Франц Кафка
Процесът (9)

Глава девета
В катедралата

От банката възложиха на К. да покаже няколко художествени паметника на един твърде важен за тях делови партньор от Италия, дошъл за пръв път в този град. Ако това поръчение бе дошло по друго време, К. положително щеше да го сметне за голяма чест, обаче сега, когато само с големи усилия смогваше да поддържа реномето си в банката, той го прие без всякакво желание. Изпълваше го с мъка всеки час, прекаран принудително вън от кабинета; наистина той вече съвсем не можеше да използва така добре служебното време както по-рано, немалко часове протичаха само привидно запълнени с действителна работа, но далече по-големи бяха грижите му вън от кабинета. Тогава му се струваше да вижда как заместник-директорът, който го дебнеше неотстъпно, влиза от време на време в кабинета му, сяда на писалището, рови в преписките, приема клиенти, с които К. от години насам бе се почти сприятелил, и ги настройва срещу него, а може би дори и успяваше да открие някои грешки, от каквито К. през време на работа сега се плашеше много и не можеше да ги избегне, понеже ги виждаше да валят от безброй страни. Ето защо, когато му възложеха да отиде някъде в града или дори да замине служебно — а по някаква случайност тези поръчения бяха зачестили в последно време, — тогава, колкото голямо и да беше това отличие, в него се надигаше подозрение, че искат за известно време да го махнат от кабинета му, за да проверят какво работи или най-малкото, че в банката изобщо могат лесно да минат и без него. Той би могъл без всякаква мъчнотия да отклони повечето от тези поръчения, но не се осмеляваше да го стори, защото ако опасенията му бяха що-годе основателни, то всеки отказ на подобно поръчение би означавал, че признава страха си. По тази причина приемаше привидно равнодушно тези поръчения и дори премълча сериозната простуда, която бе си навлякъл при едно уморително двудневно служебно пътуване; тогава, за да не се изложи на опасността да бъде възпрян при заминаването, като се позоват на дъждовното есенно време. Когато се завърна от това пътуване със страхотно главоболие, узна, че са го определили да придружава на следния ден италианския търговски партньор. Чувстваше много голямо изкушение да откаже поне този един път, защото преди всичко възложената му задача не беше свързана непосредствено с деловата работа; но изпълнението на това обществено задължение като акт на уважение спрямо търговския партньор бе само по себе си несъмнено достатъчно важно — разбира се не и за К., който много добре знаеше, че може да запази мястото си само благодарение на успехите си в работата и че ако не постигнеше такива успехи, то нямаше да спечели абсолютно нищо, дори ако най-неочаквано очарова този италианец. Не му се искаше да го изтласкват дори само за ден от сферата на неговата дейност, защото изпитваше прекомерно голям страх, че може да не го допуснат вече да се върне в банката — страх, който сам той наричаше преувеличен, но който все пак го гнетеше. В този случай обаче беше почти невъзможно да измисли някакво приемливо възражение, познанията му по италиански наистина не бяха много големи, но все пак достатъчни; решителна роля изигра обаче обстоятелството, че К. в миналото се бе занимавал и знаеше някои неща от историята на изкуството. В банката придадоха такова извънредно голямо значение на този факт, защото К. за известно време — впрочем пак само по делови съображения — бе членувал в дружеството за опазване на градските художествени паметници. Този италианец пък, както узнаха по линията на слуховете, бил любител на изкуството и за това изборът на К. за негов придружител се разбираше от само себе си.

К. отиде в банката още в седем часа сутринта, преизпълнен от яд към деня, който му предстоеше — рано-рано се изви буря и заваля силен дъжд, — та да свърши поне още някои работи, преди гостът да го откъсне от всичко. Беше много уморен, понеже стоя буден половината нощ над една италианска граматика, та да се подготви малко; прозорецът, до който в последно време прекалено често обичаше да седи, го привличаше повече от писалището, но той устоя на изкушението, седна и се залови за работа. За жалост в същия момент влезе разсилният и доложи, че го изпратил господин директорът, за да провери дошъл ли е вече господин прокуристът; ако е дошъл, то да бъдел така любезен да отиде в приемния салон, където бил вече и господинът от Италия.

— Тръгвам — рече К.

Пъхна в джоба един малък речник, взе под мишницата албума на градските забележителности, който беше приготвил за чужденеца, и мина през кабинета на заместник-директора, за да отиде при директора. Чувстваше се щастлив, че беше дошъл толкова рано в банката, за да може веднага да се постави на разположение, нещо, което навярно никой не бе очаквал сериозно от него. Кабинетът на заместник-директора естествено беше още празен, както късно през нощта — вероятно разсилният е трябвало да повика и него в приемния салон, но е идвал напусто.

Когато К. влезе в приемния салон, двамата господа се надигнаха от дълбоките кресла. Директорът се усмихна радушно, очевидно много се радваше, че К. дойде веднага и побърза да ги представи един на друг, италианецът раздруса крепко ръката на К. и усмихнато нарече някого ранобудник. К. не разбра точно за кого говореше, пък и думата беше малко особена, та отгатна знанието й едва след няколко секунди. Той отговори с няколко гладки изречения, които италианецът изслуша отново засмян, като в същото време няколко пъти мина с нервни движения на ръката по сивосините си рунтави мустаци. Тези мустаци явно бяха напарфюмирани, човек просто се изкушаваше да се доближи и да ги помирише. След като тримата седнаха и подеха малък уводен разговор, К. установи с голяма неловкост, че разбира само откъслечно италианеца. Когато гостът говореше съвсем спокойно, разбираше го почти напълно, но това бяха редки изключения, обикновено словата извираха буйно из устата му и той клатеше глава, сякаш се наслаждаваше на извирането им. Ала като заприказваше така, италианецът редовно се заплиташе в някакъв диалект, в който К. не откриваше вече нищо италианско, който обаче директорът не само разбираше, но и говореше; естествено К. можеше да предвиди това, понеже италианецът водеше потеклото си от Южна Италия, където директорът също бе живял няколко години. Във всеки случай К. съзна, че възможността да се разбира с италианеца в по-голямата си част му бе отнета, защото и френският език на събеседника трудно се разбираше, пък и мустаците му закриваха движенията на устните, които може би щяха да му помогнат да схване смисъла на казаното.

К. започна да предвижда много неприятности, отказа се на първо време от желанието да разбира италианеца — в присъствието на директора, който го разбираше толкова лесно, всички усилия щяха да бъдат напразни — и се ограничи да го гледа сърдито: колко дълбоко и все пак леко се бе разположил в креслото, как често-често подръпваше с ръка късото си сако, скроено с прави линии и ъгли, и как веднъж с дигнати право нагоре ръце и с пъргави движения в ставите мъчеше да представи нещо, което К. не можеше да схване, макар че бе се навел напред и не изпускаше из очи тия ръце.

Накрая К., който не вършеше и не продумваше нищо, а само машинално следеше с погледи оживения разговор на другите двама, отново бе завладян от предишната умора и той по едно време с голяма уплаха, но за щастие своевременно сам се хвана, че в разсеяността си внезапно бе решил да стане, да им обърна гръб и да си отиде.

Най-сетне италианецът погледна часовника и скочи. След като се сбогува с директора, той се приближи до К., и то толкова плътно, че К. трябваше да бутне назад креслото си, за да може изобщо да се движи. Директорът, който сигурно прочете в очите на К. неволята, в която бе изпаднал спрямо този италианец се намеси в разговора, но тъй разумно и тактично, та изглеждаше, че прибавя само дребни съвети; той в действителност накратко улесни К. да разбере всичко, което се лееше из устата на италианеца, като непрекъснато го пресичаше. К. узна от него, че италианецът най-напред трябвало да уреди още някои делови въпроси, че за жалост изобщо му оставало малко свободно време, но че също по никакъв начин не мислел да разгледа бегом всички забележителности, че бил решил в същност — разбира се само ако К. бил съгласен, защото той единствен имал право да взима решения — да разгледа само катедралата, но нея основно. Радвал се неизказано, че щял да я разгледа придружен от такъв учен и любезен човек — говореше за К., който не бе зает с нищо друго, освен да недочува италианеца и да схваща бързо думите на директора — и го моли, ако по това време не е възпрепятствуван, да се срещнат в Катедралата след около два часа, значи, в десет часа. Сам той се надявал, че по това време положително можел вече да бъде там. К. отговори с няколко съответни по смисъл думи, италианецът стисна ръка първо на директора, после на К. и още веднъж на директора и се запъти към вратата, последван от двамата, като се извръщаше сега само наполовина към тях, но без да спре да приказва.

После К. остана още за късо време при директора, който днес имаше особено страдалчески вид. Беше си внушил, че е длъжен да поиска извинение от К., и рече — стояха свойски близко един срещу друг, — че изпърво възнамерявал сам той да придружи италианеца, но после решил, че ще бъде по-добре да изпрати К.; не изтъкна някаква по-особена причина за това решение. Ако К. в началото не разбирал италианеца, не бивало да се смущава, щял много скоро да започне да го разбира; дори ако изобщо не успеел да разбере много от приказките, пак не било толкова страшно, защото за италианеца съвсем не било важно да го разбират. Впрочем К. владеел невероятно добре италианския език и сигурно ще се справи отлично със задачата си. С тези думи освободи К.

Времето, което още му оставаше до срещата, К. използва за изваждане от речника на някои редки думи, необходими му при развеждането в катедралата. Тази работа му се видя крайно отегчителна, разсилни носеха писма, чиновници идваха с най-различни въпроси и заставаха прави до вратата, понеже виждаха, че К. е зает, но не мръдваха от мястото си, докато К. не ги изслушаше; заместник-директорът също не пропусна случая да безпокои К., влезе неведнъж при него, взе речника от ръката му и започна явно съвсем безцелно да го прелиства; когато вратата на кабинета се отвореше, в полутъмния хол се мяркаха дори клиенти, които се покланяха нерешително — искаха да привлекат вниманието му върху себе си, но не бяха уверени, че ги е видял… Всичко се въртеше около К. като около свой център, докато той самият съставяше необходимите му изречения, търсеше думи в речника, преписваше ги, после се упражняваше да ги произнася и накрая опитваше да ги заучи наизуст. Предишната му добра памет, изглежда, беше го напуснала съвсем, понякога се ожесточаваше дотам срещу италианеца, станал причина за цялото това напрежение, че затрупваше с книжа речника, като се заричаше твърдо да не се подготвя повече, но сетне съзнаваше, че все пак не може да се разхожда безмълвно с италианеца нагоре-надолу покрай художествените произведения в катедралата и тогава с още по-голямо ожесточение измъкваше отново речника.

Точно в девет и половина, когато реши да тръгне, го повикаха по телефона — беше Лени, която му пожела добро утро и го попита как е; К. й поблагодари набърже за вниманието, но й каза, че сега му е невъзможно да се впуска в дълъг разговор, понеже трябва да отиде в катедралата.

— В катедралата ли? — попита Лени.

— Да, именно в катедралата.

— Но защо в катедралата? — попита Лени.

К. се помъчи да й обясни вкратце работата, но още щом започна да говори, Лени внезапно извика:

— Те пак са те погнали!

К. не можеше да понася съжаления, които не беше предизвикал, нито очаквал, затова набърже се раздели с нея, но все пак рече, докато слагаше слушалката на мястото й, отчасти на себе си, отчасти на далечната девойка, която вече не го чуваше:

— Да, пак са ме погнали.

Но вече беше станало късно, имаше дори опасност да не стигне навреме. Взе автомобил, в последния миг си спомни за албума, понеже сутринта не бе намерил удобен случай да го поднесе като подарък на госта и затова го взе сега със себе си. Държеше го върху колената си и през цялото време на пътуването неспокойно барабанеше с пръсти по него.

Дъждът бе понамалял, но беше влажно, хладно и тъмно, едва ли щяха да видят много нещо в катедралата, но сигурно там поради дългото стоене на студените каменни плочи простудата на К. щеше много да се влоши.

Площадът пред катедралата беше съвсем пуст. К. си спомни как още като малко дете бе му правело впечатление, че по къщите около този тесен площад винаги почти всички пердета на прозорците бяха спуснати. Във всеки случай при днешното лошо време това беше по-лесно обяснимо, отколкото в хубави дни.

Катедралата вътре май също беше пуста — естествено никому нямаше да мине през ума да дойде точно сега тук. К. обиколи двата странични кораба, видя само една старица, загърната с топъл шал, която бе коленичила пред една Богородица и я съзерцаваше. После видя отдалеко и един куц прислужник да изчезва в една врата на стената. К. беше дошъл точно навреме, когато влизаше в катедралата, удари десет, но италианецът още го нямаше. К. се върна към главния вход, повъртя се нерешително известно време там, а после излезе навън и в дъжда обиколи веднъж катедралата, за да провери дали италианецът случайно не чака пред някой страничен вход. Не го откри никъде. Да не би директорът да е разбрал криво определения час? Пък и как би могло да се разбере правилно тоя човек! Каквото и да е било обаче, К. във всеки случай беше длъжен да го почака поне половин час. Понеже беше уморен, дощя му се да седне; влезе пак в катедралата, намери на едно стъпало някаква малка дрипа, наподобяваща килимче, издърпа я с върха на обувката пред една близка скамейка, уви се по-плътно в балтона си, дигна яката и седна на скамейката. За да се поразсее, отвори албума, прелисти го, но скоро трябваше да се откаже, защото се стъмни толкова много, че когато вдигна очи и погледна в близкия страничен кораб, не смогна да различи там никаква подробност.

Далеко в дъното върху главния олтар искреше голям триъгълник от запалени свещи. К. не можеше да каже с положителност дали ги бе видял и по-рано. Може би току-що бяха ги запалили. Черковните прислужници са професионални потайници, човек не ги усеща. Като се обърна случайно, К. видя недалеко зад себе си една висока, дебела, закрепена на колона свещ, също запалена. Колкото красиви и да бяха, тези свещи бяха съвсем недостатъчни като осветление на олтарните икони, повечето от които се намираха в мрака на страничните олтари, а по-скоро засилваха тъмнината. Италианецът беше постъпил разумно, но и невежливо, като не дойде, не можеше да се види нищо, щеше да се наложи да осветяват няколко икони сантиметър по сантиметър с джобното електрическо фенерче на К. За да провери какво би могло да се очаква от подобно разглеждане, К. отиде до един близък страничен параклис, изкачи се по три-четири стъпала до ниско мраморно перило, наведе се над него и освети с фенерчето си олтарната икона. Пречеше му кандилото пред нея.

Първото, което видя и отчасти отгатна К., беше един висок рицар в ризница, изобразен досами ръба на иконата. Той се подпираше на меча си, забит в голата земя отпреде му — виждаха се само тук-там няколко, стръкчета трева. Рицарят като че наблюдаваше внимателно нещо, което се разиграваше пред него. Чудно беше, че стоеше така и не пристъпваше по-близко. Може би беше определен да стои на стража. К., невиждал отдавна икони, съзерцава дълго време рицаря, макар че непрекъснато трябваше да примижава с очи, понеже не понасяше зелената светлина на фенерчето. После започна да мести светлината по останалата част на иконата и откри полагането в гроба на тялото на Христа в обичайна трактовка, макар че иконата беше по-нова. Том пъхна фенерчето в джоба си и се върна на предишното място.

Вероятно вече ставаше ненужно да чака италианеца, но вън сигурно валеше проливен дъжд и понеже вътре не беше толкова студено, както бе очаквал, К. реши за сега да остане тук. Отстрани до него се намираше големият амвон, на малкия му кръгъл покрив бяха поста вени полулегнали два неплътни златни кръста, които се пресичаха с крайните си върхове. Външната стена на перилото и преходът към подпорната колона бяха украсени с резба, която представяше зелени листови орнаменти, държани от малки, ту игриви, ту мирни ангелчета. К. се приближи до амвона и го разгледа от всички страни. Каменната резба беше изработена неизказано старателно, гъстата тъмнина между листовите орнаменти и зад тях изглеждаше като затворена и прикована. К. пъхна ръката си в една такава празнина и предпазливо опипа камъка — досега той не знаеше, че в катедралата изобщо съществува такъв амвон.

В този миг случайно зърна зад близката редица от скамейки един черковен прислужник, който стоеше там в широка, нагъната, черна връхна дреха, държеше в лявата си ръка кутийка за емфие и го наблюдаваше.

„Защо този човек стои тук? — помисли си К. — Да не му се виждам подозрителен? Или очаква пари за почерпка?“

Ала когато разбра, че К. го е видял, черковният прислужник изпружи дясната си ръка, в която между два пръста още държеше щипка емфие, в неопределена посока. Поведението му беше почти необяснимо, затова К. почака още известно време, но черковният прислужник продължаваше да сочи нещо с ръката, дори го потвърждаваше даваше с кимване на главата.

— Защо ли стои тук? — попита К. тихо.

Не се осмеляваше да извика; но сетне извади кесията с пари и се промъкна край най-близката скамейка, за да стигне до човека. Ала той тутакси вдигна ръка, за да го отклони от намерението му, вдигна рамене и се поотдалечи, като накуцваше. С горе-долу сходна походка, каквато представяше това забързано куцукане, К. някога в детските години бе се мъчил да имитира езда на кон.

„Вдетинен старец — помисли си К., — останал му е разсъдък само още за черковна служба. Как се спира, щом аз се спра, и как дебне дали ще тръгна пак!“

Последва усмихнат стареца през целия страничен кораб почти до главния олтар, старецът продължаваше да сочи нещо, но К. умишлено не се обръщаше назад — соченето нямаше никаква друга цел, освен да го накара да не върви по петите на стареца. В края на краищата той действително се отказа да го сподиря — не искаше да го плаши прекомерно, пък и не биваше да го прогони, та в случай че италианецът все пак дойдеше, да види още нещо интересно.

Когато се върна в средния кораб да потърси мястото, където беше оставил албума, той съгледа пред една колона досами скамейките на олтарния хор друг малък, съвсем обикновен амвон от равен, светъл камък. Този амвон беше толкова малък, че отдалеко наподобяваше още празна ниша, предназначена да се постави на нея статуята на някой светец. Проповедникът там положително не би могъл да се дръпне на цяла крачка назад от перилото. Освен това каменният свод на амвона започваше необикновено ниско и се издигаше без каквато и да било украса, но тъй особено извит дъгообразно нагоре, че човек със среден ръст не би могъл да стои там изправен, а би трябвало през цялото време да се навежда над перилото навън. Можеше да се помисли, че преднамерено е направен така, за да се мъчи проповедникът, но и беше необяснимо каква е нуждата от този амвон, щом имаха на разположение другия, големия и тъй изкусно украсения с резба.

Този малък амвон сигурно не би привлякъл вниманието на К., ако горе не беше закрепена една лампа, каквато обикновено приготвят непосредствено преди проповедта. Нима някой щеше сега да държи проповед? В пустата черква? К. погледна надолу към стълбата, която, долепена до колоната, водеше на амвона и беше невъобразимо тясна, сякаш служеше само за украса на колоната, а не за да се качва човек по нея.

Но долу пред амвона — К. се усмихна от почуда — действително стоеше един свещеник, който бе се хванал с ръка за перилото, готов да се изкачи горе, и гледаше към К. След малко той кимна едва-едва с глава, та К. се прекръсти и поклони — нещо, което следваше да направи по-рано. Свещеникът се позасили и се изкачи с къси, бързи крачки на амвона. Наистина ли щеше да има проповед? Може би все пак черковният прислужник не е бил съвсем лишен от разсъдък и е искал да напъти К. към проповедника, което беше крайно необходимо в пустата черква? Впрочем пред една икона на Богородица имаше и една старица, която също би трябвало да дойде. И щом щеше да има проповед, защо нямаше въведение към нея с музика на органа? Органът обаче мълчеше и блещукаше слабо високо горе в мрака.

К. помисли дали не трябва сега бързо-бързо да си отиде, ако не го стореше сега, нямаше никаква надежда да се измъкне през време на проповедта, тогава трябваше да остане до края; в кабинета си загуби толкова време, а отдавна не беше вече задължен да чака италианеца тук. Погледна часовника — беше единадесет. Но можеше ли изобщо проповедта да се състои? Можеше ли К. сам да представлява всички богомолци? Ами ако беше чужденец, дошъл само да разгледа черквата? В същност той не беше нещо друго. Безразсъдно бе да мисли, че ще има проповед сега, в единадесет часа, в делничен ден и при такова безобразно време. Свещеникът — този млад човек с голобрадо, мургаво лице несъмнено беше свещеник — очевидно се качи горе само за да угаси лампата, запалена по погрешка от някого.

Но не стана така. Свещеникът, наопаки, провери светлината и врътна още малко фитила нагоре, после се обърна бавно към перилото и се хвана с двете ръце за изпъкналия напред перваз. Постоя така известно време и се огледа наоколо, без да помръдне глава. К. беше отстъпил доста далече назад и се опираше с лакти на най-предната скамейка. Гледаше с неуверени очи някъде, без да може да определи точно мястото, и видя там черковния прислужник, който беше приклекнал с изкривен гръбнак, сгушен и мирен като след изпълнена задача.

Каква тишина владееше сега в катедралата! Но К. трябваше да я наруши, нямаше намерение да остане тук. Ако свещеникът беше задължен да държи проповед в точно определен час без оглед на обстоятелствата, нека я държи; това ще му се удаде и без съдействието на К., пък и присъствието на К. сигурно няма да увеличи успеха й. Ето защо К. тръгна бавно на пръсти и опипом покрай скамейката, озова се на широката главна пътека и пое съвсем необезпокояван по нея, само че каменният под кънтеше дори под най-леката стъпка и сводовете отекваха слабо, но този ек се усилваше непрекъснато, закономерно и се повтаряше многократно. К. се чувстваше донякъде изоставен, докато вървеше така сам между редиците от празни скамейки, може би наблюдаван от свещеника; струваше му се също, че големината на катедралата е доведена до границата на още поносимото за човека. Когато се озова на предишното си място, той, без да се спира, бързо посегна и грабна оставения там албум. Вече бе оставил зад себе си скамейките и се приближаваше към празното пространство между тях и изхода, но внезапно чу за пръв път гласа на свещеника. Мощен, школуван глас. Как изпълни катедралата, готова да го поеме! Но беше съвсем ясно, не можеше по никакъв начин да се отрече фактът, че свещеникът не призова богомолците, не, той извика:

— Йозеф К!

К. се спря мигновено и се загледа в пода. Засега все още беше свободен, можеше да продължи пътя си и да се измъкне през някоя от трите малки, потъмнели дървени врати недалеко от него. Това би означавало, че не е разбрал или че е разбрал наистина, но нехаеше. В случай че се обърнеше обаче, щеше да бъде задържан, защото тогава сам би признал, че е разбрал прекрасно: действително той бе повиканият и е склонен да слуша. Ако свещеникът бе извикал повторно, К. положително би си отишъл, но понеже не се чуваше нищо, колкото К. и да чакаше, той все пак поизвърна малко глава, за да види какво правеше свещеникът сега.

Свещеникът стоеше спокойно на амвона както преди, но личеше ясно, че бе забелязал как К. поизвърна глава. Работата би заприличала на детинска игра на криеница, ако сега К. не се обърнеше докрай. Той се обърна и свещеникът му направи с пръст знак да се приближи. Тъй като сега всичко можеше да стане открито, той се спусна — постъпи така донякъде от любопитство, донякъде и за да ускори нещата — с дълги, бързи крачки към амвона. Спря се край първите скамейки, но и това разстояние се видя на свещеника прекалено голямо, той протегна ръка и с рязко наведен показалец посочи едно място непосредствено пред амвона. К. се подчини отново, застана на това място, но трябваше да отметне силно глава назад, за да може да вижда свещеника.

— Ти си Йозеф К. — каза свещеникът, вдигна една ръка от перилото и направи някакво неопределено движение.

— Да — потвърди К.

Спомни си как по-рано винаги назоваваше смело името си, но от известно време насам то се превърна в товар за него, пък сега знаеха името му и хора, с които се срещаше за пръв път. Колко хубаво беше най-напред да се представиш и чак след това да те познават!

— Ти си обвиняем — каза извънредно тихо свещеникът.

— Да — потвърди К. пак, — уведомиха ме.

— Тогава ти си този, когото търся — рече свещеникът. — Аз съм затворническият капелан.

— Ах, тъй! — каза К.

— Повиках те тук — продължи свещеникът, — за да поприказвам с тебе.

— Не знаех това — обясни К. — Аз дойдох тук, за да покажа катедралата на един италианец.

— Не говори неща без значение! — рече свещеникът. — Какво държиш в ръка? Молитвеник ли?

— Не — отговори К. — албум на забележителностите на града.

— Остави го настрана! — рече свещеникът.

К. захвърли албума с такава сила, че той се разтвори и с измачкани листа се плъзна малко по пода.

— Знаеш ли, че твоят процес върви зле? — попита свещеникът.

— Така ми се струва и на мене — отвърна К. — положих всички усилия, но досега без какъвто и да е успех. Обаче още не съм готов с писмената молба.

— Как си представяш края? — попита свещеникът.

— По-рано мислех, че всичко ще свърши благополучно — отговори К., — но сега понякога сам се съмнявам. Не зная как ще свърши. Ти знаеш ли?

— Не — рече свещеникът, — но се опасявам, че ще завърши зле. Смятат, че си виновен. И може би процесът ти ще се реши окончателно още в долната инстанция. Сега-засега поне смятат, че вината ти е доказана.

— Но аз не съм виновен — възрази К., — станала е каква грешка. Как изобщо може един човек да бъде виновен. Та всички ние тук сме човеци, всички без изключение.

— Правилно — отвърна свещеникът, — но така говорят обикновено виновните.

— И ти ли таиш предубеждение към мене? — порита К.

— Аз не тая никакво предубеждение към тебе — отговори свещеникът.

— Благодаря ти — каза К. — Но всички други, които вземат участие в моето дело, са стаили предубеждение към мене. Внушават го и на непричастните. Положението ми става все по-трудно.

— Ти разбираш криво фактите — каза свещеникът, — присъдата няма да бъде прочетена внезапно, делото ще се прелее полека-лека в присъдата.

— Така било, значи — промълви К. и обори глава.

— Какво мислиш да предприемеш в най-близко време по твоя въпрос? — попита свещеникът.

— Ще продължа да търся помощ — отговори К. и дигна глава, за да види как свещеникът ще възприеме думите му. — Има още някои възможности, които не съм използвал.

— Търсиш прекалено много чужда помощ — рече свещеникът неодобрително, — и особено у жени. Не виждаш ли, че това не е истинска помощ?

— Навремени и дори често бих могъл да призная, че си прав — каза К., — но не винаги. Жените имат голяма власт. Ако можех да накарам няколко познати жени да работят задружно за мене, сигурно ще спечеля делото. Особено в този съд, съставен почти само от женкари. Покажи отдалеко някоя жена на съдебния следовател и той така ще хукне да стигне своевременно при нея, че ще катурне и съдийската маса, и обвиняемия.

Свещеникът наведе глава над перилото — види се покривът на амвона чак сега започна да го притиска. Колко ли е лошо времето вън?! Това не беше вече мрачен ден, а сигурно късна нощ. Стъклописите на големите прозорци не бяха в състояние да хвърлят макар и само мъждив зрак върху тъмната стена. А тъкмо сега черковният служител се залови да гаси една след друга свещите пред главния олтар.

— Сърдиш ли ми се? — попита К. свещеника. — Ти може би не знаеш на какъв съд служиш.

Не получи отговор, затова добави:

— Но аз говоря от личен опит.

Горе все още цареше мълчание и К. рече:

— Нямах намерение да те оскърбявам.

Тогава свещеникът кресна надолу към К.:

— Нима не виждаш поне две крачки по-далеко от носа си?

Изкрещя тия думи разгневен, но едновременно като човек, видял някого да пада и несъобразително, неволно крещи, понеже самият той се е изплашил.

Сега двамата се умълчаха задълго. Свещеникът сигурно не можеше да различи добре К. във владеещата долу тъмнина, докато К. виждаше ясно свещеника в светлината на малката лампа. Защо свещеникът не слезе долу? Та той изобщо не държа никаква проповед, само даде на К. някои сведения, които навярно биха му принесли повече вреда, отколкото полза, ако им обърнеше внимание.

Но все пак К. мислеше, че не бива да се съмнява в добрите намерения на свещеника и не беше невъзможно той да се спогоди с него, когато слезе от амвона; не беше невъзможно да получи от него някой решаващ и приемлив съвет, който би му показал например не как да се повлияе на процеса, а как би могло да се измъкне от него, да го заобиколи или да живее вън от процеса. Такава възможност сигурно съществуваше, в последно време К. често бе мислил за нея. Но ако свещеникът знаеше такава възможност, той може би щеше да я издаде, ако К. го помоли, макар че се числеше към съда и макар че забрави кротостта, дори изкрещя на К., когато К. отправи нападки срещу съда.

— Няма ли да слезеш? — попита го К. — Щом няма държиш проповед, слез при мене.

— Сега вече мога да сляза — отговори свещеникът, който може би съжаляваше за изкрещяването си; и докато откачваше лампата от куката, добави: — Трябваше да говоря с тебе най-напред от разстояние. Отблизко могат много лесно да ми повлияят и тогава аз забравям службата си.

К. го чакаше долу до стълбата. Още на слизане, нестигнал до долните стъпала, свещеникът протегна ръка насреща му.

— Имаш ли малко свободно време за мене? — попита К.

— Свободно време имам колкото ти трябва — отговори свещеникът.

И подаде на К. малката лампа, за да я носи той. Но онази тържественост, която лъхаше от цялото му същество, не се губеше и отблизко. Тръгнаха един до друг напред-назад из тъмния страничен кораб.

— Ти си много радушен към мене — каза К., — правиш изключение между всички, които се числят към съда. В тебе имам повече доверие, отколкото към някого от тях, а познавам доста много. С тебе мога да говоря откровено.

— Не се заблуждавай! — рече свещеникът.

— В какво се заблуждавам? — попита К.

— Заблуждаваш се в мнението си за съда — отвърна свещеникът. — Във въведението към закона е казано следното за това заблуждение: „Пред вратата на закона стои пазач. При този пазач пристига един човек от село, мъж, и помолва да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не можел да го пусне. Човекът се позамисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе. «Възможно е — отговаря пазачът, — но сега не.» Понеже вратата на закона както винаги е отворена и пазачът се дръпва настрана, човекът се навежда, за да надникне през вратата и да види какво има вътре. Пазачът го забелязва, засмива се и казва: «Ако толкова много ти се иска, опитай все пак да влезеш въпреки моята забрана. Но помни, аз имам власт. При това съм най-низшият пазач. Вътре има много зали и пред вратата на всяка стои пазач, всеки с по-голяма власт от властта на предния. Аз самият не се решавам да погледна дори третия.» Човекът от село не е очаквал такива мъчнотии; той си мисли, че законът би следвало да бъде достъпен за всекиго и по всяко време. Но като поглежда после по-внимателно пазача, като вижда кожуха му, големия му и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада, той решава, че все пак ще бъде по-добре да почака, докато получи позволение да влезе. Пазачът му дава едно ниско столче и го накарва да седне отстрани до вратата. Той седи там дни и години. Прави много опити да получи достъп и дотяга на пазача с молбите си. Пазачът често го подлага на малки разпити, осведомява се за родния му край и за много други работи, но задава въпросите си безучастно — както задават въпроси големци — и всеки път накрая му казва, че още не можел да го пусне вътре. Човекът, който за това пътешествие се е запасил с много неща, дава на пазача всичко, колкото скъпо и да е то, за да го подкупи. Пазачът взема всичко, но всеки път казва: «Вземам го само за да не мислиш, че си пропуснал да сториш нещо.»“

В течение на дългите години човекът почти неотстъпно наблюдава пазача. Той забравя, че има други пазачи и този първият му се струва единствена пречка за достъп в закона. Проклина нещастната случайност — през първите години безогледно и велегласно, после, вече поостарял, само мърмори под носа си. Вдетинява се и понеже благодарение на дългогодишното изучаване на пазача е съзрял дори бълхите в яката на кожуха му, моли сега и бълхите да му помогнат, като накарат пазача да промени решението си. В края на краищата зрението му отслабва и той не знае вече дали около него наистина се е стъмнило, или го мамят очите му. Сега обаче различава ясно в тъмнината някакъв неугасим блясък, който прониква навън през вратата на закона. Ала не му остава да живее още дълго. В предсмъртния час всички поуки от цялото време се сливат в ума му в един-единствен въпрос, който той досега още не е задавал на пазача. Понеже не е вече в състояние да изправи снагата си, която е започнала да се схваща, той му дава знак с ръка да се приближи. Пазачът е принуден да се наведе ниско над него, защото разликата в ръста се е изменила много във вреда на човека. „Какво още искаш да знаеш? — пита пазачът. — Ти си ненаситен.“ — „Нали всички се стремят към закона — промълвя човекът, — защо през всички тези години никой освен мене не поиска да влезе?“ Пазачът вижда, че човекът вече свършва, и за да може гласът му да стигне до съвсем отслабналия слух на обречения, изревава: „Никой освен тебе не можеше да получи достъп тук, понеже този вход беше определен само за тебе. Отивам сега да го затворя.“

— Значи, пазачът е заблуждавал човека — забеляза веднага К., на когото притчата направи силно впечатление.

— Не съди прибързано — каза свещеникът, — не се съгласявай с чуждо мнение, преди да си го изпитал. Аз ти разказах тази притча дословно, така, както е записана в закона. Там не се говори нищо за заблуждение.

— Но всичко е ясно — рече К. — и твоето първо тълкуване беше напълно правилно. Пазачът изрича спасителните думи чак накрая, когато те вече не могат да помогнат на човека.

— Защото човекът не го попита по-рано — възрази свещеникът. — Имай също пред вид, че той е прост пазач пред вратата и като такъв е изпълнил дълга си.

— Защо мислиш, че е изпълнил дълга си? — полита К. — Не го е изпълнил. Неговият дълг се е състоял може би в това, да не пуска никого другиго, но той трябваше да пусне тоя човек, за когото е определен входът.

— Ти не изпитваш достатъчно уважение към текста и изопачаваш притчата — отговори свещеникът. — Относно достъпа в закона притчата съдържа две важни обяснения на пазача, едно в началото, второто в края. Първото гласи: сега не можел да го пусне, а второто: този вход беше определен само за тебе. Ако между тези две обяснения съществуваше някакво противоречие, тогава ти би имал право и пазачът ще е заблудил човека. Но противоречие не съществува. Наопаки, първото обяснение загатва дори за второто. Бихме могли почти да кажем, че пазачът е излязъл от рамките на своя дълг, като е дал на човека известна надежда, че е възможно в бъдеще да го пусне да влезе. По онова време, види се, неговият дълг се е състоял само в това, да откаже на човека достъпа до закона; и действително много тълкуватели на притчата се учудват защо пазачът изобщо му е загатнал за бъдеща възможност да го пусне, понеже изглежда, че той обича точността и изпълнява строго службата си. Той не напуска поста си много години наред и заключва вратата чак накрая; съзнава прекрасно важността на службата си, защото казва: „Аз имам власт“; изпитва страхопочит към началниците си, защото казва: „Аз съм най-низшият пазач“; не е бъбрив, защото в течение на много години задава, както стои написано, „безучастно въпросите си“; не е продажен, защото казва за един подарък: „Вземам го само за да не мислиш, че си пропуснал да сториш нещо“; щом се касае за изпълнение на дълг, той нито се трогва, нито се ожесточава, защото за човека се казва, че „дотяга на пазача с молбите си“; най-сетне за педантичния му характер загатва дори външният му вид: големият и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада. Може ли да се срещне друг по-верен на дълга си пазач? Но в характера на пазача изпъкват и други черти, твърде изгодни за човека, настояващ за достъп в закона, благодарение на тях ние все пак можем да си обясним защо пазачът излиза малко от рамките на своя дълг, като загатва, че е възможно в бъдеще да го пусне да влезе. Именно, не може да се отрече, че той е донякъде простоват, а поради това и малко самомнителен. Макар че изказванията му относно неговата собствена власт и относно властта на другите пазачи и дори относно техния непоносим за него външен вид… казвам: макар че всички тези изказвания по същество биха могли да бъдат правилни, все пак начинът, по който той прави тези изказвания, показва, че неговото схващане е помрачено от простоватост и високо самомнение. Тълкувателите казват по този повод: „Правилното схващане на дадено явление и криворазбирането на същото явление не се изключват напълно едно друго.“ Ала във всеки случай трябва да се приеме, че споменатите простоватост и самомнителност, в колкото нищожна степен и да се проявяват, все пак отслабват надзора над входа, те са пукнатини в характера на пазача. Към това се прибавя и обстоятелството, че пазачът изглежда да е по природа радушен, той не винаги е само служебно лице. Още в самото начало той си прави шега с човека, като въпреки изричната забрана го поканва да влезе, после не го отпраща, ами дори му дава, както е казано, едно ниско столче и го накарва да седне отстрани до вратата. Търпението, с което той дълги години понася молбите на човека, малките разпити, вземането на подаръците, достолепието, с което допуска предлагането на тези подаръци, така че човекът край него гласно проклина нещастната случайност, поставила именно тоя пазач тук, всичко това ни навежда на мисълта, че в него навремени трепва чувство на състрадание. Не всеки пазач би постъпил така. И в края на краищата той по даден от човека знак се навежда ниско над него, за да му даде възможност да отправи последния си въпрос. Известно леко нетърпение може да се забележи само в думите „Ти си ненаситен“, но нали пазачът знае, че всичко е свършено. Някои стигат при този начин на тълкуване още по-далеко и смятат, че думите „Ти си ненаситен“ изразяват един вид дружеска възхита, в която все пак се примесвала известна снизходителност. Във всеки случай така образът на пазача се откроява по-иначе, не както си го представяш ти.

— Ти знаеш притчата по-точно от мене, пък и от по-дълго време — вметна К.

Мълчаха малко и после К. каза:

— Ти мислиш, значи, че пазачът не е заблудил човека?

— Не ме разбирай криво — отвърна свещеникът, — аз ти излагам само съществуващите мнения. Ти не си длъжен да зачиташ безусловно тези мнения. Текстът е неизменяем и мненията често са само израз на отчаянието от тази неизменяемост. В нашия случай има дори едно мнение, според което заблуден е не човекът, а пазачът.

— Това мнение отива твърде далече забеляза К. — Как го обосновават?

— Обосновката — отговори свещеникът — изхожда от простоватостта на пазача. Казват, че той не познава вътрешното устройство на закона, а само късия път пред входа, по който непрекъснато трябва да се движи напред-назад. Смятат, че неговите представи за вътрешното устройство са детински и допускат, че той самият се страхувал от онова, към което иска да вдъхне страх на човека. Страхувал се дори повече, отколкото човекът, защото човекът не иска нищо друго, освен да влезе, макар да е чул за страшните пазачи вътре в закона; пазачът, наопаки, не иска да влезе, най-малкото: ние не научаваме нищо за подобно желание. Други пък казват, че той трябва да е бил по-рано вътре, защото е бил приет някога на служба в закона, а това е могло да стане само някъде вътре. На това твърдение може да се възрази, че назначението му за пазач е могло да стане и посредством вик отвътре, че най-малкото той сигурно не е отивал много навътре, понеже не можел да понася външния вид дори още на третия пазач. Свръх всичко в притчата не се загатва, че в течение на толкова много години пазачът може да е поразказал на човека нещичко за вътрешното устройство, знаем само забележката на другите пазачи. Би могло да се приеме, че и нему е било забранено да влиза, но той не споменава нищо за подобна забрана. От всичко това се заключава, че пазачът не знае нито как изглежда, нито какво е значението на вътрешното устройство и се заблуждава в това отношение. Но се е заблуждавал и относно човека от село, защото е подчинен и на този човек, а не знае това. А от много неща, за които ти сигурно още си спомняш, проличава, че пазачът се държи към човека като към подчинен. Според това твърдение обаче също така ясно трябвало да проличи, че пазачът действително е подчинен на човека. Преди всичко свободният стои по-горе от обвързания. Тук човекът действително е свободен, може да отиде, където иска, забранен му е само достъпът в закона, и то от един-единствен: от пазача. Ако сяда на ниското столче отстрани до вратата и остава там до края на живота си, то той го върши по своя воля, в притчата не става дума за някаква принуда. Пазачът, наопаки, е обвързан от службата си да стои на своя пост, не бива да се отдалечава от входа, но явно не бива и да влиза вътре, дори ако изпита такова желание. Освен това той наистина е в служба на закона, но служи само за този вход, значи, и само за този човек, единствения, за когото е определен този вход. Подчинен му е следователно и по тази причина. Може да се приеме, че много години наред, кажи-речи, цял човешки живот, е изпълнявал една безсмислена служба, защото притчата говори, че пристига мъж, значи, човек в зряла възраст, че следователно пазачът е трябвало да чака дълго, преди да започне да изпълнява службата си, да чака дотогава, докато човекът благоволи да дойде, защото нали иде по своя воля. Но и службата свършва едва в момента, в който свършва животът на този човек, значи, пазачът остава негов подчинен до края на живота му. И непрекъснато се подчертава, че, както изглежда, пазачът не знае нищо за всичко това. Тук обаче не съзират нищо очебийно, защото според застъпниците на това мнение пазачът се намира в много по-дълбока заблуда, която се отнася службата му. Защото накрая казва за входа: „Отивам сега да го затворя“, в началото на притчата пък четем, че вратата на закона е отворена както винаги; но ако тя е винаги отворена винаги, сиреч независимо продължителността на живота на този човек, за когото е определена, тогава пазачът също не ще може я затвори. Мненията се разделят по следната точка: дали пазачът, заявявайки, че ще затвори вратата, иска само да даде отговор, или да подчертае служебното си задължение, или се опитва в последния миг да накара човека да изпадне в разкаяние и скръб. Но мнозина са единодушни, че той не ще може да затвори вратата. Мислят дори, че той поне накрая, макар да знае истината, е подчинен на човека, защото човекът вижда блясъка, който прониква отвън през вратата на закона, докато пазачът поради естеството на службата си стои гърбом към входа и не загатва с нито една дума, че забелязал някаква промяна.

— Добре обосновано — рече К., който полугласно бе повторил на себе си отделни места от обяснението на свещеника. — Добре обосновано; и аз сега също мисля, че пазачът е заблуден. Но все пак не се отричам от предишното си мнение, защото двете отчасти се покриват. Не е решаващ момент дали пазачът вижда нещата ясно, или е заблуден. Аз казах по-рано, че бива заблуден човекът. Ако пазачът вижда ясно, би могло да се съмняваме в това, но ако пазачът е заблуден, тогава неговата заблуда трябва по необходимост да се предаде на човека. В такъв случай пазачът не е измамник, но е толкова простоват, че би трябвало веднага да бъде изгонен от службата. Все пак ти трябва да вземеш пред вид, че заблудата, в която се намира пазачът, не му вреди никак, но нанася неизмерима вреда на човека.

— Тук ти се сблъскваш с едно противоположно мнение — рече свещеникът. — Защото някои казват, че притчата не дава никому право да съди пазача. Какъвто и да ни изглежда, той все пак е служител на закона, значи числи се към закона и затова е извън обсега на всяка човешка присъда. Тогава не бива също да се мисли, че пазачът е подчинен на човека. Да бъдеш заставен поради службата си само да стоиш пред входа на закона, означава несравнимо повече, отколкото да живееш свободно на земята. Човекът идва тепърва към закона, пазачът вече се намира там. Призван е на служба от закона, ето защо да се съмняваш дали е достоен за нея, значи да се съмняваш в закона.

— Аз не съм съгласен с това мнение — каза К., като поклати отрицателно глава, — защото, ако се съгласим с него, трябва да приемем за истина всичко, казано от пазача. Но ти сам обоснова подробно, че това не е възможно.

— Не — възрази свещеникът, — не трябва да приемаме за истина всичко, трябва да го приемем само за необходимо.

— Печално мнение — каза К. — Лъжата се превръща в опора на мировия порядък.

К. каза това, за да приключи разговора, но то не представяше неговото окончателно гледище. Беше тъй неимоверно уморен, че не можеше да обозре всички изводи на притчата, пък и тя будеше в него непривични мисли, нереални представи, по-подходящи за обсъждане от събрание на съдебни чиновници, не от него. Простата притча бе се развлякла и замъглила, той искаше да се отърси от нея и свещеникът, който сега се показа твърде тактичен, запази търпение и възприе мълчаливо забележката на К., макар че тя положително не се схождаше с неговото собствено гледище.

Продължиха да вървят известно време безмълвно, К. се държеше непосредствено до свещеника, без да съзнава къде се намира. Лампата в ръката му отдавна беше угаснала. Веднъж точно пред него заблещука сребърната статуя на някакъв светец, но това беше само собственият блясък на среброто, който тутакси се стопи в тъмнината. За да не бъде принуден да се осланя всецяло на свещеника като водач, К. го попита:

— Не сме ли вече близко до главния вход?

— Не — отговори свещеникът, — много далеко сме от него. Искаш да си отидеш ли?

Макар че точно сега не бе помислил за това, К. тутакси рече:

— Разбира се, трябва да си отида. Аз съм прокурист на една банка и ме чакат; дойдох тук само за да покажа катедралата на един чужденец, наш търговски партньор.

— Щом е така, върви си — каза свещеникът и му подаде ръка.

— Но аз не мога да се оправя сам в тъмнината — забеляза К.

Мини наляво към стената — напъти го свещеникът, — после ще вървиш все покрай стената, без да се отделяш от нея, и ще намериш един изход.

Свещеникът се обърна и едва бе направил три-четири крачки назад, когато К. извика на доста висок глас:

— Моля ти се, почакай още малко!

— Добре, чакам — обади се свещеникът.

— Не искаш ли още нещо от мене? — попита К.

— Не — отвърна свещеникът.

— Ти се държа в началото толкова дружелюбно с мене — рече К. — и ми обясни всичко, а сега ме пускаш да си вървя, като че аз съвсем не те занимавам.

— Та нали трябва да си отидеш — вметна свещеникът.

— Е, да — отвърна К., — разбери ме.

— Разбери най-напред ти кой съм аз — обади се свещеникът.

— Ти си затворническият капелан — рече К. и се приближи към свещеника.

Не беше толкова необходимо да се завърне веднага в банката, както бе заявил, можеше спокойно да поостане.

— Следователно аз се числя към съда — обясни свещеникът. — Защо трябва да искам нещо от тебе? Съдът не иска нищо от тебе. Той те посреща, когато идваш, и те пуска, щом речеш да си отидеш.