Тами Хоуг
Кукла на конци (6)

Глава 5

— Как можеш да арестуваш Форкейд? Та той е детектив, за Бога! — нареждаше гръмко Гюс и крачеше зад бюрото си.

Дежурният сержант го бе извикал от вечеря на Ротари Клъб, където поемаше калории в течна форма, опитвайки се да притъпи острите забележки на ротарианците, недоволни от станалото през деня в съда. Общинарите на Байю Бро поискаха за награда Ренар да бъде привлечен под отговорност, за да празнуват спокойно Заговезни. Макар и погълнал четвърт литър амарето, Гюс чувстваше, че главата му щеше да се пръсне. Явно кръвното му се бе вдигнало.

— По дяволите, какво си мислеше, Брусар?

Ани остана с отворена уста.

— Ами той го нападна! Видях го със собствените си очи!

— Е, може да има нещо, което да не си видяла.

— Казвам, каквото видях. Попитайте го сам, шерифе. Той няма да отрече. Ренар изглежда така, като че ли е пъхал лицето си в месомелачка.

— По дяволите — измърмори Гюс. — Казах му, предупредих го! Къде е той сега?

— В стаята за разпити.

Едва го бях вкарали там. Не че Форкейд се съпротивляваше. Беше заради Родригес — дежурният и помощник-шерифите Дега и Питър, които се мотаеха наоколо. „Да арестуваш Форкейд? Не. Трябва да е станала някаква грешка. Стига си се будалкала, Брусар. Какво е направил, да не би да те е ощипал по задника? Ние не арестуваме, наши хора. Ник е член на Братството. Какво ти става, Брусар? Да не би да се майтапиш. Бил пребил Ренар? Та той заслужава медал! Ренар мъртъв ли е? Ако е така, да вдигнем купон?“

Най-накрая Форкейд си проби път през тълпата и влезе в стаята за разпити.

Шерифът мина покрай Ани и изхвърча от стаята. Тя се спусна след него, опитвайки се да се овладее. Ако беше задържала цивилен, никой не би поставил под въпрос мнението й или пък версията й за станалото.

Вратата към стаята за разпити бе широко отворена. Родригес беше застанал на прага, с ръка, подпряна на рамката, откъдето гледаше празното си бюро. Ухилен, той си разменяше реплики с някой, който беше в стаята. Мустаците му се гърчеха като пухкави гъсеници.

— Ей, шерифе, ние мислим, че трябва да преведем Ник по улиците и хората да му организират парад с конфети.

— Млъкни! — отсече Гюс, проправи си път покрай дежурния сержант и влезе в стаята, където Дега и Питър вече се бяха разположили на столовете. На малката масичка димяха чаши с кафе. Форкейд седеше в отсрещния край и пушеше разсеяно.

Гюс хвърли унищожителен поглед към помощниците си.

— Ако нямате друга работа, защо още ви държа на заплата? Махайте се! Ти също! — сряза той Ани. — Върви си вкъщи.

— Да си ходя вкъщи? Ама, шерифе… — заекна тя. — Аз бях там. Аз съм…

— Той също. — Посочи към Форкейд. — С теб разговаряхме, сега искам да разпитам него. Имаш ли нещо против, помощник-шериф?

— Не, сър — отвърна Ани сковано и изгледа Форкейд.

Искаше й се да срещне погледа му, да види… Какво?

Че е невинен? Знаеше, че не е невинен. Извинение? Той не й дължеше нищо. Ник дръпна от цигарата си и се загледа в дима.

Гюс постави ръце на облегалката на празния стол и се наведе напред, в очакване да чуе вратата да се затвори зад гърба му. Когато се затвори, той изчака още малко. Предпочиташе да бъде в собственото си легло до пухкавата си жена и да си каже, че този ден е бил лош сън — нищо повече.

— Какво имаш да кажеш в своя защита, детектив? — попита най-накрая.

Ник загаси фаса си в пепелника, който Питър услужливо му бе донесъл. Какво можеше да каже? Нямаше обяснение, само трябваше да се оправдава.

— Нищо — отвърна.

— Нищо. Нищо? — повтори Ноблие, сякаш беше непозната дума. — Погледни ме, Ник!

Ник го погледна и се замисли какво бе по-добре да направи — да си позволи да отговори емоционално на разочарованието, което забеляза в очите на шерифа или да се въздържи. Чувствата винаги му създаваха проблеми. През последната година привикна да ги потиска дълбоко в себе си. Тази вечер те се бяха освободили и ето докъде го доведоха.

— Поех голям риск, като те взеха тук — изрече тихо Гюс. — Направих го, защото познавах баща ти и му го дължах. Също, защото ти повярвах за онази история в Ню Орлиънс и смятах, че ще вършиш добра работа тук. А ти как ми се отплащаш? — попита той, повишавайки тон. — Провали едно разследване и преби заподозрян. По-добре кажи нещо за свое оправдание или, Бог ми е свидетел, ще те хвърля на вълците! Защо се доближаваш до Ренар като ти казах да не го правиш? Защо трябваше да се набиваш на очи? Имаш ли представа какво той и гърбавият му адвокат могат да причинят на нашата служба? Кажи ми, че си имал причина да го набиеш. Какво си правил в тази част на града?

— Пиех.

— Страхотно! Ама че отговор! Изфуча от кабинета ми като бесен и отиде да се налееш!

Мръдна стола и седна до масата.

— Обвинение за нанесени щети — измърмори той. — Как, по дяволите, ще се отървем от това? Мога да кажа, че си го следял.

— Нали каза на журналистите, че си вдигнал наблюдението.

— Майната им на журналистите! Казвам им това, което искам да знаят. Ренар все още е заподозрян. Имаме причина да го наблюдаваме. Това ли ти даде основание да бъдеш там? Вярвам в невинността ти в цялата тази дивотия с подхвърленото доказателство, която Кудроу се опита да пробута. Е, какво стана? Той предизвика ли те?

— Има ли значение? — попита Ник. — Остави настрана, че е убиец и проклетият съд трябваше да му издаде смъртна присъда…

— Да, трябваше, но не го стори. После Хънтър Дейвидсън се опита да го направи, а ти го спря. Изглежда, искал си сам да свършиш цялата работа.

— Знам как изглежда отстрани.

— Най-малкото прилича на нападение. Брусар смята, че трябва да те затворя в ареста.

Брусар! Ник се изправи ядосано. Брусар, която едва ли бе разменила й десет думи с него през шестте месеца, които бе прекарал в Байю Бро. Която най-неочаквано го издири в „Лаво“. Появи се изневиделица с пистолет в ръка и реши да го арестува.

— Ще го направиш ли?

— Няма, ако не трябва.

— Ренар ще повдигне обвинение.

— Обзалагам се, че ще го стори. — Гюс изтри потта от лицето си и тайно съжали защо едно време не бе продължил да се занимава с геология. — Той не ти е долнопробна отрепка, чиято глава можеш да натикаш в тоалетната и да изтръгнеш признания, или някой, на когото няма да обърнат внимание, ако се оплаче. От самото начало Кудроу ни заплашва със съд. Тормозили сте го били, твърди той. Незаконен арест, така казва. Повече от сигурен съм какво ще каже за това сега.

Той седна на стола.

— В края на краищата, иска ми се да беше свършил докрай работата и да бе нахранил алигаторите с Ренар.

 

 

— Ти какво се мотаеш тук, Брусар? — попита Родригес.

Едър и почти оплешивял, той стоеше зад бюрото си, ровеше из документите и си придаваше важност, като че ли и него не бяха го изритали от стаята за разпити.

Ани изгледа сержанта предизвикателно.

— Аз го арестувах. Трябва да картотекирам заподозрения, да подам доклад, да впиша веществените доказателства.

Родригес изсумтя.

— Няма да има арест, скъпа. Форкейд не е направил нищо, което всеки в общината не би искал да направи.

— Доколкото видях, той нанесе побой на човек, което е незаконно.

— Не е било побой. Било е въздаване на правосъдие.

— Да — присъедини се Дега. — Ти го прекъсна, Брусар. Ето, това е престъпление. Защо не го остави да си довърши работата?

Защото би било убийство, помисли Ани. Това, че Ренар заслужаваше да бъде убит, беше друг въпрос. Законът си беше закон и тя се бе заклела да следи за спазването му, както и Форкейд, Родригес, Дега и Гюс Ноблие.

— Точно така — каза Питър и тръгна важно към нея, откопчавайки белезниците, които висяха на колана му. — Може би теб трябва да арестуваме, Брусар, Изпречи се на пътя на правосъдието.

— Възпрепятствала си полицай да изпълни служебния си дълг — добави Дега.

— Според мен трябва да й направим пълен обиск — предложи Питър и се пресегна да я хване за ръката.

— Да ти го начукам, Питър — сряза го тя и се отдръпна.

Той се ухили похотливо.

— Готов съм, сладурче, ако смяташ, че това ще помогне.

— Гледай си работата.

— Шерифът ти каза да си вървиш вкъщи, Брусар — каза Родригес. — Не изпълняваш заповед. Искаш ли да докладваме?

Ани поклати глава недоумяващо. Те прощаваха насилие, а срещу нея щяха да подадат доклад за неподчинение. Погледна несигурно към вратата на стаята за разпити. Процедурата изискваше да действа по един начин, а шерифът й нареди да действа по друг. Би дала всичко, за да узнае какво се говореше от другата страна на вратата, но никой нямаше да й каже, нито да я пусне вътре… Гюс беше поел командването, а той бе пълновластен господар в шерифската служба на община Парту, ако не и на цялата община.

— Добре — каза тя неохотно. — Утре сутрин ще се заема с документацията.

Усети погледите, вперени в гърба й, докато вървеше към вратата. Почувства враждебността им и й призля. Това бяха мъже, които познаваше от две години, мъже, с които си бяха разменяли шеги.

Мъглата бе преминала в силен студен дъжд. Ани покри главата си с джинсовото яке и изтича до джипа, където сладоледът й се бе стопил, бе прелял през капака на картонената кутия и бе образувал локвичка на пода под шофьорското място. Подходящ завършек на вечерта.

Тя седна зад волана и се опита да си представи какво щеше да стане на сутринта, но не можа да измисли нищо.

Нямаше случай, с който да сравни станалото. Никога не беше арестувала колега полицай.

„Ние не арестуваме наши хора. Ник е член на Братството.“

Братството. Правилата.

„Аз наруших правилата.“

— Добре, какво, по дяволите, трябваше да направя? — зададе си тя въпроса на глас.

Пластмасовият алигатор, който висеше на огледалото, и се озъби подигравателно. Ани му се закани с пръст и се облегна назад, докато той танцуваше на края на връвчицата. Погледна хартиения плик, който бе сложила между двете предни седалки. Пликът от сладоледа й. Пликът, който бе използвала да прибере окървавените ръкавици на Форкейд. Би трябвало всяка ръкавица да бъде сложена в отделен плик, но се наложи да се справи с това, с което разполагаше — първо пъхна едната ръкавица, после сгъна торбичката и сложи другата в горната част. Процедурата изискваше да впише уликите и след това да проследи вещественият материал в специално отредената за това стая. Инстинктът обаче я възпря да не хукне обратно към управлението с плика. Все още усещаше изгарящите я погледи на Родригес, Дега и Питър, които сякаш се впиваха в нея. Беше нарушила правилата.

Все пак бе заобиколила реда, беше направила отстъпка на Форкейд, което не би сторила за цивилен. Трябваше да извика кола на местопрестъплението, но не го направи. Районът беше под юрисдикцията на градската управа на Байю Бро, а не на община Парту, и й се стори, че ще извърши предателство, ако отведеше Форкейд в друг участък. Извика линейка за Ренар, без да обяснява нищо на екипа и замъкна Форкейд до управлението със собствената си кола. Дори не се обади да ги предупреди, защото не искаше да прозвучи по радиото.

Направи отстъпки на Форкейд, защото беше ченге, и въпреки всичко, нея изкараха лошата. Мъже, с които до предната вечер се бе шегувала, изведнъж започнаха да я гледат като враг.

Запали джипа и излезе от паркинга, докато две коли влизаха. Помощник-шерифи, които идваха да поемат нощната смяна. Новината, че бяха прибрали Форкейд щеше да се разпространи мълниеносно. Изведнъж светът й се преобърна на сто и осемдесет градуса. Всяко просто нещо се превърна в сложно. Всичко познато стана непознато. Всичко светло потъна в тъмнина. Гледаше как вали дъждът и си спомни как Форкейд промълви: „Страната на сенките“.

Улиците бяха пусти и светофарите й се сториха излишни. По-голямата част от седемте хиляди жители на Байю Бро бяха работещи хора, които в делничните дни си лягаха в прилично време, като си спестяваха лудориите за края на седмицата. Работеха в риболовната и нефтената промишленост, отглеждаха захарна тръстика. Каквато индустрия имаше в града, тя подпомагаше тези професии.

Центърът на Байю Бро беше старинен. Няколко сгради на улица „Дюма“ датираха още от времето преди първите акадианци да слязат от лодките през осемнайсети век при голямото гонение на френските заселници, когато англичаните конфискували имуществото им в Ноува Скоуша и ги прогонили. Много други сгради бяха от деветнайсети век — някои облицовани с дъски, други — тухлени, с подобрени фасади, някои в чудесно състояние, други — не. Ани мина с колата покрай тях, но в момента изобщо не й бе до историята им.

Червена неонова реклама на бира „Дикси“ светеше на витрината на „Т-Нег“, нощният бар, за който някои все още смятаха, че се намира в района на града, където живееха цветнокожи. Идеята за политическа толерантност все още не бе пуснала дълбоки корени в Южна Луизиана. Зави надясно към гараж „Канрей“ — запусната бензиностанция, приличаща на реквизит от научнофантастичен филм след апокалипсиса със смачканите си коли и разглобени двигатели, които се валяха навсякъде. Къщите на улицата не изглеждаха много по-добре. Порутените едноетажни постройки, облепени с рогозки, се издигаха над земята като купчини тухли с долепени едно до друго миниатюрни дворчета.

Колкото по на запад караше, толкова имотите постепенно ставаха по-големи, къщите — по-прилични и по-модерни. В югозападната част на града старите квартали отстъпваха на предградия, където предприемачи бяха застроили тухлени плантаторски къщи в псевдоакадиански и псевдокарибски стил в глухи улички. Ей Джей живееше там.

Но как да отиде при него? Той работеше за областния прокурор. Ченгетата и прокурорите технически може и да бяха от големия отбор на правосъдието, но в действителност не се харесваха, по-скоро враждуваха помежду си. Ако през главата на шерифа преминеше в отбора на областния прокурор, щеше да си създаде много проблеми с Ноблие, а останалите от управлението щяха да го приемат като още едно доказателство, че е против тях.

Ако отидеше при Ей Джей като при приятел, тогава какво? Можеше ли да очаква, че той ще бъде в състояние да разграничи отношенията им от това, с което се занимаваха, когато на везните бъде сложено възможно обвинение в побой?

Ани направи обратен завой и се насочи към болницата. Побоят над Маркъс Ренар все още беше неин случай, докато някой не й наредеше друго. Трябваше да запише показанията на жертвата.

 

 

Чиста бяла статуя на Дева Мария посрещаше пациентите в болницата „Девата на милосърдието“ с отворени обятия. Прожектори, скрити в хибискусите, засадени около пиедестала, я осветяваха цяла нощ като пътеводна звезда за страдащите. Болницата беше построена през седемдесетте години по време на бума на нефтеното производство, когато изобилстваха дарения и благотворителността беше на почит. Двуетажната тухлена сграда във формата на буквата Г се простираше върху добре поддържана тревна площ и бе построена достатъчно далеч от заблатеното езеро, за да бъде гледката красива и да бъде безопасна през сезона на наводненията.

Ани паркира в червената зона пред входа за спешни случаи и дръпна надолу сенника, на който бе закачен знакът на шерифската служба. С бележник в ръка тя тръгна към болницата, чудейки се дали Ренар щеше да бъде в състояние да разговаря с нея. Ако умреше, дали това щеше да улесни или усложни нещата?

— Току-що го преместихме в стая. — Сестра Джоли я поведе по коридора, който блестеше като перлен на мекото нощно осветление. — Знаете ли кой го е подредил така? Бих искала да го разцелувам.

— В ареста е — излъга Ани.

Сестра Джоли вдигна изписаните си вежди.

— За какво?

Ани сподави въздишката си, когато спряха пред вратата на стая 118.

— Буден ли е? В състояние ли е да говори?

— Може да говори през останалите си зъби. Доктор Ван Алън сложи местна упойка на носа и челюстта му. Не са му давани никакви обезболяващи. — Подла, садистична усмивка разтегна устните на сестрата. — Не бихме искали да прикриваме симптомите на сериозна мозъчна травма с наркотици, ако разбира се, има такива.

— Никога не противоречи на медицинското съсловие — промърмори Ани, като се преструваше, че си записва нещо.

— Точно така, момиче.

Джоли отвори вратата към стаята на Ренар и я задържа. Стаята беше двойна, но само едното легло бе заето. Ренар лежеше. Горната част на леглото бе леко повдигната. Неоновата лампа светеше в очите му, които бяха почти затворени от отока. Лицето му приличаше на мутирал нар. Едва два часа бяха минали след побоя, но подутините и синините вече го правеха неузнаваем. Едната му вежда беше шита. Още една линия шевове продължаваше по брадичката до долната устна подобно на стоножка. Ноздрите му бяха натъпкани с памук, а на носа му имаше марли, прикрепени с лейкопласт.

— Още малко време е трябвало — изрече със съжаление сестрата и хвърли поглед към Ани. — Не можахте ли да се забавите, докато онзи просне това копеле в кома?

— Никога не мога да уцеля момента — промълви Ани с горчива ирония.

— Много жалко.

Ани я наблюдаваше как се отдалечава към сестринската стая.

— Господин Ренар, аз съм помощник-шериф Брусар — представи се тя и свали капачката на химикалката си, докато се приближаваше към леглото. — Ако е възможно, бих искала да взема показания за станалото тази вечер.

Маркъс я изгледа през цепките, в които се бяха превърнали очите му от отока. Неговият ангел на спасението. Тя изглеждаше дребна до високото болнично легло. Губеше се в джинсовото яке, с което бе облечена. Беше хубавичка по малко момчешки начин, със синина високо на едната страна и разрошена кестенява коса. Очите й с леко екзотична форма имаха цвета на кафе. С напълно сериозен вид тя го чакаше да й отговори.

— Нали бяхте там — прошепна той и това предизвика жегваща болка в лицето му.

Действието, на макар и малкото количество лидокаин, което докторът му бе инжектирал, вече преминаваше. Опакованият му нос го принуждаваше да диша през устата и засилваше усещането, че главата му е станала двойно по-голяма. Синусите му се оттичаха в гърлото и го давеха.

— Трябва да знам какво се е случило, преди да пристигна — каза тя. — Какво предизвика сбиването?

— Нападение.

— Искате да кажете, че детектив Форкейд просто ви е нападнал? Без да обясни нищо?

— Излязох… от сградата — изрече той на пресекулки. Превръзката стягаше пукнатите ребра толкова силно, че не му позволяваше да си поеме въздух повече от глътка. — Той стоеше там ядосан… до парапета. Каза, че още нищо не е приключило. Удари ме. После пак и пак…

— Вие нищо ли не му казахте?

— Той иска да умра.

Ани вдигна очи от бележника.

— Едва ли е единственият, господин Ренар.

— Но не и вие — каза Маркъс. — Вие… ме спасихте.

— Вършех си работата.

— А Форкейд?

— Не говоря от името на детектив Форкейд.

— Той се опита… да ме убие.

— Каза ли, че има намерение да ви убие?

— Нали ме виждате.

— Не ми е работа да правя заключения, господин Ренар.

— Но го направихте — настоя той. — Чух ви да казвате „Ще го убиеш“. Спасихте ми живота. Благодаря ви.

— Не ми е нужна благодарността ви — каза му Ани направо.

— Аз не съм… убил Пам. Обичах я… като приятел.

— Приятелите не следят приятелите си.

Маркъс вдигна пръст в знак на предупреждение.

— Заключение, което…

— Случаят не е мой. Но имам право да прегледам фактите и да стигна, до каквото искам заключение. Не предизвикахте ли детектив Форкейд по някакъв начин?

— Не. Той не можеше да разсъждава разумно… Беше пиян.

Ренар се опита да навлажни устните си. Езикът му се спираше на неравните ръбове на няколкото счупени зъба и на едно празно място, където бе имало зъб. Той обърна очи към пластмасовата кана на нощното шкафче.

— Може ли… да ми сипете малко… Ани?

— Помощник-шериф Брусар! — направи му остра забележка Ани.

Ядоса се, че се обърна към нея на малко име. Искаше да му откаже, но той вече разполагаше с достатъчно основания да повдигне обвинение срещу участъка. Нямаше смисъл да усложнява положението още повече за толкова просто нещо.

Тя остави бележника си върху шкафчето до леглото, сипа половин чаша вода и му я подаде. Кокалчетата на дясната му ръка бяха одрани и оранжеви от йода. С тази ръка сигурно бе държал ножа и бе клал жената, за която твърдеше, че е обичал като приятел.

Той се опита да отпие от водата, избягвайки зашитата част на устата си, като притисна чашата до левия й ъгъл. Една струйка потече по брадичката му и надолу по болничната пижама. Би трябвало да има сламка, но сестрите не му бяха оставили. Трябваше да се смята за щастливец, щом не бяха сложили отрова във водата му.

— Благодаря ви още веднъж… помощник-шериф — каза той. Опита се да се усмихне, но лицето му придоби още по-гротесков вид. — Много сте добра.

— Ще предявите ли обвинение? — попита неочаквано Ани.

Ренар издаде задавен звук, което би могло да се изтълкува и като смях.

— Той се опита да ме убие. Да… Искам да повдигна обвинение. Той трябва да… отиде в затвора. Вие ще ми помогнете да го изпратя там… помощник-шериф. Вие сте моят свидетел.

Химикалката застина в ръката на Ани.

— Знаете ли какво, Ренар? Иска ми се изобщо да не бях минавала по улицата тази вечер.

Той се опита да поклати глава.

— Вие не искате… да умра… Ани. Днес ме спасихте. Два пъти.

— Вече ми се иска да не го бях правила.

— Вие не търсите отмъщение. Стремите се към… справедливост… Търсите истината. Аз не съм… лош човек… Ани.

— Предпочитам съдът да реши това — каза тя и затвори бележника си. — Някой от участъка ще ви посети отново.

Маркъс я изгледа как се отдалечава, после затвори очи и си представи лицето й. Хубаво лице с лека трапчинка на брадичката, кожа с цвят на прясна сметана или на узряла праскова от Джорджия. Тя вярваше в доброто у хората. Обичаше да помага. Представи си гласа й — мек, малко дрезгав. Какво ли би му казала, ако не беше дошла в качеството си на помощник-шериф? Думи на съчувствие и утеха, за да успокои болката му.

Ани Брусар. Неговият ангел хранител.