата, ще се остави да попадне под колелата, под дулото на пистолета му, а той взе, че го излъга. Подло, позорно го излъга. Трагедия на преданата доверчивост.

— … Промъкнал се е в мирната обител на двете сестри, две възрастни жени, като е донесъл със себе си насилие и трагедия. Да накараш жена на осемдесет и една години да вдигне ръка срещу блюстителя на закона — това е… надяваше се да въведе съда в заблуждение. Да, формално сам се е предал в ръцете на полицията, но позволете да ви попитам: а какво друго му оставаше да прави, когато чувствуваше как около него се затяга примката на правосъдието?

Анатол Магнусон, помощник окръжен прокурор, който скоро, това трябва да се очаква, ще стане окръжен прокурор, прокурор на процеса на своя стар познат Язон Рондол, Анатол Магнусон завършва своята блестяща обвинителна реч.

Ставам и моля да пренесат последната ми дума за следващия ден. Моля секретаря контрольор да повикат мис Одри Ламънт.

* * *

И ето аз отново съм в стаята на секретаря контрольор. Зад мен са пазачите, пред мен — секретарят контрольор. И Одри.

— Одри… — казвам аз. — За нищо не съм виновен… Имам към теб голяма молба. Но трябва да те предупредя, че ако я изпълниш, ще навлечеш на баща си големи неприятности. Помниш ли двата пакета, които ти предадох? Ти изпълни моята молба, зная.

— Да, сложих ключовете от сейфовете в плик и ги изпратих в кантората ти.

— Ключовете ги няма, Одри. Откраднали са ги. От това зависи моят живот. Можеш ли да си спомниш къде остави пакетите? Не можеш ли да си спомниш номерата? Номерата на сейфовете? Спомни си… Съсредоточи се. Спомни си… Ето, влизаш… спомни си.

Тя се мъчи да си спомни чисто по детски. Вдига очи, мърда устни. Навярно така е отговаряла и пред черната дъска. Сигурно не се е учила много добре.

— Вторият ред от долу. Крайният отдясно. Да, да — точно така, крайният отдясно. Но спомням си номера на сейфа в Първа градска банка, защото си помислих, че това е любимото ми число — двадесет и две.

— Одри…

* * *

Бавно ставам от мястото си и оглеждам залата. Не бързам, спокойно. Това е моята аудитория. Предстои ми да я хвана за яката и да я разтърся така, че да се пробуди. Моята последна дума. Магнусон гледа към публиката с вид на скучаещ човек, случайно попаднал на детско представление. Съдията контрольор има отсъствуващия израз на човек, привикнал да спи с отворени очи.

— Ваша чест — казвам аз, — моля за разрешение да се възползувам от магнетофона.

Преместват магнетофона към мен. Поставям лентата и завъртам копчето звук докрай. Натискам клавиша. В притихналата зала отчетливо се чува гласът на съдията контрольор Роджър Ивама.

— Аз заявявам — казва съдията, — че Язон Рондол в нищо не е виновен, не е извършвал никакви престъпления и според моето дълбоко убеждение трябва незабавно да бъде освободен.

Това е. Натискам копчето и лентата спира. Сега мога отново да огледам аудиторията. Долната челюст на Роджър Ивама е виснала така, че ако не я прихване, може да падне. Приятелят ми Магнусон мига толкова често и бързо, като че ли стреля с картечница. Никога не съм мислил, че човек може да мига с такава скорост. Секретарят контрольор върти глава. Горкият, сигурно си мисли, че е заспал и се опитва да се събуди. По лицата на момчетата от вестника свети радостно изумление.

— Ваша чест — казвам аз, — не грешите. И никой в тази зала не греши. Наистина чухте гласа на съдията контрольор Роджър Ивама. Той произнесе думи, които мистър Ивама никога не е произнасял. Това звучи като парадокс. Но преди да ви обясня смисъла на моето твърдение, позволете ми още веднъж да се възползувам от магнетофона.

Поставям втората лента с гласа на началника на полицията в Шърууд Нейл Кендрю. Той казва:

— Язон Рондол е един много достоен човек. Без съмнение той в нищо не е виновен.

— Надявам се — казвам аз, — че мнозина от присъствуващите познават гласа на нашия уважаван началник на полицията мистър Кендрю и могат да потвърдят, че това е неговият глас. Но точно така, както и мистър Ивама, мистър Кендрю никога не е произнасял тези думи. И накрая, преди да премина към по-обстойни разяснения, моля съдията контрольор да ми разреши да се възползувам от регистрационната машина.

Съдията кимва. Бързо мушвам на трите пръста на дясната си ръка трите гумени възглавнички с факсимилето от пръстите на Джон Копола. Правя го така, че никой да не види. Приближавам се до регистрационната машина и притискам трите възглавнички към стъклото на определителя. Таблото светва. Джон Копола и неговият регистрационен номер. Забелязвам двама души, които бързо стават и се отправят към изхода. Аха, осите усетиха опасността. А аз съм господар на аудиторията.

Разказвам за Ланс Гереро, за моите търсения, за Джонас, за това, как се оказах във вила „Одри“, за професор Ламънт и за неговия синтезатор, за сценария, който се готвеше за Джон Копола, за двете ленти, които сам съчиних пред синтезатора на професора, за бягството си, за опитите да ме унищожат, защото твърде много зная…

И най-после мелодичното подрънкване на съдийското жури: „Невинен, невинен, невинен.“

Събужда се и голямата съдийска машина, мига нейното табло и на него се изписва: „Невинен, да бъде незабавно освободен.“

Някой ме тупа по рамото, иска нещо да ми каже, но нищо не чувам в шума от много гласове. Не мога да стана и да изляза от залата на съда. И ръцете, и краката ми треперят и нямам сили. Чудовищното изтощение най-после ме събаря. Седя сред целия този шум и глъчка сам в тълпата и не чувствувам нито радостта, нито тържеството на победител. И не само защото съм уморен. Но и защото сред всички тези хора го няма Айвън Берман. Ставам и напускам залата на съда.