Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (19)

Глава 6

Тъмничарят втори клас Майкъл Калахън се прибра в къщи както обикновено в пет часа. Когато мушна ключа в ключалката, чу стъпките на жена си, притича Джери, заскимтя Дългоухият.

— Чакат те — каза жена му.

— Кой? — Калахън веднага се наостри. Тук беше неговият свят, пълен с обич, доверие и спокойствие, и той подсъзнателно се боеше да не се вмъкнат в този свят чужди хора.

— Мистър Фалкони, с когото заедно сте учили.

— Не си спомням никакъв Фалкони… — измърмори Калахън.

Чувствуваше неясна тревога. Влезе в стаята. Насреща му пристъпи среден на ръст човек с черна коса. Протегна ръка. Калахън се ръкува с него. Не, не си спомняше такова лице. Не помнеше имена, но да забрави лице, което е виждал — никога.

— Мистър Калахън, бих искал да поговоря с вас — тихо каза чернокосият. Продължаваше да се усмихва, но очите му бяха студени. И неподвижни. — Желателно е насаме — прибави непознатият. — Имате толкова очарователна съпруга и такова симпатично момченце… Няма смисъл да ги замесваме в нашия разговор.

— Ня… — Калахън искаше да каже, че няма честта да познава посетителя, но нещо в очите на Фалкони го възпря. — Да минем в моята стая.

Фалкони седна на стола, а Калахън се отпусна на леглото. Изведнъж почувствува, че е уморен. Цял ден на крака, цяла смяна.

— Мистър Калахън — тихо попита Фалкони, — колко получавате в затвора? Осем-девет хиляди годишно?

Калахън мълчаливо кимна. Девет хиляди и двеста за година. За неговата работа. Девет хиляди и двеста — това пари ли са?

— Мистър Калахън, искам да ви предложа десет хиляди НД.

— Десет хиляди? — Цифрата беше толкова голяма, че попита още веднъж: — Десет хиляди ли? — Господи, та това е повече от годишния му доход.

— Съвършено вярно — кимна Фалкони. — Но всъщност не се изразих съвсем точно. Десет хиляди сега — ето ви парите, а десет хиляди по-късно.

Господи, две дебели, акуратно препасани с книжна лентичка пачки. Виолетови банкноти по двадесет НД. Калахън виждаше не само виолетовите банкноти с брадатото лице по тях. Те означаваха тристаен апартамент и табакера като на Шийлдс, такава, дето свири, когато я отвориш. И кожено палто за Етел. Ще й каже просто така, небрежно, мимоходом: „Да, Етел, не е ли време да си купиш ново кожено палто? Старото вече нещо не ми харесва.“

— И какво трябва да направя? — попита Калахън.

— О, нищо особено. Утре по време на работа ще отскочите до килията на Люк Поуст. Той се намира в съседния сектор, нали?

— Да — прошепна Калахън. Той вече знаеше, че ще продължи да си живее в двустайния апартамент, че Етел ще трябва поне още две години да ходи със старото си палто и че той така и няма да може да преброи колко банкноти има във всяка пачка.

— Прекрасно. Впрочем вие знаете в какво го обвиняват, нали?

— Струва ми се, в убийство.

— Три. Три трупа тежат на съвестта му. Доста тежък товар. С такъв товар далеч не можеш да отплуваш. Чака го смъртно наказание, сто процента. Но Люк, доколкото го познавам, разбира се, ще избере пълно преобразяване. Ще влезете в камерата на Люк и ще му кажете, че Френк Фалкони му изпраща поздрави.

— И… и за това…

— Не съвсем. Ще му кажете, че Френк Фалкони ще внесе в банката на негово име петнадесет хиляди НД. Ще му обясните, че трябва да направи нещо съвсем малко — да мушне по време на разходката нож в корема на някой си Язон Рондол. Само не забравяйте да кажете на Люк, че това никак няма да се отрази на присъдата му. Той е голям дръвник и трябва да му се втълпи в главата, че три убийства, четири или петнадесет, присъдата ще бъде една и съща — смърт. Или, разбира се, пълно преобразяване.

— Не, не, не — замахна с ръце Калахън. Той искаше да каже, че никога няма да направи престъпление, че го вземат за друг човек, че никога няма да наруши дълга ги, че най-после за такова нещо могат и да го съдят. Искаше да каже всичко това, но Фалкони не го слушаше, а продължи да приказва:

— Ако Люк се съгласи, а той вероятно ще се съгласи, ще му предадете ето този нож. — Фалкони извади от вътрешния джоб на сакото си малък нож.

— Не — каза Калахън, — това е невъзможно. — Устата му беше пресъхнала, искаше му се да пийне нещо.

— Защо? — търпеливо попита Фалкони.

— Ако щете, затова, че не мога през деня да вляза в килия в съседния сектор. Там дежури Шийлдс. А пък даже и да можех да вляза, ако се установи, че ножът съм предал аз… — Калахън забеляза, че му е по-лесно да говори с Фалкони за технически подробности, отколкото за дълг и чест.

Фалкони го погледна и търпеливо се усмихна.

— Вие ни обиждате, мистър Калахън… Смятате ни за кръгли глупаци — той укоризнено поклати глава. — Работата е там, че ако Люк получи ножа от вас, после на разпита ще каже, че ножа му е дал мистър Шийлдс.

— Ами Шийлдс? Той ще мълчи, нали? — Калахън се мъчеше да говори иронично, но гласът му беше изплашен.

— Да, мистър Калахън.

— Но защо?

— Ах, мистър Калахън, според първите си впечатления от вас не бих помислил, че сте такъв шегаджия. Ами кажете вие сам в какъв случай някой човек мълчи?

На Калахън изведнъж му стана страшно. Вече не мислеше за парите. Те ще убият Шийлдс. Ами табакерата с музикалния мотив. Какво общо има тук табакерата?

— Шийлдс няма да се яви на дежурство. Ще отидете при дежурния офицер и ще кажете, че ще работите и за Шийлдс, защото така сте се уговорили.

— А… А те после ще решат, че Шийлдс е избягал.

— Съвършено вярно. Дал на Поуст ножа, получил си парите и си обрал крушите. И така, договорихме ли се?

Здравата са го измислили, нищо не може да се каже. Всичко си пасва съвсем точно, връзва се. Но не е. Не са попаднали на такъв човек. Няма да си цапа ръцете. И съвестта. С чужда кръв. Нека брои всяка стотинка, но затова пък спи нощем спокойно.

— Ами ако откажа? — попита той.

— Мисля, че няма да откажете.

— Защо сте толкова уверени?

— Защото, Калахън, ако откажете, ще убием Джери. Защо ме гледате така? Нещо пребледняхте. И после, ако това ви е малко, ще убием и жена ви. А би било жалко. Много мила и приветлива жена.

— Вие… няма да посмеете… — прошепна Калахън.

— Престанете, не сте дете — с леко отвращение в гласа каза Фалкони. — Вашият син ходи на училище. Ако не се лъжа, на „Чекърс стрийт“. След училище, когато излезе…

— Колко банкноти има в тази пачка? — попита неочаквано Калахън. Тоест беше готов да се закълне, че не е попитал той. Не можеше да попита, тъй като всичко вътре в него се беше вдървило. Пък и гласът му беше някак си хрипкав, груб. Но, от друга страна, в стаята нямаше никого другиго освен тях двамата.

— Двеста и петдесет. Вземете. Тук са, както вече ви казах, само десет хиляди. Вторите десет хиляди ще получите след погребението на Рондол. Ако всичко ви е ясно, тръгвам си, че страшно ми се пуши.