Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (15)

Глава 2

Не зная колко време вече скитах из тъмната мокра гора. Час, два, а може би дори три часа. Седнах на едно дърво и се опитах да се настаня по-удобно. Мислех си в каква посока да тръгна, когато чух шум от приближаваща се кола. Излязох на пътя и вдигнах ръка. Колата спря. Полицаят, който седеше зад кормилото, ме погледна с интерес и дори ми се стори, че се понаведе малко напред. Другарят му отвори вратата, постави крак на асфалта, малко страхливо поглеждаше от купето, като че ли се боеше, че всеки момент мога да започна да стрелям по него.

— Добро утро — казах аз и протегнах на шофьора своя пистолет. Не ми се искаше да мислят, че нещо крия. Познавах психологията на полицаите. Без да сваля поглед от лицето ми, с бързо движение грабна пистолета и го хвърли на седалката. — Казвам се Язон Рондол — колкото може по-спокойно казах аз — и бих искал да направя официално заявление в полицията. — И двамата не ми харесваха. Бяха изплашени и напрегнати, а уплашеният полицай е едно от най-опасните животни на света. Не съм ловец, но предполагам, че уплашен полицай е по-страшен от тигрица майка.

— Протегнете ръце, Рондол и не се опитвайте да правите номера.

Какво ли значеше това? Нима бандата вече е започнала да действува? Надяна ми белезниците виртуозно. Бързината и елегантността на движенията му бяха безподобни. Ако у нас се провеждаха национални състезания по надяване на белезници на ближния, този джентълмен би имал добри шансове.

— Качвайте се, мистър Рондол.

„Мистър“ — това е добре, помислих си аз.

Шофьорът, обърнат към мен, продължаваше да ме гледа с нямо обожание, а приятелят му вдигна слушалката на радиотелефона.

— Сержант, на телефона е Смит. Хванахме го… Как може да сме „сбъркали“, когато той сам се предаде… Да, точно така, сержанте. Язон Рондол. И по описанието напълно съвпада…

— Да тръгваме ли? — попита шофьорът, без да сваля поглед от мен.

— Не, сержантът каза да не мърдаме от мястото си и да чакаме още една кола.

— Това пък защо? — попита шофьорът. — Да не би ние двамата да не можем да откараме обезоръжен човек с белезници на ръцете?

Замълчаха. Малцина са онези, които могат да мълчат така лесно като патрулиращите полицаи.

Трябва да се предполага, че професор Ламънт е измислил за мен нещо необикновено, щом се готвят да ме отведат в полицията с ескорт. Но какво ли точно?

Чу се шум от приближаваща се кола.

— Как се казвате? — попита човекът, който надникна през прозореца на нашата кола.

— Язон Рондол.

Човекът присви очи, леко наклони глава встрани и дълго се вглежда в мен. Колко ли им харесвам на всичките, та не могат да ми се нагледат.

— Да… Знаеш ли, ще ми бъде по-спокойно, ако сме в една кола. Дайте ми ключа от белезниците му.

— Слушам, сър. — Шофьорът ми кимна да изляза от колата, а вторият, струва ми се, че фамилията му беше Смит, отвори вратичката.

Преместих се в другата кола. „Сър“. Значи началство. Защо ли е дошъл и той? Трябва бяло-розовичкият професор да ме е обвинил или в убийството на цял църковен хор, или в продажбата на държавни тайни.

— Да тръгваме ли, сър? — попита шофьорът.

— Да… Впрочем по-добре ще бъде аз да седна зад кормилото. А вие — началникът ми кимна — седнете до мен. По пътя ще можем да си поговорим.

— Аз отзад ли да седна, сър?

— Да… Или, знаете ли, сержант, я по-добре тръгнете със Смит. И кажете им да карат напред, да не ме чакат. Разбрано?

— Извинете, сър — казах аз, — как да се обръщам към вас?

— Капитан Менинг, началник на полицията в Джола.

Погледнах към капитана. Горкият, не беше успял да се избръсне, лицето му изглеждаше увехнало на светлината на мрачното утро. Не знам защо, но почувствувах, че е напрегнат. Защо? Би могъл да се отпусне. Престъпникът е хванат. След половин час ще бъде зад решетките и капитанът ще може спокойно да изпие чашка кафе и да се избръсне. И въпреки това беше напрегнат. Бях готов да се закълна, че кръвното му налягане не беше по-малко от двеста. Беше впил ръце в кормилото така, че кокалчетата му бяха побелели. И то на празно шосе, рано сутринта…

Погледнах го отново внимателно. Внезапно спря.

— Нещо напрежението спадна — каза той пресипнало и преглътна.

Лъжеше, и то много нескопосано, защото приборите на таблото показваха, че напрежението е нормално.

— Не бихте ли погледнали как са батериите? — попита ме капитанът и облиза пресъхналите си устни.

Разбрах. Не изключи двигателя. За него беше важно моторът да работи, за да натисне реостата към пода, щом се окажа пред колата. Бяло-розовият кротък убиец умее добре да плаща. Не се вълнувах. Имах още толкова много време. Оставаше ми да живея цели няколко секунди. На мен или на капитан Менинг. Знаех какво трябва да направя. Някога ми се беше налагало да използувам този номер. Не би могло да се каже, че е много просто, но това беше единствената възможност. Освен това, когато ти остават да живееш само няколко секунди, нямаш време да бъдеш много придирчив.

— Сега ще изляза, капитане — усмихнах се аз.

За да се отвори вратата, както е известно, трябва да се дръпне ръчката. А за това е необходимо поне да се протегне ръка. Но когато на ръката си имаш белезници, у никого не предизвиква ни най-малко съмнение това, че човек силно се накланя към вратата. Точно така и направих. И когато опрях рамото си във вратичката, ударих с крак капитана в лицето. Разбира се, ако ме гледаше, очаквайки нападението, не бих имал дори и един шанс от сто. Но той гледаше към таблото с приборите. И мислеше навярно за това, че сега ще убие човек. А дори един капитан от полицията не убива хора всеки ден. Особено хора с белезници. Затова имах значително повече шансове, отколкото можеше да се помисли.

Ударът беше толкова силен, че капитанът удари с главата си стъклото на лявата врата. Така че получих възможност да го фрасна и втори път. Този път вече по-спокойно. И по-силно. Нещо хрусна в лицето му и той мълчаливо започна да се плъзга надолу.

Пистолетът му се оказа в десния джоб заедно с ключовете от белезниците. Свалих ги от ръцете си, помислих малко и ги надянах на ръцете на капитан Менинг, като мушнах тънката верижка от легирана стомана през колелото на волана.

Като че напук не можех да намеря къде да свърна от пътя. Дори вече бях готов да изоставя колата просто така, когато видях на едно място, че канавката е съвсем ниска. Тръгнах през гората. Страхувам се, че полицията в Джола ще понесе известни разходи за изчукването и пребоядисването на каросерията, защото не си избирах специално пътя. Наврях се в храстите и изгасих двигателя.

Накъде — още не знаех. Засега по-далеч от капитан Менинг, макар че, да си призная, ми беше жал да се разделя с началника на славната джолска полиция.

При всичките си планове допусках, че ще ме арестуват. Дори сам го исках. Единственото, което не предполагах, е което естествено не исках, беше да се окажа под колелата на електромобила на капитан Менинг.

Полицията проявява твърде голямо нетърпение. Милият Ламънт и приятелчетата му са уверили полицията, че аз непременно ще направя опит да избягам, и затова доблестните стражи на реда ще трябва да пресекат този опит още в зародиш. Нещо, което се опита да направи бедният капитан Менинг.

Май че направих грешка. И то груба грешка. Трябваше да оставя колата с капитана и да вдигна ръка на автостоп. Може би щеше да ме вземе някой и сега щях да пътувам към Шърууд. Може би дори щях да стигна до там.

Сега вече е късно. Пред себе си видях да прозира светлина между дърветата.