Тами Хоуг
Кукла на конци (48)

Глава 47

„Пътувам към Ада.“

Цивилизацията остана назад. Пред тях се простираше мастиленочерната, обширна и неприветлива местност около езерото — пустош, където насилствената смърт бе сурова реалност. Хищникът взимаше жертвата си и безкрайният кървав цикъл продължаваше. Нито един оцелял не скърбеше за смъртта на онези, които не бяха имали късмет. Оцеляваха само силните.

Никога през живота си Ани не се бе чувствала толкова слаба. Усещаше гадене на пристъпи, замаяността й не отслабваше. Възприятията й бяха притъпени. Звуците стигаха до нея сякаш през дълъг тунел. Светът наоколо й изглеждаше течен и размътен. Сигурно в кафето бе сложено нещо, реши тя, нещо силно.

Опита се да фокусира погледа си върху жената в широката кола. Дол Ренар й се стори издължена и толкова слаба, сякаш бе от клечици. Нямаше вид, че притежава физическа сила за насилствено изстъпление. Но Ани се сети, че Дол Ренар беше по-млада, отколкото изглеждаше, и явно по-силна. Тя също беше убийца. Деликатната й нацупена фасада също беше маска, както доминото с пайети, което лежеше на седалката между двете.

— Виее ли уубихте Пам? Виее ли я нарязахте? — попита Ани недоумяващо, снимките от местопрестъплението проблеснаха в съзнанието й ярки и кървави. Почти категорично беше отхвърлила възможността жена да е убийцата. Жените не убиват по този начин — толкова нечовешки, жестоко, с омраза към представителка на същия пол.

— Тя получи онова, което заслужаваше. Курва! — изрече с горчивина Дол. — Мъжете пръхтяха след нея като кучета след разгонена кучка.

— Боже мой — въздъхна Ани. — Не може да не сте знаела, че Маркъс ще бъде заподозрян.

— Ала Маркъс не я е убил — аргументира се Дол. — Той е невинен, поне не е извършил убийство. Забелязах, че тя му беше станала като фикс идея — изрече тя с погнуса. — Също като онази жена Ингръм. За него нямаше значение, че тя не го желае. Той си втълпява някои неща и няма начин да ги изкара от главата си. Опитах няколко неща. Опитах се да я накарам да го отхвърли, но той не можеше да повярва, че тя ще подаде оплакване и ще поиска да го арестуват. Страхът й като че ли още повече го привличаше.

— Значи вие сте ги… дебнела?

— Тя щеше да ми го отнеме — по един или друг начин.

Значи Дол беше убила с нож, разпънала на кръст и обезобразила Пам Бишон. За да сложи край на фикс идеята на сина си, която бе отклонила вниманието му от нея.

— Знаех, разбира се, че полицията ще го разпитва — продължи тя. — Това щеше да бъде неговото наказание, че се опита да ми измени. Сметнах, че ще му послужи за урок.

Ани се опита да преглътне. Рефлексите й бяха притъпени. Бавно плъзна дясната си ръка към кобура в очакване пръстите й да напипат зиг-зауера. Пистолетът го нямаше. Дол сигурно го бе взела, докато бе „помагала“ на Ани да се настани в колата.

Хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, надявайки се на чудо да зърне фарове отзад, ала нощта ги поглъщаше и само блатото се простираше пред тях. Достатъчно места имаше да се изхвърли тяло в блатото.

Опиатът действаше и тя усещаше, че скоро ще изпадне в безсъзнание.

— Как подмамихте Пам… в къщата? — попита, ангажирайки ума си, за да не се унесе. Нямаше да успее да се спаси, ако не беше в съзнание. Нямаше кой да й помогне, трябваше да разчита само на себе си. Премести тежестта си, с дясната ръка притисна стомаха си и изохка, като скришом с върховете на пръстите си напипа закопчалката на колана.

— Беше невероятно лесно. Обадих й се под измислено име и поисках да ми покаже къщата — отговори Дол, усмихвайки се на изобретателността си. — Алчна малка кучка! Искаше да има всичко — пари, мъже, обожание. Щеше да ми отнеме сина, макар изобщо да не го желаеше.

Колко просто — телефонно повикване. Пам едва ли би се подвоумила да заведе по-възрастна жена и да й покаже отдалечен имот, дори вечер. Всичките й проблеми бяха свързани с мъже или поне тя така смяташе. Така мислеха всички. Форкейд е бил прав през цялото време. Следите, логиката ги връщаха обратно към Ренар. Само дето не знаеха кой от тримата Ренар. На никого не би му хрумнала идеята за дръпнатата му неуравновесена майка.

„Сега тази жена се готви да ме убие.“ Мисълта помете съзнанието на Ани като циклон. Стори й се, че вижда буквите от изречението, което се носеше във въздуха. Трябваше да направи нещо. Бързо. Преди лекарството да я бе упоило съвсем.

— Ти не си по-добра — продължи Дол. — Маркъс те иска. Не разбира, че си негов враг. Желанието му към теб го отдалечава от мен. Опитах се да те накарам да го спреш и да престане да те желае. Както направих с онази жена Бишон.

— Вие сте била в колата онази вечер… Вие сте дошла в къщата ми… — промълви Ани. Парченцата от пъзела изплуваха в мозъка й. Представи си как се издигат нагоре лепкави, мокри от кръв. — Каак… влязохте? Откъде знаете за ссстълбата?

Тънките устни на Ренар се разтегнаха в усмивка.

— Познавах майка ти. Един сезон тя работи при мен — шиеше костюмите ми. Това беше, преди Клод да ме изостави, преди да се наложи да заминем оттук с момчетата. Тогава всички искаха да носят моите костюми.

Дол Ренар бе познавала майка й?! От това признание главата на Ани се замая още повече. Дол Ренар бе идвала в тяхната къща, когато е била малка. Опита се да си я спомни. Дали се бяха виждали с Маркъс като деца. Беше ли възможно? Дали на някой от двамата им бе хрумвало, че когато пораснат, пътищата им ще се пресекат? Че едно познанство, започнало много отдавна като невинна среща, ще завърши с убийство?

— Тя беше курва също като теб — заяви Дол. — Кръвта вода не става.

„Кръвта вода не става.“ Ани видя как изречението излиза от устата на Дол във формата на дебела червена змия.

Преглътна трудно. Отново й се догади. После падна тежко напред, блъсна се в таблото и повърна на пода. Дол изсумтя от погнуса. Ани остана в същото положение. Вече освободена от колана, тя се опита да си поеме дъх, както се бе подпряла с една ръка на таблото. Трябваше да направи нещо. Лекарството я теглеше все по-дълбоко в прегръдките на мрака, изкушавайки я с кадифената чернота на безсъзнанието.

Събирайки всички сили, тя се хвърли наляво и хвана волана. Кадилакът тежко се олюля надясно, гумите му изскърцаха. Ани използва волана, за да се придвижи на седалката и с едната си ръка натисна клаксона.

Дол изкрещя и ядно заудря лицето на Ани с дясната си ръка, опитвайки се да задържи волана с лявата. Предното колело на колата влезе в канавката, после подскочи назад и колата се наклони на една страна през осевата линия. Фаровете светеха към стъклената повърхност на черната вода.

Ани се наведе, за да избегне ударите, и отново улови волана. С тяло избута Дол към вратата, а с лявата си ръка започна да опипва вратата, за да открие ръчката. Ако успееше да я отвори, вероятно би могла да изблъска Дол навън. Представи си го как го прави. Крехкото тяло на Дол се удря в асфалта, после отскача като манекен, главата й се пука, мозъкът й изтича… Улови ръчката с два пръста.

Изведнъж колата започна да боксува и да скърца. Дол бе натиснала спирачките. Ани отскочи към таблото. Главата й се удари в предното стъкло, рамото й се блъсна в таблото и тя падна на пода. Шумът, движението, болката, замайването се стовариха върху нея като лавина. Опита се да се надигне от пода, когато колата се раздруса в канавката и се закова. Пробва да се улови някъде и да се ориентира. Опита се да фокусира погледа си върху нещо, което се намираше пред нея — дулото на оръжие.

Нейният пистолет! В ръката на Дол Ренар. На три сантиметра от лицето й.

Завъртя се светкавично, блъсна оръжието настрани и зиг-зауерът изгърмя оглушително, като пръсна едно от стъклата на колата.

— Кучка! — изкрещя Дол.

Сграбчи Ани за косата с лявата си ръка и я удари с пистолета в слепоочието и скулата веднъж, втори път…

Сякаш цветен звезден прашец се пръсна в главата на Ани като метеоритен дъжд. Предавайки се за миг, тя се отпусна на пода. Усети, че всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Стори й се, че земята под нея пропада, но всъщност беше от колата. Движеха се отново, бяха излезли от пътя. Чу леко съскане на трева, която се отъркваше отстрани в кадилака и шум от гуми, които хрущяха върху камъни.

Лежеше безсилна на пода, даваше си сметка, че ще трябва да събере още сили или да умре. „Оръжия.“ От тази мисъл в главата й като че ли блесна слаба лампичка. „Зиг-зауерът беше в Дол. Зиг-зауерът беше в Дол. Зиг-зауерът беше в Дол.“ Знаеше, че би трябвало да има още нещо, някакъв отговор, нещо простичко и елементарно, но не можеше да се сети какво.

Беше безкрайно уморена.

Крайниците й тежаха сякаш тонове. Чувстваше ръцете си тройно по-големи. Опита се да преглътне, но почувства езика си голям колкото на змия. Може би червената змия, която бе видяла да излиза от устата на Дол, се бе пъхнала в нейната, за да я задави. Горчив като киселина вкус изпълни устата й.

Киселина. Би могло да послужи за оръжие, помисли си. Представи си как хвърля киселина в лицето на Дол Ренар и лицето й изгаря до костите на черепа, докато тялото й се гърчи в предсмъртен танц.

„Киселина.“

Колата се заклати и спря. Дол натисна копчето за отваряне на багажника и затръшна вратата. Ани опипа бавно дясната страна на колана си от празния кобур до плоската найлонова кутийка точно зад него. Със схванати пръсти тя вдигна капачето и извади малкото цилиндърче.

Зад гърба й вратата на кадилака се отвори. Главата на Ани клюмна. Дол я сграбчи за косата и я дръпна назад.

— Ставай! Изправи се на крака!

Ани се свлече на земята и се сви, когато Дол я ритна по гърба и изруга. Свита на кълбо, тя се опитваше да скрие главата си. Дясната й ръка стисна здраво цилиндърчето.

Вратата на кадилака се затвори и за малко не удари Ани по главата. После Дол отново я хвана за косата, издърпа я, докато седна. Ани отвори очи, протегна ръце, за да придобие равновесие, и се облегна на колата, но главата й бе замаяна. Единствената светлина идваше от фаровете на колата, но и тя бе достатъчна. Пред очите й се люлееше схлупена къща с изпочупени прозорци, които чернееха като липсващи зъби в усмивката на старица.

Бяха на езерото Пони. Това беше къщата, където бе убита Пам Бишон.

 

 

— Не съм убил Пам — изрече тихо Маркъс. Широкото лице на Хънтър Дейвидсън се изкриви от отвращение.

— Я не ме лъжи! Тук няма друг съдия, освен Господ. Няма технически подробности, няма вратички, през които да се промъкне проклетият ти адвокат.

— Аз я обичах — прошепна Маркъс.

Сълзите се стичаха на вадички по страните му.

— Обичал си я? — Едрото тяло на Дейвидсън потрепери от възмущение. Подмишниците му бяха мокри от пот. Рядката му тъмна коса също лъщеше. — Ти нямаш представа какво е любов. Аз съм й дал живот! Жена ми я роди! Тя беше наше дете. Ти си нямаш представа от такава любов. Тя беше наше дете и ти ни я отне!

Иронията беше в това, че Маркъс знаеше всичко за тази любов. Цял живот бе впримчен в една нейна отвратителна разновидност. Тази вечер се готвеше да сложи край на всичко. Сега бащата на Пам щеше да го извърши вместо него.

— Нямаш представа колко пъти съм те убивал — изрече тихо Дейвидсън и тръгна напред. Очите му блестяха като стъклени, изгаряха от омраза. — Представях си как те разпъвам и те заковавам на дъските, както си направил с моето момиче.

— Не! — прошепна Маркъс. Изплака от страх. В устата му се събра слюнка и потече надолу по брадичката. Против волята си погледът му се отмести към голямата дървена маса, където като хирургически инструменти бяха подредени принадлежностите и ножовете му. Поклати глава. — Моля, недейте…

— Исках да те чуя как ме молиш да ти пощадя живота, по същия начин, по който Пам те е молила. Тя викаше ли ме, когато умираше? — запита Дейвидсън измъчено. Сълзи, големи колкото дъждовни капки, се стичаха по зачервените му до алено страни. — Викаше ли майка си?

— Не знам — измънка Маркъс.

— Чувам я. Всяка нощ! Чувам я как ни вика. Вика ме да я спася, а аз нищо не мога да направя! Няма я! Няма я вече!

Стоеше на около половин метър от него. Ръката, с която държеше пистолета, беше голяма като меча лапа, кокалчетата й бяха побелели, той трепереше.

— Би трябвало да умреш по този начин — прошепна с горчивина. — Но не съм дошъл за разплата. Дойдох, защото търся правосъдие.

Пистолетът гръмна два пъти. Очите на Маркъс се разшириха от изненада. Силата на куршумите го повали назад. Не почувства нищо. Падайки върху чертожната маса, а после на пода, удари тила си в твърдото дърво и пак не почувства нищо. Тялото му подскочи отново и отново, докато Дейвидсън стреляше в него. На Маркъс му се струваше, че наблюдава сцената на киноекран.

Умираше. Още една ирония. Тази вечер се готвеше да се самоубие. Щеше да сложи край на тихата извратена тирания на майка си. Щеше да лиши Виктор от закрила в бъдеще. Вместо това щеше да умре тук, на пода, застрелян заради престъпление, което не бе извършил. Не успя даже и в смъртта.

 

 

— Ще помислят, че Ммммарркъс го е извършил — каза Ани.

— Няма — възрази Дол. — Ще разберат кой го е направил — самата ти! Ставай!

Облягайки се на кадилака, Ани бавно и несръчно се изправи.

„Мисли. Опитай се да мислиш. Трябва да измислиш някакъв план.“

Мисленето я изморяваше и затрудняваше, като че плуваше нагоре по буйното течение на река. Беше й почти невъзможно да върви и да мисли едновременно. Земята се издигаше и пропадаше неравномерно под краката й. Къщата се мержелееше като мираж на светлината на фаровете. Дишаше тежко. Усети, че сърдечната й дейност се забавя като тиктакане на часовник, преди да спре. Беше само въпрос на време опиатът да й подейства напълно, после Дол щеше да пъхне зиг-зауера в устата й и да натисне спусъка. Самоубийство.

Службата й беше в опасност. Имаше разногласия с колегите си. Няколко души бяха докладвали, че напоследък е започнала да пие. Нали нямаше да им бъде трудно да повярват, че е отишла до къщата, където е намерила обезобразените останки на Пам Бишон, глътнала е шепа успокоителни и е пръснала мозъка си със служебния пистолет?

— Но как ще стигна… до там? — попита и спря пред стъпалата на верандата.

— Млъкни! — сряза я Дол и я сръга в гърба със зиг-зауера. — Влизай вътре.

Колата беше по-малко препятствие, помисли си Ани, докато едва изкачваше стъпалата на верандата. На Дол й беше за пръв път. Вече два пъти се бе измъквала безнаказано.

Вратата беше отворена, сякаш някой ги очакваше. Ани спря в антрето. Стъпките й отекваха в празния коридор. Лъчът на преносим фенер пробиваше мрака и осветяваше пътя й към смъртта. По пода имаше дебел слой прах. Паяжини висяха по вратите. Дулото на пистолета я ръчкаше в гърба. Ани вървеше по коридора, като с лявата си ръка се подпираше на стената и опипваше пътя си слепешком.

— Колко души… ще убиеш? — смотолеви тя. — Колко време ще мине, докато Маркъс… научи? Ще те намрази.

— Той е мой син. Моите синове ме обичат. Синовете ми имат нужда от мен. Никой никога няма да ми ги отнеме. — Самонадеяният тон на Дол звучеше заучено, сякаш бе повтаряла тези думи много пъти в продължение на години.

— Кой се е опитал да ти ги отнеме? — попита Ани.

Краката й бяха като гумени. Тялото й искаше да се отпусне на пода и да се предаде.

Пристъпи през прага на вратата и откри, че се намира в трапезария. Лъчът на фенера обходи пода, докато Дол се навеждаше да го остави и набързо освети дълга черна змия, която изпълзя сред мръсните стари дъски на дюшемето от кипарисово дърво. За миг си представи как Пам лежи там с разперени ръце, с обезобразено тяло. Главата се надигна и разкапаното лице се обърна към нея. Устните се раздвижиха.

„Ти си аз. Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми!“

Думите преминаха в писък, който прониза мозъка на Ани.

„Помогни ми“, помисли си и облегна дясното си рамо на стената, опитвайки се да мобилизира сетните останали й сили. Дол стоеше две крачки пред нея. Вратата към коридора беше точно отдясно на Дол. Оттам започваше стълбата към втория етаж и изчезваше в тъмнината. Налагаше се да измисли някакъв план. Имаше нужда от оръжие.

„Зиг-зауерът е у Дол. Зиг-зауерът е у Дол.“ Палката й я нямаше. Стисна здраво малкия цилиндър. Опита се да диша, да мисли, взирайки се в черните си полицейски обувки.

„Дяволски просто.“

— Клод щеше да опита — каза Дол. — Той ни изостави. Той би ми отнел момчетата. Не можех да позволя това да се случи.

— Твоят… съпруг?

— Той ме принуди да го направя. Измами ни. Но получи онова, което заслужаваше. Казах му го. Точно преди да го убия.

Дол пристъпи крачка напред.

— Време е да легнеш на пода, помощник-шериф.

— Защо върху лицето на Пам имаше… маска? — попита Ани, без да обръща внимание на заповедта й. Тя водеше право към… теб.

— Не знам нищо за никаква маска — отвърна тя нетърпеливо и направи знак с оръжието Ани да действа. — Ето там, помощник-шериф, където умря другата курва.

— Май… не мога… да вървя — промълви Ани, наблюдавайки краката на Дол. Обувките й се придвижиха още една крачка по-близо.

— Казах ти да вървиш — заяви тя властно. — Хайде! Ани прие командата като сигнал, който наистина мобилизира остатъка от силите й. С лявата си ръка тя удари зиг-зауера. Пистолетът гръмна и уцели тавана. В същото време Ани вдигна дясната си ръка с флакона с нервнопаралитичен газ и пръсна.

Дол изпищя, когато лютивите пръски попаднаха в дясното й око. Препъна се назад, притисна свободната си ръка към лицето си, а с другата отново насочи пистолета. Зиг-зауерът изстреля още един куршум, който уцели Ани в долната част на гръдния кош и я прикова към стената. Ударът на куршума по защитната й жилетка изкара въздуха от дробовете й, но нямаше време да се съвзема. Трябваше да се раздвижи. Незабавно!

Приведена о две, тя се втурна към стъпалата и се хвърли в тъмнината. В това време се чу още един изстрел. Размахала непохватно ръце и крака, тя се втурна към втория етаж. Хлъзгаше се и падаше. Удари коляното си, разби лакътя си. Упойващото средство бе унищожило способността й да пази равновесие. Не можеше да разбере кое е долу, кое е горе, кое е плоско, кое… Стигна площадката на втория етаж и падна по очи. Звукът от удара на брадичката й в дървения под беше почти толкова рязък, колкото и звукът от гърмежа, когато Дол стреля отдолу, но не можеше да се сравнява с раздиращата болка от куршума, който мина от задната част на бедрото й и излезе от предната.

Лазейки по корем като алигатор, Ани влезе през първата врата, до която достигна. Закашля се от прахта, която се вдигна и сподави болезнения стон. Седна с изправен гръб до стената зад вратата и опипа раната на бедрото си отзад и отпред. Ръката й се намокри с кръв, но кръвотечението не бе артериално — малко утешение. Тъмнината се прибавяше към усещането на замайване. Единствената светлина в стаята — слаба и сива, идваше от прозореца насреща.

Времето течеше. Скъса маншета на униформения си панталон. Чувстваше пръстите си дебели и сковани като наденички. Стори й се, че чува Дол да се качва по стълбата. Шумът от стъпките се смесваше с блъскащата кръв в главата й.

Изправи се на крака, опирайки се на стената и зачака. Левият й крак тежеше като олово. Изобщо не можеше да се опира на него. Приливът на адреналин и действието на наркотика се бореха за надмощие в нея. Чудеше се дали от силата на първия куршум не й се е спукало някое ребро. Сети се, че ако умре, нямаше да има никакво значение.

Зиг-зауерът гръмна за част от секундата, преди куршумът да профучи само на десетина сантиметра от лицето на Ани. Тя сподави вика си на изненада, прилепи се плътно до стената и затаи дъх. Ръцете й се изпотиха. Трепереха. Набързо изрече една молитва и обеща да ходи на изповед по-често. Неизбежният пазарлък с Бог. Но ако Бог не беше чул виковете на Пам Бишон, докато Дол Ренар я е измъчвала и убила, защо би се вслушал в нейните?

Някъде в другия край на коридора чу дращене на мишка, миеща мечка или на друго животно. Зиг-зауерът изстреля още един патрон в посоката, където стоеше. Ани остана в същото положение, скрита от полуотворената врата. Прозорецът от другата страна на стаята й даваше възможност поне да различава сенките.

Оставаше й само един шанс. Щеше да има сили само за него. Ако не успееше да се възползва, щеше да бъде мъртва.

 

 

Ник натисна педала на газта докрай и подкара пикапа с отворени прозорци по пътя. Горички и блата проблясваха покрай него като в мъгла. Той изпреварваше обсега на фаровете, но не и полета на въображението си.

Ани не беше в района си. Джипът й стоеше на паркинга зад участъка. Нещата й бяха в гардеробчето. Беше се обадила, че е болна, така каза Хукър. Какво, по дяволите, значеше това? Дали Ренар я е отвлякъл и с опряно в главата дуло на пистолет я е принудил да се обади? Ник нямаше начин да разбере. Знаеше само, че има някакво предчувствие, от което стомахът и гърлото му се бяха свили на топка.

Удари спирачките и колата поднесе по алеята на Ренар. Включи на задна и колата изрева на заден ход. Без дори да се сети за ограничителната заповед срещу него, той зави към къщата и спря.

В задната част на долния етаж светеха лампи. Само един прозорец на горния етаж светеше. Волвото на Ренар беше спряно накриво пред верандата с неизгасени габарити. На Ник това му се стори странно. Ренар не би оставил нещо настрани или не както трябва.

Изгаси светлините и мотора и слезе от колата. Смяташе, че като намери Ренар вкъщи, страховете му за Ани щяха да се успокоят. Сигурно Ренар никога не би я довел тук. Но нощният въздух беше тежък и наситен с напрежение. Цареше мъртва тишина, сякаш светът бе затаил дъх.

Тогава проехтяха изстрелите.

 

 

Стъпките приближаваха. Ани си пое глътка въздух и избърса потта от челото си с опакото на ръката си. Беше замаяна, гадеше й се. Все повече отмаляваше. Всичко се размъти пред очите й. Времето течеше.

— Така или иначе тази вечер ще умреш. — Звукът на гласа на Дол се чу от коридора.

Тя плачеше и ругаеше едновременно. Спреят изгаряше окото й като с нагорещено желязо.

— Ще умреш, ще умреш — повтаряше непрекъснато.

Стъпките съвсем приближиха. Ани усещаше, че Дол е от другата страна на вратата. Изведнъж пред нея се появи Пам. Разлагащият се труп се изправи и засия като небесно видение. Устата й се отвори и една-единствена дума се процеди през бликналата кръв — „Правосъдие.“

Дол мина през прага и се появи в полезрението на Ани. В този момент й се стори, че някой обръща прожектор към нея. Очите на Дол се облещиха. Устата й се отвори. Тя бавно вдигна пистолета.

Ани натисна спусъка. Деветмилиметровият резервен курц отскочи в ръцете й, а лицето на Дол Ренар се пръсна като стъкло. Силата на удара я отхвърли назад. Издъхна, преди да падне на пода.

Ани замръзна до стената. Стоеше като зашеметена. Всичко пред очите й се размаза. Примигна трудно и видя призрака на Пам, който мина през тавана и изчезна.

„Правосъдие.“ Беше дошла да търси правосъдие — заради Пам, заради Джоузи.

Нека справедливостта възтържествува.

Нямаше сили, за да върне курца в кобура на глезена. Затъкна оръжието в колана на панталона, после се опита да събере сили, за да не изгуби съзнание.