Тами Хоуг
Кукла на конци (47)

Глава 46

Беше прав от самото начало. Следите, логиката водеха към Ренар. И ако се бе съсредоточил върху него, ако не беше позволил миналото му да размътва настоящето, Маркот щеше да си остане лош спомен.

Ник запали цигара и дръпна силно, опитвайки се да прогони горчивия вкус на истината в устата си. Злината бе извършена. Щеше да се справи с рикошетите, ако и когато дойдеха. Сега трябваше да се концентрира върху най-належащото — Ренар.

Очевидно Ани го бе подмамила. Тя имаше нужда от подкрепа и Ник си помисли, че през цялото време трябваше да прави точно това, вместо да гони сенките. „Съсредоточи се. Съвземи се.“ Позволи си вниманието му да се отклони, а трябваше да остане верен на интуицията си. Следите, логиката го връщаха обратно към Ренар.

Паркира на странична уличка, смеси се с веселата тълпа и започна да се оглежда за Брусар. Ако бе накарала Ренар да излезе извън кожата си, значи бе в беда, а той нямаше намерение да чака до сутринта или до края на смяната й, за да разбере. Какъвто и сблъсък да бе станал между тях, било е, докато е била на смяна. Това означаваше, че Ренар все още бе някъде тук и я дебнеше.

Тълпата бе шумна, хората бяха подпийнали, музиката гърмеше. Улицата бе пълна с пъстроцветни костюмирани, които непрекъснато се движеха нагоре-надолу. Ник търсеше само сиво-сините униформи на помощник-шерифите. Систематично огледа едната страна на улица „Франс“, после другата до горе и почти не спря, за да приеме безсмислените благопожелания на свои колеги заради предстоящото изслушване в съда. Никъде не забеляза Ани.

Възможно бе да е отишла до ареста, за да отведе някой пиян. Може да я бе пропуснал в тълпата, нали бе толкова дребничка. Или може би се намираше в опасност. През последните десет дни тя живееше под постоянна заплаха. А тази вечер му бе позвънила, за да му каже, че вероятно бе предизвикала убиеца.

Видя, че Хукър се мотае край количка, на която продаваха пържени скариди. Дебелият сержант бе намръщен, но потропваше в такт с музиката. Хукър вероятно знаеше къде е Ани, но Ник се съмняваше, че щеше да му каже. Би му се сторило опасно.

— Ники! Братко мой, къде си?

Стоукс се залюля към него. Кръглата му шапка бе накривена нехайно над маската. С всяка ръка бе прегърнал по една жена с мини пола до дупето — блондинка, облечена с кожени дрехи, и брюнетка по джинси. Тримата май едва се държаха на краката си.

— Това е моят човек — Ник — обясни Стоукс на жените. — Не знае какво да прави на парти, също както би се чудил какво да прави с двуглав козел. Искаш ли една от тези хубави дами да стане твой духовен водач на партито, Ник? Може да отидем някъде и да си направим наше парти. Нали разбираш какво искам да кажа?

Ник се намръщи.

— Виждал ли си Брусар?

— Брусар ли? За какво, по дяволите, ти е притрябвала?

— Виждал ли си я?

— Не и слава Богу. Тя е много мрачна, бе човек. Ти би трябвало да го знаеш. Тя… ооооох! — изпъшка той при възможността, която премина през замъгленото му пиянско съзнание. — Обрат към феър плей, а? Искаш да я сплашиш или нещо друго?

— Нещо друго.

— Чудесно. Съгласен съм теб. Да, кучката си го заслужава.

— Тогава иди при Хукър и го попитай къде е. Измисли си някакво обяснение.

Една реклама блесна точно в лицето на Стоукс.

— Обърни малко внимание на дамите, Ники. Момичета, бъдете добри с Ники. Той е монах.

Русата вдигна очи към Ник. В това време Стоукс се отдалечи.

— Ама вие наистина ли сте монах?

Ник си сложи тъмните очила, без да обърне внимание на момичето. Не й отговори, само наблюдаваше как Стоукс се приближава до сержанта. Двамата си размениха няколко думи, после Стоукс си купи порция скариди и се върна, дъвчейки.

— Нямаш късмет, приятелю. Спретнала си е малкия задник и се е прибрала вкъщи.

— Какво?

— Хукър казва, че преди малко му се е обадила и му е казала, че е болна. Той смята, че сигурно е пила.

— Защо ще мисли така?

Стоукс сви рамене.

— Не знам, човече. Такива слухове се носят. Нали разбираш какво искам да кажа? Както и да е, няма я тук.

Стомахът на Ник се сви от притеснение.

— Какъв е номерът на радиостанцията й?

— Какво значение има? Не е в участъка.

— Минах оттам. Джипът й е на паркинга. Какъв е номерът на радиостанцията й? — попита Ник.

Объркването на Стоукс премина в загриженост. Престана да дъвче и преглътна.

— Ти какво планираш, човече?

Търпението на Ник се изчерпа. Той сграбчи Стоукс за раменете и го разтърси, а пържените скариди се пръснаха на тротоара.

— По дяволите, какъв е номерът на радиостанцията й?

— Уан Ейбл Чарли!

Той се обърна и се вряза в тълпата. Гласът на Стоукс се чу зад гърба му.

— Ей! Не прави нещо, което аз не бих направил!

Ник хукна през тълпата гуляйджии, и ги разблъска с рамо, за да му направят път. Покрай периферното му зрение минаваха различни маски, придавайки на сцената сюрреалистичен оттенък. Когато най-после стигна до пикапа си, едва дишаше. Мускулите по гърдите и гърба продължаваха да го болят от боя с Ди Монти, все едно, че някой бе впил нокти в тях.

Извади радиостанцията си и повика диспечера. Представи се като Стоукс и поиска да го свържат с Уан Ейбл Чарли. Секундите минаваха. Всяка следваща му се струваше по-дълга от предишната.

— Детектив? — чу се гласът на диспечера. — Уан Ейбл Чарли не отговаря. В дневника пише, че вече не е на смяна.

Ник затвори и подкара пикапа. Ако Ани не е на смяна, а джипът й още стои на паркинга пред участъка, в такъв случай къде би могла да бъде?

А къде, по дяволите, бе Ренар?

 

 

Облегнала глава на страничното стъкло, Ани се опита да преодолее гаденето, докато Дол включи кадилака на скорост и той подскочи напред. Когато минаваха покрай празния паркинг на „Бедния Ричард“, на Ани й се стори, че в тъмнината зърна усмихнатата бяла маска на Маркъс.

Прекосиха улица „Франс“ една пресечка по-нагоре от мястото, където бе партито. Цветовете и светлините блестяха в далечината, после съвсем изчезнаха. Ани изохка, когато колата зави надясно. Промяната на посоката я замая още повече. Разсъждаваше каква ли бе отровата и дали ще се намери подходяща антиотрова. Дали слабоумните лаборанти от болницата, които непрекъснато правеха грешки, щяха да изолират отровата, преди тя да е умряла от ужасна и мъчителна смърт?

Не биваше да изпада в паника. Маркъс нямаше как да предвиди случилото се вечерта. Не бе предполагал, че тя щеше да го отхвърли напълно. Ако следваше собствения си план, вероятно желанието му бе само да й прилошее, за да може по-късно да й предложи утеха. Такъв бе неговият начин на мислене.

Минаха през центъра, после навлязоха в жилищни райони. Малки, спретнати едноетажни къщи с нисък покрив, в предния двор на много от които стоеше статуя на Дева Мария. Стари вани с крачета бяха прерязани наполовина и бяха обърнати на земята, за да подслонят статуите. Произвеждаха ги масово в градче недалеч от Байю Бро и лежаха една до друга в двора на фабриката близо до железопътната линия. Ако човек ги е виждал там, част от мистиката изчезва, помисли си Ани. Мозъкът й все пак работеше, макар и по-бавно.

Сигурно вече наближаваха болницата. Старият пазач сигурно още чистеше краката на голямата статуя на Дева Мария с четка за зъби.

— Благодаря ви, госпожо Ренар. Ще се обадя на шерифа от болницата. Той ще дойде и ще ви прибере. Правилно постъпихте, като се обърнахте към мен.

— Знам. Трябваше да го направя. Няма да позволя това да продължава — каза Дол. — Виждах, че ще стане както преди. Маркъс е увлечен по вас. Ала нито вие, нито някоя друга жена ще го има! Особено жена, която иска само да ми отнеме сина и да го прати в затвора или да направи с него нещо още по-лошо. Няма да позволя това да се случи. Моите момчета са единственото, което имам.

Тя се обърна и изгледа Ани в очите, когато подминаха отбивката за болницата. Омразата в погледа й сякаш блестеше в червено на светлината на таблото.

— Никой няма да ми отнеме момчетата!