Уилям Голдман
Остри оръжия (2)

Втора глава
Д. Д. преди зазоряване

Веднага след като влезе в празното помещение и видя едрия мексиканец седнал край бара, Д. Д. изпита почти непознато за нея чувство — страх.

Не знаеше защо. Не бе сигурна дали е мексиканец или не, освен че имаше същия поглед на убиец, както Панчо Гонзалес, когато наближаваше четирийсет години. Нейният старец бе луд по Гонзалес — „най-великият човек, удрял някога топка“ — и веднъж я заведе на някакъв скапан мач. Но по средата на срещата Гонзалес замахна лошо, изгуби точка и… и сърцето на Д. Д. спря.

Защото той впери поглед в земята, Гонзалес де, впери поглед в опротивялата му земя, вдигна ракетата високо над главата си като секира и застана за миг…

И в този миг Д. Д. — омагьосана от мрачната сила на ръката му, от блесналите му очи и от изражението му, което сякаш казваше на всички жени: „Мога да имам, която си пожелая от вас, и двамата го знаем много добре“ — в този миг на застинала ярост, Д. Д. бе абсолютно убедена, че ако Гонзалес бе решил да удари земята с ракетата си, то земята не би могла да стори нищо друго, освен да се разцепи раболепно пред превъзхождащата я сила.

В този ден, на корта, Гонзалес се овладя и се върна на мястото си за следващия сервиз. Без значение дали печелеше или губеше, за седналата на трибуните Д. Д. Гонзалес винаги си остана застинал в онзи миг с високо вдигната в ръка ракета; крал, изпаднал в студена ярост.

Сега, в бара, онзи, който приличаше на Панчо Гонзалес, я наблюдаваше в огледалото и вероятно се усмихваше, бе тъмно, те седяха далеч един от друг и Д. Д. не можеше да бъде сигурна.

След миг той се завъртя на стола си и вече нямаше никакво съмнение. Д. Д. погледна часовника си: 3:55.

Мексиканецът продължаваше да я наблюдава.

Д. Д. се взря навън в нощта, като се чудеше дали не е по-добре да почака в колата, вместо в тази долнопробна дупка, но нямаше смисъл. Озгуд Пърси си имаше недостатъци, но едно бе сигурно — на него можеше да се разчита. След като бе казал, че ще се срещнат в четири, тя трябваше да издържи само пет минути, а Д. Д. бе едро момиче. Доста едро момиче.

Особено там, където мексиканецът се бе зазяпал. Гърдите й започнаха да растат още на единайсет години. Не можеше да ги направи малки, Божа работа.

Не, не съвсем. Обличаше се така, че мъжете да я забелязват. Отначало й доставяше удоволствие да наблюдава как я гледат, опитвайки се да останат незабелязани. Забавляваха я погледите, които жените хвърляха на мъжете си, докато те я гледаха.

Но сега… Защо се бе облякла, така, с бял пуловер, пъхнат в тясната пола и широк черен колан, който подчертаваше талията й? Исусе, това беше тъпо, не бе необходимо да привлича вниманието на Озгуд Пърси той и без друго й обръщаше прекалено много внимание. Ето защо, заради този така наречен „най-важен разговор в живота им“, той избра тази дупка. В града не можеха да се усамотят на обществено място, а на местата, където можеха да бъдат сами — неговият или нейният апартамент (само видът на жилището й го вбесяваше), той не бе в състояние да говори за друго, освен за любовта си и не бе в състояние да прави нещо друго, освен да я натиска. Тя или го отблъскваше или се предаваше, в зависимост от това колко уморена бе след изтощителното разнасяне на напитки в „Голдън нъгит“.

Стана три часа и петдесет и шест минути. Д. Д. отиде до далечния край на бара, повика стария барман, който дремеше, поръча си диетична пепси-кола, плати и я отнесе в най-далечното сепаре, в най-закътания ъгъл на заведението и седна тежко.

3:59. Мили Боже, Озгуд Пърси! Какво ли щеше да му отговори?

Можеше да изрежда достойнствата му до побъркване. Толкова честен, почтен, добросъвестен, смел, благоприличен, почтителен.

И освен това я обожаваше.

Не чак толкова.

Не беше грозен. Нито пък грозноват. Беше висок един и седемдесет и осем. С два-три сантиметра повече от нея. Тежеше точно седемдесет килограма. Никога не бе наддавал или отслабвал с повече от половин килограм, не би позволил да стане.

Умен. Донякъде и забавен. Не колкото някой комик, но ако хората около него бяха в добро настроение, от време на време пускаше страхотни лафове и можеше да оцени майтапа, което бе в негов плюс.

Кариерата му се развиваше добре в посока право нагоре — именно проклетата му кариера бе причината за този „най-важен разговор в живота им“, моментът, който наближаваше.

В четири часа и една минута Д. Д. отпи от диетичната пепси. Човек като всички останали, минута не е нищо. Но за Озгуд Пърси бе необичайно да закъснява.

Тогава Д. Д. осъзна, че дори когато бе сама и мислеше за него, тя го наричаше, Озгуд Пърси. Не Оз или Ози. Нито пък Гуди или Пърс. Не, цялото име.

Цялото ужасно име.

Цялото ужасно официално име.

С две думи, той бе най-свестният мъж, когото някога бе срещала, най-достойното човешко същество, което някога я бе обичало и при това не бе грозен, но, разбира се, че не бе супермен, когато я чукаше. Не че не го биваше, просто можеше да измисли някоя рецепта, докато той се изхлузваше от нея.

Просто беше прекалено официален. Никога не губеше самообладание, въпреки че се държеше диво, не се вълнуваше, не я вълнуваше… бе твърде самосъзнателен.

Вероятно причината бе в проклетата му перука. Единственият недостатък, по-голям от името Озгуд Пърси. Непрекъснато я докосваше и се уверяваше, че е на мястото си от последната проверка насам — може да е било от преди десет секунди или още по-малко.

Беше хубава перука. Черна и къса. Скъпа перука.

Пасваше идеално. Ако я оставеше на мира, никой нямаше да забележи, че носи перука.

Но той не можеше да я остави на мира. Не можеше.

Д. Д. си спомни ужасния половин час към края на първия месец откакто започнаха да излизат, когато той й призна с влажни тъжни очи, в случай, че още не се е досетила, че не е толкова млад колкото изглежда, че е на трийсет и осем, но причината е… причината е, че между тях не трябва да има тайни.

— Отрепка! — искаше да изкрещи Д. Д. — Проклетото ти теме е гладко като яйце. — Разбира се, не го направи, не каза нищо. — Щеше да го нарани, а той я обичаше толкова много. Бе я забелязал още през първата й вечер във Вегас, когато тя не бе решила още дали да остане и се разхождаше из „Сизърс“, където той беше шеф на зала в казиното. Попита я дали може да се срещнат по-късно. Беше влиятелен човек. Тя отговори „Да“. Сетне я попита дали си има работа. Тя отговори „Не“. Намери й. В центъра на града, в „Голдън нъгит“, където да сервира на комарджиите.

Дължеше му толкова много, че когато най-накрая той си призна: „Косата ми…, Д. Д. е истинска, но само част от нея; по-добре да ти го кажа още сега“, тя не се преструваше. „Не ми пука, важното е, че ти си истински, ето какво ме интересува.“ Невинните лъжи могат да те забъркат в големи неприятности, и си е самата истина.

Четири и пет.

Д. Д. се огледа разтревожена, объркана и вече уплашена, защото зад гърба й се приближаваше мексиканецът. Беше пиян, но полагаше сериозни усилия да го скрие. Тя се обърна към масата си. Беше висок — около метър и деветдесет, както бе предположила, едър, почти сто килограма, със силни ръце и мускулести рамене. „Вероятно е и доста надарен“, реши Д. Д. Неприятно й бе, че през ума й мина подобна мисъл, на какво, по дяволите, можеш да направиш, когато си на трийсет и пет, привлекателна си, с три неуспешни брака, винаги с расови жребци.

— Не можеш да ме заблудиш — каза той, когато застана до сепарето й.

Д. Д. впери поглед в диетичната си пепси-кола и не отвърна нищо. Той не говореше като останалите отрепки на юг от границата. Тя не откри и следа от акцент. Разбира се, че се бе насмукал, но го прикриваше умело. Докато си седеше мълчаливо, Д. Д. съжали, че е избрала да седне на толкова отдалечена маса. По-близо до бармана щеше да бъде за предпочитане. Барманът беше стар, но поне телефонът бе до него и можеше да повика помощ в случай на неприятности.

Тя погледна мъжа, който приличаше на Панчо Гонзалес на младини, и сведе очи с нараснало безпокойство.

Защото я очакваха неприятности. Той ги търсеше, тя не се съмняваше. Беше сигурна, и как не, след трима съпрузи, чиято представа за забавление бе да набият някого. Затова изпита страх, когато влезе в заведението — насилието витаеше във въздуха.

— Не можеш да ме заблудиш — повтори той. В ръката си държеше чаша, пълна с тъмна течност. — Изглежда обичаш да се забавляваш?

Осем минути закъснение; „Идвай, Озгуд Пърси, моля те!“

— В мига, в който се появи, си рекох: ето едно момиче, което обича да се забавлява.

— В момента се забавлявам — отвърна Д. Д.

— С диетична пепси? — попита той и остави чашата, която държеше на масата пред нея. — Виж, помолих бармана да ми налее едно от същото, което пиеш, за да мога да те почерпя. Реших, че е „Севън енд севън“. Когато ми даде безалкохолно… — той сви едрите си рамене, — останах изненадан, разбираш ли какво искам да кажа? — Той погледна грозния пепелник: — И не пушиш?

Д. Д. поклати отрицателно глава.

— Никакви пороци, а?

— Имам достатъчно пороци, просто не пия и не пуша — отговори Д. Д., докато вътрешно се укоряваше: „Луда ли си? Да не си се побъркала? Престани да разговаряш с този тип, преди да си е направил погрешни изводи“. Не. Той вече бе стигнал до погрешен извод. Тя беше длъжна да спре да го окуражава.

Той пристъпи към масата и започна да движи леко таза си напред-назад, напред-назад.

— Я да чуем за пороците — подкани я мексиканецът и се усмихна.

— Вижте какво, господине, чакам приятеля си, който закъснява, така че благодаря за питието и за всичко останало, но, моля Ви, за мен е важно да остана сама — трябва да обмисля нещо много важно.

— О, не съм искал да Ви преча — отвърна той като сдържаше усмивката си. — Само ми кажете името си и аз ще изчезна завинаги. Трябва да свържа лицето Ви с някакво име. Ще ми трябва името Ви, когато си мисля как се разхождате в този бял пуловер. Вие сте пищна дама и аз се обзалагам, че знам пороците Ви.

— Д. Д.

— Името ти, казах, а не шибаните инициали. — Той закри уста с едрата си длан в израз на престорено неудобство. — Извинявай, вероятно не псуваш.

— Това е името ми. По документ. Така е.

— Глупаво е.

— Защото не познавате майка ми. Тя беше почитателка на Дорис Дей и била бременна с мен… — Д. Д. млъкна. Мексиканецът я бе уплашил толкова, че за малко да му каже истината. А тя бе, че майка й взела решението, след като гледала първия филм на Дорис Дей в края на четирийсетте. Ако признаеше това пред човек, който можеше да смята, той щеше да открие, че тя е на трийсет и пет, а не на двайсет и осем, както казваше.

— Гледала Дорис Дей в някакъв филм в средата на петдесетте — преди трийсетина години — и решила да ме кръсти така. Е, добре, сега знаеш всичко за името ми, така че, чао.

— Чао, Д. Д. — отвърна той и миг преди да се обърне, добави: — Знаеш ли к’во си мисля?

Д. Д. поклати глава.

— Мисля си, че двамата с теб няма да сгрешим… — След което се върна на бара.

Щом се увери, че ще остане незабелязана, Д. Д. хвърли поглед към отдалечаващата се фигура. Перко — тя го знаеше, — с походка като на Джон Уейн, с големи и бавни крачки и си въртеше задника.

Д. Д. погледна двете диетични пепси-коли. Поне беше сама (за момента, но кой знае кога този мексиканец ще започне да й досажда отново?). Д. Д. обмисли вариантите. Можеше да позвъни в „Сизърс“ и да помоли да я свържат с Озгуд Пърси. Лошото бе, че телефонът се намираше близо до Досадника Донесъл Колата, който седеше сам и пиеше. Той несъмнено щеше да реши, че тя се интересува от него, а не идва, за да телефонира. Другата възможност бе да седне в колата си на тъмния паркинг, което също не бе добра идея, защото мексиканецът щеше да я последва, тя бе сигурна.

Най-доброто, което можеше да стори, бе да напусне бара, да се качи в колата си и да се прибере вкъщи. Искаше да го направи, би го направила…

Само че Озгуд Пърси щеше да остане съкрушен, когато пристигнеше и откриеше, че тя си бе тръгнала, преди „най-важния разговор в живота им.“

Дали наистина беше толкова важен?

Да, трябваше да признае Д. Д., вероятно бе. Така е, по дяволите. Разговорът щеше да се върти около бъдещето, тяхното бъдеще, нейното и на Озгуд Пърси. Или, по-точно, дали щяха да имат общо бъдеще.

Всичко бе станало много бързо, едва за две седмици. Той беше шеф на залата с рулетките в „Сизърс“, отговаряше за всички рулетки и собствениците на казиното го бяха попитали дали е съгласен да поеме салона им в Атлантик Сити.

Но зад предложението им се криеше премълчаната истина: съвсем скоро, ако се справяше с работата си, а той щеше да се справи, тъй като я обожаваше, щяха да го назначат за шеф на смяна, което означаваше, че преди да навърши четирийсет, вече щеше да отговаря за всички хазартни игри по време на една от трите осемчасови смени в огромен хотел с казино. Кариерата му несъмнено се развиваше отлично.

Проблемът на Д. Д. бе, че Озгуд Пърси не се интересуваше от кариерата си и дори нямаше да замине за Атлантик Сити без нея.

Утре бе крайният срок, в който той трябваше да отговори с „да“ или „не“. Тази вечер бе крайният срок, в който тя трябваше да му отговори с „да“ или „не“.

Озгуд Пърси бе наясно, винаги е бил наясно. Оставането му във Вегас щеше да го съсипе. Вероятно пак щеше да се изкачи на върха. Но това със сигурност щеше да му отнеме много повече време, може би години, но майната му на времето, ако нямаше да го прекара с нея.

През целия си живот Д. Д. никога не се бе влюбвала толкова силно в мъж, както сега. Докато й се бе случвало преди, тя бе наблюдавала резултата с интерес. Но сега, въпреки че нямаше никакво отношение към садомазохизма, намираше за толкова очарователно да има около себе си мъж, който да й робува. Поне този път.

Тя харесваше Озгуд Пърси. Наистина, наистина! Но, за Бога, Атлантик Сити се намираше в Ню Джърси, което означаваше сняг и зима, а тя бе дете на юга, родено и отраснало в Сан Диего, което прекарваше ваканциите си на Хаваите. Двама от съпрузите й бяха от Хаваите. Тя бе планирала живота си така, че максимално да избягва студа.

Но в случая не ставаше въпрос само за климата, защото зад предложението на Озгуд Пърси да се премести с него, се криеше мълчалива покана да се премести при него. Тя знаеше какво ще последва…

Не пропускай шанса си: любов…

А след любовта?

Заставаш на края на пропастта: брак…

А ужасната истина?

Д. Д. не бе сигурна какъв ще бъде нейният отговор. Във Вегас бе животът, във Вегас бе топло, но във Вегас си скъсваше задника от бачкане в „Голдън нъгит“. А обидите, подмятанията и всичко останало, което търпеше от сганта, събрала се на Фримонт стрийт.

В Атлантик Сити вероятно също щеше да има живот, но определено щеше да има и студове. Но нямаше да й се налага да работи. Озгуд Пърси го бе заявил недвусмислено. Това щеше да бъде ново начало. Тя щеше да обзаведе жилището, което щяха да наемат в какъвто стил пожелаеше и след като той станеше шеф на смяна, щеше да разполага с власт. Бе поел по пътя към големия успех, а и пътуването с него щеше да бъде нещо невероятно; след трима съпрузи, чието имущество, събрано накуп, в най-добрите им години не правеше трийсет хиляди долара. Провалил се футболист, учител по плуване и културист, който се занимаваше с амбулантна търговия на витамини, когато не се оглеждаше в огледалото. (Първият беше съседът й от близката улица в Сан Диего, другите двама бяха хавайските й придобивки).

„Божичко — зачуди се Д. Д; — дали да хвърля монета, за да реша бъдещето си? Ези, оставам тук, тура — заминавам за Джърси?“ Какво щеше да отговори, какво, по дяволите, щяха да промълвят устните й, когато Озгуд Пърси седнеше срещу нея и я погледнеше с цялата си любов, изписана на лицето му, под черния парцал на главата му, който той постоянно подбутваше с пръст.

— Той сигурно ще има… има всички задници, които пожелае.

Д. Д. премигна, напълно объркана.

Мексиканецът се бе върнал, още по-пиян от преди, и стоеше до масата със сведен поглед.

— Сигурно ти е вързал тенекия… Не искам да те обидя, разбираш ли? Но щом тоя твой „приятел“ постъпва така с теб… и те кара да „обмисляш нещо много важно“, сигурно си има цял куп мадами, дето го чакат. Ако, разбира се, „той“ съществува и не ме лъготиш, ’щото вече е четири и половина.

Четири и половина! Д. Д. не повярва на часовника си. Но повярва на гнева, излъчван от черните очи на пияния. Постъпи така, както постъпваше винаги когато бе силно уплашена: престори се на безстрашна.

Той съществува и ще дойде, не е необходимо да те лъжа, ясно ли е?

Но мексиканецът не се оттегли уплашен.

— Да потанцуваме.

— Какво?!

Той протегна широката си длан.

— ’айде, само ние двамата.

Д. Д. поклати глава.

— Тук не се танцува… не е позволено.

— Бутнах няколко долара на стария боклук, така че да не го е грижа какво правим. Ще пусна на джубокса каквото пожелаеш.

Д. Д. не му отговори.

— „Стоунс“? Харесваш ли „Стоунс“?

Мълчание.

— Трябва да харесваш нещо, за Бога!

Тя прошепна:

— Манилов…

— Добре, ще пусна Манилов.

— Не искам да танцувам, наистина не искам. Не съм в настроение. Моля те.

— Може би по-късно ще бъдеш в настроение.

Мълчание.

— Отговори ми!

— Може би по-късно.

— „По-късно“ ще е нашата парола, разбираш ли?

— Добре, добре, разбрахме се отвърна Д. Д., без да я е грижа какво казва, защото след като мексиканецът си тръгна, тя видя на паркинга да влиза една кола, която спря до нейната. След секунди Озгуд Пърси влезе забързано в бара. В този миг, с перуката и с всичко останало, той много приличаше на съдържател на заведение.

Озгуд спря на прага, откри я с поглед и се втурна към сепарето й, повтаряйки „Извинявай, извинявай, извинявай, беше истински кошмар“. Седна срещу нея и я хвана за ръка.

— Да се махаме оттук — помоли Д. Д.

— Дорис, току-що пристигам — отвърна Озгуд Пърси. Сините му очи я гледаха изненадано.

„Защо непрекъснато забравям за сините му очи?“, запита се Д. Д. Винаги си е падала по синьото. Само един от тримата й съпрузи бе имал сини очи, единственият, за когото Озгуд Пърси знаеше. Казала му бе, че са се развели; защо да изпада в подробности?

А как понякога я наричаше Дорис. Никой друг не го бе правил и това й харесваше. Защо непрекъснато го забравяше?

— Има един пиян, който ме закачаше. Да тръгваме и да се приберем в моя апартамент, преди да се е случило нещо.

— Аз съм тук и няма да се случи нищо. Моля те, не забравяй, защо сме тук — не искам да те свалям или да изливам чувствата си към теб — искам да разговаряме разумно, като зрели хора, без да се разсейваме, окей?

Тя се поколеба, но кимна.

— Чувствам се по-добре, когато ти си тук.

— Поласкан съм да го чуя, и ако това беше вярно по принцип, всичко щеше да е наред, но подозирам, че имаш предвид „чувствам се по-добре, когато ти си тук точно сега“, тъй като ти си красива жена, седяла си сама и някакъв пияница те е уплашил.

— Прекалено умен си за мен. Не го отричай.

— Първо, не искам да се отклоняваме от темата. Не съм прекалено умен за теб и да оставим този въпрос, защото не затова искахме да се срещнем тук. Второ, нямаше да решиш, че съм прекалено умен, ако знаеше причината за закъснението ми.

— Кажи ми.

— Отново се опитваш да отклониш темата, Дорис, моля те.

— Съвсем накратко и ще поговорим. Обещавам. Не е в стила ти да закъснееш дори секунда, да не говорим за половин час. Така че, дължиш ми някакво обяснение.

Озгуд Пърси се облегна и скръсти фините си ръце с безупречен маникюр.

— Двама саудитци — принцове, предполагам, — млади, тъпи и пияни изгубиха над двеста и петдесет хиляди в очакване на двойна нула. Нямаш представа как пилееха парите си, не че за тях имаше някакво значение, те са толкова богати. Забавляваха се, докато дойде време да застъпи следващата смяна и повярвай ми, аз вече си мислех за теб, когато те изведнъж се ядосаха, заявиха, че са били измамени, че всички сме били замесени и настояха да се срещнат с управителя на казиното. Така че отидохме в кабинета му, и тъй като аз бях отговорен, той ме помоли да му обясня случая. Бях много обезпокоен, че закъснявам за срещата ни и не можах да се справя — говорих несвързано като някой училищен нехранимайко, който се опитва да обясни защо не си е написал домашното. Накрая всичко се изясни, но ни отне известно време. Ето защо…

— Вече е „по-късно“ — обади се едрият мексиканец и се насочи към сепарето с пиянската си походка.

От джубокса се разнесе гласът на Бари Манилов: „Аз пиша песните.“

Озгуд Пърси вдигна поглед към далеч по-едрия от него мъж, пое дълбоко дъх и каза:

— Разговаряме.

— Това е нашата парола, скапаняк — отвърна мексиканецът и протегна ръка към Д. Д. — Манилов, както пожела.

Озгуд Пърси погледна Д. Д. и зачака.

— Казах му го, само за да се отърва от него. Отговорих му, че може би по-късно ще потанцуваме, исках да го разкарам.

— Всичко наред ли е? — попита Озгуд Пърси, вдигнал поглед към мексиканеца.

Пияният изглеждаше объркан за момент.

— Всичко наред ли е? Момичето каза „да“, тя иска да танцува с мен. Появяваш се ти, караш я да промени решението си и ме питаш дали всичко е наред? Ти луд ли си, бе? Нищо не е наред! — Той хвана Д. Д. за китката и я задърпа: — ’айде, идвай!

Д. Д. употреби цялата си сила и се освободи.

Мексиканецът отстъпи няколко крачки, преди да възвърне равновесието си. Усмихна се на Д. Д.

— Силна си — похвали я той. — Един плюс за теб. Харесва ми, когато жените се правят на силни в началото, ’щото като свърша с тях, те са много слаби. Мислиш ли, че това ще ти хареса, Д. Д?

— Той знае името ти? — учуди се Озгуд Пърси.

— Вече ти обясних, че трябваше да се отърва от него.

— Какво още си му казала, докато аз се ядосвах заради някакъв саудитски боклук?

Мексиканецът се върна до масата.

— Много неща — как непрекъснато хленчиш и не можеш да го вдигнеш. Каза ми достатъчно, нали, Д. Д?

— О, по дяволите! — изруга Д. Д. и поклати глава.

Озгуд Пърси се протегна и я потупа по ръката. Сетне погледна мургавия пияница.

— Времето ти изтече, ние трябва да си говорим, така че довиждане.

Мексиканецът се ухили и пристъпи към сепарето.

Озгуд Пърси впери поглед в по-едрия мъж.

— Не мисля, че искаш да ме ядосаш — рече той.

Д. Д. ги наблюдаваше. Ако не познаваше Озгуд Пърси, щеше приеме суровото му изражение за чиста монета. Но тя го познаваше и в гласа му, без значение колко се опитваше да го прикрие, звучеше леко колебание. Тя го долови: дрезгавият глас, страхът.

— Не ме интересува какви игрички ще играете вие двамата. Аз си тръгвам — заяви тя и понечи да стане.

— Не мисля така — отвърна мексиканецът и я бутна обратно в сепарето. — „По-късно“ наближи, ти и аз, и Манилов.

— Докосна я два пъти — обади се Озгуд Пърси. — Предупреждавам те. Не го прави отново. Ясно ли е?

Мексиканецът вдигна ръце на нивото на раменете, с дланите напред.

— Няма да я докосвам, докато тя не ме помоли. — Той смигна на Д. Д. — Но имам един въпрос?

Озгуд Пърси зачака.

— Искам да разбера нещо… — започна мексиканецът. След което изкрещя: — Мога ли да докосна теб?

Произнасяйки тези думи, той протегна огромната си ръка, стовари я внезапно върху главата на Озгуд Пърси и дръпна перуката.

Стана толкова бързо, толкова неочаквано, че Д. Д. нямаше време да отмести поглед. Тя видя как Озгуд Пърси моментално почервеня, премигна и сведе поглед. Д. Д. не можа да се сдържи, думите й се изплъзнаха от устата и тя тъжно промълви:

— О, Озгуд!

Нищо осъдително, единствено по тона й проличаваше, че е седнала срещу прекалено издокаран, дребен мъж, който не може да спре да се изчервява — и в момента въобще не прилича на съдържател.

Мексиканецът отстъпи назад от сепарето към правоъгълните дървени маси и размахваше перуката. Изглеждаше много щастлив и повтаряше: „Е-е-е-е“, като малките деца, когато си играят.

Озгуд Пърси се изправи — лицето му все още бе червено — и се насочи към другия мъж.

— Дай ми я.

— Ела и си я вземи — отвърна мексиканецът и отстъпи назад.

— Моя е и аз си я искам.

— Ето тук е — каза мексиканецът и я размаха над главата си, сетне я протегна и разтърси.

— Дали не хапе? — попита той и се разсмя гръмогласно.

— Внимавай какво правиш — предупреди го Озгуд Пърси и пристъпи бързо към него.

Мексиканецът мина зад една от масите и, когато Озгуд Пърси скочи към него, той вече се намираше на два метра разстояние и продължаваше да се смее.

Д. Д. гледаше смаяна и двамата, отстрани изглеждаше така, сякаш възрастен мъж се готви да се сбие с добре облечено момче.

Мексиканецът се криеше зад масите, размахваше перуката и се смееше подигравателно, когато избегнеше опитите на Озгуд Пърси да го достигне. Озгуд Пърси изглеждаше скован в сравнение с пиянските движения на мургавия мъж.

Изведнъж и двамата спряха като застинали от двете страни на една маса. Мексиканецът протегна перуката достатъчно близо, така че Пърси да я вземе. Той направи опит да я сграбчи, но отново бе прекалено бавен и ръката му увисна във въздуха, а едрият мъж отстъпи назад, полагайки огромни усилия да спре смеха си.

Д. Д. видя приятелят й да хвърля бърз поглед към нея. Лицето му все още бе червено, но изглежда той събираше сили за по-голямо усилие, може би решително. Д. Д. излезе от сепарето и се затича към него, защото единствената причина Озгуд Пърси да е все още цял-целеничък, бе повратливостта на мексиканеца. Двамата не бяха заставали достатъчно близо, че да се сбият, и когато стигна до масите, Д. Д. извика рязко името на приятеля си. Той я погледна и това й даде време да стигне до него, да го хване за ръцете и да му каже:

— Моля те, моля те, да си тръгваме.

Озгуд Пърси я изгледа, преди да отговори.

— Тя струва много пари, специална е.

— Майната им на парите, Озгуд!

— Озгуд? — попита гигантът. — Озз-гуд? Никой не се казва Оззззз-гуд.

Д. Д. пристъпи и прошепна:

— Той не иска перуката, той е просто един хулиган. Остави го, ще му омръзне. Така разсъждават хулиганите, само търсят повод за кавга.

Озгуд Пърси се поколеба.

Д. Д. не искаше да го обърква повече, затова тихо прошепна в ухото му:

— Страх ме е, моля те, помисли малко и за мен, а? Искам да си тръгна, Озгуд, моля те.

Озгуд Пърси се съгласи.

— В такъв случай… — въздъхна той дълбоко, хвана я за ръка и я повлече към далечната врата на празния бар.

— По-бързо, а? — каза му Д. Д. — Уплашена съм до смърт.

Те ускориха крачка, отдалечиха се бързо от масите й минаха покрай стария барман, който седеше и наблюдаваше отстъплението им.

— Не се бой — успокои я Озгуд Пърси и стисна ръката й.

— Не мога да не се страхувам от него — отвърна Д. Д. и погледна назад към едрия мексиканец, който ги гледаше как си тръгват.

— Можех да се справя с него — отбеляза Озгуд Пърси.

— Зная — бързо се съгласи Д. Д.

— Не искам да се хваля, но се бия много добре.

— Разбира се, при твоята работа това е задължително.

— Точно така. Когато тръгнеш от Фримонт стрийт, трябва да използваш юмруците си, ако искаш да оцелееш.

Д. Д. бутна силно стъклената врата. Тя се отвори, двамата се озоваха навън и тръгнаха към колите си. Нейната бе малък и евтин „Шевролет“, купен на старо, докато той караше английски автомобил — „Роувър“ — не защото бе шикозен, а по-скоро защото бе много надежден.

Вървяха мълчаливо в студената нощ. Колите им бяха на десет метра пред тях, а входът на бара на десет метра зад тях. „По средата сме“, каза си Д. Д., но нямаше желание да се замисля по средата на какво. Хвърли поглед към Озгуд Пърси, който прокарваше дясната си ръка по плешивото си теме. Изглежда не успяваше да контролира този неволен жест.

— Мразя едрите типове, които мислят, че проклетият свят е техен — извика Озгуд Пърси. — Трябваше да го пребия. По дяволите!

Той се закова на място и погледна намръщено към залязващата луна.

Д. Д. чакаше и го наблюдаваше. Беше облечен в дрехите си от казиното: връзка с безукорен възел, бяла риза, тъмно сако, тъмни спортни панталони. Неговото галене по голия череп вече я изнервяше и тя хвана ръцете му и поднесе лакираните му нокти към устните си.

— В моята работа най-добре е да си джентълмен, но понякога е много трудно да бъдеш такъв, Дорис. У всекиго има по нещо животинско.

— О, абсолютно.

— Един въпрос: тръгва ти се не по-малко, отколкото на мен, нали?

— О, стига — отвърна Д. Д. и отново пое към колите. — Как можеш да ме питаш, след като аз те накарах да си тръгнеш?

— Питам те, защото във въпроса ми може би има зрънце истина.

— Сигурно си пипнал някакъв саудитски вирус или нещо подобно, щом приказваш такива глупости.

— Ядосан съм, Дорис — имам ужасен нрав. Старая се да не ме виждаш в такава светлина. Смяташ ме за джентълмен, защото така искам аз, но част от мен е съвсем близо до джунглата, вярваш ли, че…

Той спря внезапно, защото чу нещо зад гърба си. Двамата се обърнаха. Мексиканецът бе отворил рязко вратата на бара и пристъпваше в нощта. Беше облечен в прилепнала към тялото риза, тесни джинси и ботуши.

Д. Д. погледна Озгуд Пърси, видя го да примигва. Тя все още държеше ръцете му и усети как те започват да треперят.

— Изпрати ме до колата ми — помоли го тя.

— Разбира се — отговори той. — Ще направя каквото ми пожелаеш.

Зад тях гласът на мексиканеца проряза мрака.

— О-о, Оззи. Оззи-Уоззи — повтаряше напевно той.

Тогава закрачиха бързо към колите си. Д. Д. извади ключовете си, отключи шофьорската врата на своя шевролет и изчака Озгуд да я отвори, за да седне вътре.

През това време мексиканецът непрекъснато повтаряше „Оззи-Уоззи“.

— По дяволите, стига толкова! — ядоса се Озгуд Пърси.

— Просто се опитвам да привлека вниманието й — усмихна се мексиканецът и протегна ръката, в която държеше перуката. — Не ми трябва, Ози-Уози, не знам какво да я правя. Хайде, твоя е — изсмя се той и размаха перуката в мрака.

Озгуд Пърси впери поглед в Д. Д.

— Да тръгваме, а? — попита го тя.

Той се насочи към другия мъж. Бавно.

— Озгуд, за Бога! — извика Д. Д.

— О, Д. Д. — извика мексиканецът, — можехме да си прекараме чудесно. — Замълча за миг, сетне продължи: — Може би все пак ще го направим, стига Ози-Уози да няма нещо против. Имаш ли нещо против?

Озгуд не отвърна нищо, просто продължи с колеблива стъпка към по-едрия мъж.

— Много си делови — каза мексиканецът. — Не искаш да си побъбрим, а Ози?

Деляха ги около три метра. Озгуд Пърси спря. Пристъпи напред с по-малка крачка. Два метра и половина. Мексиканецът размаха перуката. Усмихна се на Д. Д. и каза с престорено тънък глас:

— Браво, Ози, ела да си я вземеш.

Метър и половина.

Д. Д. седеше зад волана и наблюдаваше как Озгуд протяга дясната си ръка към перуката. Беше толкова близо, пръстите му достигаха на около педя от нея. Оставаха десетина сантиметра, когато перуката се изплъзна от ръката на мексиканеца и падна на земята.

Озгуд Пърди се втренчи в нея:

— Отдръпни се.

— Защо?

— Просто се отдръпни.

— Веднага щом ми обясниш защо, Ози.

— Да го наречем съображения за сигурност.

Мексиканецът ахна подигравателно.

— Не ми вярваш? След всичко, което се случи между нас? Наистина ли смяташ, че ще се опитам да ти извъртя някой номер?

— Всичко е възможно.

— Ози, нека ти съобщя нещо: няма смисъл да ти въртя номера. — Извърна се, погледна към Д. Д., която седеше вцепенена зад волана, и извика: — Д. Д. не се намесвай, прибери се в колата.

Озгуд Пърси се извърна към нея, като обърна гръб на мексиканеца. Д. Д. изкрещя, но нямаше нужда.

Защото мексиканецът не се помръдна. Стоеше си усмихнат, докато Озгуд Пърси отново го погледна.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита мексиканецът. — Нямам нужда да въртя номера на педераст като теб…

Преди още да довърши изречението си, той пристъпи към Озгуд Пърси и замахна с огромния си юмрук към лицето му.

Объркана и невярваща на очите си, Д. Д. видя как приятелят й се наведе рязко и отстъпи бързо назад. Още по-бързо пристъпи напред и заби десния си юмрук в стомаха на мексиканеца. Едрият мъж изгуби равновесие и залитна към Д. Д., която седеше в колата. Преди мексиканецът да се опомни, Озгуд Пърси се нахвърли върху него и го обсипа с канонада от удари, които го повалиха на земята. Там той се запревива, останал без дъх и притиснал стомаха си с ръце.

Със свити юмруци, Озгуд Пърси пристъпи към поваления пияница, близо, но не прекалено и започна да обикаля около него в изчакване.

— Озгуд? — промълви Д. Д. когато се съвзе.

— Млъкни! — нареди й Озгуд Пърси.

— Но…

— Затвори си проклетата уста, Дорис — заповяда й той с тон, който никога не й бе държал. — Няма да си тръгнем докато не приключим. — После подритна мексиканеца. — Но не ти ще решиш кога.

Мексиканецът седна замаян и каза тихо.

— Съжалявам, когато пия се забравям. Обичам да се забавлявам понякога… само че понякога това, което е забавно за мен, не е забавно на останалите. Наистина съжалявам. Край. — Той протегна дясната си ръка. — Помогни ми да стана, а?

Д. Д. знаеше, че това е уловка, но Озгуд Пърси бе такъв наивник, че не се усети. Преди тя да успее да го спре, той протегна ръка на мексиканеца, хвана го и му помогна да се изправи.

И тогава му падна в ръцете. В мечешка прегръдка мексиканецът обхвана слабото тяло на по-дребния мъж, повдигна го на трийсетина сантиметра от земята и извика:

— Задник, шибан задник!

Все още във въздуха, Озгуд Пърси се извърна наляво, сетне надясно, освободи се от хватката на гиганта и го нападна на свой ред. Нанесе удар с дясната си ръка в стомаха на мексиканеца и, когато той го пусна, за да се защити, Озгуд заби юмрука си в лицето му. Мексиканецът отново вдигна ръце, но без никаква полза, защото Озгуд отново порази стомаха му. Едрият мъж се опита да отстъпи и да се измъкне от ударите, но противникът не му даде никакъв шанс. Д. Д. ги наблюдаваше как се бият между роувъра и шевролета. Мексиканецът се строполи с вик и тя излезе от колата, заслушана в гневните викове, които се разнасяха наоколо. Почуди се дали да се втурне към телефона в бара и да повика ченгетата или да заобиколи колата и да зарита мексиканеца, или да го наложи с чантата си, или може би да…

Но тя не направи нищо, просто остана на място.

Вцепенена. Засрамена.

Мексиканецът продължаваше да крещи:

— Ще те убия, малък гадняр.

Виковете му обаче заглъхваха, все по-тихо произнасяше „убия… убия…“ и накрая… накрая се чу притъпения звук от още няколко удара, но по-бавни. След миг се разнесе стон и нечия глава се удари в паважа. А след това, след това… тишина.

Не, не точно тишина — защото тя долавяше в мрака отчаяното му дишане, — но той бе замлъкнал.

— Озгуд — прошепна Д. Д.

Никакъв отговор.

— Озгуд, добре ли си?

Д. Д. искаше да се втурне и да види дали всичко е наред, но се боеше да не би той да лежи проснат на земята и мексиканецът да я очаква с огромните си ръце.

— Озгуд, хайде.

Мексиканецът едва ли стоеше на краката си — не и след побоя, нанесен му от Озгуд. Озгуд беше прекалено бърз за него, трябва да го бе победил.

Защо тогава не й отговаряше?

Тя долови някакво движение в тъмното от другата страна на шевролета й. Движение и звук — кашляне, сякаш някой дереше гърлото си. Сетне видя две ръце на предния капак на шевролета.

Големи ръце.

Големи и червени, кървави.

„По дяволите“, промърмори на себе си Д. Д.

— Божичко, Озгуд, аз съм…

— Вече ти казах, Дорис, затвори си проклетата уста. Научи се да ме слушаш какво говоря. — Докато произнасяше тези думи с равен глас, той стоеше несигурно на краката си срещу нея. Лицето му бе червено. По ризата и вратовръзката му също имаше тъмни петна.

Огромните ръце се плъзнаха по капака на колата.

Озгуд се наведе, хвана ги и ги върна на мястото им. Отново се наведе, този път съвсем леко и пред погледа на Д. Д. се появи мексиканецът, когото Озгуд дърпаше за косата.

След косата тя видя лицето му. Или това, което можеше да се види — кръв бликаше от устните му, цялото му лице беше окървавено, кръв се стичаше дори от клепачите му. Озгуд продължи да го дърпа нагоре и когато мексиканецът се бе полуизправил, той блъсна напред едрото тяло и то падна върху капака на колата.

Озгуд Пърси остана неподвижен за миг, за да си поеме дъх. Накрая хвана грохналия гигант и го вдигна от колата.

— Е, свършихме ли? Чакам да ми отговориш. Трябва да ти съобщя следното: надявам се да искаш още, повярвай ми. Последните няколко минути ми доставиха истинско удоволствие. Мога да те бия цяла нощ.

Мексиканецът премигна отново и потри с ръка очите, за да избърше кръвта. Тя продължаваше да тече от устните му.

— Искам да ми отговориш — продължи Озгуд Пърси, отстъпи назад и сви юмруци в знак на готовност.

Д. Д. гледаше как мексиканецът се признава за победен. Напълно. Той отметна глава назад, вдигна ръце с разтворени длани и каза:

— Не прави нищо, моля те! По дяволите, остави ме!

Озгуд го попита тихо:

— Свършихме, нали?

— Божичко, остави ме, не искам да имам нищо общо с теб. Извинявай, извинявай.

Озгуд направи лъжливо движение с дясната си ръка.

Мексиканецът изпищя силно и залитна назад.

Озгуд го хвана и го изправи.

— Беше гадно да те плаша, така правят животните, а аз не се държа като тях, но го направих и знаеш ли защо?

Мексиканецът поклати глава.

— Не.

— Защото ти си животно и събуждаш животинското у мен, унижаваш хората както си искаш…

Мексиканецът го гледаше безизразно.

Озгуд отпусна ръцете му.

— Не разбираш за какво ти говоря, нали?

— Не.

Озгуд Пърси отстъпи назад и разтри очи. Промълви тихо:

— Мисля, че изпусна нещо, което ми принадлежи.

Мексиканецът продължи да го гледа и да трие кръвта от челото и очите си.

— Перуката ми, ако обичаш.

— О, да, веднага, съжалявам — отвърна мексиканецът и забърза към мястото, където я бе изпуснал, наведе се, не успя да я вземе, коленичи, вдигна я и с бързи крачки се върна при своя противник.

— Като нова е, не съм я повредил, виждаш ли? — протегна я той.

Озгуд я взе.

— Не си я повредил, но искаше да го направиш, искаше да ме унижиш.

Мексиканецът отстъпи крачка назад.

— Не, наистина…

— Не ме лъжи! Какво щеше да направиш, ако ме беше победил?

— Нищо, нищо… Кълна се, честна дума.

Озгуд отново сви юмруци.

— Може би щях да те обера.

— Ами нея? — Озгуд посочи Д. Д.

— Не знам.

— О, аз знам. Щеше да ме обереш и да изнасилиш жената, която обичам.

Последва пауза, преди мексиканецът да отговори.

— Не бих я наранил.

Озгуд Пърси сграбчи неприятеля и го блъсна силно в роувъра. Едрият мъж вдигна ръце, за да се защити и каза:

— Не ме удряй повече. Стига, нали ти донесох перуката както пожела? Аз не съм лош човек.

Озгуд Пърси погледна към Д. Д:

— И ти се страхуваше от него.

После се обърна към мексиканеца.

— Знаеш ли какво си ти? Един страхливец… и освен това имаш лош дъх.

Махна с ръка на мексиканеца да изчезва. Той се поколеба, но не за дълго. След минута вече тичаше неуверено, като се съвземаше полека, прекоси паркинга, сви зад ъгъла и изчезна.

Озгуд Пърси гледаше след него, без да помръдне.

Д. Д. заобиколи забързано колата, понечи да го прегърне, но спря. Кръвта по сакото, ризата и вратовръзката му все още не бе засъхнала, но не това я спря. По-скоро погледът му. Нима нещо го измъчваше? Защо изглеждаше тъжен, когато трябваше да танцува от щастие?

— Добре ли си?

Никаква реакция. Последва само кимване.

Д. Д. се поколеба, не знаеше какво да прави, но го хвана за ръцете. Кожата им бе одрана тук-там, но не бяха разранени. Поднесе ги към устните си и ги целуна нежно.

— Божичко, ти направи… — започна тя.

— Не искам да говоря за това.

— Не искаш да говориш? Как можеш да не говориш за това? Та ти преби тази гадна горила, Озгуд, такова нещо не се отминава с мълчание. Искам да кажа, по дяволите, колко мъже, джентълмени като теб, които се обличат добре и извършват умствен труд биха имали куража да си премерят силите с подобно чудовище? Да не говорим как го накара да моли…

— Той беше пиян, Дорис, разсъдъкът му бе размътен, в противен случай вероятно би ме размазал…

— Глупости, вярвам на очите си…

— Не желая да говорим повече, по дяволите. Разбираш ли?

— Не си го изкарвай на мен, Озгуд. — Тя не харесваше начина, по който я гледаше.

Тогава той омекна.

— Не си го изкарвам на теб. Просто… не така възнамерявах да премине вечерта. Трябваше да обсъдим важни неща.

— Зная.

Той тръгна обратно към бара.

— Къде отиваш?

Озгуд й посочи.

— Пак там? Не можеш да влезеш в този вид.

Той премигна, погледна дрехите си и видя червените петна.

— О!

Изведнъж се смути, сякаш не знаеше какво да прави.

— Трябва да се изчистиш. И може би да изпиеш чаша кафе. Не изглеждаш в подходяща форма да обсъждаме важни въпроси.

— Но аз съм във форма — изкрещя Озгуд и се огледа наоколо, още по-объркан.

— По-добре да се прибереш в къщи, да се преоблечеш, да се измиеш. Ще карам след теб — каза Д. Д. и посочи колите им.

— Може би — съгласи се той, отиде до своя роувър, отключи го и влезе вътре.

Тя се качи в шевролета си, запали двигателя, махна на Озгуд и потегли след неговата кола към жилището му — приличен, едностаен апартамент, който се намираше на по-малко от пет минути от бара. Озгуд винаги живееше близо до работното си място. В случай, че нещо изникнеше и се наложеше да отиде там, той се отзоваваше веднага. Ето защо се издигаше — беше се посветил на работата си, човек не можеше да иска повече от него.

Д. Д. паркира малко по-надолу, защото пред блока имаше място само за една кола. Озгуд остави вратата отключена и когато тя влезе, той вече бе свалил окървавените си дрехи и се разхождаше само по бельо и чорапи с ластици. Д. Д. мразеше ластиците, но тази вечер не толкова силно както друг път.

— Ще ти приготвя банята — каза тя.

Когато ваната се напълни, го повика. Озгуд все още бе по бельо, но поне бе махнал ластиците.

— Остани във ваната колкото искаш. Заслужи си го. Аз ще гледам телевизия.

Тя отиде в хола и пусна телевизора. Нямаше какво да гледа, освен състезания. „Майната му“, помисли си Д. Д., не това желаеше сега. Изключи телевизора, обиколи хола, отиде в спалнята, прокара пръстите си нагоре от широкия черен колан, по бялата блуза, докато достигна връхчетата под сутиена. Натисна леко и внимателно зърната си.

В този миг тя желаеше единствено Озгуд. Не можеше да се сдържи. За първи път изпитваше толкова силно влечение към него. Така бе и със съпрузите й — и с тримата — докато беше женена. Но копнежът й по Озгуд Пърси се появи още когато той се биеше в мрака, а мексиканецът викаше, Д. Д. чуваше ударите и знаеше, че тя е причината за този бой — походката й, външният й вид, гърдите, които докосваше сега. Едва се овладя край колата, надигащата се страст я накара да изпита срам.

Отвори гардероба му и затърси бялата му копринена пижама. Озгуд имаше само една пижама от коприна — подарък от нея и нищо не го възбуждаше по-силно от гледката на Д. Д. облечена само с горнището й.

Тя остави бялото копринено горнище на грижливо постланата спалня, поколеба се и го взе. Заглади завивката с ръка и премести двете възглавници по средата на леглото. Тихо, но без никакво колебание, тя се съблече като не свали единствено сутиена си. Внимателно го подръпна надолу, така че вместо да обхваща гърдите й, да ги повдигне още повече — нещо, което бе правила заради Озгуд само веднъж и тогава направо го побърка.

Облече коприненото горнище, закопча го, с изключение на двете най-горни копчета, и се огледа в огледалото.

Не беше дете и знаеше, че мнозина биха я нарекли доста едрогърда, но понякога знаеше как да се държи с определени мъже. Повдигна се на пръсти — така краката й изглеждаха по-стройни. Знаеше, че сега настъпва един от тези моменти, нямаше никакво съмнение, че Озгуд Пърси скоро щеше да се съвземе. Просто, за да се увери, тя взе големият свещник от масата и запали свещта с кибрит.

Отиде до полуотворената врата на банята и почука.

— Търся един господин на име Роки Балбоа, убиецът на гиганти. Тук ли е?

— Дорис, не желая да говорим за случилото се, вече те предупредих. Какво искаш?

— Косата ми ще побелее от скука.

— Ами, смятах, или ти така ми каза, че мога да полежа във ваната колкото си искам.

— Тогава бях по-млада.

— Добре, дай ми една минута — въздъхна той. — Трябва да обмисля въпроса с Атлантик Сити…

— Уф…

— Какво?

— В момента това не ме интересува. Има нещо по-важно и то е: сбръчкана кожа.

— А?

— Мразя вида на сбръчкана кожа, когато човек престои твърде дълго във водата.

Тя протегна ръка, напипа ключа на стената и изгаси лампата. Възцари се мрак, нарушаван единствено от свещта.

— Стани, Озгуд.

Той не можеше да откъсне погледа си от нея.

Тя остави свещника на умивалника, взе една голяма бяла кърпа и щракна с пръсти.

— Бавничък си, но то е от възрастта. Е, излез от водата.

Той се изправи във ваната и протегна ръка към нея.

— Не и докато не се изсушиш — заповеднически произнесе тя и като пое ръката му, нежно я избърса. — Другата.

Озгуд понечи да я прегърне.

— Не ставай нахален, по дяволите.

— Чуй…

— Не ме интересува какво ще кажеш, убиецо. Подчини се като добро момче.

Тя избърса и другата му ръка.

— Добре, излез. Излез и се обърни.

Д. Д. почувства тежкото му дишане, докато го галеше по гърба.

— Обърни се.

Той се подчини и ръцете му се озоваха на гърдите й.

— Искаш ли да докоснеш зърната ми с език?

— Да.

— Има едно условие.

— Каквото поискаш.

— Изгори проклетата перука.

Озгуд премигна, отстъпи назад и я погледна.

— Мислех, че харесваш перуката ми. Или поне нямаш нищо против нея.

— Имам нещо против нея, мразя я, не искам да я виждам повече! — Тя отблъсна ръцете му от тялото си. — Не те чух да казваш „да“!

— Тя ме подмладява, вдъхва ми увереност.

Д. Д. му подаде кърпата и се обърна.

— Избърши се, след като аз не ти вдъхвам увереност, по-добре да се разделим.

Той я прегърна през кръста, придвижи дланите си нагоре по коприненото горнище и започна нежно да ги движи в кръг.

— Това трябва да ме възбуди? Не става. Нищо няма да ме възбуди, освен думата „да“.

— Да, добре, по дяволите, окей, да. Ще я изгоря и ще поканя съседите, ако този факт ще те направи щастлива.

Д. Д. се обърна и взе кърпата. Целуна Озгуд, вмъкна езика си в устата му, после го извади. Започна да попива водата от гърдите му и бавно продължи към стомаха, заобиколи члена му, избърса бедрата му и го докосна с пръсти. Беше твърд, което не я изненада, изненадващи бяха размерите му. Дали винаги е бил расов жребец? Може би, но това бе нещо, върху което тя предпочиташе да не се замисля, както и сините му очи. Тя коленичи и го пое в устата си за миг. Почувства го как започва да се движи напред-назад.

Тогава Д. Д. се изправи, притисна се към него, отведе го бавно до леглото, легна с крака върху възглавниците, прегърна го и изстена от удоволствие, когато той проникна в нея. Тя сключи краката си около него, затвори очи, протегна ръце и погали стегнатото му тяло. Откри зърната на гърдите му и започна да ги масажира докато те се втвърдиха. Някъде далеч в мрака на паркинга се носеха виковете на мексиканеца, тя повдигна бедрата си и синхронизира движенията си с неговите. Захапа едната си ръка за китката, за да не извика, защото доскоро вдигаше голям шум. Вълните на оргазма вече се надигаха, приказен дар от стеснителния як мъж над нея, едно животно, което й принадлежеше, и кой би си помислил това само преди час?

— Кога тръгваме? — успя да попита тя.

Той спря и я погледна.

— Продължавай.

Озгуд се подчини. И той се бе задъхал.

— Атлантик… Сити?

— Да.

Въпросът му я шокира.

— Защо? — попита Озгуд.

Д. Д. се поколеба, защото знаеше какво очаква да чуе от нея, но то не бе истина. Ако трябваше да отговори откровено, щеше да каже „Защо не?“ или „Искам да опитам от всичко“ или „Няма да е толкова лошо“. Но не можеше да постъпи така, не и с плешивеца, който копнееше да чуе лъжата й. И тя отвърна:

— Обичам те.

Все пак имаше зрънце истина. Бе привързана към него. Донякъде. И може би нещата щяха да се развият както той искаше. Първо щяха да се преместят. По-късно щеше да дойде и любовта, последвана от брак. Всичко бе възможно. Ако от връзката им не излезеше нищо, е, може да не я биваше в математиката и изборът й на мъже — вече три пъти — да не беше от най-сполучливите, но, по дяволите, майната му, в едно бе сигурна — разводите й бяха страхотни.