Уилям Голдман
Остри оръжия (9)

Втора глава
Странник в чужда страна

Винаги когато се събудеше в Лос Анжелис, мисълта му биваше окупирана от Миранда.

Нямаше смисъл дори да се опитва да „замине“ някъде — не можеше да я прогони от съзнанието си. Тя просто бе там — зад очите му, чувствена и привлекателна, осемнайсетгодишна, с мургава кожа, черни очи, черни коси. Беше нощ. Стояха един срещу друг от двете страни на басейна. Той бе едно хлапе, лудо влюбено в нея от самото начало. По небето не се виждаха звезди. Единствената светлина идваше от басейна.

Имението бе пусто. По Стоун Кениън роуд не се движеха никакви коли. Той бе сам или поне така си мислеше. Тя беше далеч, в колежа. Вече не. Внезапно се озова там. Те бяха сами. Тя се обърна с гръб към него и вдигна ръце. Свали горнището на банския си. Излезе от басейна. Обърна се бавно. Това оказа поразителен ефект върху него. Той просто впи поглед в нея, в прекрасното й тяло и мургава кожа, мургава, с изключение на местата под банския — там плътта бе бяла.

Тя му се усмихна:

— Свали и твоя…

— Не трябва…

Тя се изсмя.

Той стоеше неподвижен.

— Не те ли интересувам?…

Той поклати глава.

Тя посочи банските му.

— Тогава какво е това?…

Той се прикри с ръце.

— Трябва ли аз да го сваля вместо теб?…

Той знаеше, че трябва да избяга.

— Бебе такова, чакаш всичко наготово…

За него бе изключително важно да си тръгне веднага, знаеше го, защото какво щеше да стане, ако ги хванеха?

Тя заобиколи бавно басейна.

Той не можеше да се помръдне, наблюдаваше я как приближава.

Когато дойде до него, тя спря, целуна го леко по устните, прокара пръсти по тялото му. Коленичи бавно пред него, протегна ръце, свали банския му и освободи възбудения му член.

 

 

Точно в десет сутринта той спря пред дома на Арнолд Уайли в Бевърли Хилз, едноетажна грозновата постройка в смесица от калифорнийски и мексикански стил между Сънсет и Литъл Санта Моника.

Взе бележника и химикалката от седалката до него. Излезе от колата и забърза към входната врата. Валеше, но не силно засега, а той бе облякъл най-хубавия си костюм, всъщност единствения — синия, с бяла риза и тъмна вратовръзка. Видът му бе от представителните, поне теоретично.

Позвъни и изчака, но не дълго. Жената, която му отвори, бе дребничка, може би около един и шейсет на ръст, добре облечена, със зелени очи, около трийсетгодишна.

— Мисис Уайли? — попита той.

Тя беше.

— Вие се обадихте, нали?

Той кимна усърдно и заговори хем по-бързо, хем с по-висок тон от обикновено — винаги бе в състояние да се „превзема“ и реши да го направи и сега.

— О, да, аз съм. Много Ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем, толкова любезно от Ваша страна, искам да кажа, като се има предвид кратката бележка и кълна се, че няма да Ви отнема много време.

Тя го погледна изпитателно, преди да отговори:

— Надявам се, че няма да отнеме много време.

Сетне го покани да я последва. Докато вървяха към библиотеката, в която нямаше книги, той осъзна, че тя притежава съвършена красота. Ключовата дума бе „съвършена“. През годините Ник бе виждал много красиви жени, но обикновено забелязваше великолепието още в първия миг. Мисис Арнолд Уайли бе изключение — на човек му трябваше малко време, за да осъзнае красотата й. Може би защото бе дребничка. Но по-вероятно поради липсата на каквито и да било недостатъци. Веднъж Ескаланте беше видял Джон Дерек да се разхожда с жена си. Отне му известно време, докато разбере, че дамата с него е съпругата му. Наистина тя бе облечена скромно, но също бе съвършена. И вероятно можеше да се появи незабелязана, където и когато си пожелаеше.

Седнаха и мисис Уайли погледна часовника си.

— Не трябва да закъснявам за класа си по самоутвърждаване, а в пиков час човек не може да предвиди колко натоварено ще е движението.

Обикновено Ескаланте отминаваше такива интереси с мълчание, но част от Лос Анжелис продължаваше да го очарова, като например групичките, съставени от всевъзможни смахнати. Официално бяха регистрирани над две хиляди от тях — „организации за самоусъвършенстване“, „общества, очакващи края на света“ и т.н. Никой нямаше представа колко са неофициално съществуващите групи. Лос Анжелис наистина бе чужда страна, толкова различна от Америка, колкото и Барбуда, Катар или Вануату.

— И аз се интересувам от самоутвърждаване — заяви той. — Миналата година изкарах почти до края един семинар на себеизразяване. Почти същото е, нали?

Същото? Зелените очи проблеснаха внезапно.

— Себеизразяването, това е просто факт — нямам намерение да Ви обидя — е за откачалки, които смятат Сан Франциско за много изискан град. Самоутвърждаването е по-висша класа.

— Говорите за Лос Анжелис, нали?

Тя кимна.

— Един младеж, който завърши миналия месец, се върна и ни каза — той се стремеше към един апартамент на Хаваите — познайте какво? Братовчед му умрял внезапно и му оставил достатъчно пари, за да си купи жилището.

— Желанието е всичко, предполагам. Понякога.

— Стремежът не е желание. Всеки може да желае. Необходимо е човек да овладее мисълта си, преди да започне да се стреми към нещо.

Когато каза „да овладее мисълта“, тя леко тръсна глава, което подсказа на Ник две неща: тя се смяташе за актриса и наскоро бе чула този израз, бе го харесала и прибавила към речника си.

— Защо ми изглеждате толкова позната, да не би да съм ви виждал по телевизията? Обзалагам се, че е така.

Тя докосна светлокестенявата си коса.

— Участвах в една реклама на „Прел“.

— Сигурно е оттам.

Ескаланте се усмихна. Тя често поглеждаше часовника си, но сега той се усъмни дали го прави, защото бърза или просто защото е нервна, неспокойна и загрижена. Ник отвори бележника си и се приготви да записва.

— Тук съм — мисля, че ви съобщих по телефона, — защото се интересувам от Дарил Пакстън. Всъщност, пиша книга, която се надявам да се превърне в най-точната биография на този човек — тук Ескаланте се засмя. — Разбира се, няма как да не бъде най-точната му биография, защото ще е първата. Но мисълта ми е, че се надявам написаното да издържи проверката на времето.

— Продължавайте.

— Е, между нас казано, мисис Уайли, когато започвам да пиша книга, особено подробна биография, аз го правя с убеждението, че основният елемент към успеха на подобно начинание е проучването. Привърженик съм на изтощителните проучвания и това, разбира се, е причината да се срещнем в тази мрачна сутрин.

Тя изчакваше.

— Разбирате ли, макар да Ви казах, че книгата ще бъде, ако Бог реши, точна биография, трябва да бъда откровен, че тя се прави без съгласието на Пакстън. От достоверен източник научих, че преди около шест години преподобният отец е посетил Лос Анжелис. Тогава Вие сте се срещнали и бих желал да започнем с впечатленията, които е оставил той у Вас. Така ще помогнете на мен и на моите читатели да разберем що за човек е бил Пакстън по онова време.

— Това ли е всичко, което Ви интересува?

Ескаланте кимна.

Тогава тя започна да се смее.

— О, Господи, съжалявам — каза тя след малко. — Трябва да ми простите.

— Разбира се, мисис Уайли, но за какво?

— За недоразумението. Не ви чух добре по телефона: — казали сте „Пакстън“, но аз съм разбрала… Виждате ли, един от основоположниците на класа по себеутвърждаване се нарича Франк Гакстън и реших, че искате от мен да кажа колко съм доволна от курса.

— Значи не познавате Дарил Пакстън?

— Никога не съм го срещала.

Ескаланте стана бързо.

— Не се притеснявайте. Правил съм и по-големи грешки при своите пътувания с проучвателна цел. Отседнал съм в „Уилшир“ на около пет минути с кола оттук. Съжалявам, че Ви обезпокоих.

Двамата се насочиха към вратата.

— Красив дом, безспорно. Мога ли да Ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— При всичко, което притежавате, защо посещавате подобни курсове? В града имате толкова други.

— Искам по-голям басейн — обичам да плувам. И едно „Мазерати“, с което да ходя на пазар. Направила съм си дълъг списък, повярвайте ми — отвърна тя и отвори входната врата.

— Довиждане — този път Ник започна да се смее.

— Толкова ли е смешно човек да иска някои неща?

— Простете мисис Уайли, няма нищо общо с желанията Ви. Просто осъзнах къде е объркването. Разбирате ли, сбъркал съм, не трябваше да говоря с Вас, а с мистър Уайли. Да, сигурен съм, че е така. — Той отвори бележника си, и написа набързо нещо. — Ще му телефонирам от „Уилшир“, веднага щом приключа с другата си среща, вероятно около дванайсет. Така ще го хвана преди обяд.

Дъждът валеше още по-силно. Ескаланте тръгна към колата си. Не остана изненадан, когато чу гласът на мисис Уайли.

— Ей?

Ескаланте се обърна.

— Арни е много зает човек.

— Не се съмнявам.

— И не се занимава с религии.

— Малцина са хората като него в наши дни.

— Не мисля, че познава Пакстън.

— Разбира се, че не го познава — каза Ник Ескаланте.

 

 

Ако домът на Уайли струваше около милион, то имението, на Дътън Грейнджър щеше да бъде оценено на десетократно по-голяма сума, ако разбира се, някога бъдеше обявено за продан. Огромната двуетажна вила в средиземноморски стил бе разположена навътре в градината и почти не се виждаше от Мълхоланд драйв в един от най-скъпите квартали в града. Май че и Марлон Брандо живееше тук, и Джак Никълсън също. Причината за високата цена не бе единствено усамотението — оттук се разкриваше най-красивата гледка към града.

Естествено, когато не валеше. Ескаланте стоеше пред входната врата и не можеше да види нищо, не и в тази декемврийска буря. Гръмотевиците бяха започнали да трещят докато идваше насам и нямаше никакви изгледи да спрат скоро.

Икономът или шофьорът, или портиерът, или каквото, по дяволите, означаваше неговата униформа посочи на Ескаланте да изчака в остъкления вътрешен двор.

— Ще проверя дали мистър Грейнджър е готов да Ви приеме — каза той. Имаше толкова силен британски акцент, че можеше да изкара човек извън нерви.

Ескаланте се усмихна любезно, не без известни усилия. Когато остана сам, се загледа в мрака навън, заслуша се в дъжда, който се усилваше и биеше по стъклата като градушка. Покривът на вътрешния двор също бе от стъкло и Ник вдигна поглед нагоре, за да наблюдава как се разбиваха капките. Когато усети, че вече не е сам, той се обърна.

Жената, която влезе, приличаше на истински калифорнийски вампир. Тя бе облечена в бял екип за тенис, имаше прекалено силен, направо неприятен загар. Бе на около четирийсет, с неподходяща прическа с руси кичури, която вместо да я подмладява, я състаряваше. Не можеше да се определи на колко пластични операции се бе подлагала. Със сигурност са били премахнати торбичките под очите. Очевидно бе, че носът й е бил коригиран поне два пъти — веднъж, за да бъде изправен, втори път, за да бъде премахнат хрущяла между ноздрите, и без друго разяден от кокаина. Броят на отстраняванията на коремни тлъстини и повдигания на задника бе неизвестен. Най-зле бе тялото й. Или останалото от него. Всяка гимназистка, болна от анорексия щеше да й завиди. Тя бе висока около метър и седемдесет, а тежеше не повече от четирийсет и пет килограма.

Последва дълго мълчание, преди Ескаланте да се съвземе. Накрая, с голямо усилие, той успя да каже:

— Здравей, Миранда.

Тя го погледна безизразно.

Той бе вперил поглед в бележника си, в очакване тя да го познае.

Тя продължаваше да го гледа безизразно.

— Миранда, аз съм Ник Ескаланте.

В очите й проблесна искра. Тя се приближи до него и втренчи поглед в лицето му.

Той стоеше неподвижно и се питаше, какво ли, по дяволите, е пила в толкова ранен час.

— О, Боже, Ник, толкова си се променил.

— Зная.

— Изглеждаш толкова стар.

— А ти си същата.

— Е, потрудих се доста.

— Това обяснява всичко.

Тя кимна.

— Имам личен инструктор по фитнес, който идва три пъти седмично. Следя всяко нещо, преди да го сложа в устата си, в наши дни не можеш да полагаш много грижи за тялото си при всичките тези консерванти, които пъхат в храната.

Той премести тежестта си от единия на другия крак. Тя продължаваше да го гледа. Ник нямаше представа какво вижда Миранда.

— Ник Ескаланте — промълви тя тогава.

— Точно така.

Тя се усмихна.

— Нямаше да бъдеш тук, ако не бях аз.

Той кимна.

— Така е, дойдох да те видя.

— Не, не, нямах предвид това. Никога нямаше да срещнеш Пакстън, ако не бях аз.

— Не знаех.

Тя го хвана за ръката и го отведе до прозореца.

— Е, аз го знам. В деня, когато аз срещнах Пакстън, той ми каза, че получавал по пощата всевъзможни заплахи. Идваше от Лас Вегас, имаше една статия за теб. Някой, когото познавах тогава, ми я бе изпратил, придружена с бележка, нещо като: „Този ли е човекът, който живееше над гаража ти в Стоун Кениън?“ Когато прочетох статията, разбрах, че това си ти. Казах на Пакстън, ако има проблем с онези ненормалници, да потърси Ник Ескаланте, който ще се погрижи за всичко.

Ескаланте кимна и се върна назад към разговора си със старши детектив Галоуей, към деня, в който бе срещнал семейство Пакстън. Галоуей бе признал, че е дал на Пакстън няколко имена, но той посочил Ескаланте. „Свещеник е, може би си пада по малцинствата“, бе казал Галоуей. Нещо подобно. А причината е била Миранда.

— Благодаря за препоръката.

— Вярвах в теб, ти беше толкова добро хлапе, добре възпитано и така нататък, и още тогава бе толкова силен. Беше във форма. Всичките ми приятели си падаха по теб.

Ескаланте не отвърна нищо.

Тогава тя започна да губи нишката на мисълта си.

— Сега аз съм в добра форма.

— Така е.

— Защото се потрудих доста…

Той кимна.

— Имам… един мъж, идва три пъти седмично… Треньор, той ме поддържа…, как беше, „в отлично здраве“.

— Така казвахме.

Започна да губи контрол, заплака, докато произнасяше: „О, Ник, толкова ужасно беше“. Сетне се озова в прегръдките му, започна да целува устните му. Костеливите й ръце обвиха палтото му. В първия миг той се отдръпна, но промени решението си, защото щеше да бъде повече от жестоко. Прегърна я, отвърна на натиска й, остави се да засмуче езика му и да притисне тялото си в неговото. Когато тя започна да се отпуска и той трябваше или да я подхване, или да я остави да падне, Ник я остави да се сгуши в прегръдката му. Тя се отпусна напълно и той трябваше да я вдигне. Направи го без никакво усилие — бе толкова лека, а ръцете му много здрави. Тя посочи към вратата и когато излязоха и се озоваха пред широкото стълбище, Ник се почувства като Кларк Гейбъл в Тара с Вивиан Лий в ръцете си. Започна да се изкачва и срещна униформения иконом, или какъвто там беше, със силния акцент. Икономът избегна погледа му и Ескаланте почти спря, но как можеше да обясни, чувстваше се като най-големия глупак на света, усещаше, че мъжът с униформата го наблюдава и продължи нагоре с русокосата слаба жена, която ридае в ръцете му. Господарската спалня бе огромна, с големи прозорци, а гледката, когато имаше такава, сигурно бе хубава, но сега отвън долиташе ужасния шум на дъжда. Започнаха да се събличат, а навън страховито изтрещя гръмотевица. Ескаланте не знаеше как се справя с жените, знаеше, че изпитва по-голяма наслада, когато бе влюбен, когато можеше да бъде нежен, но дали бе останал в спомените на жените, с които бе спал, не бе сигурен.

Принцът-жаба бе ненадминат авторитет по тези въпроси и понякога се разпростираше, но не толкова върху техниката, колкото върху категориите. Най-добрият вид правене на любов, бе тази, която той наричаше „сребърен секс“, когато двама души се обичат много. Това е чудесно, само че никога не се случва. „Сексът напук“ също бе добър, ако си достатъчно откровен да го признаеш. Труден бе „старият славен секс“, когато трябва да го направиш заради бизнеса, не заради удоволствието. Най-трудният, истински убиец, бе „несбъднатия секс“, когато старата любов отново пламва. Ескаланте бе в точно това положение, знаеше го, затвори очи, покри обвития с кожа скелет и си мислеше единствено за миговете край басейна, когато тя бавно свали банския си, белите й гърди блеснаха, но не за целия свят, а само за него, наблюдаваше я как приближава бавно, коленичи, сваля банския му, разкрива твърдия му член; и сега докато стенеше, Ник се молеше да задържи миналото, така че членът му, който се трудеше в настоящето, да не избере тъжния момент на предателството.

Не го предаде.

— Искаш ли нещо? — попита Миранда. Лежаха заедно на леглото, заслушани в тропота на дъждовните капки.

Той поклати глава.

— Амфетамин или нещо успокоително, трева?

— Не.

— Тогава кокаин?

Ескаланте я погледна и се сети за Ашли, която се суетеше и му предлагаше кафе, чай, „Перие“.

— Не си падам по такива неща преди вечеря.

— Не може да не искаш нещо.

— Така е. Разкажи ми за теб и за Дарил Пакстън.

— Какво те интересува?

— Как стана.

— Знаеш ли нещо?

— Да, че и двамата не сте били девствени, ако фактът улеснява нещата.

— И да и не. — Тя седна в леглото, кръстоса крака и прокара длани по тялото му. — Откъде имаш тези белези? — попита тя, като сочеше към краката му.

— Бомба.

— Нямаше ги, когато се познавахме. Много добре си спомням тялото ти.

— Ти и Пакстън, Миранда.

— О, да, Сейди Томпсън и преподобният Дейвидсън.

— Престани да хитруваш.

— Е, прелъстих го. Според мен нямаше представа колко е привлекателен. Много свит, много интересен. — Тя замълча. — Опитвам се да си спомня кога точно се случи.

— Преди шест години.

— Да, разбира се, каква глупачка съм. Как можах да забравя, беше минал по-малко от месец от сватбата ми.

— Тя отново легна и се примъкна до него. Когато заглъхна поредната гръмотевица, тя продължи: — Бе дошъл в града само за една вечер, струва ми се, по повод представянето на книгата. „Да притежаваш Господ“, нали?

— Да.

— Той беше много прочут. Интервюта, обяд, някой даде вечеря в негова чест и така нататък. Беше много търсен, звезда от съвсем различен тип. Като Сенди Кофакс преди десет години. Бях поканена на един обяд. Тогава не изглеждах така, косата ми бе черна, бях по-пълна, поне петдесет и три кила. Но някои мъже ме харесваха и Пакстън бе един от тях, макар да нямаше представа как да постигне целта си. След приема му предложих да го закарам до хотела. По пътя го попитах дали някога е виждал гледката от върха на Мълхоланд. Той отвърна „не“ и се озовахме тук, в този дом, в тази стая. Не беше трудно да го вкарам в леглото.

Тя се притисна към Ескаланте и отпусна глава на бузата му.

Той лежеше неподвижно, мислеше за трептенето на клепачите й, за влагата от сълзите й.

— Моментът… Разбираш ли, беше ми трудно. Първият ми съпруг беше отрепка, вторият ми съпруг се оказа педераст и когато Дътън, толкова богат и красив — бащите ни бяха конкуренти на пазара за недвижими имоти и хората се шегуваха, че нашето не е брак, а сделка — милият, чудесният Дътън, глупачката бях толкова шокирана, когато открих, че той бе и отрепка и педераст. Тогава в живота ми, макар и за съвсем кратко, се появи Пакстън. Пожелах го толкова силно, бях съкрушена и имах нужда да почувствам добрината му вътре в себе си. И това, благодаря на Господа, бе краят на нашата история.

— Не мисля така, Миранда. В такъв случай нямаше да плачеш.

Когато отново се овладя, тя прокара пръст по гърдите му.

— Такова умно момче — съгласи се Миранда и след миг се заслуша в бурята, която ехтеше из каньона.

Ескаланте чакаше. Гледката навън беше необикновена: отвъд прозореца всичко сивееше, сякаш се намираха в космически кораб, край някоя планета без слънце.

— Глава втора — бременност — в края на краищата е по-пикантната част от историята. Дътън бе в състояние да прави секс с жена, би могъл да бъде бащата, само че не беше. Никога не разбра, че съм била бременна, защото отпраши за Хаваите с един очарователен продавач на обувки, когото бе срещнал в „Гучи“. Не съм разговаряла с него от години, но никога няма да се разведем. Той ме спасява от възможността да се омъжа отново. Разбрах, че притежава имение на един от външните острови, но ме дразни, че е още там с онзи проклет малък мръсник от магазина. Известно време не се показвах пред хората и мислех, че ще мога да родя тук, но се оказа, че не съм толкова безочлива. Настаних се във великолепна къща край Лондги, която бях наела преди раждането. Беше ми първо дете и мнозина, по-скоро почти всички, ми бяха разказвали за болката. Вярно е, но не и при мен. Защото докато се мъчих, знаех, че идва моята малка приятелка, която няма да избяга и никога няма да остана отново сама.

— Родила си момиченце.

— Иска ми се да мисля така. Защото — обзалагам се, че те е боляло, когато са те ранили в краката — и мен ме заболя, когато добрите английски лекари ми съобщиха, че детето е с толкова забавено развитие, че е най-добре да не зная нищо, никога да не го видя или дори докосна. „Просто го забравете“. Обичам мъжете лекари. Но все още никой не е измислил хапче „просто забравете“. Както и да е, някъде в Англия се намира плът от моята плът и счетоводителят ми всеки месец изпраща суми, достатъчни за нуждите на детето. Това наистина е краят на историята.

Ескаланте реши, че е най-добре да я подържи малко в прегръдките си.

Останаха заслушани в дъжда, докато тя попита:

— Помниш ли последният път, когато бяхме заедно в Стоун Кениън, край басейна?

— Не.

— Трябва да си потиснал спомена. И аз го правя понякога, ако не искам да мисля за нищо.

— Трябваше да го направя още тогава.

— Тогава едва не спахме заедно. Бяхме чисто голи, бях коленичила пред теб и те докосвах, когато проклетият ми баща ни откри. Никога няма да забравя вика му. Мислех, че ще полудее. Никога не го бях виждала толкова ядосан — за него нямаше значение колко време родителите ти бяха работили за нас — мисля, че откакто се помня.

— Бях влюбен в теб. Те го знаеха. Помня, че ме накараха да обещая никога да не се доближавам до теб. Май се страхуваха да не се случи нещо.

— Толкова се ядосах на баща ми затова, че ги уволни. Нямах представа, какво е станало, докато един ден той заяви на всички, че те са крадели. Когато научих, единственото… Когато си единственото дете и твоят старец струва милиони, предполагам се отразява на дисциплината ти.

— Богатите са различни от теб и мен, те са по-дисциплинирани — отговори Ескаланте, изправи се и седна на края на леглото.

— Къде отиде, след като те изгонихме?

— На много места.

— С родителите ти?

— Е, баща ми умря.

Ескаланте стана.

Тя се загледа в него.

— Долу, познах те още в мига, в който влезе, знаех че си ти, не си се променил. Излъгах, защото не можех да го понеса да ме видиш не в най-добрата ми форма.

— Изглеждаш страхотно и това е самата истина.

— Предполагам. Но нямаше да е така, ако не полагах грижи за себе си.

— Доста позитивен начин на мислене.

— След като знаеш пътя дотук, ще се върнеш.

— Опитай се да ме спреш.

— Лъжеш ли ме?

— Никога не лъжа.

Тя стана от леглото, прегърна го и двамата отидоха голи до прозореца.

— Гледката просто ще те зашемети.

— Нещо, което да очаквам с нетърпение.

— Можехме да бъдем толкова щастливи, Ник.

— Аз и сега съм щастлив — отвърна Ник Ескаланте.

Заслуша се мълчаливо в дъжда…

 

 

Беше обяд, когато измокрен до кости и разтреперан, той влезе във фоайето на „Бевърли Уилшир“ и попита дали има съобщения за него. Бяха три, всичките от последния час и половина. „Обадете ми се, мисис Арнолд Уайли“, след него: „Моля, обадете се, Ренбо Уайли“ и накрая „Очаквам те, Ренбо“. Ескаланте забеляза градиращата фамилиарност и осъзна, че в този случай отсъствието е довело до повече нежност. Вървеше към стаята си, за да се преоблече, но бе пресрещнат от Фред Астер, който го прегърна.

Разбира се, че не бе Астер; но все пак, невъзможно бе да видиш Планера и да не се сетиш за най-великия танцьор. Планера трябва да бе на около шейсет години, и както винаги, беше безупречно облечен. Всичко бе издържано, включително и светлосинята копринена риза и небрежно вързаното шалче. Не само външният му вид напомняше за Астер — Ескаланте никога не бе срещал човек, който да се движи така бързо, уверено и елегантно като Планера. „Сигурно оттук — реши Ник — е дошъл и прякорът му преди няколко десетилетия“.

Планера винаги го прегръщаше при среща и Ескаланте стоеше неподвижно във фоайето, докато по-дребният и по-слаб мъж не отслабнеше хватката си.

— Ники, Ники, Ники, каква страхотна изненада, хайде, покажи добрите си чувства.

Ескаланте въздъхна и отвърна на прегръдката, защото знаеше, че в противен случай Планера никога няма да го пусне.

Разделиха се и започнаха да се изучават с поглед. „Няма спор — реши Мекс, — тази случайна среща трябва да е за добро“. Никой не го посрещаше като Планера, с мръсни шегички и така нататък. Доста време бяха работили заедно, Планера му дължеше много. Ник му бе правил много услуги.

Планера каза: „Кафе“, но не като въпрос и двамата прекосиха фоайето, минавайки покрай фризьорския салон. Ескаланте хвърли бърз поглед към ръцете му, защото така щеше да разбере как вървят нещата — ако ръцете му са добре, никакви проблеми. Защото целите, които Ескаланте можеше да порази от пет-шест метра, Планера прострелваше от двайсет — той бе царят на пистолетите и никой не претендираше за трона му. Попаденията му винаги бяха точно в целта, без значение колко малка бе тя.

Едва сега той протегна ръце.

— Непоклатими като скала — рече Планера.

— Не се учудвам — отвърна Ескаланте, като се питаше как ли Планера е забелязал погледа му. — Това, което ме учудва е мръсотията под ноктите ти.

— Мръсотия? Мръсотия? Къде? — попита дребничкият мъж, закова се на място и заоглежда дланите си. Беше побъркан на тема чистота, особено що се отнася до пръстите му. Сетне избухна в смях. — О, Ники, Ники, Ники, не те е срам, да се майтапиш така на твоята възраст.

Влязоха в кафенето, избраха си най-близкото до вратата сепаре и преди да седнат, Планера започна:

— Един виц за горили. Влиза горилата в бара на Мълдун — сигурно го знаеш, в Санта Моника.

— Никога не съм го чувал — отвърна Ескаланте, усмихна се и си помисли: „Естествено, при тези цени“.

— Животното си поръчва мартини с лед. Барманът не знае какво да прави, отива отзад при Мълдун и му обяснява ситуацията. Мълдун не иска заведението му да се превърне в свърталище на горили, но от друга страна не иска животното да потроши бара. Затова казва: „Дай му да пие, но му вземи двайсет долара“. Барманът поднася мартинито, горилата плаща двайсетачка и докато го пие, доста изискано, между другото, барманът се промъква боязливо към нея и я заговаря: „Знаете ли, при нас рядко идват горили“. А горилата отвръща: „Естествено, при тези цени!“

Планера изчака Ескаланте да се засмее и той също се засмя:

— Хубав виц, нали?

— Да.

Планера вдигна въображаем тост и поръча две кафета на сервитьорката, която идваше към тях. Тя кимна, че е приела поръчката, обърна се и Планера продължи:

— Виц за голф. Мълкахи и Райън играят голф. Райън изпраща топка в гората — трябва да добавя, че игрището било върху мочурища — и отбелязва: „Това е любимата ми топка за голф, няма да я загубя“. Влиза в гората и преди да открие топката си, настъпва една гърмяща змия. Тя е толкова ядосана, че ухапва Райън по оная му работа. Райън се връща, залитайки при Мълкахи, обяснява му какво се е случило, припада на тревата и успява да промълви: „Повикай лекар“. Мълкахи хуква към най-близкия телефон и обяснява всичко на доктора, който му дава съвет: „Спокойно, всичко, което се иска от вас е да направите два малки кръстовидни разреза край раната и да изсмучете отровата“. Мълкахи повтаря: „Чакайте да видя дали съм разбрал правилно. Просто правя два разреза край раната, допирам устните си и изсмуквам отровата?“ Докторът отговаря: „Точно така“ и Мълкахи се втурва обратно на игрището. Райън пита: „Какво каза лекарят?“, а Мълкахи отвръща: „Че ще умреш.“

Планера избухна в смях. Ескаланте се присъедини към него и в този миг, точно преди да им поднесат кафето, той внезапно осъзна, че срещата им съвсем не бе случайна, в никакъв случай.

— Благодаря ти, скъпа — каза Планера на сервитьорката и още преди тя успее да се обърне, той отново се разприказва: — Един тъп виц.

Ескаланте се наведе напред, повдигна чашата си и започна да духа прекалено горещата течност. Чудеше се какво става; та Планера бе убил Бог знае колко души, никога не бе извъртал, а сега правеше точно това.

— Работникът, едър и як мъж, отваря кутията с обяда си. Изважда храната си, поглежда я втренчено и изкрещява: „Сандвичи с фъстъчено масло, мразя сандвичи с фъстъчено масло!“ и ги хвърля в кошчето. На следващия ден пак отваря кутията и сцената се повтаря: „Сандвичи с фъстъчено масло, мразя сандвичи с фъстъчено масло!“, взима ги и ги запраща в стената. На третия ден отваря кутията и крещи: „Сандвичи с фъстъчено масло, мразя сандвичи с фъстъчено масло“. Друг работник, някакъв дребосък, го пита: „Ей, господине, защо не кажете на жена си какво обичате и какво не?“ Едрият се обръща към него и крясва: „Ей, я не намесвай жена ми, аз сам си приготвям сандвичите с фъстъчено масло“.

Планера отметна глава назад и се разсмя на глас.

Ескаланте отпи от кафето си. Планера млъкна.

— О, чувал си този виц, така ли?

— Чувал съм ги всичките.

— Просто спря да се правиш на любезен, а?

Ескаланте сви рамене.

— Не се дръж невъзпитано с мен, приятел.

— Никой не може да го прави. Поне не за дълго.

— Аз си имам своя ирландски чар, нали?

— Никой не е по-чаровен от теб.

Сега и двамата започнаха да пият кафето си. Навън бурята бе отминала, но продължаваше да вали.

— О, Ники, Ники, Ники, много си проницателен, не ти се говори за глупости, ти си корав човек, много корав — въздъхна Планера. — О, как ми се иска да е утре.

— Престани да увърташ.

— Как да се изразя? Макар винаги да се радвам да те видя, този път едва ли може да се нарече „изненада“. Обадих се на Пинки, той ми каза, че си тук. Досетих се.

Настъпи продължителна пауза, усмивката внезапно изчезна. Симпатичният елф също изчезна, в очите му, които изведнъж станаха сериозни, се появи умора.

— Жена ми не е добре — оплака се Планера, подтекстът бе очевиден.

— На смъртно легло ли е?

— Така ни убеждават докторите.

— Съжалявам, винаги е била добра с мен.

— С всички.

Ескаланте зачака.

— Чух за една клиника в Мексико. Искам да я заведа там — опасно е, но човек трябва да рискува понякога.

Ескаланте чакаше.

— Уви, не е евтино, както би си помислил, Мексико и така нататък. При сегашния курс на песото, би трябвало да е евтино, но цените са жестоки.

Ескаланте чакаше.

Планера го погледна.

— Няма да ми помогнеш, така ли?

Ескаланте чакаше.

Планера се протегна и потупа Ескаланте по ръката.

— Предложиха ми за теб седемдесет и пет хиляди, Ники. Една добра стара италианска фамилия от Лексингтън, Де Марко. Работил съм с тях в миналото, но никога за такава сума. Трябва да се гордееш, Ники — по времето на Джеси Гало цената бе само петдесет. Това не те ли изпълва с чувство на задоволство?

— И ти каза „да“?

Планера махна с ръка на сервитьорката, ослепителната му усмивка я доведе бързо край масата.

— Ако ми долеете, ще Ви бъда вечно признателен — подкани я той, изчака тя да му налее кафето, усмихна се отново и измърмори благодарностите си.

— Не съм им дал отговор. Засега. Не мога да го направя, преди да говоря с теб.

Ескаланте впери поглед в професионалния убиец срещу себе си.

— Исусе, ти си тук, защото искаш аз да ти дам разрешение да ме убиеш?

— Схвана мисълта ми без грешка.

— Как са децата ти? — попита Ескаланте.

— Живи. Живи са и са добре. Благодарение на теб. Не мисля, че днес е лесен ден за мен. Аз страдам. Наистина. Ако парите не бяха толкова важни, просто щях да им затворя телефона, кълна ти се.

— А ако кажа „не“?

— О, Ники, Ники, Ники, няма да го направиш, не можеш да го направиш. Не искаш жена ми да тежи на твоята съвест. Сега седим тук и ти си ми ядосан, но не би искал да разбереш какво ще направя, ако кажеш „не“. И разбира се, най-важното — ти си заинтригуван. — Планера се приведе напред и започна да шепти: — Ти и аз, Ники… Помисли си само, и след десетилетия хората ще продължават да говорят за нас, ние сме легенди, като Али и Фрейзър, Ники. Всеки от нас е велик, но заедно, като противници, можем да влезем във вечността.

Ескаланте се протегна небрежно към солницата, разви металната капачка и прокара пръст по ръба.

— Защо да не те убия още сега? — попита той.

— Защото си ти, приятел си ми, не искаш и не можеш да го направиш. Дълбоко в себе си не вярваш, че съм дошъл да те убия, защото ти дължа прекалено много.

Ескаланте се облегна назад и затвори очи за миг. Питаше се дали само преди два дни не бе посетил тесния пролом и не бе наблюдавал как слънцето залязва зад Анапурна? А Библейското лице говореше за „град, в който не можеш да имаш доверие никому?“ А Озгуд Пърси му бе платил, ликуващ, защото го бе споходила истинската любов. А Холи бе изчезнала, докато Миранда, ужасно, но се бе върнала в живота му. А преди бележките за отвличане и тяхната лудост, и неговата собствена лудост, когато държеше в ръцете си двеста и четирийсет хиляди и трябваше да ги профука всичките. Все още със затворени очи Ескаланте поклати глава. За първи път се чувстваше не победен, не изтощен, а просто готов веднъж завинаги да сложи край на всичко.

— Кога и къде? — попита тихо той.

— О, мисля, че Лас Вегас е логичното място. Трябва да се върна в Тахо, да взема всичко необходимо. Без проблем ще пристигна във Вегас утре преди залез. Когато и да се прибереш там, аз ще те очаквам. Но ти обещавам следното: ще те предупредя, преди да започна да действам. Ще ти дам всяка възможност да се защитиш. Или да избягаш, ако пожелаеш.

— Мисля си, ако бях отчаян, стар гадняр, щях да кажа същото: „Ще те предупредя“, но нямаше да го направя. Искаш да ме хванеш неподготвен.

Планера се усмихна.

— Всъщност, може и така да стане. — Той погледна внимателно по-едрия мъж. — Не се съмнявам. Чух какво се е случило на масата за блекджек. Боя се, че не можеш да се отърсиш от миналото си.

— Това психологическа война ли е?

— О, Ники, Ники, скъпи Ники, не е необходимо да прибягвам до подобни трикове, и двамата знаем, че нямаш никакъв шанс срещу мен.

— Как така?

— Изписано е на лицето ти, скъпи, не те е грижа. Желанието ми да живея е по-силно от твоето, и затова ще оживея, ще оживея…

Ескаланте отпи от студеното кафе. Нямаше какво да каже. Винаги познаваше истината.

 

 

— Това, че си писател е пълна измислица, нали? — попита го мисис Уайли.

Намираха се отново в библиотеката, в която нямаше нито една книга. Всичко бе същото, само дъждът бе спрял, но бурята се бе върнала, макар и за кратко, и си отмъщаваше.

— И двамата сме специалисти по измислиците, мисис Уайли.

— Ренбо, „б-о“, не „бо-у“.

— Много изискано — каза Ескаланте. Той седна на дивана и я наблюдаваше как подвива крака под тялото си, настанила се на фотьойла.

— Ренбо не е псевдоним от шоубизнеса, родила съм се с това име. Майка ми беше много изтънчена, смяташе, че съм талантлива.

Ескаланте кимна. При първата им среща тя се бе държала като дама, беше облечена за часовете по себеутвърждаване. Сега бе готова да действа. Носеше къса бежова пола, бяла копринена блуза, без сутиен; блузата бе разкопчана точно едно копче повече от необходимото. Сексуалността й бе тежест, която я обременяваше и от която искаше да се разтовари сега.

— Твоят талант ли привлече Дарил Пакстън? Познаваш го, нали така?

— Признавам, че преди не ти казах цялата истина.

— Не ми каза дори зрънце истина.

Тя се замисли над думите му.

— Може би си прав, строго погледнато.

— Да.

Тя допря с палец горните си зъби.

„Може би жестът означава, че мисли“, реши Ескаланте.

— Добре, причината да те излъжа преди — тази история с „Гакстън“ вместо „Пакстън“ — бе, че исках да проверя колко знаеш. Когато дойде да събираш материал за книгата си, реших, че съм в безопасност, че ти не знаеш нищо. Но когато подхвърли, че ще трябва да се срещнеш със съпруга ми разбрах, че греша, че ти ме будалкаш, вероятно знаеш всичко и трябва да ти попреча да го направиш. Обади ли му се?

— Щях да го направя, ако не ме бе потърсила.

— И аз така си помислих. — Тя отново почука с нокът по зъбите си.

— Срещнала си Пакстън преди шест години.

— Точно така.

Ескаланте я чакаше да започне разказа си.

Тик-тик-тик, почукваше нокътят й.

— Понякога човек мрази да се връща назад, миналото е толкова объркано.

— Виждам, че си чела Шопенхауер — отвърна Ескаланте.

Тя го погледна за миг.

— Той преподава в Калифорнийския университет в Лос Анжелис.

— О, да, да.

„Тик-тик-тик“.

След малко:

— Всичко стана заради Черил Лед.

— Така ли?

Ренбо отиде до прозореца и се заслуша в отминаващата буря.

— Разбираш ли, когато Фара напусна, едва не получих ролята в „Ангелите на Чарли“. Агентът ми се закле, че избира между мен и Лед. По-късно чух, по-точно моят агент чул, че може би ще потърсят ново момиче и вероятно ще отхвърлят Лед. Много исках тази роля, но разбираш ли, първи отказ, първи неуспех, самочувствието ми бе смачкано, бях обкръжена от негативни излъчвания. Двамата с Арни получихме покана за един прием в чест на Пакстън. Той бе пристигнал в града за една вечер, за да рекламира книгата си. В мига, в който го срещнах, реших, че той е моето спасение. Искам да кажа, че той бе добър човек, божи служител, а кой може да неутрализира негативните излъчвания по-добре от божи служител и… — Тя се обърна и погледна Ескаланте: — Освен това не бях спала със свещеник.

— Не ме гледай, аз също не съм.

Тя прекоси стаята и седна на дивана до него.

— Беше отседнал в „Бевърли Хилз“. Майка ми ме прикри, обади се, каза, че е болна, съобщих на Арни, че отивам при нея. Тя знаеше какво да излъже, ако той се обадеше, но не се наложи. Отидох в хотела на Пакстън, потърсих го по телефона, извиних му се, че го търся толкова късно. Заявих, че имам силни терзания и се нуждая от помощ. Е, след като се озовах в стаята му, останалото бе лесно. Не искам да изглеждам самонадеяна, но мъжете нямат нищо против да прекарват времето си с мен. Когато свършихме, останах още малко, помолихме се за моето благополучие и така нататък, но въпреки всичко не получих проклетата роля. — Тя се приближи до Ник и започна да се взира в лицето му: — Приличаш на онзи тенисист… — изрече тя и отново започна да почуква „тик-тик-тик…“

— Зная — отвърна Ескаланте.

— Настасе, точно така.

— Всички казват така. — За миг той се почуди дали да я остави да действа и да позволи, също като Пакстън, да го прелъстят два пъти за един ден. Но много лесно взе решение — веднъж бе повече от достатъчно. „Никога“ бе повече от достатъчно, ако не ти пукаше. — Защо се страхуваш толкова от съпруга си?

— Не се страхувам…

— Той не е повярвал на историята с майка ти.

— Повярва, но когато си тръгвах от хотела, се сблъсках с един, на когото Арни бе заел пари. Седмица по-късно двамата се срещнали, та когато забременях, Арни реши, че Пакстън е бащата и ме преби.

Ескаланте я погледна.

— Момиче, нали така?

Ренбо кимна.

— Съншайн, кръстих я на себе си. Тя също е талантлива, убедена съм.

— Къде се намира сега?

— На една пряка оттук, играе си с приятелки. Не искам да се виждаш с нея, може да каже на Арни. Тя не е от онези деца, които забравят. С моята красота и интелекта на Арни, тя вече е почти готова за някоя реклама на „Килог“.

— Пакстън ли е бащата?

— Не мисля. Може и да е Арни. Но тогава се срещах често и с един продуцент на грамофонни плочи, за когото Арни така и не разбра. По-добра певица съм, отколкото актриса. — Тя поклати глава. — Онзи продуцент? Удави се преди четири години при една буря край Малибу. Ама че гаден късмет имам. — Насочи погледа си към Ескаланте: — Имаш ли някой познат в тоя бизнес?

— Съжалявам — изправи се той.

Тя също се изправи, закопча блузата си и го изпрати до входната врата.

— Според мен, не трябва да се срещаме отново.

— Точно така.

— И ти няма да си пъхаш носа и да разпитваш Арни.

— Заклевам се — обеща Ник Ескаланте.

 

 

— Казвам се Франки Гамбино — представи се Ник Ескаланте на Арнолд Уайли. Протегна ръка и позволи на Уайли да спечели схватката при здрависването. — Благодаря, че ми отделихте от времето си. Заповядайте, визитката ми — остави я той на бюрото.

Арнолд Уайли се усмихна:

— Седнете, мистър Гамбино.

Уайли седеше в другия край на кабинета си на висок етаж в една от сградите в Сенчъри Сити. Офисът му бе необикновен — много луксозен, но много малък — само предверие за секретарката и неговия кабинет.

Единствената служителка на Уайли стоеше на прага. По-скоро го изпълваше. Ескаланте я погледна отново. Беше на светлинни години от Ренбо. Висока почти метър и осемдесет, широкоплещеста, едрогърда, с хищен нос и свиреп поглед. Ескаланте се извърна и реши, че никога не би пожелал да си навлича гнева й.

— Това е всичко, мис Рукър — каза Арнолд Уайли.

— Да, сър — отвърна мис Рукър със странен глас. Тих, с придихание, почти като малко момиче. Звучеше като Джаки Онасис.

Когато останаха сами, Арнолд Уайли взе визитката, която Ескаланте му бе дал.

— „Рот и съдружници“? Не съм чувал за Вашата фирма.

— Една от големите във Вегас. Имаме двайсет и пет адвокати и непрекъснато се разрастваме. Зная, че за човек от Лос Анжелис не е кой знае какво, но при нас просперираща фирма с двайсет и пет адвокати не е за подценяване.

— Да разбирам ли, че и Вие сте адвокат, мистър Гамбино?

— О, не, не, сър.

Арнолд Уайли помълча за миг. Седна и впери поглед в Ескаланте. Ако Уайли можеше да бъде охарактеризиран с една дума, то тя бе „здравеняк“. Беше облечен консервативно за град като Лос Анжелис: костюм с жилетка, закопчана догоре риза, вратовръзка на райета.

— Сериозно ли говорите? — попита накрая той.

— Моля, мистър Уайли?

— Имам бизнес във Вегас, често ходя там и повтарям, никога не съм чувал за Вас. Появявате се от никъде, заявявате, че искате да разговаряме по работа, която може да ни донесе милиони. Е, никой не постъпва така. Затова се съгласих да Ви приема. От любопитство. — Той погледна часовника си. — Сега е два и четирийсет. Давам Ви десет минути.

— Добре, поставяте ме в затруднено положение, особено като се има предвид какви са залозите във финансов аспект.

— Защо не побързате да ми кажете какви са „залозите“?

Ескаланте подръпна яката си.

— Ами, както вече Ви казах, ние сме фирма…

— … зная с двайсет и пет адвокати и се разраствате.

— Точно така. И една от причините за успеха ни е, че мислим агресивно. Мнозина от клиентите ни разполагат с купища пари и понякога откриваме начини как да ги умножим. Поводът да дойда при Вас е — не искам да Ви лаская — но Вие сте един от най-склонните към авантюри предприемачи в града.

— Склонен съм към рискове, мистър Гамбино…

— Точно така.

— Мисля, че е най-добре да поговоря с Вашия мистър Рот.

— Не е необходимо да го безпокоите! Всичко е толкова просто. Плащате мангизи за нов бизнес. Един човек има идея, ако тя Ви допадне, го подкрепяте. Ако той успее, Вие печелите. Понякога печалбата е две цяло и седем към едно. Е, можем да Ви предложим сделка — някои от нашите клиенти желаят да Ви предоставят техните пари, за да ги инвестирате вместо тях. Те залагат на Вашата репутация, мистър Уайли.

— С какво се занимават вашите клиенти?

— С хотели.

— Собственици или мениджъри?

Ескаланте се размърда неспокойно.

— Те се занимават по-скоро с отпадъците, извозват боклука от хотелите. И с прането — салфетки, покривки и така нататък.

Уайли се усмихна, натисна бутона на интеркома и нареди:

— Мис Рукър, свържете ме с мистър Рот в Лас Вегас — и й продиктува телефона от визитката.

— Той е много зает, не е необходимо да му се обаждате.

— Държа на това — отвърна Арнолд Уайли.

Ескаланте помръдна неспокойно на стола си, отново подръпна яката си и впери поглед през прозореца. Времето се проясняваше, тук-там се виждаше синьото небе; е, наистина имаше и сиви нетна, но и те щяха да бъдат сини, ако не бе смога. След миг момичешкият глас на мис Рукър оповести:

— На телефона е Самюъл Рот.

Уайли натисна един бутон, включи микрофона, облегна се и каза:

— Обажда се Арнолд Уайли от Лос Анжелос.

— Да?

— Имате ли служител на име Франклин Гамбино? Настъпи пауза.

— Искате да кажете Франки? Да, защо, проблем ли има?

Настъпи нова пауза, този път Уайли замълча.

— Не.

— Тогава защо ми се обаждате, мистър Уайли?

— Просто проверявам някои неща, мистър Рот.

Въздишка.

— Не сте първият, който го прави, мистър Уайли и не Ви укорявам. Причината е донякъде в италианското име на Франки и в ужасния му не съвсем ясен говор. Понякога ми е трудно да повярвам, че е завършил трети във випуска си в икономическия факултет на Чикагския университет.

Ескаланте слушаше гласа на Пинки и се питаше защо приятелят му го лиши от първото място във випуска.

— Той притежава брилянтен ум, но съжалявам, че не е в комбинация с по-изискана външност. Но в края на краищата, не можем да искаме всичко. Вчера при мен бе Ли Якока, по него има доста трески за дялане, но вижте как си върши работата.

— Да — съгласи се Уайли. — Абсолютно прав сте.

— Мога ли да Ви помогна с още нещо, мистър Уайли?

— В момента не. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо. Дочуване, мистър Уайли — приключи Пинки и затвори телефона.

— В мое присъствие никога не се изказва така ласкаво. Веднага щом се върна, ще поискам да ми увеличи заплатата — каза Ескаланте.

— Съжалявам, че проявих недоверие, но трябва да разберете, че появата Ви бе малко необичайна.

— Е, това е цената, която плащаме за агресивната си стратегия. Просто нахълтваме и привличаме вниманието на клиента.

— Е, привлякохте моето, мистър Гамбино.

— Добре. Както разбирате, пристигането ми тук е с проучвателна цел, така че не мога да Ви направя официално предложение. Какъв е смисълът да го правя, ако не пожелаете да работим заедно.

— Каква сума желаят да инвестират Вашите клиенти?

— С точност? Седемцифрена, а ако нещата потръгнат, ако Вие откриете компании, които да донесат голяма печалба, ще увеличим сумата. Казахте, че често идвате във Вегас. Предполагам, че играете комар. Нашите клиенти искат да заложат на Вас.

Интеркомът иззвъня. Разнесе се гласът на мис Рукър.

— Задължена съм да Ви напомня за следващата среща.

Уайли премигна и й благодари.

— Представете ми офертата си, веднага щом я изготвите — каза той на Ескаланте и погледна часовника си. — Закъснявам, трябва да тръгвам.

— Да Ви откарам?

Уайли го изпрати до вратата.

— Мога да шофирам и сам. Довиждане, мистър Гамбино.

— Ще получите офертата по-рано, отколкото очаквате, мистър Уайли.

Уайли поклати глава.

Тогава Ескаланте реши да опита късмета си.

— Споменахте, че често посещавате Вегас по работа. Предполагам, че идвате и заради развлеченията. Като например вчера?

— Не съм споменавал, че съм бил там вчера.

— Зная, но ми се стори, че Ви видях в един хотел. Разбира се, тогава нямах представа, че това сте Вие.

Уайли го изгледа за миг, после отрече.

— Вчера случайно бях там. Причината ще запазя за себе си.

Тогава Ескаланте си тръгна. Мина покрай бюрото на мис Рукър с надеждата тя да не забележи възбудата му, когато й казва „довиждане“. А той бе възбуден: именно сега бе постигнал първият си успех в Лос Анжелис. Защото, който и да бе изпратил второто заплашително писмо, онова с увития в целофан пръст, го бе направил вчера. До Пакстън. От Вегас.

 

 

В три и десет Ескаланте седеше във взетата под наем кола и чакаше Арнолд Уайли. Бе паркирал така, че да вижда ясно и входа на сградата и гаража. Нямаше друга причина да го следи, освен тази, че от всички, с които се бе срещнал в Лос Анжелис, единствено Уайли би могъл да изпрати писмата. Ето защо бе подхвърлил на Уайли за посещението му във Вегас. Нямаше кой друг.

Който и да ги бе изпратил, трябваше да отговаря на три условия: разорен, полудял, отчаян. Миранда имаше дъщеря, но бе прекалено богата и прекалено неспокойна, за да задържи вниманието си продължително време върху една цел. А съпругът й не знаеше нищо за Пакстън или за нейната бременност, той бе прекалено зает да танцува на своя хавайски плаж. Ренбо също имаше дъщеря, но пък коефициентът й на интелигентност бе на границата между едноцифрените и двуцифрените числа. А и любовникът й, продуцентът, бе мъртъв.

Оставаше Уайли.

Неприятен, садистичен, арогантен, вероятно отчаян. Но не изглеждаше разорен — току-що бе разкарал Ескаланте от кабинета си и то когато ставаше въпрос за милиони долари. Дали бе луд?

Но бе заявил, че бърза за среща, която изглеждаше важна, а не просто, за да разходи пудела си.

3:15.

Във ведрия и слънчев Лос Анжелис. Ескаланте премести поглед от гаража към входа на сградата, непрекъснато сменяше обекта.

В три и двайсет започна да се пита дали Уайли не се бе промъкнал покрай него. След пет минути той си каза, че Уайли, трябва да се е промъкнал по някакъв начин.

В три и половина той реши да провери. Паркира, излезе от колата и използва най-близкия уличен телефон, за да позвъни в кабинета на Уайли. Но му отговори не мис Рукър, а автоматичен секретар.

Ескаланте остави слушалката на вилката. Чудеше се защо точно в този момент бе започнал да се поти. Отиде до асансьорите в административната сграда, натисна бутона за етажа на Уайли и когато слезе там, се промъкна безшумно до офиса, на чиято врата пишеше само „А. Уайли“.

Ескаланте свали часовника си и хвана кожената каишка в едната си ръка. Обърна катарамата и хвана езичето, онова парче метал, което влиза в дупките на каишката. Беше го изпилил и сега то бе изключително тънко, изключително остро. Мушна го на два пъти в бравата, завъртя топката и влезе вътре. Мина покрай празното бюро на мис Рукър.

Вратата към кабинета на Уайли бе отворена. Оттам долетя звук от плесница. А след него и бебешкият глас на мис Рукър: „Копеле“.

И отново пляскане.

— Мекушаво копеле.

Уайли, с дрезгав глас и пресъхнало гърло, с глас, съвсем различен от онзи, който бе използвал при срещата им:

— Отвратителна откачалка.

Ново пляскане.

Ескаланте замръзна; и преди бе срещал мъже, които се възбуждат като бият жени, знаеше, че Уайли е от тях. Нали Ренбо бе казала, че я е пребил, когато сметнал, че Пакстън е бащата на детето им. Нещо в него искаше той да се втурне и да помогне на едрата мис Рукър. В същото време нещо му подсказваше, че трябва да си тръгне веднага, преди положението да е станало по-сериозно. Но ако Уайли бе ненормален, то Ник трябваше да открие това, а зад вратата ставаше нещо наистина ненормално. Има неща, които виждаш всеки ден в живота си и никога не им обръщаш внимание. Докато други можеш да видиш за частица от секундата, след което, каквото и да правиш, не можеш да изтриеш гледката от паметта си. Тя сякаш е татуирана там, отвъд зениците ти. Това, което Ник видя, когато се промъкна и надникна в стаята, се числеше към втората категория. Защото Уайли продължаваше да носи сакото, жилетката и вратовръзката си, но бе свалил панталоните и слиповете си. Те се бяха събрали около глезените му, а той седеше на стола зад бюрото си, докато огромната мис Рукър, гола от кръста нагоре, бе надвиснала над него и го удряше с гърдите си по лицето му. Пляскаше го насам-натам.

Ескаланте се отдръпна и замръзна на мястото си, докато необикновената игра продължаваше опасния си ход.

— Харесва ти, че съм грозна…

— Мразя го… мразя те…

Пляс.

— Обичаш го, обичаш и мен…

— Обичам Ренбо, тя е красива…

Пляс, пляс.

— Аз съм красива, кажи го…

— Не…

— Кажи го!

— Никога…

— Тогава си тръгвам, веднага, не мисли, че се шегувам…

— Недей…

— Недей какво?… Недей какво?…

— Не си тръгвай.

— Защо не?

— Защото…

— Защото какво?

Пляс, пляс, пляс.

— Защото те обичам.

— Защо ме обичаш?

— Защото… защото си красива… и аз те обичам…

— А нея мразиш…

— Да, мразя я, да…

Ескаланте тръгна бързо към вратата, а в същото време гласовете се извисяваха в ритъм, заедно с пляскането. Преди да постави ръка на топката на вратата, той знаеше, че освен „отчаян“, Уайли лесно можеше да бъде квалифициран и като „луд“. Трябваше да разбере дали не е и „разорен“. Последното, което чу, излизайки навън, бе как Уайли се разрева, плачеше и…

 

 

От другата страна вдигнаха телефона още след първото позвъняване.

— Сайръс Кинък.

— Аз съм. Обаждам се от Лос Анжелис, можеш ли да направиш нещо за мен?

— Всичко. Всичко.

Ескаланте седеше в стаята си в „Уилшир“ и гледаше през прозореца. Беше четири часа и отново бе завалял дъжд.

— Не съм сигурен дали ще успееш, но си заслужава да опитаме. Спомена, че си основал компания, която си продал няколко години по-късно. Нещо свързано с компютри.

— Точно така.

— Добре, ето въпросът ми: парите, с които си започнал, твои ли са били, от родителите ти ли си ги взел или…

— От родителите ми? Шегуваш ли се? Казах ти, че те бяха отрепки… По дяволите, по-скоро биха ги изгорили, вместо да ми дадат и един цент. Получих ги, както и всеки друг в компютърния бизнес.

— Чакай да отгатна. Отишъл си при човек, който се занимава с рискови инвестиции.

— Правилно. След Калифорния, най-много компютърни компании има в Масачузетс. Получих кредита си и станах богат, но не чак толкова богат като онзи, който ми даде парите.

— Все още ли си в добри отношения с него?

— Разбира се.

— Добре. Предполагам, че хората в този бизнес, дори да не се познават помежду си, все пак са чували нещичко за своите конкуренти.

— Не зная, мистър Ескаланте.

— Добре, ето услугата, която искам от теб: можеш ли да се свържеш с твоя човек и да научиш каквото можеш за Арнолд Уайли от Калифорния? Офисът му е в Сенчъри Сити.

— Какво точно да науча?

— Каквото и да е, но в идеалния случай: как се справя? Дали не се е разпрострял повече отколкото трябва? Има ли дългове? Колко? Не би ме учудила сума от порядъка на милион и половина. Смяташ ли, че твоят човек може да знае тези неща?

— Едва ли. Ще опитам. Ако ги знае, сигурен съм, че ще ми ги каже. Искаш да ти телефонирам в Лос Анжелис?

— Има полет в шест и половина за Вегас. Ще го взема, нека аз да ти се обадя…

— Мистър Ескаланте?

— Какво?

— Някакъв случай ли разследвате? Искам да кажа, разследваме.

— Това ще те направи ли по-щастлив?

— О, да.

— Тогава смятай, че е така. Дюк, смятай, че е така.

Ескаланте затвори телефона и се усмихна едва забележимо, заслушан в дъжда. Започна да опакова багажа си, спря на средата, върна се до телефона и позвъни на Пакстън.

— Ашли в стаята ли е или можеш да говориш свободно? — попита той, когато Пакстън отговори.

— Ашли е горе. Ядосана ми е, че имам тайни от нея.

— Е, може би скоро всичко ще свърши. Мисля, че го пипнах. Ще се върна в града след два часа. Дотогава ще съм сигурен. Може би.

— Да се надяваме. Защо „може би“, Никълъс?

— Проверявам набързо финансовите дела на този тип. Помага ми един приятел.

— Кой? Не искам целият свят да научи личния ми живот.

— Казва се Сайръс Кинък и най-вероятно ще открие отговорите. Но той не знае защо прави това, за което съм го помолил.

Тогава Пакстън избухна.

— Обърнах се към теб само защото можех да ти се доверя и сега ти ме предаваш с… с този Кинък. Много непочтено от твоя страна, Никълъс. Трябваше да ме попиташ, преди да привлечеш друг човек. В този свят е невъзможно да знаеш на кого можеш да се довериш и…

— По-спокойно — прекъсна го Ескаланте. — Откъде по дяволите, да знам, че аз мога да ти имам доверие?

Пакстън млъкна и когато проговори отново, почти бе успял да овладее гласа си.

— Извинявай, знаеш колко ми е тежко. Ашли ми създава такива грижи, че би трябвало да ти благодаря, че неприятностите ми скоро ще свършат. И наистина ти благодаря. — Той пое дълбоко дъх. — Онзи, когото подозираш, Никълъс… защо го прави?

— Все още не съм сигурен дали е той. Ако се окажа прав, ще дойда по-късно у вас и ще ти обясня всичко.

— Но каква според теб е причината?

— Пари и истинска любов. И, повярвай ми, ме побиват тръпки като изричам тези думи. Довиждане, Дарил.

Ескаланте затвори телефона, привърши с опаковането на багажа и се излегна на леглото.

Четири и петнайсет.

Затвори очи и видя Миранда. Миранда, каквато бе тази сутрин, гола и изпита, легнала до него. Ник отвори очи, концентрира се и я изхвърли от съзнанието си. Отново затвори очи. Сега Уайли седеше полугол на стола в офиса си, а мис Рукър го биеше. Ескаланте стана от леглото и закрачи из стаята. Дъждът бе преминал в порой. Проклет град. Наистина изгаряше от нетърпение да се върне във Вегас.

Естествено, Планера щеше да го чака. Вероятно изтичаха последните му часове, последните шест, осем или Бог знае колко часа. Сви рамене. Поне ще се махне от Лос Анжелис. Наклони глава и си зададе следния въпрос: дали всъщност смъртта не бе за предпочитане пред Лос Анжелис?

Добър въпрос…