Чувствата на У. К. Фийлдс^[1] към Филаделфия бяха пословични, но в представите на Ник Ескаланте Фили бе Валхала^[2] в сравнение с Лас Вегас, градът, в който щеше да отвори очи за петхиляден път.

Чудеше се къде да отиде, но мисълта му се проясни и той избра Непал. Не бе ходил в Непал от месеци, глупаво, като се има предвид какво го очакваше там…

А той знаеше: колко пъти бе вървял сам по тесните хималайски пътеки и бе виждал гледки, които фотоапаратът не можеше да улови, докато накрая достигнеше целта си — селцето, чието име означава „гореща вода“ — Тотопани. То бе много специално.

Намираше се в най-дълбокия пролом на земята. От двете му страни, съвсем наблизо от двете му страни, се издигаха приказни върхове, легендарни върхове, най-високият сред които бе Анапурна — седем хиляди метра над клисурата. Но трябваше да прецени времето много точно. Да, винаги си струваше рисковете, гладът, студовете и така нататък. Да, дори да се озовеше в пролома по обед, споменът щеше да остане неизлечим.

Ами по здрач?

Тръгваше от селото към вече смрачената клисура, свиваше на запад и там, все още окъпан от лъчите на златното слънце, с цялото си величие се извисяваше Анапурна — върхът сякаш бе обхванат от огън — и той бе само негов. Стоеше сред мразовитите скали, пренебрегваше студа и наблюдаваше как слънцето се издигаше към Анапурна — златистите отражения се смаляваха, но ставаха по-наситени. Къде другаде щеше да намери подобен цвят, на кое друго място в тази страна, на този континент, на тази земя?

Неколцина били загинали там, така твърдеше мълвата. Те наблюдавали слънцето толкова дълго, че забравили за враговете си времето и студа. Неколцина били открити там, пак според мълвата, на следващата сутрин от стари жени, наизлезли да събират дърва за огрев — основното гориво в района.

Но ако оцелееше по време на здрача?…

… и се върнеше в селцето с име, което означава „гореща вода“, и когато най-сетне заспеше, знаеше, че никой и нищо не би му отнел слънцето, което бе видял. То беше негово, място където разумът му, уморен от света, си отдъхваше; място вътре в него, което му помагаше да преодолее недоволството или поне да не му се поддаваше, или ако не…

Ник Ескаланте се размърда внезапно в леглото, защото концентрацията му отслабна и скоро клепачите му щяха да залепнат неволно…

Или ако се поддадеше на недоволството, тогава…

… тогава…

Направи отчаян опит да върне съзнанието си в най-дълбоката клисура. Не беше трудно, защото сега можеше да вземе самолет до Непал от много места — Банкок, Калкута, Делхи, и щом кацнеше там, да поеме с кола към подножието на планината, да измине пеш остатъка от пътя, просто да върви, да върви и скоро да се озове на Анапурна — бленуваното място — по здрач и… и…

Клепачите му замигаха, и той отвори очи. Беше десет часа — не бе необходимо да поглежда часовника; вътре в себе си сякаш имаше такъв. Винаги се будеше в десет, също както не можеше да заспи преди зазоряване. Нямаше откъде да знае, разбира се, че до следващата нощ, преди да заспи отново, щеше да се пролее много кръв.

Но само част от нея щеше да бъде негова.

Взе си душ, избръсна се, облече се както обикновено — маратонки, бели чорапи, панталони в цвят каки, синя риза с дълъг ръкав — и тръгна към омразния офис, приличащ на бомбоубежище.

Оставаше седмица до Коледа. Вегас беше пуст. Нито един голям магазин не работеше. Това рязко щеше да се промени с настъпването на двайсет и шести. Но засега пустинният вятър не обещаваше нищо друго, освен студ.

Със сутрешната поща имаше десет писма. Три отидоха на боклука, останалите седем бяха лично адресирани. Още щом седна и отвори първото, Ник знаеше, че нито едно от седемте не е от приятел или от приятелка, на които той да липсва. Отново само смахнати писма.

Скъпи господин Ескаланте,

Простете ми, че нахлувам в напрегнатия Ви живот, не бих го направил, но години наред никой не може да ми помогне — проклетото куче на съседите лае по мен. Е, това мога да го преживея. Но преди около месец, кучката започна да сере пред вратата ми. Казах на собственика му да го обучи. Отвърна ми да се гръмна. Добре, обадих се на ченгетата. И те ми казаха да се гръмна, имали по-важна работа. КЪДЕ ИЗЧЕЗНАХА ПРАВАТА НА ОБИКНОВЕНИЯ ГРАЖДАНИН?

Трябва да добавя, че става въпрос за овчарка, тя е едра и когато се изхожда на стъпалата, цапа доста. Собственикът й го смята за забавно, но ще промени мнението си, когато намери кучето си мъртво.

Именно затова Ви пиша. Господин Ескаланте, имате ли примка за кучета? Отпред ли се мята или трябва да се промъкна отзад, сякаш си имам работа с човек? Дали трябва да кажа „куч-куч, ела“, да му дам пържола и да го нападна, когато я заръфа?

Този проблем е много важен за мен и реших, че ако някой може да ми помогне, това сте Вие…

Ескаланте впери поглед в изписаните на машина листове и поклати глава. Как се души куче, за Бога? Той смачка писмото, метна го към кошчето и уцели точно в средата, не бе кой знае какво постижение, като се има предвид, че площта на целия му кабинет бе около дванайсет квадрата, а кошчето голямо.

Скъпи Ник Ескаланте,

Надявам се, че не Ви обиждам като използвам името Ви. (Имам предвид малкото име. Виж горе.), но ми е трудно да се обръщам към хората с „господине“. Заради това ме уволняваха няколко пъти, защото аз съм — надявам се няма да го сметнете за самохвалство — куражлия. Никога не се предавам, без значение колко тежко е положението.

И така, постъпих на работа при един мой приятел, като наемник някъде в тропиците. Не ни казаха къде точно се намираме, разбирате ли, от съображения за сигурност. Плащат щедро, аз боравя добре с оръжия и т.н.

Приятелят ми, виждате ли, е безкрайно щастлив от съвместната ни работа, а на мен не ми остава друго, освен да се преструвам, че съм също толкова щастлив.

Ник — трябва да го споделя с някого, — гнус ме е. Джунглите ме плашат — пълни са с големи черни паяци и с онези малки риби, които мигновено те оглозгват до скелет…

Не мога да се откажа, разбирате ли, защото (виж горе) никога не съм се предавал — става въпрос за името ми, а аз не трябва да го петня.

Но не мога да заспя по цели нощи и да избягам от кошмара, че някакъв питон ме души. Аз съм най-смелият човек, когото познавам, но точно там е работата, възможно ли е и смелчаците да изпитват страх? Вие изпитвал ли сте страх? Поне веднъж?

„Изпитвам страх в момента — помисли си Ескаланте, смачка и това писмо, подхвърли го към коша и отбеляза ново попадение. — Писмото ти е в състояние да уплаши всекиго. Защо не удушиш някоя овчарка и не се почувстваш по-добре.“

Той отвори следващото. Бе прочел едва поздрава „Сър“, когато телефонът иззвъня. Обикновено в толкова ранен час Ник оставяше секретаря да записва обажданията, но днес го очакваха толкова смахнати писма — със седем повече от обичайния брой, — така че той потърси спасение в телефонния разговор и вдигна слушалката.

Странен глас, принадлежащ на някой си Сайръс Кинък, потърси мистър Ник Ескаланте. Защо странен? Той затвори очи за миг. Защото бе самоуверен и същевременно нежен, тих. В акцента му също имаше нещо странно. Освен това гласът принадлежеше на млад човек, определено под трийсет и пет години, а името Сайръс подхождаше на хора над шейсет.

Ескаланте се представи и се почуди кой, по дяволите, бе мъжът отвъд слушалката. Спомни си, че преди няколко седмици някой му бе писал, че ще има нужда от помощта му към края на месеца. Той погледна настолния си бележник. В него не бе отбелязано абсолютно нищо, с изключение на името „Кинък“, записано с молив в седмицата преди празниците.

— Мога ли да бъда откровен, мистър Ескаланте?

— И искрен. Може да откровеничите колкото си искате.

— Нямам чувство за хумор, мистър Ескаланте.

— Добре, току-що доказах, че и аз нямам, мистър Кинък. За какво искате да поговорим прямо?

— Няма Ви в телефонния указател.

Ескаланте не отвърна нищо, изчакваше другият да продължи.

— Аз съм предпазлив човек.

Произнесе го „прет-пазлив.“

— Щом пристигна в непознат град, се опитвам да разузная територията, прелиствайки телефонния указател. Не ме изненада броят на обявите, предлагащи компаньонки, а броят на църквите. И докато държах справочника в ръцете си, реших да погледна Вашата обява. Дали е голяма? Най-голямата? Дали е изпълнена с хвалебствия? Не зная какво точно търсех, но бях воден от любопитство и трябва да Ви призная, че останах огорчен, когато не Ви открих там. Аз съм голям комарджия, мистър Ескаланте, ако не Ви прозвучи твърде нескромно и отдавам голямо значение на сигурността. Потърсих името Ви под всеки синоним на „сигурност“, за който можах да се досетя, но не го открих.

— Трябвало е да погледнете на буквата „к“. Аз също не искам да се хваля, мистър Кинък, но разговаряте с единствения „компаньон“ в целия Лае Вегас, Невада.

— За такъв ли се представяте.

— О, да. Някой ми каза, че Робърт Мичъм се представял като „бъдеща звезда“, а аз мога да се нарека компаньон.

Последва пауза.

— Малко съм объркан — каза най-сетне Сайръс Кинък. — Когато Ви писах от Бостън — произнесе „Бахстън“ доста отчетливо, но изненадващото бе, че не се връзваше с акцента му, — го направих по препоръка на мой делови партньор и съсед, който бе ползвал услугите Ви и смяташе, че мога да сторя същото. Но когато човек играе комар, основната му цел е да спечели, разбира се, но на второ място идва преживяването, което за мен е много важно. Приятна ли бе вечерта? Не съм сигурен, че Ви намирам за особено приятен, мистър Ескаланте. Боя се, че съм прекалено сериозен, за да харесам шегите Ви. Бихте ли ми казали нещо повече за себе си?

— Почакайте за миг — имате предвид квалификацията ми?

— Нещо такова.

— Ами, пребивали са ме, хвърляли са ме във въздуха, лъгали са ме, стреляли са ме, така че нищо не може да ме учуди повече от това, което хората си причиняват едни на други. Квалифициран пилот съм, мога да управлявам всичко от двуплощник до реактивен самолет. Преподавал съм карате в Токио и съм чел лекции по икономика в Уортън. Мога да запаметя първата страница на „Ню Йорк таймс“ само за пет минути и да ви я повтарям в продължение на пет седмици. Мога да проследя всекиго и навсякъде. Мога да издържа четирийсет и осем часа, без да спя или да намаля работоспособността си. Мога да вдигна двеста килограма десет пъти, без почивка. Три последователни години бях национален шампион по бокс. Говоря перфектно четири езика и мога да се справя с меню, написано на още пет…

— Исусе! — възкликна Сайръс Кинък.

— Не ме прекъсвайте, не съм свършил. Има още нещо!

— Още?

— Да. Обичам да лъжа.

От другия край на линията се разнесе изненадващ звук, наподобяващ детски кикот.

— Всичко, което ми казахте, лъжа ли беше?

— Не съвсем.

— Кое не беше истина?

— Страницата на „Ню Йорк таймс“ ми отнема десет минути.

— Пак ли лъжете?

— Както винаги.

— Отседнал съм в хотел „Гранд“, мистър Ескаланте. Елате в девет часа вечерта. Може би няма нищо лошо във Вашата духовитост. Може би аз съм прекалено сериозен.

— Девет часа, мистър Кинък — отговори Ескаланте и затвори телефона. Взря се за миг в стената. Обикновено не отговаряше на въпроси свързани с квалификацията му, но Кинък го интригува достатъчно, за да го направи. Лъжците често го заинтригуваха, особено в началото. През годините той бе имал много клиенти, но само един от тях живееше в Бостън, а той отдавна беше мъртъв.

Ескаланте прегледа остатъка от смахнатата поща. Последното писмо направо разкъса сърцето му. Беше написано с молив, с трепереща ръка и нямаше поздрав.

Аз съм на шейсет и две години и имам един въпрос. Прекалено стар ли съм, за да стана голям авантюрист като теб? Никога не съм пушил, нито пък съм се напивал, поддържам постоянно тегло от години.

Жена ми умря, та реших да опитам шанса си, по дяволите. Но имам ли такъв? Прекалено късно ли е да заживея опасно на тази възраст?

„Прекалено късно е за всички ни“, отбеляза Ник Ескаланте и стана от стола, защото вътрешният му часовник го уведоми, че е прекарал в кабинета си точно половин час, а по-продължителен престой там бе вреден за организма му. Нездравословен. Съсипващ.

Не му бяха нужни години, за да осъзнае, че в Лас Вегас не съществува такова нещо като добро меню. Но както повечето старомодни хора (Божичко, такъв ли бе станал? Да не може да спори с човек, прекарал тук пет хиляди сутрини), той знаеше къде да намери най-доброто меню, и то бе закуска, защото тя му понасяше най-добре.

А най-вкусната закуска в града поднасяха в кафенето на хотел — казино „Силвър спуун“, само на една пряка от офиса му. Или още по-точно на маса номер 75. Неговата маса. Запазена винаги за него.

Рокси работеше в кафенето като шефка на дневната смяна от самото отваряне на заведението преди повече от двайсет години. Ескаланте й бе направил услуга веднъж и оттогава масата стана негова. Точно единайсет и половина, както всеки ден.

Малко време му бе отнело да се научи да си подбира храната, бързо се научи и да чете по лицата на хората. Ако останеш във Вегас достатъчно дълго, всеки започва да ти прилича на телевизионна или кинозвезда. Рокси, например, в зависимост от това към кое поколение принадлежите, ще ви напомни или на Телма Ритър или на Риа Пърлман, забавната брюнетка от „Бар Наздраве“.

Това, което правеше маса номер 75 по-хубава от останалите, бе една архитектурна грешка. Сводестият таван на кафенето в „Силвър спуун“ даваше странна акустика. Ако седнеш на седемдесет и пета, никой от съседните маси няма да чува разговорите ти. На петдесет и осма, само през две маси, бе съвсем друго нещо: дори най-слабия шепот от нея отекваше гръмко на седемдесет и пета.

Кафенето бе любимото му място в целия град. Неофициалният му офис. Седеше тук от единайсет и половина до два часа след обед почти всеки ден, след което се връщаше около четири за чаша кафе и оставаше докогато пожелае. Всеки, който искаше да го открие, знаеше къде да го намери.

Рокси му махна радостно, когато той влезе в заведението.

— Изпускаш Библейското лице, Ники — засмя се тя, взе едно меню и се насочи към седемдесет и пета. — Настаних го на петдесет и осма преди двайсет минути.

„Библейското лице“ бе прякорът, с който Рокси наричаше помощник-управителя, блондин с ангелско лице — приличаше на актьора Рики Шрьодер на трийсет години, — много набожен човек, но сваляше мадами не по-зле от всеки друг в града. Той стоеше край рецепцията и щом се появеше някоя привлекателна самотна жена, Библейското лице нареждаше тя да получи стая номер 899. Най-лошата стая в хотела. Той подкупваше свой приятел, работещ като пиколо, да се грижи банята да е в окаяно състояние — водата или не искаше да тече, или не искаше да спре, или пък тоалетната се запушваше. Тогава Библейското лице почти сигурно получаваше оплакване от 899-та. Отиваше лично в стаята, установяваше повредата и придружаваше привлекателната жертва до огромна самостоятелна стая с монтирани на тавана огледала и кръгла вана и настояваше тя да му се обади, ако възникнеше някакъв проблем. Той оставяше визитката си и на сбогуване стискаше ръка по начин, който казваше, че ако дамата се почувства самотна, винаги може да разчита на него.

Настанил се удобно, Ник се огледа и през няколко маси видя Библейското лице да разговаря с невероятно елегантна дама на около четирийсет години. Доста красива.

— Този град не е подходящ за доверчиви хора, Мари… — шепнеше Библейското лице.

— Кой гамбит използва? — попита Рокси.

— Опасният град — отвърна Ескаланте.

— Няма да му се даде лесно.

— О, напротив, тя самата не съзнава колко скоро ще стане.

Рокси кимна и отиде да му донесе първата чаша кафе.

— Изпитал съм го на гърба си… — продължаваше Библейското лице. — Когато пристигнах във Вегас за първи път, мислех си, че това е начина да забогатея бързо, след като всички го правят…

— Лицето ти показва, че човек може да ти има доверие, Милтън…

— Затова се оправях толкова добре, Мари, и щях да продължа да го правя, ако не бе този огън, който ме изгаряше…

— Имаш предвид съвестта си?

— Виждаш ли колко бързо го разбра? О, Боже…

Ескаланте седеше на масата си и се стараеше да не обръща внимание на мъчението. Сега щеше да използва номера със „специалната личност“.

— Ожених се съвсем млад, Мари… Не нося халка, така че не би могла да го узнаеш, освен ако аз не бях пожелал… бракът ни бе ужасен, не вървеше…

— Искаш да кажеш „нещастен“? — попита Мари.

— О, Боже… ти намери точната дума… — възкликна Библейското лице, вперил тъжен поглед в масата. — Не мога да я напусна заради децата… и вече съм свикнал, като изключим… Понякога, използвайки някоя запушена тоалетна, съдбата ме среща със специална личност като теб… чувствителен човек, какъвто си ти, ме кара да се замисля какво би представлявал животът ми… Днес ти си заминаваш, връщаш се към работата си в туристическата агенция с целия й блясък…, а аз оставам тук със съпругата си, която мрази обичните ни деца…

Рокси се върна с кафето. Ескаланте вдигна пръст, за да я предупреди да пази тишина. Тя седна до него.

Библейското лице гледаше красивата дама право в очите, взе ръцете й в своите.

— Мога да взема ключа за един апартамент, който струва хиляда долара на вечер… с изглед към целия Лае Вегас, разстлан в нозете ни… ти си свободна завинаги, но аз съм свободен само до един часа. Скъпа, остави ми някакъв спомен…

Настъпи продължителна пауза, докато тя най-сетне кимна. Библейското лице стана и погледна към Рокси.

— Ще го пишеш ли на сметката ми, Рокс?

— Разбира се, Милт.

Бившите вече клиенти от петдесет и осма маса напуснаха кафенето с доближени едно към друго тела.

— Не е толкова красив, просто не разбирам — учуди се Рокси, изправи се, за да заеме мястото си край вратата. — Наистина не разбирам.

— Той го желае толкова силно — отвърна Ескаланте.

Рокси сви рамене и го остави сам.

Ник отпи от кафето си и се замисли накъде да поеме? В Нова Зеландия имаше един ледник, по който можеше да кара ски в продължение на цели трийсет километра, трийсет километра, направо невероятно…

Не, днес вече бе ходил в Хималаите, а навън бе хладно…

… онзи остров от Канарските — Лансароте, точно така, на стотина километра от африканския бряг, — бе едно много специално място. Лансароте, и не само заради гледката на вулканичните кратери…

… а заради плажовете от черен пясък, които го мамеха безмълвно…

Никога не се бе разхождал по плаж от черен пясък.

Сега на острова се издигаше луксозен хотел. Ескаланте бе изчел всичко, което бе успял да открие за пътуването дотам, и когато бе научил, че хотелът ще обезобрази Лансароте, изпита съжаление, защото бе опознал острова, още преди на него да бъде построена каквато и да било модерна сграда. Но той знаеше как да превъзмогне лошите новини, защото не трябваше да позволява на тълпата да осуети намеренията му, можеше да се справи с тълпата. Имаше много прост начин черният плаж да стане негов — да спи на него, да прекара нощта на открито и, когато изгревът озари небето, да бъде там сам и светлосините води да мият черния пясък.

Ескаланте впери поглед в чашата си и мислеше, че ако свалянето на мадами бе от толкова голямо значение за Библейското лице, то за него най-важно бе да не се застоява на едно място. Никога да не полага главата си на една и съща възглавница два пъти.

Ако вярваше в Бог, то неговият се наричаше Движение.

Нямаше място, което да не би желал да посети. Знаеше най-прекия път към изгубения град на инките и бе чел и изследвал пътеката високо сред облаците, водеща дотам. А в Ню Йорк бе запаметил подреждането на картините в основната галерия на музея „Фрик“, където бяха изложени платната на Търнър, Рембранд, Коро. Знаеше и работното време: от десет до шест от вторник до събота, в неделя — от един до шест. Понеделник — не, тогава беше затворено. И входът в този най-велик сред малките музеи струваше точно един долар. След „Фрик“, едно от местата, които можеш да посетиш в Ню Йорк, е онова заведение на Източна 86-та улица, където правят най-добрия хотдог в целия град, и то много евтино. Но пътешествията не бяха евтини, не и ако искаш да видиш всичко — да се шляеш есенно време из Бургундия, например, както предлагаше брошурата, прибрана в някоя картонена кутия в стаята му.

Двайсет хиляди долара. Ето какво му трябваше. Годишно. Само че една година бе нищожно малко време. За една година само загряваш, след нея едва започваш да забравяш своите пет хиляди сутрини.

Безспорно, той се нуждаеше от сто хиляди долара. Точно така. Пет години свобода. В момента, както си седеше в „Силвър спуун“, цялото му състояние — реалистична оценка на всичко, което притежаваше — бе на стойност около триста долара.

Но ноември бе ужасен месец. И първата седмица на декември не бе много по-добра. Но най-хубавото нещо на късмета е, че той се мени. И неговият щеше да се промени, както при всички останали.

Ще се сдобие със своите сто хиляди долара в брой. Това не подлежи на съмнение. Но най-лошото нещо на късмета е, че той никога не се задържа дълго. Един ден — най-вероятно скоро — птичката ще кацне на рамото му и тогава той ще я сграбчи.

Просто трябваше да бъде готов. Щеше да бъде готов. Знаеше го. Това, което не знаеше, бе, че след по-малко от петнайсет часа от този миг в „Силвър спуун“, в който гледаше как Озгуд Пърси влиза забързано в кафенето, в ръцете му ще се озоват сто хиляди долара.

— Стана, стана, по дяволите — извика Озгуд Пърси, докато сядаше срещу Ескаланте и прокарваше дясната си ръка по плешивото теме, прикривано досега от перуката.

Ескаланте го погледна.

— Как можеш да бъдеш такъв гадняр, Оз, да ми говориш така?

— А?

— Каза ми, че съм страхливец и имам лош дъх. Това не е просто оскърбление, а смъртна обида.

— Изплъзна ми се в разгара на боя. И като стана въпрос за гадняри, защо не ме предупреди, че ще ти потече толкова кръв от устата — уплаших се, че съм развалил всичко.

— Просто искам да те държа нащрек.

Озгуд Пърси извади портфейла си.

— Нови-новенички, от банката.

Той отброи пет банкноти от по сто долара и ги остави на масата.

Ескаланте погледна парите.

— Не сме се разбрали за толкова.

Озгуд Пърси не отвърна веднага.

— Аз не съм мошеник.

— Никой не казва, че си.

Не съм мошеник, а и мога да броя и твърдя, че сумата е точна и ще ти обясня защо. Всичко е записано… Кога? Преди два дни, когато дойдох при теб и те попитах: „Имаш ли нещо против да те пребия?“, ти остана заинтригуван, поинтересува се защо и аз ти обясних, че имам приятелка, която не изгаря от желание да дойде с мен в Атлантик Сити, защото, както подозирам, тя ме смята за смотаняк. Казах ти, че ако ме види как се бия и побеждавам някой здравеняк, за да й покажа, че ме бива, тя ще промени мнението си. Дотук всичко вярно ли е?

Ескаланте кимна.

— Тогава ти се съгласи: „Окей, никога не съм правил нещо подобно. Промяната може да ми допадне“. Ти отиде в бара, аз закъснях с половин час и така нататък. Бяхме се договорили следното: сто и петдесет за твоето време и за неприятностите, още сто и петдесет, ако тя дойде в Атлантик Сити, значи триста. Споменах ти, че може да има и премия. Казах ти, че ако тя просто се съгласи, защото тук й е скучно, или защото настоявам, ще получиш триста. Но ако се окажа прав за това, което чувствам с цялата си душа — че тя ме обича, че ме обича истински, — и ако нейната любов е причината за съгласието й, ако това, че те пребия ще я накара да ме види в истинската ми светлина, тогава ще получиш премия от двеста долара, то прави общо петстотин.

— Какво се случи?

— О, по дяволите, стана както предполагах. След като обеща, че ще дойде с мен, аз я попитах защо? Тя остана изненадана, но призна истината: тя ме обича.

Ескаланте седеше с поглед вперен в банкнотите, припомняйки си обърканата жена с бяла блуза, втъкната в панталоните, начина, по който тя го погледна и промълви „Манилов“, как бе разговаряла с него и му бе отвръщала повече отколкото трябваше…

— Ще взема само триста — рече Ник Ескаланте.

Закуската му винаги започваше като сцена от „Пет леки пиеси“. За начало изпиваше чаша прясно изцеден сок от грейпфрут, а всички хотели във Вегас, разбира се, го имаха в менюто си, само че под „прясно изцеден“ имаха предвид „прясно замразен“.

От години насам започваше с грейпфрут, разрязан на две половинки и голяма чаша с лед. Беше станал доста сръчен в изстискването на плода в чашата, без навън да попадне нито капка, разбъркваше дълго преди сокът да стане достатъчно студен. Излизаше му скъпо, но човек трябва да си доставя удоволствия, макар и дребни.

Той разбъркваше сока и пиеше второто си кафе, когато го потърсиха по телефона. Застанала близо до касата, Рокси му махна с ръка и вдигна слушалката във въздуха. Ник кимна и отиде до нея.

— Мис Хелън Холистър — съобщи Рокси.

Ескаланте я погледна за миг и взе слушалката.

— Мис Холистър?

Дамата владееше добре гласа си.

— Точно така. В града съм, отседнала съм у една приятелка, която е в отпуск. Честнът стрийт 1108. Намира се в центъра, оттатък Фримонт. Надявам се да ме посетите. Скоро. Ако е възможно.

— Ще бъде „възможно“, ако ми отговорите на един въпрос.

— Слушам.

— Какви са тия глупости с „мис Холистър“, Холи?

— Защото исках…

Ескаланте я чу как си поема дъх. Тя вече не владееше гласа си. А страдаше. Холи знаеше какво е страдание.

— Защото беше важно… важно за мен да не действаш воден от… личен, а от професионален интерес… Имам нужда от теб, Ник… ще дойдеш ли?

— Съвсем скоро.

— Изпи ли си вече сока от грейпфрут? Ако не си, гледай да не го пропуснеш.

Ескаланте затвори телефона и поклати глава. Познаваше я от четиринайсетгодишна и още тогава тя имаше склонност да се държи покровителствено с хората.

В един и четвърт паркира взетия под наем форд пред къщата на Честнът стрийт 1108. Всичко, което Ескаланте притежаваше, бе взето под наем — апартамент, офис, кола. Дори бе наел един склад край Моухови роуд. Той работеше денонощно и Ник можеше да оставя там каквото си поиска — най-вече неща, необходими му при пътуванията, книгите и списанията събрани през годините. Когато спечелеше своите сто хиляди, когато вземеше в ръце банкнотите, щеше да изчезне за по-малко от час. Още преди години бе планирал заминаването си до най-малката подробност.

Стигна до номер 1108. Позвъни, чу я да вика: „Отворено е“ и влезе вътре. Беше тъмно. Малка къща с две спални.

— Направила съм ти кафе в кухнята — провикна се тя от едната спалня. Той го откри, наля си и се върна в хола.

— Добре ли е? — долетя гласът й.

— Да.

— Не се и съмнявам. Сто процента колумбийско.

— Холи, ако ще се криеш, по-добре да бяхме говорили по телефона.

— Не мисля, че ще пожелаеш да ме видиш.

— О, по дяволите, да не играем във филм на Джоан Крофърд?

Настъпи продължителна пауза. Сетне вратата се отвори. Холи пристъпяше бавно, но дори в тъмното Ник успя да види притворените й очи, подутите устни, счупения нос. Тя се движеше неуверено. Носеше пеньоар. Вероятно всичко под него бе доста пострадало.

Беше важно да продължи да пие кафето си, така и направи.

— Здрасти, Мекс — каза Холи.

Той кимна.

— Викала съм името ти в спешното отделение. Един от лекарите ми го каза. Предполагам, че непрекъснато съм повтаряла „Мекс, Мекс.“ Решиха, че ти си този, който…

Ник я наблюдаваше в паузата. От всички тях, Холи беше с най-силен характер. Златното момиче. Оптимистката, която не допускаше съществуването на непрогледен мрак. „Но сега — помисли си той — няма начин, сигурно се е признала за победена.“

— … който ме нападна — довърши тя най-накрая.

Явно бе запазила онзи силен характер, след като можеше да се шегува така. Когато я срещна за първи път, тя бе ходила на кино, и когато я попита за филма, Холи му обясни, че се разказвал за красиво момиче и отвратителен мъж, който го оправил. „Оправил?“, бе попитал Ескаланте. „Да — бе отвърнала четиринайсетгодишната Холи, — изнасилил“.

— Снощи ли се случи?

— Да.

— Продължавай.

Отидоха до дивана и седнаха в двата му края. Той отпи от чашата с кафе и я наблюдаваше как се опитва да се настани по-удобно. След малко тя се предаде:

— Снощи имах среща. Приятен мъж. Прекарахме си добре, дъра-бъра… Нямаше представления, затова вечеряхме в „Сизърс“. По-късно отидохме в още няколко хотела и побъбрихме, докато той се измори. Споменах ли, че беше възрастен?

Ескаланте поклати глава.

— Ами, доспа му се, започна да прави глупави залози, беше пил и когато загуби доста пари, му предложих да спрем и задържим малкото останало, докато крупието не ни усети. Мисля, че се преструваше на по-издръжлив заради мен, но видях какво облекчение изпита, когато поисках да си ходим. Качихме се в стаята му, изпихме последна чашка преди лягане, поговорихме си и скоро аз си тръгнах. Чаках асансьора във фоайето, но когато дойде и вратите му се отвориха, той отиваше нагоре. Вътре имаше трима души, но само един от тях бе от значение.

— Пак ли?

— Той беше шефът, ясно си личеше, а двамата здравеняци се държаха като лакеи. Шефът, як като Сталоун, реши, че това е моментът. Явно не страдаше от комплекс за малоценност и ми рече: „’айде с нас на купон!“. Отказах му вежливо, но той отвърна: „Хей, прекалено съм красив, за да ме отблъскваш“, дръпна ме в асансьора и ми се ухили с италианската си усмивка. „Спокойно, не прави сцени“. Не изглеждаха пияни, а аз и друг път съм се озовавала в подобно положение. — Холи замълча и сведе поглед към ръцете си. — Мисля, че малко кафе ще ми дойде добре — каза тя и понечи да стане.

— И без това искам да си налея още малко — спря я Ескаланте и се запъти към кухнята. Върна се с две чаши и й подаде едната.

— До къде бях стигнала?

— До „подобно положение“ — отвърна й Ескаланте.

Тя се усмихна.

— Асансьорът тръгна нагоре. Не погледнах на кой етаж спря, мисълта ми бе заета с други неща — например как да се измъкна при сгоден случай. Озовахме се в апартамента на Сталоун. Бяхме само четиримата и попитах: „Къде е купонът?“ Той ми отвърна: „Ти си купонът“, което изобщо не ми хареса. Попита ме обичам ли шампанско и аз му отговорих, че не ми се пие, а той: „Ей, та това е «Дом Периньон»“. Каза го сякаш трябваше да ахна от изненада, само че глупакът го произнесе „Доум Пеар-ин-ьон.“ Едва не избухнах в смях, но, както ти споменах, и преди съм се озовавала в подобни ситуации, затова отвърнах: „О, цял живот съм чакала да пийна глътка «Доум Пеар-ин-ьон»“. Трябваше да го произнеса като него, нали? Така, той щракна с пръсти и един от русокосите здравеняци отиде бързо до хладилника, и извади бутилката. Докато той я отваряше, Сталоун се извини и отиде в спалнята. Аз останах в хола с двете големи бавачки. Не ми бяха наредили да не мърдам, затова се приближих до прозореца и погледнах към „Стрип“. Реших, че най-добрият ми ход е, при първа възможност да разкажа някоя сърцераздирателна история, защото предчувствах, че може би след половин час Сталоун ще стане настоятелен, а той не бе от хората, свикнали да получават отказ. След малко чух гласа му.

— Трябваше да се преоблека в нещо по-удобно!

Обърнах се и си рекох: „Холи, няма да издържи половин час“, защото бе свалил дрехите си и бе облякъл разтворен отпред халат — не го бе завързал. Каза на здравеняците, че по телевизията сигурно дават нещо, което ще им хареса, и те отидоха в спалнята. Той наля шампанско в двете чаши и дойде при мен: „О, ти си специална курва!“ Заради шампанското ли? — попитах го аз. А той: „О, не, специална си, защото ти си единствената курва в света, която ще го докосне.“

Престорих се на глупачка, премигнах и го попитах какво ще докосна. Сталоун се усмихна и сведе очи, за да погледне. Отговори: „Завистта на човечеството!“ Тогава за първи път изпитах силен страх, защото мъж, който нарича така члена си, не е с всичкия си.

Холи замълча.

Ескаланте я зачака да продължи.

— Опитах се да го отбия, но не успях. Няма да искаш да чуеш какво последва.

— Нямах желание да чуя и разказа ти дотук.

Холи кимна.

— И без това последвалите събития ми се губят.

Ескаланте също кимна в знак на съгласие, но се почуди защо тя изведнъж започна да лъже.

— Той си свърши работата, сетне здравеняците ме пребиха и аз се озовах изхвърлена на сервизното стълбище, а оттам — в спешното отделение.

Ескаланте отново сви рамене и зачака.

Тя извади банкнота от джоба на пеньоара си.

— Петдесет стигат ли за първия ти час?

— Днес е денят ми за благотворителност. За какво искаш да платиш?

— Искам да осъдя този кучи син, Ники. — Нова лъжа.

— Тогава си наеми адвокат, Холи. Аз не съм адвокат, не бих се справил в съда.

— Не зная нито името му, нито нещо друго за него, не зная как се казва, нито коя стая беше наел, откъде е или къде живее.

— Трябва да се обърнеш към детектив, Холи. Аз не съм детектив. От мен би излязъл още по-лош детектив, отколкото адвокат.

— Не познавам нито един проклет детектив! Познавам теб, а ти познаваш всички.

— Мога да ти дам имената на няколко много способни момчета.

— Защо постъпваш така, Ники? Защо отказваш да ми помогнеш?

— Винаги се стремя да разсъждавам логично. А логиката ми подсказва, че тримата господа, за които ми разказа, не са били — сигурен съм — изпълнителни директори на Ай Би Ем или „Чеиз Манхатън банк“. В кой хотел си била?

— „Крез“.

— Вкусът ти се подобрява.

— Много хора го харесват.

— Така е, но е вярно и следното: всеки гимназист в Америка знае, че в тази страна не съществува организирана престъпност. А всеки ученик от основното училище знае, че ако организираната престъпност се опита някога да стъпи в тази велика страна, то последното място, в което би опитала, е нашият прекрасен Лас Вегас. А всяко дете от детската градина знае, че ако организираната престъпност някога се настани тук, последният хотел, който ще бъде обхванат от тази зараза, ще бъде „Крез“. По дяволите, Холи, дори балерините там могат да разкъсат телефонния указател на две.

— Ти ще ми помогнеш, сигурна съм. Когато се ядосаш така, това означава, че няма да ме изоставиш.

Той стана внезапно, занесе чашата си в кухнята и се върна. Холи не бе помръднала.

— Оценявам всичко, което ще направиш за мен, Ники.

— Винаги си знаела как да ме ядосаш.

— Така е.

Ескаланте седна до нея.

— Тръгвам си, но искам да си изясним нещо. Холи, когато пристигнах в този град, ти беше само едно пъпчиво хлапе, което живееше от другата страна на улицата…

— Върви по дяволите, винаги съм имала хубава кожа…

— … тогава мафията се опита да ме наеме. Самият Бейби. Той още не беше голяма клечка, но си поговорихме и аз му казах: „Не, ако някой ще пострада, искам да го направя заради себе си, а не заради друг“. Бейби прие отговора ми. И оттогава винаги съм стоял далеч от тях и те са били далеч от мен. Не зная нищо за мафията, Холи и имаш честната ми дума, че нямам представа кой държи „Крез“. Нямам нито един свой човек там, кълна се.

— Винаги познавам, когато ме лъжеш и сега правиш точно това!

Така беше, познаваха се прекалено добре и не можеха да скрият нищо един от друг. Вероятно тази бе най-тъжната причина, че никога не станаха любовници. Или една от най-тъжните.

— Просто открий кой е той, за да мога да го осъдя и да го тикна в затвора. Няма да излизам никъде и ще чакам да ми се обадиш.

— Не чакай, няма да ти се обадя.

— Моят Мекс, който винаги прави каквото трябва — успокои се малко Холи.

С това убеждение тя го изпрати ядосан навън, в следобеда. Ник се качи в колата си, подкара я бясно, след няколко преки закова спирачките пред първия уличен автомат, изскочи и се обади в „Крез“. Помоли да го свържат със стаята за обслужващия персонал и реши да действа в разрез със закона.

— Обслужване, добър ден.

— Дайте ми Милисънт, обажда се Годфри.

Милисънт тежеше сто и трийсет килограма, което не би било много за Уилт Чембърлейн, баскетболиста с ръст 228 см, но беше прекалено за човек висок метър и шейсет. И въпреки размерите й, мъжете си падаха по нея, така че тя обикновено бе в добро настроение. Преди няколко години бе имала неприятности, но Ескаланте й бе помогнал да се измъкне.

— Кой Годфри? — попита Милисънт, когато взе слушалката.

— Аз.

Тя снижи глас:

— Тук не обичат да ни търсят по телефона.

— Тогава ще бъда кратък. Виж дали можеш да откриеш нещо за мъж, приличащ на Сталоун, който държи апартамент, предполагам на някой от горните етажи, и се движи придружен от двама доста едри руси господа. Телохранители.

Пауза.

— Още ли живееш в Нейкид Сити?

— Да.

— Знаеш ли къде е негърския „Макдоналдс“?

— Разбира се, там правят най-добрата рибена чорба в целия град.

— А?

— Нищо. Да, зная къде се намира негърския „Макдоналдс“.

— Добре. Свършвам в четири. Ще бъда там в четири и петнайсет. Ако не дойда, значи не съм открила нищо, ако дойда, значи ще разговаряме.

— И последно — спря я Ескаланте.

— Давай бързо.

— Как ще те позная?

Той затвори веднага щом чу смеха й, позвъни на Пинки, който наемаше съседния офис и имаше ключ от неговия, и когато Ник нямаше възможност да се отбие, Пинки проверяваше телефонния секретар за съобщения.

— Лима до Рио — каза Пинки, щом разбра кой се обажда. Това бе тяхна си игра. Когато Пинки откриеше времетраенето на някой полет между градове с непознати имена, той веднага питаше Мекс, като се надяваше да го хване в незнание, което, за съжаление, никога не бе успявал.

— Четири часа и петдесет минути — отвърна Ескаланте, когато Пинки се обади отново след няколко минути.

— По дяволите! — извика Пинки и продължи: — Е, съобщенията са две и са малко смахнати. Първото е от някой си Кинък, който иска да бъдеш въоръжен на всяка цена. — Той замълча. — Това означава ли, че трябва да носиш пистолет, а, Ники? За Бога, ти имаш ли такъв?

— Що за обиден въпрос към човек с моята професия? Разбира се, че имам пистолет. — Така си беше. С размерите на магнум. Със сивия цвят на смъртта. Освен всичко друго, бе изработен от дърво — преди години един негов клиент го бе издялал и му го бе подарил в изблик на ексцентрична признателност. — А второто?

— Няма име, напрегнат глас, три думи: „Преподобният казва моля.“ Има ли смисъл?

— Уви! — отвърна Ник Ескаланте.

Има книги, обикновено научни или документални, които постигат влияние и известност несъизмеримо по-големи от тиража им. „Несигурен въпреки благоденствието“ на Нейдър бе една от тях. Също и „Женската мистика“ от Фридън. А през 1978 година към първите две се присъедини и „Да притежаваш Господ“ от Дарил Пакстън.

Нейното съдържание бе една добре аргументирана атака срещу искреността и финансовата прозорливост на дузина водещи телевизионни проповедници — Робъртс, Суегърт, Фоуъл, Хъмбърт и прочие. Книгата бе написана стегнато, без всякакви хиперболи и бурята, която предизвика в обществото, се дължеше на един-единствен прост факт. До 1976 година Дарил Пакстън, преподобният Дарил Пакстън, бе също толкова преуспяващ телевизионен проповедник, колкото и останалите, които бяха обект на изследването му.

През седемдесет и шеста той получил просветление, че се е отдалечил от своя Бог и като израз на разкаяние и отчаяние, се отказал от славата си и написал „Да притежаваш Господ“. В книгата си, всъщност той бе най-рязък в онези пасажи, в които описваше своето отстъпление от правата вяра. Не бе скрил нищо, разнищваше мотивите си най-безмилостно, разкриваше най-подробно религиозното си двуличие. Ако в книгата имаше злодей, то той бе самият автор. И ако имаше героиня, тя бе съпругата му Ашли, чиято майка чела „Отнесени от вихъра“ докато била бременна и копнеела за син.

След като се бе запознал с тях, Ескаланте скоро бе осъзнал, че докато Дарил е бил невероятно несправедлив към самия себе си, същевременно е подценил Ашли. Тя бе нещо специално. Срещна ги през седемдесет и осма, но не бе станало по негово желание. Те бяха много известни в града, което се дължеше на факта, че телевизионното сладкодумие на Дарил бе насочено към самата крепост на Злото — Лас Вегас. Преди време Дарил бил глава на най-голямата и богата баптистка църква. През седемдесет и шеста той напуснал поста си и двамата се уединили докато не се появи книгата.

Един от най-големите му почитатели бе шефът на детективите Галоуей и именно той ги запозна с Ескаланте. Пакстънови бяха получили заплахи и се нуждаеха от охрана по време на обиколката им за представяне на книгата.

— Обиколка за представяне на книгата? — бе попитал Ескаланте. — Мен ако питаш, звучи много религиозно.

— Парите отиват за благотворителни цели. Те и без друго са много богати. Получили са наследство. И искам да бъдат в безопасност докато пътуват. Ще посетят Чикаго, а някои от заплашителните писма са били пуснати точно там. Поеми случая и ги върни живи, Франк Бък.

— Защо аз? — беше недоумявал Ник.

— Той те избра. Дадох му куп имена и Пакстън се спря на твоето, все пак е божи служител и вероятно е благоразположен към малцинството.

— А ако откажа?

— Тогава аз ще се заема с твоя случай, мексикански умнико. Не смятам, че ще искаш всяко ченге в този град да те тормози до края на живота ти, нали?

— Извикай тия християни — беше единственото, което Ескаланте бе успял да отговори.

Дарил Пакстън приличаше на актьора Спенсър Трейси. Петдесетгодишен, нисък здравеняк, побелял, той се здрависваше мъжки и гледаше хората право в очите. Докато говореше, цялото му същество излъчваше неподправена прямота, благоприличие, честност, доброта.

Ескаланте го намери за невероятно противен.

— Страшно любезно от Ваша страна, че ни помагате, мистър Ескаланте.

Освен това казваше „страшно любезно“.

— Не мога да си представя, че придружаването на двама чешити като мен и Ашли се покрива с представата Ви за приятно прекарване на времето.

Също и „чешити“.

— Едно нещо държа да Ви кажа: вече не се боя от нищо. Ако някога получите съобщение от мен, което гласи „Преподобният казва моля“, ще означава, че се страхувам. Но Вашата работа е да се грижите за Ашли. Ако някой реши да ме нарани, е, или аз ще се погрижа за себе си, или добрият Бог няма да пожелае да го направя.

Да не говорим за „добрия Бог“.

Стояха на стълбите пред дома на Пакстън, който не изглеждаше кой знае колко голям, но се намираше само на три къщи от Уейн Нютън, така че забележката на Галоуей, че двамата са богати вероятно бе истина.

— Ашли е отзад. Да се чупим оттук и да отидем при нея.

Никой не казва „да се чупим оттук“.

Ако по външен вид Дарил приличаше на Спенсър Трейси, то Ашли Пакстън нямаше нищо общо с Кетрин Хепбърн. За да я нарисува, човек трябва само да прави окръжности и да ги поставя една върху друга. Тя бе пълничка, но не чак дебела. Просто бе много ниска — около метър и петдесет и пет, — и всичко в нея — овалът на лицето, ръцете, дори пръстите — бе почти кръгло.

Тримата си побъбриха петнайсетина минути, но още в самото начало на разговора им Ескаланте осъзна, че дамата — балон е необикновено създание. Усмивката й бе бърза и естествена — също част от нейната уникалност. Но най-необичайното бе спокойствието й. И все пак тези неща изглеждаха по-незначителни в сравнение с очите й. Не цветът им бе странен, макар да бяха тъмносини, нито пък размерите им, защото никой не можеше да отрече, че бяха големи. Имаше нещо повече, някаква проницателност, която идваше от вътре, и докато я наблюдаваше, Ескаланте се надяваше никога да не е научавал каквито и да било държавни тайни. Защото ако знаеше такива и тя насочеше въпросително погледа си към него, той съзнаваше, че ще се окаже безпомощен.

На другия ден, в един след обяд, взеха полета до Чикаго, където Пакстън щеше да говори по телевизията. Пътуването се оказа спокойно, с изключение на едно телефонно обаждане. Малко след като шоуто на Донахю свърши, някой телефонира и потърси Ашли. Когато тя се обади, неизвестният бързо я доведе до истерия. Дарил я успокои, държа я в прегръдките си, докато спря да плаче и се върна към нормалното си спокойно състояние. Ескаланте попита дали може да направи нещо. Дарил поклати глава и отвърна, че когато си имаш работа с ненормални, най-разумно е да не им обръщаш внимание.

Дарил Пакстън заспа в самолета само десетина минути след като се бяха издигнали във въздуха на път за Чикаго. Ашли се обърна към Ескаланте.

— Той работи толкова много, че съм щастлива, когато му се отдава възможност да си почине.

Ник поклати глава.

— Тази книга му коства страшно много. Получихме куп заплахи. Разбирате ли, хората смятат, че сме предали църквата и някои смятат Дарил за въплъщение на Злото. За слуга на Дявола. Но аз зная, че моят мъж е достатъчно силен, за да устои на всеки дявол.

— Прилича ми на обикновено човешко същество.

Продължителна пауза. Сетне:

— Питам се дали в думите Ви нямаше сарказъм?

— Никога не говоря със сарказъм за клиентите си, мисис Пакстън.

— Не харесвате много Дарил, нали?

— Никога не коментирам личността на моите клиенти, мисис Пакстън.

Тя погледна през прозореца.

— Вярвам, че просветлението ще Ви порази като гръм.

Ескаланте не отвърна нищо.

— И зная защо.

— Защо?

— Дарил е толкова добър, че Ви кара да стискате зъби, нали? Челюстта Ви боли, признайте си.

— Изглеждате ми изискана и умна жена, така че предлагам да използвате ума си, за да осъзнаете, че тази насока на разговора ни няма да е от полза и за двама ни.

— Признайте си!

— Добре, трудно ми е да възприема съпруга Ви. Имам предвид не само начина, по който говори, по-скоро обикновените хора трудно приемат някой по-съвършен от тях. И ако той е съвършен, а Вие сте неговия другар в живота, то логично е да предположа, че част от това съвършенство е озарило и Вас.

— Внимавайте, имам зъл и остър език.

— Не се съмнявам.

— Вие сте арогантно копеле, мистър Ескаланте, и аз се изкушавам да го кажа на висок глас, но разбира се никога няма да го направя, именно защото съм съвършена.

Ескаланте започна да се смее. Тя се присъедини.

— Да поръчаме ли двоен скоч и да се опознаем по-добре?

Той кимна и те сториха точно това. Докато пиеха втория двоен скоч, разговорът се измести в посоката, която бе донесла на Ник известна слава.

— Чувствам се в безопасност с Вас — призна си Ашли.

— Не се безпокоях за себе си, но когато започнаха заплахите заради книгата, Дарил се загрижи за сигурността ми. Тогава той се посъветва с детектив Галоуей. — Тя помълча за миг. — Наистина ли сте толкова опасен?

— О, стига.

— Галоуей го твърди.

— Мнението си е негово.

— Казва, че е чел за Вас.

— Не искам да коментирам.

— Помогнали сте за написването на книга. Оказва се, че съм заобиколена от писатели.

Ескаланте отпи от уискито си.

— Как беше заглавието? Той ми го каза, но го забравих.

— Не съм написал нито дума.

— Но сте разговаряли с автора.

— За което ще съжалявам до края на дните си.

— Тогава защо го направихте?

Ескаланте сви рамене:

— От глупост. А тогава имах време за губене.

— Според сведенията ми сте били ранен и сте се възстановявали в болница. — Тя отвори чантата си и извади няколко ксерокопия на страници от списание. — Детектив Галоуей ми ги даде. — Ашли го погледна право в очите. — Бих желала да го чуя от Вас.

Ник отпи голяма глътка скоч.

— Бях военен полицай в Сайгон. Този офицер дойде при мен. Каза, че бил слушал за мен. Пишел книга, бил автор и на други, но тази щяла да бъде последната: „Нашият приятел Насилието.“

— Точно заглавието, което се опитвах да си припомня, доста е гадно, ако питате мен.

— И аз мисля така. Казах на онзи, наричаше се капитан Дан Макшейн: „Не, не става.“ Той беше прочут, но тогава аз не го знаех. Съществува цяла необикновена субкултура, в която имена като Феърбеърн от Шанхай са съизмерими с Исус — та именно този Феърбеърн създал така наречената „Таблица на смъртта“. Както казах, съществува една много странна група хора, която се опитва да подражава на Феърбеърн или на капитан Дан Макшейн. Както и да е, той дойде при мен докато лежах в болницата, и след като нямах какво друго да правя, той ми зададе няколко въпроса, а аз му отвърнах: „Окей, само не издавай, че си научил отговорите от мен.“ И така седмици наред той ме посещаваше и ме разпитваше, записваше си отговорите ми и изведнъж — май че беше през шейсет и осма — книгата се появи на бял свят. Стана класика, като „Хладна стомана“ или „Убий или ще бъдеш убит“. Нямах представа, че книгата е била публикувана, нито пък ме беше грижа. Преди десетина години Макшейн даде интервю.

— Това ли? — Тя размаха ксерокопията.

Ник потвърди.

— Първоначално бе публикувано в списание за наемници, но по-късно бе препечатано в много други издания. Почти ежегодно се появяваше в списания за самоотбрана, четени от хора, които мечтаят да станат наемници. Макшейн се бе разприказвал за книгата — трябвало да свали някакъв товар от гърба си, защото бил болен и не искал да му тежи на съвестта. Две от главите в книгата не били написани от него.

Ашли наплюнчи пръст и обърна една страница.

— „Предай се, за да спечелиш“ и „Ежедневна смърт“.

Ескаланте кимна.

— Защо да е толкова ужасно? — попита Ашли и зачете с тих глас: — „Автор на тези глави е един младеж на име Ник Ескаланте. Те са силни и всичко в тях е истина, но не смятам, че заслугата е моя. Сега Ник живее в Лас Вегас, където усъвършенства способностите си на телохранител. Репутацията му във военната полиция, преди да пострада, бе безупречна и мога да заявя, без колебание, че в ситуация, при която не се използва огнестрелно оръжие, той е най-смъртоносният жив човек.“ — Тя спря да чете. — Такива думи не могат да се нарекат лоша реклама.

— Да, дори е страхотна. Ежедневно получавам писма от смахнати, които ме питат дали бих се съгласил да убия един или друг човек или звяр. По телефона ми се обаждат разни диваци, които ме молят да се бия с тях на живот и смърт. Не е имало по-значителна среща на наемници, на която да не са ме молили да произнеса реч. Мразя всичко това, Ашли. Писна ми от отживели призиви ала „Да дадем оръжие на маниаците“, които изгарят от нетърпение да избият комунистите в Гренада, така че да спасят света, като го вдигнат във въздуха и като не ме оставят на мира.

— Значи не сте жесток човек?

— Просто си върша добре работата — отвърна Ник Ескаланте.

Минаваше два, когато той спря пред дома на семейство Пакстън. Уейн Нютън се бе разраснал през шестте години, изминали от първата им среща, но кварталът продължаваше да процъфтява. Цените на недвижимите имоти се бяха качили, каквато и да бе причината за това.

Много неща се бяха променили оттогава. Бяха станали приятели, добре, че стана така. Пакстънови бяха отворили „Възелът“, чието име идваше от стария виц за това какво правиш, когато стигнеш до края на въжето? — връзваш възел и се обесваш. „Възелът“ се намираше в най-лошата част на Лас Вегас и бе създаден изцяло с парите на семейство Пакстън. Всеки можеше да намери там чисто легло и добра храна. Изхвърляха досадниците и пияниците, които не бяха готови да приемат благословията на АА (Анонимните алкохолици). Но мястото, общо взето, се посещаваше от тийнейджъри, хлапета, пристигнали в града в търсене на нещо, което не бяха открили. С нарастваща скорост те започваха да се плъзгат по наклонената права. „Възелът“ бе предотвратил куп самоубийства и бе донесъл промяна в ежедневието, която несъмнено бе за добро.

Единствената лоша промяна бе настъпила при Ашли, но тя никога не говореше за нея. Бе преживяла седем години изпълнени със страдание. Бедро, счупено на хлъзгавите плочки в банята, артрит — от обикновения, след него ревматизъм, така че ръцете й вече бяха обезобразени, а болката никога не си отиваше. И накрая, преди две години, когато бе на четирийсет и осем, започнаха проблемите с клепачите й.

В медицината това състояние бе известно като блефароспазми и не се срещаше толкова рядко — хиляди хора страдаха от него. По неизвестни причини, според някои микроинсулт в основата на мозъка, клепачите се затварят. Неволно. Без предупреждение. И остават затворени за секунди, понякога за минути и дори придържането им не успява да прекрати спазъма. Клепачите стоят затворени, докато — никой не знае защо или кога — се отпуснат. Поради абсолютната непредсказуемост, повечето жертви стават функционално слепи, дори да имат отлично зрение. Ашли бе функционално сляпа от две години и макар да имаше възможност да се подложи на операция, тя реши да откаже, тъй като дори всичко да минеше успешно, част от лицето й щеше да остане парализирана.

Ашли полагаше всички усилия да превъзмогне болестта си. В много отношения тя, разбира се, бе безпомощна, не можеше да кара кола, не можеше да се разчита на нея да свърши нещо, защото спазъмът се появяваше по всяко време и ако в този миг се опитваше да пресече улицата, логичните последици щяха да бъдат опасност, катастрофа или смърт. Просто не трябваше да бъде оставяна сама и Дарил почти никога не го правеше. Което, в края на краищата, не представляваше особен проблем. И без друго винаги са били като сиамски близнаци.

Единственият, който не се бе променил, бе самият Дарил. Беше съхранил спокойното си лице ала Спенсър Трейси, говореше по същия начин, грижеше се за Ашли по-добре отколкото можеше да се очаква, имайки предвид тежкото й положение.

Отсъствието на каквато и да било промяна бе една от причините Ескаланте да остане толкова изненадан, когато вратата на семейство Пакстън се отвори преди той да успее да почука, и на прага се появи Дарил и му направи знак да влезе тихичко.

— Не искам Ашли да знае — прошепна Дарил. — Легна да подремне.

Пакстън го покани с жест и Ескаланте го последва в библиотеката. Дарил затвори вратата.

— Какво има? — попита Ескаланте.

— Пристигна една бележка. От Лос Анжелис — Дарил посочи бюрото. — Прочетох я и ти се обадих. Става въпрос за отвличане, Никълъс, а ние нямаме деца.

Съдържанието й бе по-гадно отколкото можеше да се очаква. Ескаланте го прочете няколко пъти, като внимаваше да не я докосне. Бележката беше направена по обичайния начин — отделни букви и думи изрязани от вестници и списания, залепени на лист кафява хартия.

СКЪПИ БОГОМОЛЕЦО,

СКЪПО ШИБАНО, БОГОМОЛСКО КОПЕЛЕ, ВРЕМЕТО ТИ НАЙ-СЕТНЕ ИЗТЕЧЕ — ОТМЪЩЕНИЕТО Е МОЕ! ДОРИ СКАПАН БОГОМОЛЕЦ КАТО ТЕБ ТРЯБВА ДА ЗНАЕ КОЙ Е КАЗАЛ ТОВА.

ИСКАШ ЛИ ОТНОВО ДА ВИДИШ СВОЯТА ДУНДА? ИСКАШ ЛИ ТЯ ДА БЪДЕ В БЕЗОПАСНОСТ И ОТНОВО ДА СЕ СГУШИ В ЛИЦЕМЕРНАТА ТИ ПРЕГРЪДКА?

ОБЗАЛАГАМ СЕ, ЧЕ ИСКАШ. СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ ЩЕ СТАНЕ.

— Как да постъпя, според теб? — попита Дарил, надвиснал над рамото на Ескаланте.

— Не прави нищо, това е работа на някой луд. Каза, че е била изпратена от Лос Анжелис, нали? Това обяснява всичко. Във всеки случай, не съдържа инструкции да правиш каквото и да било. Според мен целта е да те сплаши. Сигурно е хоби на някоя откачалка.

— Не трябва да стоя със скръстени ръце, Никълъс.

— Тогава иди при ченгетата. Те те познават. За Бога, те дори те харесват.

— Не смятам, че ще го направя. Мислех да им позвъня, преди да ти се обадя. Но като размислих… Уплаших се да не започнат да задават въпроси и то не само на мен.

— Прав си, а Ашли си има достатъчно проблеми, ако имаш предвид нея.

— Ето защо се обърнах към теб — призна си Дарил.

— Ако искаш да направя нещо, ще проверя бележката за отпечатъци — но няма да открия нищо, освен твоите. Залагам живота си, че онзи е бил с ръкавици. Никой, освен теб не е докосвал бележката, нали?

— Само аз.

— Тогава я сгъни и я сложи в нещо, найлонов плик или чиста носна кърпа и аз ще се погрижа за останалото.

— Познаваш ли някой, който да свърши това? Без никой да разбере, никой от полицията?

— Имай ми доверие. Ще ти се обадя преди вечеря.

Той отнесе сгънатото писмо до колата си. Дарил го бе увил в носна кърпичка, кърпичката — в плик, а него — в амбалажна хартия, така щеше да бъде по-спокоен.

Първоначално Ескаланте възнамеряваше да посети и да потърси съвет от Принца-жаба, само че Жабчо всъщност бе специалист в областта на медицината. Жабчо не бе най-подходящият човек за тази работа. Ескаланте подкара към Хендерсън, на около двайсет и пет километра оттук, където живееше Лабораторният плъх.

Лабораторният плъх вече бе стар, наближаваше седемдесетте, но се справяше не по-зле от всеки полицейски експерт в Невада. Единственият му недостатък бяха някои негови натрапчиви идеи, довели до отчаяни действия и оттам до уволнението му от полицията. Но той бе успял да открадне достатъчно, та си уреди в гаража малка лаборатория. Точно пред нея паркира Ник Ескаланте малко след три часа.

Оказа се лесна работа. По-трудно щеше да бъде, ако на писмото бяха открили втори комплект отпечатъци, защото той щеше да принадлежи най-вероятно на автора. Но Ескаланте знаеше, че отпечатъците щяха да принадлежат на един човек. Знаеше още, че Лабораторният плъх е съсипан от начина, по който той се съгласи да го направи… а сетне отвърна поглед. Ескаланте бе вършил много услуги на Плъха, по принуда, но сериозни услуги. Извади една двайсетачка и му я подаде, уверен, че парите ще бъдат похарчени преди мръкване.

Негърският „Макдоналдс“ бе претъпкан с деца, защото коледната ваканция бе започнала преди няколко дни. Половината от хлапетата нямаха петнайсет години, а една трета от тази половина продаваше дейно трева или кокаин. Ескаланте отпиваше от кафето си и се надяваше Милисънт да не дойде. Но в четири и петнайсет тя се появи и седна до него с „Биг Мак“ и пържени картофи в ръка.

— Много жалко, че в жилите ти тече испано-американска кръв — каза Милисънт. — Ако беше черен, веднага щях да те вкарам в леглото.

— Така си приказваш.

— Не мисли, че имам расови предубеждения или нещо подобно, но никога не съм смятала хората от испанската раса за особено чистоплътни. Повярвай ми, аз съм камериерка, веднага подушвам, ако в стаята има испано-американец.

— Защо трябва да си мисля, че имаш расови предубеждения?

— Доволна съм, че не смяташ така. Трябва да хапна и да бягам. Твоят Сталоун се казва Дани де Марко. Апартамент 3506. Произхожда от знатно италианско семейство, което случайно контролира проституцията в Лексингтън, а Лексингтън се намира близо до Синсинати и там има много проститутки. Де Марко ще поеме контрола, когато неговият старец реши. Тук е на почивка с двете огромни бавачки. Никъде не ходи без тях. Баща му го обожава и, тъй като Дани е негов син и наследник, нищо лошо не трябва да му се случи.

Милисънт насочи вниманието си към своя „Биг Мак“ и бързо го унищожи.

— Колко едри са, видя ли ги?

— Много по-едри от теб — отвърна тя и се зае с картофите. Само след миг те последваха съдбата на хамбургера.

Ескаланте наблюдаваше размяната, която се извършваше на съседната маса: цигари с марихуана срещу пари.

Милисънт се надигна бавно.

— Ще ми стигне до вечеря — каза тя. — Не ме търси известно време.

Ескаланте вдигна дясната си ръка.

— И не се забърквай с ония типове.

Той вдигна ръката си още по-високо.

Милисънт напусна бавно заведението. Ескаланте я наблюдаваше. След тази лека закуска тя вече надхвърляше сто и трийсет килограма, но половината от мъжете гледаха след нея. Похотливо.

Той стана и отиде до обществения телефон. В заведението бе по-шумно от всякога, но шумът щеше да му бъде от полза, стига разговорът да бе кратък. Набра номера на Холи и когато тя вдигна, Ник си призна:

— Излъгах те.

— Зная. Казах ти. Винаги познавам, когато лъжеш.

— Имам човек в „Крез“. Една дебела негърка, камериерка. Обадих й се веднага щом си тръгнах. Тя ми е толкова задължена, че й казах какво ми трябва. Обеща ми да разбере каквото може.

— Продължавай.

— Не е открила нищо, Холи.

— О, Мекс — произнесе го с такава ужасна тъга.

— Съжалявам, Холи. Просто искам да знаеш, че направих опит.

— О, Мекс, мразя да ме лъжеш.

— Обаждам се от обществен телефон, има опашка. Направих каквото можах.

— Не. Не си. Излъга ме в най-важния момент, най-важния в целия ми живот, Мекс. Защото, когато той свърши с мен, когато Сталоун свърши, извади пистолета си и го пъхна в мен — нямам предвид устата, Ники — и заповяда: „Слушай! Кажи, че ме обичаш и ако ти повярвам, ще те пусна.“ Аз го мразех толкова много, усещах студения метал вътре в мен, кървях и изпитвах болка, но отвърнах: „О, Господи, обичам те, обичам те, наистина, кълна се, обичам те, обичам те, обичам те.“ А той ми рече: „Не можеш да ме излъжеш“ и натисна спусъка. Изкрещях, защото знаех, че вътрешностите ми ще се пръснат на тапетите и тогава чух „щрак“ — пистолетът му не бе зареден. Той си играеше с мен, Ники, доста гадно е да се забавляваш така с друг човек. Ти знаеш кой е той и ще го оставиш да се измъкне. Искам да го осъдя, за да не може да го направи отново, а ти ме лъжеш и се опитваш да се измъкнеш.

Ескаланте започна да се колебае, но само до мига, в който тя излъга, че ще съди Сталоун. Въпреки това, Ник трябваше да приключи разговора бързо — тя знаеше как да манипулира хората. Или поне него.

— Кажи ми името му, Ники.

— Кълна ти се, не зная нищо повече!

— Добре, лъжецо, запомни едно: запомни, че всеки път, когато ти казвах, че се тревожа за теб…

— Зная, зная, лъгала си.

— Не, беше самата истина! До последната дума. И когато ти се намираше на дъното, аз бях тази, която те измъкваше от калта. Нали? — И тя затвори телефона.

Той държеше слушалката и мислеше, че това е истина. Холи бе слизала на дъното, за да открие докъде бе пропаднал. Малцина бяха толкова смели или толкова глупави, за да го направят. Но този път истината, ако й я бе казал, нямаше да го освободи, а най-вероятно щеше да го убие. А Ник не бе сигурен, че е готов да умре. Рано му е. Не и днес. Вероятно, почти сигурно, не и днес.

Беше пет и половина, когато за втори път този следобед Ескаланте спря пред дома на семейство Пакстън, извади кафявия хартиен плик с бележката и позвъни на вратата. Дарил, който му отвори, изглеждаше не по-малко разтревожен, но определено по-изненадан от преди.

— Бях отзад с Ашли. Край басейна.

— Единствените отпечатъци бяха твоите — подаде му плика Ник.

Дарил отстъпи назад.

— Не го искам. Не искам този плик да се озове отново в дома ми. Можеш да се отървеш от него, нали?

— Без никакъв проблем.

Дарил го погледна.

— Можеше да си спестиш разкарването дотук, като се обадиш по телефона. Защо дойде, Никълъс?

Преди той да успее да отговори, до тях достигна гласът на Ашли, която питаше кой е дошъл. Дарил се извини, отиде до басейна и се върна след няколко минути.

— Иска да те види, преди да си тръгнеш. Казах й, че си се отбил да попиташ дали във „Възелът“ ще се намери стая за едно хлапе изпаднало в беда.

— Никога нямаше да измисля по-убедителна причина.

— Все още не разбирам защо дойде.

— Реших, че може би ще пожелаеш да поговорим.

— За какво?

— Докато носех бележката за изследване, поразсъждавах доста. Ти получи много заплахи след публикуването на книгата. Всевъзможни откачалки плашеха да те убият. Спомням си, че в деня, в който се запознахме, ти ми каза, че не се страхуваш. И ще разбера, че си уплашен, ако някой ден заявиш: „Преподобният каза моля“. Днес се обади точно с тези думи. Заради тази щуротия. — Ник вдигна плика, сетне го сгъна и пъхна в задния си джоб. — Почудих се защо след всичко, което преживя, точно това те изкарва от равновесие и реших, че ще се почувстваш по-добре, ако поговорим.

— Не съм сигурен.

— Както кажеш. Можеш да се чупиш в хола докато вземеш решение.

Дарил се усмихна едва забележимо. Влязоха в къщата и се настаниха в хола. Помещението бе просторно, но спартански обзаведено. По стените бяха окачени единствено картини с религиозни сюжети — Христос, мадони, деца.

— Причината е, че тази бележка бе много гадна — смотолеви Дарил, отиде до електрическата камина и я включи. — Не, не… Просто заради самата бележка. И спомена.

Ескаланте седна. Наблюдаваше Дарил да крачи нервно, набитата му фигура вече не излъчваше увереност.

— Двамата с Ашли бяхме влюбени от деца. Родителите ни бяха стари приятели и смятаха, че бързо ще си омръзнем, но сгрешиха. Постъпихме в една и съща гимназия в покрайнините на Сан Франциско, влязохме заедно и в Станфорд, а през летните ваканции вършехме религиозната си работа заедно. Никога не съм обичал друга, освен Ашли. Когато бяхме в първи курс, преди трийсет години, решихме да не чакаме дипломирането в университета и богословското училище и да се оженим веднага. През цялото време едно от най-бленуваните удоволствия бе да си имаме собствени деца. Ашли е създадена да бъде майка, желанието й е по-силно дори от моето. Затова за нас не бе добра новина… не се зарадвахме, когато научих, че съм стерилен и винаги ще си остана такъв. Развалих годежа ни. Не исках да страда заради моя недъг. Плакахме много и двамата, преди да решим да се разделим през втория семестър и да проверим чувствата си. Заех се с мисионерска дейност в Африка, а Ашли — в Европа. Никога не се бях чувствал по-нещастен, и когато се срещнахме след няколко месеца, се оказа, че и тя изпитва същото. Оженихме се, макар да знаехме, че бракът ни ще бъде ялов. Никога не е ставало въпрос да си осиновим дете. Смятах, че след като Всемогъщият Бог е пожелал да бъда стерилен, значи не трябва да отгледам бебе. Вероятно решението ми е било адски глупаво, но тогава не смятах така. Днес, когато пристигна тази бележка, не можах да се сдържа и пред очите ми за миг преминаха всички тежки моменти от моя живот. Реших, че не биха настъпили, ако имах свои собствени деца. Цялата ми амбиция да преуспея, жаждата за слава, която задоволявах чрез телевизионните проповеди, всички те ми се струваха недостойни заместители. Бях съгрешил и получил наказанието си. А страданията на Ашли през последните години — те също бяха наказание за моите грехове. Аз й бях причинил всичката тази болка. Искрено вярвам, че животът ни щеше да бъде прекрасен, ако се бях родил като останалите мъже — здрав, силен, способен да създам потомство. — Той се усмихна: — Оказва се, че много искам да поговоря за това. Ти си добър слушател.

Ескаланте стана.

— Никога не бих лишил един обикновен американец от правото му да се самоубива, Дарил, но някак си не мога да повярвам, че има пряка зависимост между щастието и броя на сперматозоидите.

Дарил вдигна рамене.

— Е, вероятно един от нас е прав.

Ескаланте кимна и отиде край басейна. Ашли седеше до една кръгла бяла маса, раменете й бяха наметнати с дебело палто, което да я предпази от следобедния хлад.

Бе напълняла повече, откакто бяха започнали проблемите с клепачите й, но лицето й бе красиво, а очите — все така приветливи. И отворени, докато Ник се приближаваше.

— Мадам.

— Свършихте ли с Дарил?

— Да, уредихме всичко.

Тя се обърна към него и го хвана за ръцете.

— Какво мислиш? О, Никълъс, толкова е разстроен целият ден и аз зная защо.

Ескаланте се поколеба, но не отвърна нищо.

— Аз съм причината, всичко е заради мен и проблемите, които му създавам. Тази сутрин бях безпомощна в течение на часове, поне така ми се стори. Изпълвам го с отчаяние. По дяволите!

Ескаланте видя как внезапно, изумително, клепачите й се затвориха плътно. Той знаеше от опит, че най-доброто, което може да стори, е да не обръща внимание на спазъма:

— Не смятам, че е разстроен, а дори да е, едва ли ти си причината.

Тя вдигна ръце и закри очите си.

— Трябва да съм извършила ужасен грях, за да заслужа това. Седях си тук и се чудех какво съм сторила и има ли начин да го поправя.

Спазъмът изчезна. Отново отвори очи. Замига.

— Дарил е наказан заради моите грехове.

— Вие двамата трябва да се ожените — отвърна Ник Ескаланте.

Когато Пинки дойде, минаваше осем часът и Ескаланте чистеше дървения си магнум от прах.

— Сидни до Таити — попита Пинки, след като почука на вратата.

Ник отвори и отвърна:

— Четири часа и пет минути.

— По дяволите — възкликна Пинки и влезе, — реших, че този път съм те хванал. — Погледна към дървения пистолет и попита: — Значи вече ходиш въоръжен.

— Угаждам на клиентите. Конкуренцията в бизнеса се изостря.

— Това ли било?

Ескаланте кимна.

— Как върви?

— По-добре от друг път.

— Радвам се да го чуя.

Ескаланте кимна отново, а Пинки му подаде небрежно увит пакет с форма на чадър.

— В чест на оцеляването ти в продължение на пет хиляди дни — каза той. — От Жабчо и от мен.

Изненадан, Ескаланте взе подаръка. Познаваше Пинкъс Цион от десет години и отдавна бе решил, че Пинки има най-бързият ум, с когото някога се бе сблъсквал. Не че бе най-умният.

Бил президент на випуска си в правния факултет на университета в Чикаго, а най-добрият му приятел, Принцът-жаба, се справял също толкова успешно с медицината. Още като гимназисти започнали да посещават Лас Вегас с разработена от тях безпогрешна система за игра на рулетка. Първият път спечелили десет хиляди долара. Вторият път удвоили печалбата. Когато завършили, били толкова пристрастени, че вместо да се заемат със следдипломна практика, се преместили във Вегас.

Бяха странна двойка. Пинки бе нисък, червенокос, с лунички, топчест, а Принцът-жаба бе мургав, мускулест, висок, най-красивият мъж след Тайрън Пауър^[3]. Жабчо редовно крадеше чипове, но когато станеше напечено, той отиваше в Рино и в продължение на няколко седмици работеше в най-голямото спешно отделение в града.

За да оцелее, Пинки правеше друга далавера — съдеше хора. В шоубизнеса.

Пинки знаеше всяко споразумение относно книга, пиеса, филм или песен, където имаше възможност за плагиатство. На адреса на офиса си, в съседство с този на Ескаланте, той бе регистрирал три дузини адвокатски кантори, във всяка една от които фигурираше като старши съдружник. Щом до него достигнеше новината за някоя сделка, той изпращаше писмо до автора, в което обясняваше с най-дълбоко съжаление, че негов клиент си е спомнил, че е предоставил на въпросния автор подобен текст за прочит. Какво ставаше после? Авторът, без значение дали на песен, пиеса, книга или филм, неизбежно предаваше писмото на Пинки на своя адвокат. И твърдеше, че е невинен. Адвокатът на писателя съобщаваше факта на Пинки, който отговаряше в следващото си послание, че не се съмнява в ангелската невинност на писателя, но все пак клиентът му се чувствал ощетен и въпреки съветите, които Пинки му давал, го принуждавал да следва волята му и да заведе дело.

След което чакаше телефонното обаждане:

Не всеки път се стигаше до него, но достатъчно често, за да може да си изкара прехраната. Адвокатът на писателя позвъняваше и Пинки се държеше любезно, защото „не обичал да се явява в съда, където можело да пострада нечия репутация, но трябвало да се подчини на желанието на клиента си, а неговият клиент настоявал за обезщетение за плагиатство.“

— За каква сума става въпрос? — питаше другият адвокат.

Тогава Пинки разиграваше колебание, миг преди да нанесе последния си удар.

— Не смятам, че ще успея да го убедя да уредим въпроса за по-малко от седем хиляди и петстотин долара.

— Ще Ви потърся пак, макар да мисля, че едва ли ще се споразумеем — отговаряше другият адвокат, срещаше се с клиента си и му казваше:

— Предлагам да се споразумеем.

— Но аз не съм плагиат — отвръщаше писателят, който наистина не бе плагиатствал.

— Зная — съгласяваше се адвокатът му, — но също и че ако се забъркаме в тази каша и се стигне до даване на показания под клетва и всички останали съдебни процедури, това ще означава трийсет хиляди долара минимум. А може би и петдесет. Има възможност да се отървем само със седем и петстотин.

— Как?

— Ще го накараме да напише писмо, в което заявява под клетва, че никога не е чувал за написаното от Вас и Ви желае всичко най-хубаво. В замяна, ние му изпащаме чек, който не подлежи на данъчно облагане, на стойност, най-вероятно, около шест хиляди — мисля, че ще се съгласят на тази сума. Но все пак Вие решавате. Просто имайте предвид, че съдиите са смахнати, те не харесват хората на изкуството и може да изгубите петдесет бона и да си докарате язва, вместо да платите шест. Кажете ми кое предпочитате?

— Адвокатите не наричат ли това изнудване?

— Не, наричаме го мирно споразумение.

Не винаги се стигаше дотук. Всъщност, номерът на Пинки обикновено не минаваше. Но той плашеше със съд стотици хора годишно и си докарваше средно по шейсет хиляди. Веднага щом получеше някой чек, двамата с Принца-жаба усъвършенстваха системата си за игра на рулетка. Те деляха и парите си, което бе много необичайно за комарджии. Не бяха обратни, но деляха и един апартамент край хотел „Стрип“. Винаги бяха заедно, още от детските си години.

Изключителни, изключителни хора, само че системата им отказваше да проработи. Веднъж спечелиха петдесет бона. Удар, който се случваше веднъж на десет години.

— Реших в чест на твоите пет хиляди… майната им! Ще съдя Майкъл Джексън. Днес ме посети един мой клиент и ми се закле, че изпратил на Майкъл „Били Джийн“ преди три години.

— Пипни го, Пинки!

— Тази година той ще спечели сто милиона, така че какво са за него шест хиляди?

Пинки посочи към пакета.

— Отвори го.

Ескаланте се подчини и извади масайско копие. Не можеше да откъсне поглед от него. Веднъж, преди години се беше напил и се бе раздрънкал как един ден ще си има свое собствено. Това бе оръжие, използвано от най-великото воинско африканско племе. Копията им тежаха няколко килограма, бяха дълги около шейсет сантиметра, издялани от най-твърд абанос. Единият край бе остър, а другият завършваше с нещо като топка с големината на малък юмрук. Когато един масай овладее това оръжие, той може да прецизира хвърлянето и или да зашемети жертвата, или да я прободе.

— Истинско е — каза Пинки.

— Разбрах.

— Жабчо се запозна с една сладурана, която прекарала лятото в Найроби. Помоли я да му намери едно и да му го изпрати.

Ескаланте погали черната повърхност.

— Благодаря ви. Предполагам знаеш колко съм ви признателен.

Пинки се насочи към вратата.

— Отивам да пиша на Майкъл Джексън, докато не съм се разколебал. Радвам се, че остана жив до днес. И не се тревожи за бъдещето, след още пет хиляди дни тук, гарантирам, че ще бъдеш мъртъв.

— Ако имам късмет.

Пинки му махна и излезе. Той разполагаше с неизчерпаема енергия.

Ескаланте затвори вратата, седна на леглото, допря за миг тъмното дърво до бузата си, но го постави бързо на нощната масичка — сега не бе в настроение. А и не разполагаше с достатъчно време. Освен това невъзможно му бе да се концентрира върху подаръка — в съзнанието му още звучаха прощалните думи на Пинки.

А и не преставаше да мисли за Холи.

Сайръс Кинък бе доста необикновен човек, но най-странното бе следното: брадата му бе по-къса, по-рошава и по-грозна дори от тази на Ясер Арафат, а Ескаланте никога не бе смятал, че това е възможно.

Кинък бе под един и осемдесет на ръст и едва ли тежеше повече от петдесет и шест килограма. Дори очевидно скъпия сив костюм не успяваше да скрие мършавото му тяло. Имаше тъмна, късо подстригана коса и светлосини очи. Движенията му бяха сковани и когато двамата се здрависаха в девет часа в хотел „Гранд“, Ескаланте остана учуден колко мека е ръката му. След бърза преценка, той реши, че Сайръс вероятно е бил най-умното дете в своето училище, но почти никога не е бил включван в училищните отбори. И нищо чудно Кинък да е искал да блесне именно на спортната площадка. Наближаваше трийсетте, беше богат и странен — преди по-малко от пет минути Ескаланте бе зърнал пистолета му, прибран в кобур под мишницата.

А след още пет минути Ник осъзна, че никога не бе срещал толкова объркан, уплашен или паникьосан човек като Сайръс Кинък. Той мигаше непрестанно, и най-малкият внезапен звук, например от звънеца на покеравтомата, го стряскаше.

— Ако имах представа, че „Гранд“ е толкова голям, никога нямаше да отседна в него. Не искам да играя тук.

— Шумът понякога дразни хората.

— Нямам нищо против шума — бързо отвърна Кинък.

Ескаланте не отговори.

— Имате ли някакви предложения?

— „Силвър спуун“ е по-малък. На една пряка оттук.

— Добре.

Напуснаха „Гранд“, свиха вдясно по тротоара, сетне вляво и когато бяха изминали половината разстояние до „Силвър спуун“, до тях спря някаква кола.

— Искаш ли свирка? — попита една жена.

— Не, Кетрин, благодаря — отвърна Ескаланте.

Тя присви очи.

— Нищо не виждам без очила. Ти ли си, Ники?

— Да.

— Е, весели празници — пожела им тя и потегли.

Кинък се загледа след нея.

— Добре дошли в Лас Вегас — каза той.

— Повече църкви и скаути на глава от населението от всеки друг град в страната, ако се вярва на Търговската камара. Но нямам навика да им се доверявам.

— Хората приемат ли предложението й?

— Очевидно тя е доста страстна. И си има куп ревностни поклонници. Обикновено си седи в колата, но ако не спечели достатъчно през седмицата, си търси клиенти.

Кинък поклати глава. След няколко минути се озоваха пред хотел „Силвър спуун“. Кинък се огледа за миг, кимна одобрително и забърза нервно към най-близката маса за игра на зарове, застоя се няколко минути, после застана край следващата.

Ескаланте го последва. Беше доволен само от едно: Кинък не бе от приказливите. Настроението му, което през деня не бе особено добро, се разваляше с бързи темпове. Пет хиляди нощи. Утре щеше да настъпи пет хиляди и първата сутрин. Пинки не бе прав, когато му каза да не се притеснява, не бяха изминали пет хиляди дни. Точно в този миг Ескаланте не се виждаше да оцелее още пет хиляди дни. Или, ако напрежението е голямо, петдесет. И не бе сигурен, точно в този миг наистина не бе сигурен, дали изобщо го интересува.

Кинък започна да залага и настроението на Ескаланте веднага се промени — залагаше срещу играта на зарове. Ако играчът започнеше със седем или единайсет, той губеше. С други думи Кинък играеше на страната на казиното. Този подход бе консервативен, но не по-лош от останалите. Кинък заложи сто долара. Заровете бяха горещи, изминаха пет минути преди следващия играч да ги вземе. Кинък спечели, отдели една петдесетачка и заложи сто и петдесет.

Това беше лудост. Ескаланте бе поемал много ангажименти, в които бе служил единствено като декор. Някой скапаняк иска да впечатли момичето си и наема бодигард за вечерите. Но човек, който започва със залог от сто и петдесет долара, не се нуждае от охрана.

В десет часа Кинък бе на нулата и поиска да пийне нещо. Отидоха на бара. „Проклет любител на «Перие»“, реши Ескаланте, преди да седнат. Сервитьорката взе поръчките им — бира за Ескаланте и „Перие“ за Кинък.

— Играеш ли комар?

Ескаланте сви рамене.

— Аз го обожавам.

Ескаланте отново сви рамене.

— Как се захвана с тоя бизнес?

— Тъпа история.

Питиетата им пристигнаха.

— Беше ли в ’Нам? — попита Кинък.

Ескаланте поклати глава.

— Реших, че може би си придобил уменията си в ’Нам.

— Виет — поправи го Ескаланте.

— О?

— Всички го наричат ’Нам, сякаш е име на някакво студентско дружество. Бил ли си в „Делт“? Кръстих го Виет. Да, бях във Виетнам.

— Много си чувствителен.

— Държа се така, винаги когато охранявам клиент. Край нас дебнат опасности, отпуснем ли се, неприятностите ще започнат.

След малко се върнаха край масите за зарове и Кинък повиши залозите до двеста. А Ескаланте стоеше до него и се чудеше дали ще издържи до единайсет. Ако денят бе обикновен, нямаше проблем, но не беше. И сегашното му положение също не бе обичайното — да охранява изнервено бостанско плашило, което носи пистолет и залага по двеста и петдесет долара за едно хвърляне на заровете.

И да не забравяме лъжата за приятеля от Бостън, който го препоръчал. И да не забравяме също и Холи, и нейните лъжи. Ескаланте осъзна, че ще му се наложи да поговори откровено с нея още тази вечер, каквито и да са последствията. А той знаеше, че ще има и смъртоносни последствия. Когато малко след единайсет седнаха в бара за второто си питие, Ескаланте настоя:

— Дотук бяхме, окей?

Кинък го погледна.

— Какво означава това, по дяволите? Наех те за цялата вечер и възнамерявам да залагам с часове.

— Нямам време. Виж, трябва да отида на едно място и ти гарантирам, че в казиното няма кой да те обере. Точно пред входа чакат таксита, които само за трийсет секунди ще те отведат обратно в твоя хотел, където ще бъдеш в безопасност. Чао, Кинък — сбогува се Ник, стана и напусна бара.

След няколко минути се озова в колата си и потегли бясно към Честнът стрийт 1108. Разтропа се по вратата и закрещя, докато Холи не отвори и го покани да влезе.

— През целия ден ме наричаше лъжец и беше права, но сега и аз ще започна да те наричам лъжкиня и също ще бъда прав, нали? Онзи, който прилича на Сталоун, се казва Дани де Марко и е отседнал в „Крез“, стая 3506.

— Никога не си ме подвеждал.

— Много пъти съм те подвеждал. Лека нощ, Холи — каза Ник и тръгна към вратата.

— Почакай.

— Защо?

— Господи, не се сърди, поне изчакай да го запиша.

— Запиши го.

Тя взе лист и молив.

— Знаеш ли как се пише по букви?

— Не.

— 3506 ли каза?

— Точно така. Лека нощ, Холи.

— Та ти току-що дойде, Мекс.

— Успех в съдебния процес.

— Защо се преструваш на толкова ядосан?

— Лъжкиня.

— Не съм.

— Въобще не си имала намерение да съдиш тоя кучи син, нали скъпа?

— Точно това ще направя.

— Да бе…

— Ще видиш… Човек, който постъпва като него, унижава другите, опозорява ги, не може да се разхожда на свобода.

— Няма да ти помагам повече. Не помагам на лъжци.

— Престани да ме наричаш така, Мекс!

— А ти престани да лъжеш тогава. — Той сложи широките си длани на раменете й и започна да ги стиска. — Кажи ми истината.

— Аз съм…

— Лъжкиня, но ще те накарам да престанеш, ако обещая да ти помогна при условие, че спреш да лъжеш…

— Наистина ли? Ще ми помогнеш ли?

— Кажи ми истината и ще видим.

— Нуждая се от помощта ти…

— Каква точно помощ? Да ти намеря добър адвокат за прословутото дело?

— Не.

— Какво тогава? Как мога да ти помогна?

— Ти знаеш…

— Кажи ми…

— Нуждая се от теб…

— За какво?

— За това, което можеш…

— Значи излъга, че ще го съдиш, призна си…

— Ще призная всичко, което пожелаеш, ако обещаеш да ми помогнеш. Защо мислиш, че ти се обадих? Никой друг не може да го направи…

— И да умре…

— Те са само трима…

— И тримата са въоръжени!

— Трябва да го направиш! Трябва да отидеш там, да ги пребиеш и да ми дадеш възможност…

— За какво?

— … да му отрежа топките.

— А делото?

— Беше измислица.

— А ако ме убие?

— Ще страдам за теб…

— Ти си златното момиче, което познавам…

— Искам Де Марко да преживее същото, искам отмъщение, Мекс…

— Бива ме да отмъщавам…

— Ще ми помогнеш ли тогава? Ще ми помогнеш ли да му отрежа топките?

— Винаги съм си падал по кръстоносните походи — въздъхна Ник Ескаланте.

Бележки

[1] Уилям Клод Дюкънфилд (1879–1946) — популярен комедиен актьор от немите филми. — Б.пр. ↑

[2] Рай за героите в скандинавската митология. — Б.пр. ↑

[3] Популярен холивудски актьор от 40-те и 50-те години. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Голдман Остри оръжия (3)

Метаданни

Данни

Остри оръжия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаЕдин живот в деня на Ник Ескаланте

Уилям Голдман
Остри оръжия (3)

Трета глава
Един живот в деня на Ник Ескаланте