Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (12)

Глава 4

Времето течеше неумолимо, а аз бях още далеч от изпълнението на набелязания план. Наистина успях да презапиша от телевизора и гласа на съдията контрольор Роджър Ивама, онзи същия, който водеше съдебното дело срещу Гереро. Трябваше ми и още нечий глас, но повече не можех да чакам. Стигат ми и два. Трябваше да получа на разположение синтезатора за не по-малко от два часа, но така, че през това време никой да не ми пречи. Защото, ако узнаеха с какво имам намерение да се заема, не само че биха попречили на синтеза, но биха ми попречили и на мен да живея. Просто щяха да прекъснат синтеза в моя организъм. Нямаше как да се надявам през деня да получа машината на свое разположение. Оставаше ми нощта. Но да разчитам, че старецът от съседната стая няма да чуе как някой в кабинета му нещо прави, беше просто наивно. Оставаше ми само един изход — приспивателно.

Оплаках се на Ламънт, че лошо спя, и го попитах дали има приспивателно. Професорът гордо ми съобщи, че спи като пеленаче, но още същия ден Ърни мълчаливо ми подаде кутийка „Дриймуел“.

Вечерта бях при Ламънт. Беше около единадесет часът и бедният отчаяно се бореше с прозевките. Беше толкова деликатен, че дори не се осмеляваше да погледне към часовника.

— Професоре — казах аз, — това е престъпление, отдавна вече ви е време да спите. Нито минута повече няма да остана. — Станах от креслото. — Пиете ли нещо преди лягане? Прясно, кисело мляко?

— Кисело мляко.

— Позволете ми да се погрижа за вас. Къде е киселото ви мляко?

— В хладилника, но недейте да правите това. Сам ще си го взема.

Приближих хладилника, извадих бутилка кисело мляко, взех чаша, налях и го поставих пред Ламънт.

— Много ме глезите…

Старецът ме погледна с такава нежност, с такава доверчивост и симпатия, че почувствувах как сърцето ми се сви.

— Лека нощ — промърморих и излязох навън.

На другия ден Ламънт утвърди моя сценарий. Съдбата на горкия Копола беше решена. Ако, разбира се, не успеех да осъществя своя план. Сега вече върху бедната ми съвест висяха две съдби. Моят клиент Ланс Гереро, благополучно замразен заедно с надеждата, че неговият адвокат ще направи всичко необходимо за успешното обжалване. И завеждащият отдела за краткосрочни заеми Джон Копола, който не разчиташе на мен просто защото не подозираше за своите странични доходи — тайната търговия с хероин.

И отново вечерта седях до късно при Ламънт. Този път времето едва се точеше. Най-после погледнах часовника си.

— Край, професоре, време е вече да си лягате.

Без да чувам неговите слаби опити да протестира, се отправих към хладилника и извадих киселото мляко.

Ето и чашата. И изведнъж като че ли ме поляха с гореща вода. Ако поставя разтрошеното преди това приспивателно на дъното на чашата, то едва ли ще се разтвори в киселото мляко. Пък и той може да не изпие цялата чаша. Не мога и да го изсипя отгоре. Прахът не би потънал в гъстата течност. Всичко пропада. Само да не се вълнувам. Само да не се вълнувам. Спокойно…

— Къде има лъжичка, мистър Ламънт — казах аз. — Днес киселото мляко ми се струва студено и не иска да се изсипе от шишето.

— В шкафчето над хладилника.

Обърнах се с гръб към професора. Бързо движение и приспивателното като светла ледена струйка се плъзна в чашата. Сега да сипя киселото мляко. Да го разбъркам по-добре.

— Моля, заповядайте, професоре.

Той ми благодари и взе чашата. Хайде пий, пий де. Ами ако изведнъж именно днес реши да не пие гадното си кисело мляко? Едва сдържах в себе си силното желание да скоча върху стареца и да му излея в гърлото съдържанието на чашата.

— Напразно ме наплашихте — промърмори Ламънт. — Киселото мляко не е толкова студено.

— Лека нощ, професоре.

Стигнах до стаята си и без да се събличам, легнах, като се мъчех; за нищо да не мисля. Не зная колко съм лежал в тъмнината. Навярно час, час и половина. Поради това, че лежах без възглавница, ме заболя вратът. Толкова по-добре. Изведнъж усетих прилив на енергия. Напрегнатият до краен предел мозък навярно даде команда да се влеят в кръвта аварийните запаси от адреналин. Отворих вратата бавно и внимателно, сърцето ми тупкаше. Само да не изплаша съдбата.

Благополучно излязох на двора. Луната беше ослепително ярка. Никога не съм мислил, че лунната светлина може да бъде толкова силна. От дърво на дърво, от една спасителна сянка към друга. Ето я и малката къщичка.

Хванах ръчката на вратата. Чака ли ме Оуен Бонафонте зад нея? Със своя пистолет в ръка? Въздъхнах и натиснах ръчката. Вратата безшумно се отвори.

Запалих малката лампа над синтезатора. Бях я забелязал още преди това. Седнах в креслото. Е, сега ще се реши всичко. Пъхнах листа в печатащото устройство на машината и напечатах това, което трябваше да кажат началникът на шъруудската полиция Нейл Кендрю и съдията контрольор Роджър Ивама. О, не се измъчвах стилът да бъде безупречен. През последните дни десетки, а може би и стотици пъти си повтарях онова, което те трябваше да кажат.

Обхвана ме веселие. Още секунда и щях да изиграя една джига, но беше рано да се радвам. Изключих машината, загасих светлината и се отправих към вратата. Внимателно я затворих зад себе си и след няколко минути бях вече в леглото си.

* * *

След няколко дни професорът ми подаде малък пакет, увит в дебела хартия.

— Сещате ли се какво е това? — попита ме той.

— Хероин. Дайте, ще помисля как по-добре да го увием. Нали вие го държите в ръцете си. Пък и мои отпечатъци могат да се окажат върху него…

— Не, вие все още не сте усвоили нашата, така да се каже, технология. Разбира се, този пакет не става. Само че това е външната обвивка. За транспортиране. Отпечатъците от пръстите на Копола трябва да се поставят на вътрешния пакет. Приятелят на Питър Копола, преди да го пъхне зад седалката, ще свали този външен слой хартия. Впрочем вече са намерили и момчето. Ърни е разговарял с него. А пък това са пръстите на Джон Копола. Преди да работите с тях, лекичко ги потъркайте в своята кожа, за да нанесете по повърхността им слой кожна мазнина и след това ги натиснете върху пакета. Разбрахте ли ме?

* * *

И отново ние с Одри бавно се разхождаме на лунна светлина. И отново мълчим.

— Одри, можеш ли да изпълниш една моя молба?

Тя извърна глава и ме погледна. Навярно си мислеше, че ще поискам разрешение да я целуна, бедната душа.

— Ето ти два малки пакета. Никой не трябва да знае, че съм ти ги предал. Когато стигнеш в Шърууд, иди в Местакската банка и ги сложи в някоя каса. Нали знаеш как може да се наеме каса? Не е трудно. Ключовете сложи в един плик и ми ги изпрати в кантората на мое име. — Посочих й адреса. — Запомни ли? Другият пакет сложи в друга каса, да кажем, в Първа градска банка. И извърши с ключа същата операция. Можеш да изпратиш и двата ключа с един и същи плик. Разбра ли? Можеш ли да го направиш? Без да ме питаш за нищо?

— Да, Язон, щом ти ме молиш.