Уилям Голдман
Остри оръжия (8)

Първа глава
Медицинският доклад

Ескаланте влезе в главния бар на „Силвър спуун“ петнайсет минути след като си бе тръгнал от дома на семейство Пакстън. Спря за миг, сетне се насочи към близкото сепаре в ъгъла, където добре облечена жена разговаряше с представителен на вид чернокос мъж.

— Тази ваша система за игра на рулетка, принце, откъде сте сигурен, че наистина работи? — попита жената.

— Наричайте ме Робер — отвърна тъмнокосият мъж със силен френски акцент. Той се усмихна и докосна леко устните си с пръсти. — Аз съм принц, oui, но когато ме наричате така, — звучи по-внушително. Ще ви обещая нещо…

Ескаланте вдигна ръка и направи знак на тъмнокосия мъж.

Който отмести погледа си.

Ескаланте повтори жеста си.

Онзи пак не му обърна внимание, беше вперил поглед в очите на скъпо облечената жена.

Тогава Ескаланте отиде до сепарето и каза:

— Сир.

— Не сега, зает съм — бе отговорът.

— Много е важно, сир.

— Кой е този? — попита скъпо облечената жена.

— Това е верният ми испански прислужник, Гарсия. Понякога е прекалено верен. Ще се върна в имението по-късно, Гарсия, а сега изчезвай.

— Баща Ви телефонира от Франция, сир, трябва незабавно да говори с Вас, майка Ви не е добре.

Тъмнокосият мъж се обърна към скъпо облечената жена.

— Често се случва. Ще се обадя по-късно.

— Тя умира, сир.

— Щом е така, трябва да отидеш и да се обадиш — каза скъпо облечената жена.

Тъмнокосият мъж се поколеба и стана:

— Ще поговорим за моята система, щом се върна, нали?

— Ако все още съм тук — отвърна скъпо облечената жена.

Тъмнокосият мъж й се усмихна, погледна мрачно Ескаланте, и промърмори: „Хайде, Гарсия“ и излезе бързо от бара.

Когато влязоха в казиното, Ескаланте каза:

— Извинявай, не бих те прекъснал, ако не беше важно. Но не мога да чакам. Още веднъж ти се извинявам, окей?

— Нищо не е „окей“. Направо ме закла. Защо човек, когото смятам за свой приятел, трябва да се извинява за подобна дреболия?

Ескаланте въздъхна. Принцът-жаба имаше склонност към драматизиране, която се проявяваше когато бе разстроен. На Ник не му оставаше нищо друго, освен да го изчака ролята да му омръзне.

— По дяволите, това беше идеалният случай — много богата и много глупава дама, която вярва на всяка моя дума и която щеше да ми даде цяло състояние, за да приложи системата ми за игра на рулетка. Скука, използвах този трик преди десет години. — Той поклати глава и вдигна поглед към небето: — Не му прощавай, той много добре знаеше какво върши — и се обърна към Ескаланте, — на два пъти не обърнах внимание на знаците ти. Защо тогава се намеси?

— Защото си отличен лекар, Жабчо.

— Вярно е, но има ли значение? В Лас Вегас има много отлични лекари. — Той се замисли за момент. — Не, това е преувеличение. Вероятно аз съм единственият. За какво става въпрос?

— За едно целофанено пакетче, което получих. Нуждая се от твоята експертиза.

— Трябваше да отидеш при Лабораторния плъх.

— Подозирам, че случаят надхвърля възможностите му.

— Дай да видя.

— Не тук.

Излязоха отвън и свиха покрай хотела. Една от алеите за автомобили завършваше пред заключен портал. Над входа се издигаше циментова козирка висока три и широка два метра. Преди години в „Силвър спуун“ се бяха опитали да направят отделно казино само за най-богатите играчи. Идеята се оказа пълен провал — нито един от любителите на големите залози не обичаше самотата, те копнееха около тях да се събират тълпи, които да ги наблюдават. И така хотелът затвори и сложи под ключ този вход. Никой дори не минаваше оттам.

Когато застанаха в сянката на козирката, Принцът-жаба попита:

— Е, за какво всъщност става въпрос?

— Ти ще ми кажеш — отвърна Ескаланте. — Не съм го отварял, само го погледнах през целофана и…

Принцът-жаба го прекъсна рязко:

— Просто ми го дай, каквото и да е то…

Когато Ескаланте му подаде увитото в целофан пакетче, той дори не го погледна. Разкъса го и изсипа съдържанието му в ръката си. Видя го и извика:

— Господи, Ники, това е пръст.

Ескаланте кимна.

— Не можеш просто така да дадеш пръст на друг човек. Без предупреждение или нещо подобно.

— Добре ли си, Жабчо?

Принцът-жаба се бе изпотил леко.

— Как да съм добре, когато човек, който се смята за мой приятел, ми скроява подобен номер?

— Не знаех, че си гнуслив, Жабчо.

— Случва се.

— Че как тогава работиш в спешното отделение?

— Повръщам непрекъснато, ако искаш да знаеш. — Той пое дълбоко дъх и погледна Ескаланте. — Толкова ли е важно?

— Да.

— Кажи ми какво искаш.

— Всичко, което можеш да научиш. Направи всички възможни изследвания. Интересуват ме пол, раса, възраст. Трябва ми колкото се може по-скоро.

— Божичко, това може да ми отнеме седмици, а какво да правя с моята богата дама вътре?

— Казах, трябва ми, Жабчо!

Принцът-жаба кимна.

— Извинявай. Знаеш, че най-добрите ми контакти са в болниците в Рино. Искаш ли да взема самолета?

— Да.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

— Не.

— Добре. Ще направя каквото трябва.

Той отново пое дълбоко дъх, събра сили, за да разгледа пръста отблизо, обърна го от всички страни с нежните си ръце.

— Това шега ли е? — попита накрая Принцът-жаба.

Ескаланте недоумяваше.

— Не е необходимо да летя до Рино, Ники. Не е необходимо да ходя където и да било. Мога да ти кажа всичко още сега, тук.

— Давай.

— Ами, нищо.

Ескаланте чакаше.

— Това не е пръст, Ники. Всъщност, очевидно е пръст или е бил такъв. Но за твоите цели, не е нищо друго. Как го получи.

— Дойде залепен към една бележка за отвличане.

Принцът-жаба затвори очи.

— В какъв проклет извратен свят живеем!

— Ако имах нужда от философия, щях да прочета певеца — поет Род Маккюън. Какво е, ако не е пръст?

— Погледни своите пръсти.

Ескаланте го направи.

— Виждаш ли отпечатъците?

Ескаланте мълчеше в знак на съгласие.

— Тази част от кожата се нарича епидермис. — Той му подаде отрязания пръст. — Погледни. Виждаш ли? Гладък е. Епидермисът е бил отстранен. А без него си е просто парче месо.

Ескаланте разгледа пръста.

— Трябва ли да си специалист, за да можеш да свличаш кожата? А и откъде, по дяволите, може да се вземе пръст?

— Лесна работа. Подкупваш някой студент по медицина, патоанатом, служител в погребално бюро, гробар. Не казвам, че е елементарно, но не е кой знае колко трудно. Поставяш го в разтворител и след известно време епидермисът се отделя сам. Лесно е като да свалиш ръкавица. Когато го направиш, ти остава дермисът, безформен, мек, безполезен. Край на лекцията.

— Гадно — отбеляза Ескаланте.

— Истината е следната: дори с пръста да не са правени никакви опити, пак нямаше да постигнем нищо — един не е достатъчен, затова вземат отпечатъци от всичките пет. — Той уви пръста в целофана и му го подаде. — А сега мога ли да се върна при богатата дама?

Ескаланте потвърди. Излязоха изпод навеса и, огрени от слънцето, се насочиха към главния вход на „Силвър спуун“.

— Чух, че снощи си спечелил двеста и четирийсет бона. Целият град говори, без майтап.

Ескаланте не отвърна нищо.

— Божичко, съжалявам, че не бях там — щях да те накарам да се откажеш, Ники. Двамата с Пинки щяхме да те накараме да се откажеш.

Ескаланте само го погледна.

Повървяха мълчаливо, докато Принцът-жаба заключи:

— Съжалявам за думите си. Не зная защо го направих. Предполагам, яд ме е, че не се е случило на мен. По дяволите, и двамата знаем, че ако бях там щях да те накарам да заложиш за половин милион.

Ескаланте се усмихна:

— Нали за това са приятелите.

 

 

Ашли отвори вратата и вдигна поглед към него.

— Никълъс?

— Мадам — той винаги я поздравяваше така.

Състоянието й се бе влошило, изглеждаше по-объркана и по-нервна от предния ден. Седеше край басейна и се обвиняваше за всички земни грехове.

— Мисля, че преподобният ме очаква.

— Дарил го няма. Излезе преди час и половина. Каза, че има проблем във „Възелът“. Едно от децата, които сме приютили, изпаднало в опасна депресия, според думите му, и той реши, че може би ще успее да му помогне.

Ескаланте сви рамене. Пакстън му бе донесъл втората бележка преди около час и половина. Разделиха се, Ескаланте отиде да търси Принцът-жаба, а Пакстън потвърди, че се прибира у дома, където ще го чака.

— Сигурна съм, че ще успее — каза Ашли.

— Да успее?

— Да успее да помогне. — Пръстите й трепереха, тя събра длани, за да ги усмири. — Дарил има чудесен подход към децата.

Ескаланте кимна.

Настъпи мълчание. Той се чудеше дали тя ще стисне устни.

— Дарил има чудесен… — внезапно понижи глас, сякаш бе сама и говореше на себе си. След миг лицето й се оживи и тя хвана Ескаланте за ръка.

— Къде остана възпитанието ми? Влизай, влизай, да отидем в дневната.

Отидоха в дневната и седнаха. Бавно се смрачаваше, наближаваше четири. Ашли включи осветлението, което служеше за подсилване на аскетичната обстановка на просторната стая, подчертана и от лицата, изрисувани върху религиозните картини по стените.

— Е? — попита Ашли. Тя го изучаваше внимателно. — Изглеждаш ми уморен, Никълъс.

— Махмурлук.

— Да ти приготвя ли нещо?

— Не, благодаря.

— Коктейл?

— Не, добре съм.

Тя стана.

— Кафе тогава? На мен ми се пие. Да сваря по чашка?

Той поклати глава.

— Нес кафе? Чай?

— Нека просто поседим и поговорим.

— Трябва да искаш нещо.

Той я погледна и зачака.

— Аз не съм инвалид, Никълъс. Не мога да шофирам, но мога да направя кафе. „Перие“? С резенче лимон?

Не му се пиеше, но отвърна: „Чудесно!“, защото разбра, че тя няма да престане с въпросите си какво да му поднесе.

— И за мен същото — каза тя, тръгна да излиза, но спря и се обърна. — Не искам „Перие“ и ти също.

Ескаланте не отговори.

— Мразя това.

— Какво мразиш, Ашли?

— Нещо влезе в този дом. Нещо ужасно се е настанило тук и никой не ми казва какво е то.

— Не знам такова нещо.

— Защо ли не ти вярвам?

Ескаланте сви рамене.

— Защо си тук?

— За да се видя с Дарил.

— По какъв въпрос?

— Имам един проблем.

— Какъв?

— Личен.

Тя го погледна с големите си сини очи.

— Дявол да ви вземе мъжете и вашите тайни!

В този момент входната врата се отвори и се разнесе гласът на Пакстън.

— Прибрах се.

Звучеше спокоен, думите му не изразяваха нищо друго, освен простия факт, че вече си е у дома. Затвори вратата.

— Тук сме — извика Ашли.

Пакстън влезе, кимна на Ескаланте, отиде до Ашли и я прегърна за миг. Изглеждаше тъжен или изморен, а може би и двете.

— Как мина? — попита Ашли.

Той премигна неразбиращо.

— Във „Възелът“, с депресираното хлапе.

Пакстън разтвори ръце:

— Децата са непредсказуеми. Направих каквото можах.

— Всеки би постъпил така — окуражи го Ашли.

— Предполагам.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

Пръстите й отново трепереха.

— Не. Благодаря ти, скъпа.

— Имаш вид на човек, който се нуждае от чаша кафе.

— Наистина не искам. Благодаря ти, скъпа.

— Позволи ли ми да направя нещо.

— Правиш повече, отколкото е необходимо.

— Искам да се чувствам полезна — каза Ашли.

— Ти си полезна. Знаеш го — отвърна Пакстън и седна на дивана.

— Тогава защо ме лъжеш?

Ескаланте я погледна, стоеше над тях двамата, сините й очи бяха широко отворени, дори не се опитваше да спре треперенето на ръцете си.

— Божичко, Ашли, кога съм те лъгал?

— Днес! Току-що. Позвъних във „Възелът“ и ми отвърнаха, че те няма! Въобще не си бил там! Къде беше?

Пакстън поклати глава. Няколко пъти. Сетне произнесе единствено:

— Имах работа.

Тя се обърна към Ескаланте.

— Виждаш ли, нещо ужасно е дошло при нас — и продължи към съпруга си: — Какво сторих? Кажи какъв е грехът ми, за да го изкупя…

Той стана и й изкрещя:

— Нищо, нищо не съм направил…

— Лъжец…

— Престани!

— Лъжец, лъжец…

— Моля… — протегна той ръка към нея.

Тогава, почти едновременно, се случиха две неща. Ашли избегна ръката му, отстъпи назад, но очите й се затвориха, тя се препъна в масичката и падна тежко на пода. Ескаланте понечи да я вдигне, но Пакстън го спря, коленичи до жена си, задържа я в прегръдката си, а тя стенеше. Останаха така, докато спазъмът й премина и очите й се отвориха широко, за да може синьото в тях да види всичко. Тя се опита да каже нещо, но Пакстън я спря с нежно „ш-ш-шт“, вдигна я на крака, прегърна я и я изведе от дневната. Забави се десетина минути.

— Сложих я да си легне — каза той. — Така е най-добре. Много е напрегната — всеки път, когато с мен се случи нещо, то се отразява и на нея. Горката.

Ескаланте го наблюдаваше. Пакстън седна отново на дивана. Видът му бе такъв, сякаш никога нямаше да се вдигне оттам.

— Извинявай, че не бях тук, за да те посрещна. Забавих се в банката повече отколкото предполагах. Имал съм съвсем наивна представа какво значи да изтеглиш милион и половина долара в дребни банкноти.

— Толкова много ли имаш?

— Не и в личните ми чекови сметки. Но имам достъп до много по-големи суми благодарение на родителите ми. Всичко ще бъде готово, поне така ме увериха, утре или най-късно в другиден.

— Няма да се стигне дотам, Дарил, повярвай ми. Това е някой луд, който иска да те изплаши. Едва ли ще рискува да се разкрие.

— Въпреки всичко. Ако реши да го направи, парите ще са тук.

— Дарил?

— Да.

— Обясни ми нещо?

— Ако мога.

— Защо плащаш откуп, след като нямаш деца?

— Защото… — започна Пакстън, — защото… — повтори той, но спря и сведе поглед.

Ескаланте каза, че разполага с достатъчно време.

Пакстън поклати глава.

Настъпи тишина.

Нарушена от въпроса на Пакстън дали Ескаланте желае нещо за пиене. Кафе, може би?

Ескаланте не пожела.

Пакстън се разкъсваше от терзания.

— Онова, което ти казах вчера…, всичко, което ти казах… за онова, което научихме като първокурсници в колежа, преди трийсет години…, за невъзможността да имаме деца, за раздялата ни, породена от тази новина — Ашли в Европа, аз в Африка, за отчаянието от раздялата…, за женитбата ни и за решението ни да нямаме деца… Всичко това е истина… абсолютна, абсолютна истина… до последната дума. Само че Ашли е стерилна, не аз… Вчера те излъгах, Никълъс, но сега ще чуеш истината…

Ескаланте не бе толкова сигурен. Бе му станало навик да не се доверява напълно на човек, който вече го е излъгал. Пакстън бе прекалено разстроен, за да си съчинява. Нещо се бе случило с Дарил и Ашли преди трийсет години, може би Пакстън щеше да му каже истината. Ник се надяваше.

— Съжалявам, че те излъгах, но се опитвах да я защитя… Понякога ми се струва, че целият ми живот премина в опити да я защитя, но много е трудно да защитиш някого от всичко и от всички…

— Не „много трудно“, а невъзможно — каза Ескаланте.

Пакстън се съгласи. Изглеждаше ужасно. Изтощен и блед, нито следа от Спенсър Трейси.

— Това е малко… странно. Бих предпочел да не продължаваш.

— Недей.

— Трябва. Ще те помоля за услуга.

Ескаланте отвърна, че единственото, с което разполага, е време.

— Никога не съм си представял, че мога да изневеря. Но тогава… малко след като се запознахме, отидох сам в Лос Анжелос. Трябваше да взема интервюта за „Да притежаваш Господ“. Тогава се случи.

— Спал си с друга жена?

Пакстън поклати глава.

— С две.

Ескаланте искаше да извика: „Браво, бе!“, но се въздържа.

— Беше страхотно. И двете бяха красиви и дори сега ми се иска да мисля, че те ме прелъстиха. Късно следобед преспах с първата и разбира се, бях уплашен и разкъсван от жестоки угризения. Бях твърдо решен да не се повтори никога. Но се случи още същата нощ. Не съм ги виждал оттогава. Но е възможно, макар и малко вероятно, едната да е забременяла.

— Не „малко вероятно“, а невъзможно. Предполагам, те са знаели, че си богат и известен.

— Да.

— Тогава ти гарантирам, че ако беше станал баща, щяха да ти се обадят много отдавна.

— Ще откриеш ли истината заради мен? Ще провериш ли на място? Това е услугата, за която исках да те помоля.

— Не е толкова трудно.

Накрая Пакстън го попита:

— Познаваш ли поне донякъде Лос Анжелис?

„Познаваш ли поне донякъде“ бе изразът, който се запечати в съзнанието на Ескаланте. През останалата част от времето, което прекара с Пакстън, той събираше данни. През останалата част от времето, което прекара с Пинки, той обсъждаше различни вероятности. По време на телефонния разговор с Кинък той го увери, че не го е забравил, просто все още не е взел решение.

Дали познаваше поне донякъде Лос Анжелос? Ескаланте се бе родил там. Бе прекарал първите шестнайсет години от живота си в най-голямото имение на Стоун Кениън роуд в сърцето на Бел Еър. Там бе убил добрия си баща. Не. Прекалено драматизираше нещата. Не го бе убил, просто той бе причината за смъртта му.

Но беше почти същото…