Тами Хоуг
Кукла на конци (51)

Епилог

Виктор седеше до малката масичка в стаята си и режеше хартия със затъпени ножици. Тази къща не беше къщата на неговото семейство. „Ривър вю“ беше дом за възрастни аутисти. Беше особено място, пълно с хора, които той не познаваше. Някои се отнасяха добре към него, други не.

Около къщата имаше обширна поляна, оградена от висока тухлена стена, също и чудесна градина с много дървета. Хубаво място, откъдето можеше да наблюдава птиците, макар и да нямаше толкова разновидности, както около тяхната къща. Тук не можеше да се качи на лодка и да търси други видове. Нито пък му позволяваха да излиза вечер и да слуша нощните птици или да наблюдава други същества, които предпочитаха тъмнината пред светлината. Имаше много такива. Някои бяха хищници, други не.

Повечето време животът на Виктор на новото място беше тих и спокоен. Някъде между червен и бял. Сив, реши той. През повечето дни го чувстваше съвсем сив. Все едно че спеше с отворени очи. Често си мислеше за Маркъс и му се искаше да не бе преставал да съществува. Често си мислеше и за майка си.

Остави ножиците настрани, взе малкото шишенце с лепило и пристъпи към довършителните работи на своето произведение. Майка му бе престанала да съществува, Ричард Кудроу му го бе казал, макар че Виктор не я бе видял и не знаеше със сигурност. Понякога я сънуваше нощем как идва при него както често правеше, сяда на леглото, гали го по главата и му говори с Нощния глас.

Напрежението му леко се покачи, когато се сети за Нощния глас. Нощния глас говореше за червени неща. Нощния глас говореше за чувства. По-добре да ги нямаш.

Любов.

        Страст.

                Алчност.

                        Гняв.

                                Омраза.

Силата им беше наситено червена. Хората, до които се докоснеше, преставаха да съществуват. Като татко. Като мама. Като Маркъс. Като Пам.

Понякога Виктор сънуваше Тъмната нощ и нещата, които беше виждал. Истински червени. Мама, но не мама, тя правеше неща, за които говореше Нощния глас. Само като си спомнеше, го обхващаше такова червено напрежение, от което се вкочаняваше както онази нощ. След това бе стоял като парализиран пред онази къща в продължение на часове, скрит в тъмнината, неспособен да се движи и да говори. Най-накрая влезе вътре, за да види.

Пам, но не самата Пам. Тя беше престанала да съществува. Виковете й оставаха заключени в съзнанието на Виктор и кънтяха ли кънтяха. Не му хареса промененото й лице. Свали маската си бавно и я сложи върху очите й.

Любов.

        Страст.

                Алчност.

                        Гняв.

                                Омраза.

Чувства. По-добре да ги нямаш. По-добре да носиш маска, мислеше той, сложи си новата маска и отиде до малкия прозорец, за да погледа света в наситените цветове и бледите сенки на здрача.

Любов.

        Страст.

                Алчност.

                        Гняв.

                                Омраза.

Разделяше ги само тънка черна линия.