Тами Хоуг
Кукла на конци (50)

Глава 49

На границата на смъртта имаше мрак и светлина, звуци и тишина. Тя кръжеше около това място, потъваше ту в единия свят, ту в другия и обратно.

Линейката, бързо действащият екип за спешна помощ, светлините, сирената.

Пълна тишина, усещане на спокойствие и отпускане.

Шум и движение в спешното отделение.

Призрачно чувство, че вече не съществува.

Ани огледа студения и застинал пейзаж — бойно поле след битка, пръснати по земята тела, тежко надвиснало оловно небе, всичко потънало в неясните цветове на кошмарите. Пам беше там. И Дол Ренар. Също и Маркъс. Душите им се издигнаха над телата им като дим от загасващ огън и се понесоха ниско над окървавената земя. Тя стоеше отстрани и наблюдаваше.

„Студено е, нали?“ — прошепна Форкейд.

„Къде?“

Той вдигна лявата си ръка, разпери пръсти и се пресегна към нея, ала не посмя да я докосне. Бавно прокара ръка пред очите й, плъзна я отстрани на главата. Само върховете на пръстите му едва докоснаха косата й.

„В страната на сенките.“

Говореше така, сякаш живееше там. Въпреки всичко Ани усети как нещо я дръпва от него и тя потъва по-дълбоко в тъмнината.

„Не ме оставяй тук, Тонет — промълви той. Тъмните му очи я гледаха с тъга. — Толкова дълго бях сам.“

Тя протегна ръка към него, но не успя да го достигне. Обхвана я паника. Нещо я дърпаше назад, към линията, която разделяше живота и смъртта. Струваше й се, че няма достатъчно сили да се изтръгне от него. Чувстваше се безкрайно уморена, неописуемо слаба. Но не й се умираше. Не беше готова да умре.

Тъмнината — плътна и течна като мазут, отново започна да я тегли надолу. Откри една последна резерва, за което съществуване не знаеше, успя да се задържи на повърхността и се опита да отстъпи от чертата.

 

 

Когато отвори очи първото, което видя, бе Форкейд. Той седеше до леглото и се взираше в нея, сякаш ако отместеше очи, щеше да прекъсне крехката й връзка с живия свят. Усещаше, че има монитори до леглото й и че от другата страна на прозореца бе нощ.

— Здрасти — прошепна.

Наведе се по-близо и продължи да я гледа.

— Помислих, че те загубих там, скъпа — изрече тихо.

— Къде?

— В страната на сенките.

Без да откъсва очи от нейните, той вдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Уплаши ме, Тонет. Не обичам да се плаша. Изкарва ме от нерви. — Ъгълчетата на устните му потрепнаха леко.

Ани се усмихна замаяно.

— Е, по това си приличаме.

Той се наведе по-близо, докосна с устни нейните и тя отново потъна в сън с въздишка на дълбоко облекчение. Когато отново се събуди, него го нямаше.

„Слушате радио Кей Джей Ю Ен. Непрекъснат контакт. Най-важната новина в този пиков час! Следобед в съда на община Парту ще бъде предявено обвинение на местния фермер Хънтър Дейвидсън — баща на убитата Памела Бишон, за убийство на архитекта Маркъс Ренар от Байю Бро. Новият адвокат на Дейвидсън — Ревон Талант смята да приложи защита поради невменяемост и очаква, че съдът няма да приеме признанието, което казват, че Дейвидсън е направил в неделя през нощта. Неотдавна Дейвидсън бе освободен от затвора на община Парту, след като бе оправдан по обвинение за опит за убийство на Маркъс Ренар. Не открихме областния прокурор Смит Причет за коментар. По-късно тази сутрин се очаква официално съобщение.“

 

 

Ани изключи радиото. През двата дни, докато лежеше в болницата, непрекъснато бе бомбардирана с тази история. По телевизията, по радиото, във вестниците. Къде точно — къде неточно, къде изопачено и казано така, че да прозвучи сензационно, тя чу всички версии на драмата на Хънтър Дейвидсън, както и на своята. Беше обсадена с молби за интервюта, но ги отклони до едно. Всичко свърши. Време беше всеки да се опита да поправи сторените грешки и да продължи напред.

Доктор Ван Алън неохотно я пусна да се прибере вкъщи. Успешно се бяха справили с наркотика, с който Дол Ренар я бе упоила. Преляха й кръв колкото бе загубила. Болката в бедрото й беше постоянна, но поносима. Куршумът бе влязъл и излязъл от него, без да засегне костта и жизненоважната бедрена артерия. Щеше да накуцва известно време, но като се има предвид всичко случило се, беше извадила голям късмет.

Беше останала жива. Дали щеше да има късмета да остане на работа, предстоеше да види.

В неделя Гюс дойде лично да вземе показанията й относно Дол Ренар. Изслуша я без коментар и докато Ани му разказваше събитията през последните десет дни, на лицето му се изписа напрегнато чувство, което тя се боеше да определи.

Сети се за това и седна на края на леглото да си почине след усилието да се облече. Какво спечели и какво загуби от всичко? Маската на един убиец беше свалена и той беше спрян. Ани се увери в собствената си сила и способности. Но загубите й се струваха несравнимо по-тежки. Видя грозната страна на мъжете, с които трябваше да работи и на които да разчита. Животът й се промени, а някои от щетите бяха непоправими.

Тя излезе с накуцване от болницата. Навън денят беше хладен и облачен. Канеше се да вали. Отпусна се сковано върху седалката на полицейската кола, която Ноблие бе изпратил да я вземе. Помощник-шерифът, който я возеше, бе Фил Прежан. Той се въртеше на седалката като петгодишно момче с пълен мехур.

— Аз… ами… съжалявам за всичко, което стана, Ани. Надявам се, ще приемеш извиненията ми.

— Да, разбира се — отвърна тя неуверено и втренчи очи право напред през стъклото.

Напуснаха паркинга в неудобно мълчание.

Коли на телевизионни станции от цяла Луизиана бяха спрени една до друга пред съдебната зала, макар че оставаше още час, докато бъде предявено обвинението. Паркингът беше пълен. Ани си зададе въпроса как някои репортери, които преди десетина дни наричаха Хънтър Дейвидсън местен герой, щяха да го нарекат сега, след като бе убил невинен човек.

Историята на едно престъпление е много по-дълбока, отколкото хората четат по вестниците или гледат вечер по новините. Нито един репортер не би могъл да събере в една тясна колонка или в шейсет секунди как отзвукът от един силен епицентър рефлектира върху живота на много хора — върху семействата на жертвата и престъпника, върху полицаите и обществеността.

Джоузи Бишон остана без майка. Дядо й щеше да бъде съден за убийство. Бел Дейвидсън загуби дъщеря и скоро щеше да загуби и съпруга си. Виктор Ренар загуби единствените хора, които бяха в състояние да проумеят поне малко как работи увреденият му мозък. Бяха нанесени непоправими щети на доверието и чувството за безопасност на жителите на Байю Бро.

Прежан паркира колата в частта за посетители близо до задния вход на правоохранителния център. Ани се надяваше, че в това нямаше нищо фатално. Хукър я изгледа смръщено и с подозрение, докато куцукаше покрай бюрото му, сякаш по време на негово дежурство бе разкрита като таен агент. Майрън й хвърли подобен поглед, докато мина покрай гишето на архивата. Валери Комб в приемната на Ноблие я изгледа, сякаш бе вмирисано месо.

Шерифът бе облякъл костюма, с който ходеше на погребения — цвят антрацит на райета, който не стоеше много добре на кокалестата му фигура. Беше охлабил вратовръзката си. Стори й се по-възрастен, отколкото го помнеше отпреди седмица.

— Как се справяш, Ани? Добре ли си след всичко това?

От притеснение стомахът й се сви.

— Зависи какво разбирате под „това“, сър.

— Седни — предложи той и й посочи един от столовете си за гости. — Значи докторът те е пуснал?

— Да, сър.

— Подписа ли бележка? Извинявай, че проявявам недоверие, но напоследък разви лош навик да не се подчиняваш на заповедите.

— Не ми дадоха бележка — отговори Ани и си пое дъх през зъби, докато сядаше на края на стола. — Дадоха ми само сметката.

След като намекна за неподчинението й, Ноблие изобщо не пожела да види документа. Настани се на своя стол и я изгледа твърдо. Ани отвърна на погледа му равнодушно.

— В края на седмицата получихме заповед за обиск на къщата на Ренар — започна той най-накрая и отвори чекмеджето си за моливи на бюрото. — Сред вещите, намерени в работната стая на Маркъс Ренар, открихме такива, принадлежали на Пам Бишон. Намерихме и това.

Подхвърли й пластмасов танцуващ алигатор през бюрото. Ани го улови и изпита известно неудобство заради глупавото животинче с озъбена в усмивка уста и червено кепе. После изпита чувство, че някой я насилва. Ренар бе откраднал тази невинна играчка от нея за спомен. Радвал й се бе, държал я бе в ръцете си, мислейки за нея. Беше ли я поругал?

— Помощник-шериф Прежан я разпозна. Помислихме, че може да си я поискаш.

— Благодаря, сър. — Пъхна я в джоба на якето си и си каза, че ще я изхвърли в мига, щом излезе от стаята.

— В спалнята на Дол Ренар бе открит касапски нож, дълъг двайсет и два сантиметра и половина. Намерили са го между матрака и таблата на леглото — продължи той. — Не са го открили преди, защото тогава в заповедта за обиск не е влизала спалнята на госпожа Ренар. Ножът е изпратен в лабораторията.

— Чист ли беше?

Ноблие претегли отговора си за миг, после реши, че тя заслужава да го знае.

— Не, не беше.

Стомахът на Ани се сви само като си го представи. Дол Ренар беше пазила изцапан с кръв нож под матрака си, за да го вади и да си припомня зверството, което бе извършила в името на майчинството. Но Ани оцени доказателството заради онова, което щеше да покаже. Край на случая — за Пам, за семейството й, за полицаите, които бяха работили по него.

— Ще успеят ли да сравнят кръвта и тъканта?

— Надявам се.

— Добре.

Шерифът отново замълча. Наблюдаваше я намръщено. Лош знак, помисли си тя.

— През последните няколко дни дълго мислих, Ани — започна той. — Не мога да намеря извинение за моите помощници, които действат на своя глава и разследват случаи, които не са техни.

— Сигурно, сър — смънка Ани.

— Ти винаги си пъхаш носа, където не ти е работата.

— Да, сър.

— Създаваш само неприятности. Стига се до кавги. Не изпълняваш командите.

Ани не отговори. Изпита перверзно желание да се наслади на това как кариерата й пропада.

— От друга страна това показва инициатива, кураж, амбиция — каза той, обръщайки положението на сто и осемдесет градуса. — Кажи ми едно, Ани, защо тръгна след Форкейд онази нощ?

— Защото така беше правилно.

— Защо тръгна по следите на Ренар сама?

Ред беше на Ани да претегли отговора си. Можеше да каже, че е нямала вяра на Стоукс, че ще свърши работата, но всъщност не беше точно така. Дълбоко в себе си не мислеше така, което имаше най-голямо значение.

— Защото ми се струваше, че го дължах на Пам. Аз първа видях какво бе направил убиецът с нея. В това имаше нещо много… лично. Чувствах, че й го дължа. Открих тялото, затова исках да намеря и правосъдие за нея.

Гюс кимна и сви устни.

— Не си давала изявления пред пресата.

— Не, сър.

— На пресконференцията следобед ще им разкажа как си работила под прикритие, за да помогнеш за разрешаване на случая. Със следващата си заплата ще получиш добавката за извънредни часове.

Ани ококори очи, тъй като въпреки добрите намерения, това й се стори като подкуп.

Ноблие наблюдаваше реакцията й, присвил малките си очички.

— Няма да позволя да бъде накърнен авторитета ми, Ани. Моите помощници работят за мен, а не пряко с мен. Допълнителното възнаграждение е награда, смятай го като отплата за риска. Разбра ли?

— Да, сър.

— Имаш много да учиш как върви светът, Брусар. — Вече се канеше да се сбогува с нея. Насочи вниманието си към бележките си, които бе надраскал за пресконференцията. — Докладвай лично на мен, когато свърши отпуската ти по болест. Трябва да попълним документите за преназначението ти… детектив.

Детектив Брусар! Ани се опита да го изрече наум, докато куцукаше на излизане по коридора. Звучеше добре. Извади пластмасовия алигатор от джоба си и го хвърли в боклука, минавайки край бюрото на сержанта.

Форкейд я чакаше навън пред вратата. Стоеше облегнат на сградата, с кръстосани в глезените крака, с ръце в джобовете на якето си и загрижен поглед.

— Ноблие ме произведе в детектив — обяви тя невярващо.

— Знам. Аз те препоръчах.

— О!

— Това място ти се полага, Тонет — каза той. — Работиш добре. Ровиш надълбоко. Вярваш в мисията си. Търсиш истината, бориш се за правосъдие, какво повече искаш?

Ани леко сви рамене и отклони очи. Стана й неудобно от похвалите.

— Е, добре, губя хубавата униформа и страхотната кола.

Той не се усмихна. Кой знае защо това не я изненада.

Ник се отдели от стената и нежно я погали по бузата.

— Как се чувстваш, Тонет? Добре ли си?

Тя въздъхна.

— Не съвсем.

Искаше да каже, че вече не е същата както преди десет дни, но имаше усещането, че Ник нямаше да се съгласи с нея. Би й казал, че тя просто не се е взряла достатъчно дълбоко в себе си. Тя се замисли какво ли виждаше той, когато се взреше в себе си.

— Искаш ли да повървиш с мен? До езерото?

Той се намръщи и хвърли поглед от паркинга към зелената ивица на около петдесетина метра.

— Сигурна ли си?

— Лежах два дни. Нужно ми е движение. Макар и бавно, но трябва да се движа.

Тя тръгна пред него. Той я настигна. Двамата мълчаха, докато изминаха разстоянието. Когато стигнаха до брега, ято диви патици излетя. После кацнаха върху шоколадено кафявата вода, поклащайки се до тръстиките като тапи. От другата страна на езерото възрастен мъж разхождаше дакела си.

Ани приседна предпазливо на края на пейка в парка и изпъна внимателно левия си крак напред. Форкейд седна на другия край на пейката. Пространството между тях бе заето от Маркъс Ренар.

— Той беше невинен, Ник — изрече тя тихо.

Би могъл да й възрази. Увлечението на Маркъс Ренар по Пам бе подействало като стимул на майка му, за да извърши престъплението. Но работата не беше в това и той го знаеше. Беше се върнал по следата до Маркъс, спрял бе там и бе стигнал до собственото си наказание.

— Щеше ли да е по-различно, ако беше виновен?

Ани се замисли за миг.

— Поне би било по-лесно да се стигне до разумно обяснение.

— Права си — измърмори той. — Вярно е. Не беше виновен. Аз се изсилих. Изневери ми интуицията. Изгубих контрол. Грешката си е грешка и заради това един човек е мъртъв. Заради мен. Ще си нося кръста до края на живота си.

— Ти не си дръпнал спусъка.

— Но аз заредих пушката му, нали? Дейвидсън бе убеден, че Маркъс Ренар е убил дъщеря му, защото аз му внуших, че Маркъс я е убил. Моето убеждение стана негово убеждение. Би трябвало да знаеш как става това — опитах се да го наложа и на теб.

— Само защото е логично. Никой не може да те обвини за логичните ти разсъжденията ти, Ник. Така или иначе си се подчинявал на логиката.

Той неочаквано се усмихна, но ъгълчетата на устата му останаха стегнати, издавайки горчивина.

— Е, не. Моята грешка е по-сериозна. Смятам, че е по-добре да се греши от страстна убеденост, отколкото от апатия.

Болеше го, защото бе опитал да влезе надълбоко в нещата. Работата беше неговият живот, неговата мисия. Всичко друго оставаше на втори план. Обсебен от тази натрапчива мисъл, много лесно загуби чувството си за преценка и за човещина. Имаше нужда от котва, от друг човек, от друг глас, който да го държи отговорен за мотивите му, да бъде противовес на неговата ограниченост.

Имаше нужда от Ани.

— Чух, че Причет щял да свали обвиненията от теб — каза тя.

Той опря лакти върху бедрата си и се облегна, докато наблюдаваше мъжа с дакела.

— Да. Така, че аз не само че косвено причиних смъртта на Ренар, аз се и облагодетелствах.

— Аз също. Няма да се явя като свидетелка. Не е малко облекчение — каза тя и й се прииска да я погледне в очите. Той се обърна и я погледна. — Никак не ми се искаше, Ник, но щях да го направя.

— Знам. Ти си жена с убеждения, Тонет — каза той и й се усмихна по-меко, с обич, ала тъжно. — Така че, какво е моето място?

— Не знам.

— Не може да не знаеш.

На Ани не й се спореше. Той беше прав. Беше сложен и труден човек. Щеше да я пришпорва. Щеше да я подлага на проверка. За нея би било много по-лесно да се върне при Ей Джей, да вземе това, което той бе готов да й даде, и да заживее простичко. Хубав, обикновен живот, който нямаше да я задоволява напълно. Може би след време безпокойствието й щеше да се обърне в доволство. Или може би бе по-добре да се греши от страст?

— Не си лесен човек, Ник.

— Не съм — призна той, без да сваля очи от нея. — Е, мила, ще ми помогнеш ли в това отношение? Ще използваш ли тази възможност? Ще проявиш ли смелост?

Той затаи дъх и зачака. Взираше се в нея и адски му се искаше тя да приеме предизвикателството.

— Не знам какво бих могъл да ти предложа, Тонет — призна тихо. — Но ми се иска да опитам и да проверя.

Ани размисли върху решителността му и нуждата, която изпитваше. Изгледа суровото му лице, тъмните очи, които я фиксираха с изгарящ поглед. Беше толкова напрегнат, толкова уморен, толкова самотен. Но тя изпита ясното усещане, че именно него бе чакала. Силният инстинкт й подсказа да му протегне ръка.

— Аз също — прошепна тя, пресегна се през празното място между тях и сложи ръка върху неговата. — Щом сме партньори…

Той обърна ръката си и сплете пръсти с нейните. Усещането от допира бе топлота и разбиране.

— … да сме партньори докрай.