Тами Хоуг
Кукла на конци (5)

Глава 4

Ник тръгна по булеварда, делящ града и езерото. Ръцете му, макар и с ръкавици, бяха пъхнати в джобовете на якето. Беше се сгърчил от нощната влага и студ. Мъглата се издигаше над езерото и се носеше наоколо на талази, изпълнени с мириса на гнили зеленчуци, умряла риба и водни лилии. Нещо изскочи на повърхността с плясък. Сигурно костур си набавяше късна вечеря. Или някой умиращ от скука хвърляше камъчета.

Докато минаваше покрай ствола на един дъб, той вдигна глава към клоните с увиснали по тях ивици мъх, после огледа брега. Нямаше никакви минувачи, нито коли по подвижния мост, който стигаше до северния край на залива. Светлините на къщите блестяха в кехлибарени оттенъци по източния бряг. Гъста мъгла скоро щеше да премине в дъжд. Влажната нощ изобщо не пораждаше у хората желание за безцелно лутане.

„А моята цел каква е?“, запита се той.

Това все още не му беше ясно.

Малко оставаше да се напие. Беше се залъгвал, че така притъпява болката, но вместо това само я бе изострил. Безпомощността и несправедливостта го разяждаха отвътре. Щяха да го унищожат, ако не стореше нещо да ги премахне.

Затвори очи, пое си въздух и издиша, опитвайки се да открие вътрешния си център — безметежното спокойствие, което бе постигнал с толкова усилия. Беше се трудил много, за да овладее гнева, а сега той се изплъзваше от контрол. Беше работил усърдно по случая, а сега всичко се бе объркало. Почувства как го побиват тръпки — отвън и отвътре. Сянката на смъртта. Усети как го влече. Част от него изпитваше непреодолимо желание да отиде там, където тя щеше да го отведе.

Дали Ани Брусар чувстваше същото влечение и дали изобщо би го разпознала? Вероятно не. Беше твърде млада. По-млада от него, когато беше на двайсет и осем. Оптимистично настроена, непокварена. Беше доловил недоумението в погледа й, когато бе споменал за сенките. Също така бе усетил и искреността й, когато бе казала, че се чувства задължена да разследва убийството на Пам Бишон.

Ключът да запазиш разума си хладен при разследване, бе да се държиш на разстояние. Да не приемаш нещата лично. Да не отнасяш проблема вкъщи. Да не прекосяваш границата.

Никога не се бе вслушвал в подобни съвети. Беше се вживявал в работата си, бе оставял границата зад гърба си неведнъж.

Бяха ли повлекли сенките и Пам Бишон? Видяла ли бе призрака на смъртта да приближава, почувствала ли бе ледения й дъх в тила си? Знаеше отговора.

Беше се оплаквала на приятели от настойчивите аванси, които й бе давал Ренар. Въпреки че му бе отказвала, той бе започнал да й изпраща подаръци. След това тормозът бе зачестил. Вандалски набези по колата и собствеността й. Откраднати неща от кабинета й — снимки, четка за коса, служебни документи, ключовете й.

Да, Пам бе видяла призрака да се приближава и никой не й бе обърнал внимание, когато се бе опитала да го каже. Никой не се бе вслушал в страховете й, както не бяха чули и виковете й от брега през онази нощ.

„Все още си мисля за това, което й е сторил — бе казал Стоукс. — А ти?“

Непрекъснато. Мозъкът му бе попил подробностите като кръв.

Облегнат на дървото, Ник клекна на пети, загледан през пустата улица в сградата, в която се помещаваше „Боуен и Бригс“. На втория етаж светеше лампа. Беше настолна лампа. На Ренар принадлежеше третата чертожна маса от южната страна на онази, голямата стая. „Боуен и Бригс“ проектираха малки търговски и жилищни сгради, като поръчките им за търговски обекти идваха от Ню Иберия и Сейнт Мартинвил, както и от Байю Бро.

Ренар беше съдружник във фирмата, въпреки че името му не фигурираше в регистрацията. Предпочиташе да проектира жилищни сгради, особено еднофамилни къщи, и се увличаше по старинните стилове. Личният му живот не беше нищо особено. Не бе имал дълготрайни любовни връзки. Живееше с майка си, която колекционирани карнавални маски и правеше костюми за участниците в карнавала за Заговезни с по-големия си с четири години брат Виктор, страдащ от психично заболяване. Живееха в скромна, реставрирана наскоро плантаторска къща на по-малко от осем километра от лобното място на Пам Бишон. С лодка беше още по-близо.

Според описанията на колегите му Маркъс Ренар бе тих, възпитан, невзрачен и малко странен, но в съзнанието на Ник се натрапваха други характеристики — педантичен, импулсивен, доминиращ, тираничен пасивно агресивен тип.

Зад маската си на нормалност Маркъс Ренар бе един много по-различен човек от този, който колегите му виждаха да седи пред чертожната маса всеки ден. Те не можеха да проникнат докрай в неговата същност. Ник бе усетил още при първата им среща яростта му. Дълбока, много дълбока, въпреки пластовете добри обноски и лека апатия. Стаен, скрит, заровен в яростта като в тиня — ето това бе той.

Яростта бе тази, която го бе накарала да забие клинове в ръцете на Пам Бишон и да я разпне.

Яростта никога не можеше да остане скрита.

Лампата на втория етаж угасна. По стар навик Ник погледна часовника си — двайсет и един и четирийсет и седем. Огледа улицата в двете посоки — теренът беше чист. Петгодишното, кафяво на цвят волво на Ренар беше паркирано на тесния паркинг между сградата на „Боуен и Бригс“ и съседния антикварен магазин — пространство, слабо осветено от седемдесет и петватова жълта крушка над страничната врата.

Ренар щеше да излезе от тази врата, да се качи в колата си и да се прибере при майка си и брат си, отдаден на любимото си занимание да проектира и строи кукленски къщи. Тази вечер щеше да спи в леглото си като свободен човек и да сънува зловещите, еуфорични сънища на човек, ненаказан за ужасното си престъпление.

Нямаше да бъде първият.

„Защитавай и служи, партньоре…“

Яростта му закипя…

„Делото — приключено.“

… и забушува още повече…

„Все още си мисля, за това, което й е сторил…“

„Видях какво й е сторил… Все още го виждам…“

„— А ти?“

Кръв и лунна светлина, проблясване на нож, натрапчивият мирис на страха, предсмъртни викове на агонизиращ, застрашителната тишина на смъртта. Леденият повей в тъмнината…

Студените тръпки и пламналият в него огън се сблъскаха. Експлозията го накара да се изправи.

„Ще го пуснат, Ники. Ще се отърве безнаказано.“

Ник пресече улицата и се долепи до стената на сградата на „Боуен и Бригс“, така че да не се вижда от високите прозорци на първия етаж. Извади носна кърпичка от джоба си, скочи безшумно на страничната площадка, отвъртя крушката и клекна от другата страна на стъпалата.

Чу как се отваря вратата и Ренар измърморва нещо под нос, чу щракването на ключа на лампата. Стъпки по циментовата площадка. Тежка въздишка. Вратата се затвори.

Той изчака неподвижно, докато мокасините на Ренар не стъпиха на асфалта и не се запътиха към волвото.

— Още не е приключило, Ренар — каза тихо.

Архитектът отстъпи встрани. Лицето му стана восъчнобяло, а очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Не можеш да ме тормозиш по този начин, Форкейд. — Треперещият му глас провали опита му да звучи уверено. — Имам права.

— Така ли? — Ник пристъпи напред, отпуснал ръце. — Ами Пам? Тя нямаше ли права? Отнемаш й всички права, а смяташ, че ти имаш право на такива?

— Не съм направил нищо — изпелтечи Ренар и погледна нервно към улицата, търсейки спасение. — Нямаш нищо срещу мен.

Ник направи още една крачка напред.

— Имам всичко, което ми трябва, нищожество такова! Усещам смрадта ти, негоднико.

Ренар го заплаши с юмрук, ала трепереше толкова силно, че ключовете от колата му дрънчаха.

— Остави ме на мира, Форкейд.

— Иначе какво?

— Ти си пиян.

— Да. — Усмивка грейна на лицето на Ник. — Не чакай нищо добро от мен. Какво ще направиш, ченге ли ще извикаш?

— Ако ме пипнеш, с кариерата ти е свършено, Форкейд — заплаши Ренар, като отстъпваше към волвото. — Всички те знаят. Ти не си достоен да носиш значка. Мястото ти е в затвора.

— А твоето в Ада!

— Въз основа на какво? На доказателства, които си подхвърлил ли? Това е нещо, което си правил и преди. Рано или късно ще те тикнат в затвора, помни ми думата.

— За какъв се мислиш? — промърмори Ник и се приближи. — Че можеш да преследваш една жена, да я изтезаваш, да я убиеш и да се измъкнеш ей така?

Кошмарната картина на убийството. Виковете…

— Нямаш улики срещу мен, Форкейд, и никога няма да имаш.

„Делото — приключено.“

— Ти не си нищо друго, освен един пияница и побойник и ако ме докоснеш, кълна се, ще те съсипя.

„Ще го пуснат, Ники. Ще се отърве безнаказано…“

Пред него изскочи лице от миналото, видение с подигравателно изражение и високомерна усмивка.

„Никога няма да ме уличиш в това, детектив. Светът не е устроен така. Тя беше просто една курва…“

— Ти си я убил, кучи сине — промърмори той, без да е много сигурен към кой демон се обръща — към истинския или към въображаемия.

„Никога няма да го докажеш.“

— Нищо не можеш да ми направиш.

„Ще се отърве безнаказано…“

— Така ли мислиш?

Гневът му премина тънката граница на самоконтрола. Афект и действие се сляха в едно и преодолял всички задръжки, юмрукът му срещна лицето на Маркъс Ренар.

 

 

Ани излезе от магазина „Куик Пик“ с плик, в който имаше кутия шоколадов сладолед. Можеше да си вземе лакомството и от „Корнърс“, но толкова народ за един ден й бе достатъчен и едно продължително разпитване от страна на чичо Сос щеше да й дойде много. Развитието на делото Ренар го вълнуваше. Тя със сигурност знаеше, че е заложил петдесет долара за резултата от разглеждането на доказателствата — и е загубил. От това, и от мнението му за сегашната й платонична връзка с Ей Джей в добавка, той щеше да е в особена форма тази вечер.

„Защо не се омъжиш за това момче, котенце? Андре е добро момче. Какво ти става, та си вирнала хубавото си носле? Не гони вятъра, твърдоглавке!“

Главоболието й се засили само като си представи лекцията. Цялата идея за купуването на сладолед беше да си достави някакво удоволствие. Не искаше да мисли за Ей Джей, за Ренар, за Пам Бишон или за Форкейд.

Беше чувала разни истории за Форкейд. Твърдения за насилие, слухове за неразкрито убийство във френския квартал на непълнолетна проститутка, недоказани обвинения за подправяне на доказателства.

„Стой настрана от сенките, Тонет… Те ще ти изпият кръвта.“

Добър съвет, но не можеше да го последва, ако искаше да се занимава със случая. Форкейд и убийството вървяха в комплект. Дори си подхождаха прекалено много. Беше малко страшничко.

Тя запали джипа и зави към залива, като включи чистачките, за да може да вижда през стъклото. По радиото Оуен Онофрио все още подканваше слушателите си за мнения по случилото се пред съда.

„Кент от Каренкро на втора линия“.

„Смятам, че съдията трябва да бъде обжалван…“

„Имаш предвид разжалван?“

Намали пред един забранителен знак, автоматично се огледа за коли и забеляза черен форд пикап с огъната броня от страната на шофьора. Колата на Форкейд, паркирана пред обущарница, затворена отпреди две години.

Ани изгаси фаровете и спря успоредно на нея. Остана със запален двигател. Това не беше улица с къщи. Нямаше отворени магазини. Една трета от терените на тази улица бяха пустеещи, но офисите на „Боуен и Бригс“ се намираха на две пресечки в южна посока.

Тя смени скоростите на джипа и се придвижи напред. Видя сградата, където се помещаваха агенцията за недвижими имоти и „Боуен и Бригс“. Нямаше запалени светлини. Нямаше коли, паркирани на улицата. Шерифът бе преустановил наблюдението на Ренар след процеса, като се надяваше така и журналистите да се откажат. Ренар работеше вечер по същата причина. А Форкейд бе паркирал през две пресечки.

„Справедливостта за едни е несправедливост за други, мъдростта на едни — глупост на други.“

Ани спря до бордюра пред „Робишо Електрик“, изключи мотора и взе големия черен фенер от купчината на пода зад пътническата седалка. Може би Форкейд бе решил сам да продължи наблюдението. Но ако беше така, той нямаше да паркира през две пресечки или да излезе от колата си.

Тя извади пистолета от сака си, затъкна го в колана на полата си и слезе от колата. С угасен фенер, тръгна по тротоара, без да издава звук по мокрия паваж с гуменките си.

„На този свят няма справедливост. Какво ще кажете за тази истина, помощник-шериф Брусар?“

По дяволите, по дяволите, по дяволите — повтаряше си тя под нос.

Ускори крачка при първия звук, дошъл по посока от „Боуен и Бригс“.

Стъпки по асфалта. Удар. Приглушен вик.

— По дяволите!

Тя се затича, като извади пистолета и светна фенера.

Чу звук от сблъсък на тела още преди да се озове на тесния паркинг. Инстинктивно се втурна напред, пренебрегвайки процедурата. Трябваше да докладва. Нямаше подкрепление. Значката й беше в портфейла в джипа. Нито един от тези факти обаче не я накара да забави крачка.

— Не мърдай! Шерифска служба! — извика тя, като обходи паркинга с яркия лъч халогенна светлина.

Форкейд беше опрял Ренар на някаква кола и го удряше като боксова круша. Силно ляво кроше обърна лицето на Ренар към Ани и дъхът и спря при вида на кръвта, която лъщеше на физиономията му. Той се хвърли към нея с протегнати ръце и от окървавената му, разлигавена уста се изтръгна животински вик. Очите му бяха изцъклени. Форкейд го удари в корема и отново го блъсна във волвото.

— Форкейд, престани! — извика Ани и се втурна към него, като се опита да го отстрани от Ренар. — Престани! Ще го убиеш! Престани! Стига!

Той я прогони с ръка, все едно беше комар, и нанесе на Ренар дясно кроше в брадичката.

— Престани!

Тя използва големия фенер и го удари с всичка сила в бъбреците — един, два пъти. Когато се засили за трети удар, Форкейд се обърна към нея, готов да я нападне на свой ред.

Ани отстъпи назад и светна право в лицето му.

— Стой! Имам пистолет!

— Махай се! — изрева той.

Лицето му бе придобило свирепо изражение. Погледът му беше мътен, подивял. Чак се беше озъбил от ярост.

— Аз съм, Брусар! — извика тя. — Помощник-шериф Брусар. Отстъпи назад, Форкейд! Говоря сериозно!

Той не помръдна, но на лицето му се изписа несигурност. Огледа се наоколо колебливо, което показваше, че не разбира нито къде е, нито как се е озовал там. Зад него Ренар клекна и опрян на ръце на асфалта, повърна, след което припадна.

— Господи! — промърмори Ани. — Остани там, където си.

Тя клекна до Ренар, затъкна пистолета обратно в колана си и опипа сънната му артерия. Отдръпна пръстите си. Бяха окървавени. Пулсът му й се стори отчетлив. Беше жив, но не беше в съзнание и слава Богу, защото лицето му приличаше на сурово кюфте, а носът му — на кайма. Избърса кръвта от ръката си в рамото му, извади пистолета отново и се изправи с разтреперани колена.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — извика тя, като се обърна към Форкейд.

Ник впери поглед в Ренар, който лежеше в собствения си бълвоч. Сякаш го виждаше за пръв път. Какво мисли ли? Не си спомняше да е мислил. Това, за което се сещаше, нямаше никакъв смисъл. Ехо от гласове от друго място… Подмятания… Червената мъгла пред очите му бавно се разнасяше. Прилоша му.

— Какво щеше да направиш? Да го убиеш и да го хвърлиш в блатото ли? Смяташ ли, че никой нямаше да забележи? Смяташ ли, че никой нямаше да обвини теб? За Бога, та ти си ченге! Трябва да спазваш закона, а не да се саморазправяш! — Тя издиша през зъби. — Изглежда, не съм била права, като не съм повярвала на слуховете за теб, Форкейд.

— Аз… Ами аз дойдох тук да поговоря с него — промърмори той.

— Така ли? Имаш страхотен подход за водене на разговори.

Ренар изпъшка, размърда се и отново изпадна в безсъзнание. Ник затвори очи и се обърна, като разтри лицето си с ръце. Мирисът на кръвта по ръкавиците му го задави.

— Това е нещо, което няма край — прошепна той.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Брусар.

Сенки, тъмнина и ярост. Можеха да погубят всеки. Но тя изобщо си нямаше представа за тези неща и той не се опита да й го обясни.

— Иди да повикаш линейка — уморено каза той.

Тя погледна към Ренар.

— Няма страшно, Тонет, обещавам да не го убия, докато те няма.

— При така създалите се обстоятелства, извинявай, но не мога да повярвам и на дума от това, което ми казваш. — Ани отново хвърли поглед към Ренар. — Той няма къде да избяга, така че идваш с мен. И между другото — добави тя, като посочи към улицата с пистолета, — арестуван си. Имаш правото да не казваш нищо.