Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (21)

Глава 1

Второ денонощие си блъскам главата. Какво все пак се е случило? Седя си в своята малка единична килия в Първи градски затвор и мисля. И нищо не мога да разбера. Не мога да разбера например защо вчера някой приближи до вратата, повъртя диска с шифъра и после си отиде. Никой не влезе, никой не ме повика, не са ме извеждали на поредния разпит. Това е загадка номер едно. Дискът на ключалката служи, за да се отваря. Дежурният полицай не обикаля из отделението, за да върти дисковете с шифрите, я. След като въртяха диска, значи вратата трябваше да се отвори. А не се отвори. Защо?

Също вчера, само че малко по-късно, отново чух характерния звук от въртенето на диска. При това няколко пъти едно след друго. След това някой започна да удря по вратата. Приближих се, бутнах я — вратата беше затворена. И това е загадка номер две. И то голяма загадка. Да удрят по вратата на килията, при това да удрят яката с юмруци, и то не от вътрешната страна, а от външната — съгласете се, че такива работи не се случват в един добър затвор всеки ден. Да удрят по вратата отвътре, от килията — това си е съвсем нормално. Но отвън…

Но и това не е всичко. Нито вчера, нито днес са ме викали на разпит при следователя, макар че следствието явно не е приключило. Не са ме извеждали на ежедневната разходка, независимо от това, искам ли, не искам ли И най-после последното. Днес при мен не дойде Айвън. Какво ли все пак се е случило?

На следващия ден пред вратата на моята килия бъркотията продължи около час и половина. Въртяха диска, отиваха си, идваха отново, дупчиха със свредел. И най-после вратата се отвори и ме поведоха на разпит. Навярно ключалката се е развалила. Всичко си имаше такова просто обяснение, че дори ми стана обидно.

Следователят ми задаваше въпросите, които трябваше да ми зададе. Аз давах отговорите, които трябваше да дам. Просто отричах всичко. И нищо не обяснявах. Чаках съдебния процес.

— Мистър Рондол — обидено ми каза следователят, — вашата несговорчивост е безсмислена. Вие сте интелигентен човек. Адвокат сте. През цялото време казвате: не, не, не, а фактите просто крещят: да, да, да. Къде е логиката, какъв смисъл има всичко това?

Въздъхнах и вдигнах рамене. Когато разпитът свърши, попитах следователя:

— Какво прави моят приятел мистър Берман?

Следователят замря за миг и ме погледна.

— В болницата е. А защо питате?

— Познавам Айвън от много години. Намирам се в затвора, в който той работи. Мога ли да попитам какво е станало с него?

— Да, разбира се, разбира се — кимна следователят. — Очевидно са се опитали да го ограбят. Ранили са го. Състоянието му е много тежко, но е жив.

Да го ограбят. Ранен. Да ограбят Айвън Берман! Да откраднат неговите сто фута рибарски пръчки. И кукичките. Горкият Айвън!

Горкият Айвън, защо ли им е потрябвал!

* * *

Познатата зала. Все същият съдия контрольор Ивама със своето вечно учудено изражение на лицето и снопчетата посивели коси, които стърчаха от ушите му. И дори същият прокурор, който беше на делото на Гереро. Анатол Магнусон хвърли към мен бърз поглед и едва забележимо вдигна рамене. Какво мога да направя? — иска да ми каже. Така се получи.

Същите машини, включени са, сигналните лампички светят. Същата публика. Не, всичко това го казвам просто така. Публиката не е същата. Тим Тивертон от „Шърууд икзаминър“. До него двама души с бележници и моливи. Ах, да, съдията контрольор забрани да се вкарват в залата фото– и кинокамери и вестникът изпрати художници. А ето я и Гизела. Днес е успяла да се гримира в къщи и изглежда просто прекрасно.

— Обвинението призовава патрулиращия полицай втори клас от полицията в Джола, Вашингтон Смит.

Познато лице. Отдавна не сме се виждали.

— Сложете дясната си ръка с дланта надолу на регистрационната машина.

На таблото светнаха името и личния му номер.

— Къде работите, мистър Смит?

— В полицията на Джола. Патрулен полицай втори клас.

— Къде бяхте през нощта на двадесет и пети октомври?

— Пътувахме заедно с колегата Терънс Бренд, сър. Приблизително към три часа получихме по радиото съобщение от полицейското управление в Джола, че на шосе номер две и забелязан труп, а колата е изоставена в канавката. Тръгнахме нататък. По радиото ни казаха, че колата е забелязана приблизително в района на осемдесет и втора миля. Тръгнахме за там и наистина скоро забелязахме бутнатата в канавката кола. Беше обърната на едната си страна. Беше празна. Повикахме по радиото подемен кран, казахме къде точно се намира колата и започнахме да търсим трупа. Намерихме го доста бързо. Приятелят ми забеляза крака…

— Защо пък крака?

— Не зная, сър, защо човекът лежеше с главата на банкета, а с краката на самото шосе — язвително каза Смит.

Браво, Смит, прокурорите от време на време трябва да получават по един малък урок. Магнусон едва забележимо се усмихна. Можеше, както казват боксьорите, да носи удари.

— Добре, мистър Смит, продължавайте. Какво направихте, когато намерихте трупа?

— Наведох се над тялото и взех ръката му. Пулс не се долавяше. Отново се свързахме с полицейското управление и съобщихме своите координати, зачакахме оперативната бригада. Тя пристигна много бързо… Когато започна да се разсъмва, получихме още едно съобщение от Джола. Сержант Лепски ни каза да бъдем особено внимателни. Ако видим висок човек, шест фута и два дюйма, кестеняв, трябва да го арестуваме, тъй като го подозират в убийство. Името му е Язон Рондол. Приблизително след един час, когато беше вече съвсем светло, забелязахме човек… Аз забелязах човек, който излезе на пътя. Веднага обърнах внимание на това, че е висок. Започнах да мисля как по-добре да действуваме, когато човекът неочаквано вдигна ръка. Спряхме и аз излязох от колата Ако някой е излязъл на пътя, помислих си, и при това вдига ръка, за да спре полицейска кола…

— Защо сте уверен, че човекът е можел да познае дали пред него е полицейска кола, а не някаква друга?

— Първо, сър, по цвета на колата. Беше вече доста светло. И второ, сигналната лампа на покрива беше включена и само сляп човек нямаше да я забележи… Излязох от колата. Човекът приближи, извади от джоба си пистолет и го протегна. При това каза, че името му е Рондол. Язон Рондол. Надянах му белезници и съобщихме в Джола, че престъпникът се е предал. Капитан Менинг ни заповяда да не тръгваме за Джола, а да го чакаме на пътя. Скоро пристигнаха капитан Менинг и сержант Лепски. Те качиха Рондол в тяхната кола. Отначало в колата бяха самият капитан Менинг, Рондол и сержант Лепски. След това сержантът излезе, премести се в нашата кола и ние тръгнахме напред.

— Благодаря ви, мистър Смит. Ще ви повикаме още веднъж, само че малко по-късно, а сега давам възможност на защитата да разпита свидетеля.

Тъй като се отказах от защитник, защитата — това бях аз. Не, беше още рано.

— Защитата няма въпроси към свидетеля.

— Добре, мистър Магнусон, продължавайте.

— Обвинението призовава експерта от полицията в Джола Линдли Линмаут.

Експертът имаше също такава аристократична външност, както и името му: дълго, конско лице с едри жълти зъби, мътен поглед. И макар да знаех, че Линдли Линмаут не цвили, а говори с човешки глас, кой знае защо, ми се стори, че регистрационната машина сега ще съобщи:

Линдли Линмаут, жребец, петгодишен…

— Къде работите и каква длъжност заемате?

— В полицейското управление на Джола. Експерт в техническия отдел.

— Къде бяхте през нощта на двадесет и пети октомври тази година?

— Спях, с ваше разрешение, в къщи. През нощта ме събуди телефонно обаждане от полицията. Облякох се бързо и се явих там. В управлението тъкмо бяха докарали една кола. На първата седалка, на облегалката на първата седалка и на килимчето на пода имаше следи от кръв… Веднага се заех с кормилото и ръчките. Капитан Менинг ме помоли да побързам. За щастие отпечатъците бяха доста отчетливи. Принадлежаха на двама души. Вложихме ги в регистрационната машина. Едните принадлежаха на покойния собственик на колата, търговския пътник Стефан Расковски. Другите отпечатъци принадлежаха на адвоката от Шърууд Язон Рондол. Веднага съобщих това на капитан Менинг.

Не е лошо, не е лошо, помислих си аз, сякаш оценявах криминален роман. Засега при тях всичко върви на най-високо ниво. Отлично изпипано. Личеше си пръстът на учителя.

— Извършихте ли още някакви анализи по делото Рондол? — Магнусон запита свидетеля.

— Да. Скоро ми донесоха пистолет, също намерен на банкета на шосе номер две. Колт тридесет и осми калибър. Снех отпечатъците. Дръжката беше изтрита, но очевидно набързо. Във всеки случай успях да получа два отпечатъка. Те се оказаха идентични с отпечатъците на Рондол по кормилото.

— Изследвахте ли куршума, извлечен от тялото на убития?

— Да, още същия ден. Сравних куршума с този, който получихме, когато възпроизведохме изстрел от колта. Микроскопският анализ установи, че и двата куршума са изстреляни от един и същи пистолет. Ето увеличените снимки на тези куршуми.

— Ваша чест — каза Магнусон, обръщайки се към съдията контрольор, — обвинението моли да се присъединят като веществени доказателства пистолетът колт тридесет и осми калибър, куршум номер едно и две, увеличените фотографии на тези куршуми.

— Добре. Приключихте със свидетеля, нали, мистър Магнусон? Мистър Рондол, можете да задавате въпроси на свидетеля.

— Мистър Линмаут, вие, надявам се, установихте по номера на пистолета на кого принадлежи? — попитах аз.

Едва ли можех нещо да постигна с този въпрос, но моето твърде продължило мълчание можеше да изглежда подозрително. Не трябваше да ги карам да бъдат нащрек, преди да му е дошло времето.

— Не.

— Но защо?

— Защото номерът беше много внимателно изпилен.

— Кажете, мистър Линмаут, лесно ли е да се изпили номер?

Експертът ми показа жълтите си конски зъби. Може би искаше да ме изплаши?

— Всичко зависи от това, какво се разбира под думата „лесно“?

Я го виж ти, коня му с кон. Внимателно животно, нищо не може да каже.

— И все пак? От гледна точка на обикновения човек, а не на оръжеен майстор и не на ръководител на железарска работилница. Разбирате ли ме?

— Да, напълно. — Той вдигна рамене. — Да се изпили серийният номер е доста трудна операция, тъй като металът, от който се прави оръжието, е с висока здравина и твърдост.

— Благодаря ви. А сега кажете, мистър Линмаут, какви качества трябва да притежава човек, който е изпилил номера на пистолет.

— Качества ли? Извинете, аз не…

— Е, представете си човек, който извършва тази операция със собствения си пистолет. Какъв е той? Разбира се, имам предвид не цвета на очите, а чертите на характера. Разбирате ли ме?

— Моля за извинение, Ваша чест — обърна се Магнусон към съдията, — обвинението смята, че въпросът няма отношение към обсъжданото дело.

— Защитата има намерение да докаже, че въпросът е напълно уместен.

— Добре — кимна съдията контрольор, — нека свидетелят отговори.

Линмаут вдигна рамене, погледна към прокурора и въздъхна.

— Ами какви — каза той, — навярно такъв човек притежава голямо търпение… Сигурно и настойчивост…

— И още, мистър Линмаут? Или добре, позволете ми да поставя въпроса по друг начин. Въобще защо се изтрива един номер?

— За да не може по номера на оръжието да се открие неговият собственик.

— Отлично. Може ли такава постъпка да се нарече акт на предвидливост или предпазливост? От гледна точка на престъпника, разбира се?

— Навярно.

— Прекрасно. Щом на един човек му идва на ум да бъде достатъчно предпазлив, та да изтрие номера на пистолета, как според вас, няма ли да се сети или да сложи ръкавици, или пък да изтрие следите от оръжието, за да не бъде открит по отпечатъците на пръстите?… Мистър Линмаут, къде е бил намерен колтът, с който е бил убит мистър Расковски?

— Не мога да отговоря. Не са ми казали. Дадоха ми пистолета за изследване и толкова.

— Благодаря ви — казах аз. — Защитата няма повече въпроси.

Магнусон отново извика Смит. Той следваше хронологията на събитията. Сега го помоли да разкаже как са намерили капитан Менинг.

— Най-напред тръгнах от Джола. Изминах около десет мили — колата на капитана не се виждаше. Тогава се свързах със сержанта и той веднага пристигна. Скоро забелязахме следи от гуми по банкета. Спряхме колата и тръгнахме в гората. След десетина ярда видяхме колата на капитана. Тя буквално беше завряна в храстите. Приближихме до колата. Сержантът се опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Сержантът пръв погледна през прозореца. След него надникнах и аз. В колата беше само капитан Менинг.

— Но защо той не ви отвори вратата? Струва ми се, че отвътре вратата на колата може да се отвори.

— Да, но капитанът не можеше да ни отвори, защото на ръцете му бяха белезниците и той беше привързан към кормилото. Верижката обвиваше спиците на кормилото.

В залата за пръв път от началото на съдебния процес се зачу лек смях.

— В какво състояние беше капитанът?

— Не съм доктор, но забелязах, че цялата дясна половина на лицето му беше смазана.

— Какво ви каза капитанът?

— Че арестуваният е избягал.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест — каза Магнусон.

— Можете да задавате въпроси, мистър Рондол.

— Благодаря ви, Ваша чест. Мистър Смит — обърнах се към полицая, — в първото си показание казахте, че капитан Менинг ви е заповядал по радиото да го чакате на пътя. А нима двама полицаи не могат да откарат в участъка един обезоръжен човек, и при това с белезници на ръцете?

— Биха могли.

— Добре. Значи нареждането на капитана да не тръгнете за Джола с арестувания, а да го чакате на пътя, може да се смята до известна степен необикновено, нали така? Как бихте обяснили такова нареждане на началника на полицията?

— Не мога да коментирам постъпката на началника си, мистър Рондол. Попитайте самия капитан Менинг.

— С удоволствие. Когато му дойде редът да дава показания. Но все пак вие, мистър Смит, сте опитен полицай, вие не сте автомат. Защо според вас капитан Менинг не ви разреши да докарате арестувания, тоест мен, в Джола?

Не беше глупав човек този Смит. Усещаше накъде бия. Дори нещо повече — бях готов да се закълна, че той прекрасно разбираше всичко. Отново погледна към Магнусон, очаквайки от него помощ, но какво можеше да направи прокурорът, щом като въпросът е напълно коректен?

— Може би допълнителна предпазна мярка. Очевидно капитан Менинг е сметнал, че ще бъде по-сигурно, ако самият той докара в Джола такъв престъпник.

— Мистър Смит, според вас капитанът е искал да вземе допълнителни предпазни мерки. Нали така? И когато пристигна, той ви заповяда да преместите престъпника в неговата кола. Така ли беше? Кажете — продължавах аз — колко сътрудници обикновено има в една кола, когато транспортират човек, заподозрян в убийство?

Магнусон започна да се върти на мястото си. Не, той още не чувствуваше опасността — не можеше да я почувствува, — но на него явно не му харесваше моята линия. Прекрасно разбираше накъде гоня.

— Обикновено трима души заедно с шофьора. В краен случай двама.

Сега вече не само Смит и Магнусон разбираха моята тактика. Изглежда, мнозина в залата се досещаха какъв ще бъде следващият ми въпрос. Всеки случай тишината беше необикновена.

— Защо в такъв случай капитан Менинг заповяда на сержанта да пътува с вас?

Смит стоеше в ъгъла и се чудеше как да отпъди досадния противник. Зад него стояха родното полицейско управление, героичният капитан с размазаната физиономия и шансовете да порасне в службата. Пред него — досаден негодник, който го натика дотук със своите гнусни въпроси. Господи, кому е нужен този съд, тази глупашка комедия? Да му кресне още сега на това адвокатче: горе ръцете! Да му прасне един по физиономията — тогава щеше да види как се преобръщат думите на честните хора…

Аз се усмихнах. Досещах се какво си мисли сега храбрият мистър Смит.

— Чакам отговор — деликатно напомних за себе си.

— Не зная — мрачно каза полицаят, — попитайте самия капитан.

— Благодаря ви за съвета, Смит — вежливо казах. — Непременно ще се възползувам от него. Ваша чест — обърнах се към съдията контрольор, — защитата няма повече въпроси.

— Днешното заседание приключи — каза съдията контрольор. — Ако защитата има свидетели, то предвид малко необикновения характер на защитата, тя може да предаде на съда списък с техните имена, за да може съдът да ги призове на следващото заседание.

— Благодаря ви, Ваша чест — поклоних се и връчих на съдията контрольор списъка на моите свидетели. Какво друго можех да направя, когато от залата на съда отвеждат адвоката обратно в килията.