Тами Хоуг
Кукла на конци (46)

Глава 45

— Може ли да отидем някъде да поговорим? — попита Дол и огледа тревожно маскираните шегаджии, които се щъкаха нагоре-надолу по улицата. — Маркъс е някъде тук. Не искам да ни види заедно. Снощи се скарахме жестоко. Беше ужасно. Днес бях толкова разстроена, че цял ден лежах. Не знам какво да правя. Досега бяхте много добра към нас и си помислих…

Тя млъкна, сподавяйки сълзите си. Ани сложи ръка на рамото й, едновременно съчувствайки на жената и изпитвайки интерес като полицай.

— Боя се, че съм дежурна…

— Нямаше да ви моля… не исках… Боже мой… — Дол вдигна ръка към устата си и стисна очи за миг, стараейки се да се успокои. — Той е мой син — прошепна с мъка тя. — Не мога да понеса мисълта, че той е могъл да… — Отново млъкна и поклати глава. — Не биваше да идвам. Извинявайте.

Обърна се да си тръгне, привела съкрушено рамене.

— Почакайте!

Ако майката на Маркъс знаеше нещо, каквото и да било, което бе свързано с убийството, трябваше по-бързо да го научи. Явно, съвестта на Дол беше надделяла в душевната й борба, за да стигне до това състояние, но също така бе ясно, че за част от секундата тя можеше да промени решението си и да се откаже, за да спаси сина си.

— Къде сте паркирали?

— По-надолу по улицата. Близо до „Бедния Ричард“.

— Ще дойда там след пет минути. Какво ще кажете? Дол поклати леко глава. Като че ли цялото й тяло се тресеше.

— Не знам. Сигурно правя грешка. Не трябваше…

— Госпожо Ренар — каза Ани и я хвана за рамото, — не се отказвайте. Ако Маркъс е сторил нещо нередно, трябва да бъде спрян. Не може така да продължава. Вие няма да го позволите.

Тя затаи дъх, а Дол пак стисна очи. Замисли се, ровейки в душата си за отговор, който щеше да разбие майчиното й сърце.

— Вярно — прошепна на себе си. — Не може вечно да продължава така. Няма да позволя.

— Ще се срещнем при колата ви — каза Ани. — Може да изпием по едно кафе. Ще поговорим. Някак си ще оправим нещата. Каква кола карате?

Дол подсмръкна в носната си кърпичка.

— Сива — отвърна тя, сякаш се предаваше. — Кадилак.

Ани не успя да открие Хукър в морето от хора и още по-добре. Не искаше да я види, че се отдалечава в противоположна посока от мястото на дежурството си. Скри се във входа на една къща на страничната улица, обади му се по радиостанцията и му каза, че изведнъж й е прилошало.

— Какво, по дяволите, ти, става, Брусар? Пила ли си?

— Не, сър. Може би е вирусът, който върлува… — Замълча и изохка за повече убедителност. — Ужасно, сержант. Край.

Хукър набързо изрече обичайните си ругатни, но не я спря. Помощник-шерифи, които повръщат на обществено място, създават лош имидж на участъка.

— Ако чуя, че си пила, ще те уволня! Край.

Тя побърза да забрави заплахата, отиде до колата си и хвърли вътре радиостанцията, защото се боеше, че шумът, който издаваше, щеше да уплаши или да разсея Дол. Грабна мъничкия си касетофон, пъхна го в джоба си и тръгна бързо по тъмната странична уличка към „Бедния Ричард“.

Дол Ренар наистина караше сив кадилак. Ако дясната му врата беше ударена, то тогава Маркъс бе този, който я бе тероризирал по пътя онази нощ. Това щеше да потвърди аналогията на Ани за Джекил и Хайд. Приливът на адреналин от това, че най-после щеше да стигне до истината, бе невероятен. Главата й почти се замая. Собствената майка на Ренар щеше да го предаде. И то на нея. Заради цялата работа, която бе свършила по случая. Какво от това, че Маркъс щял да загуби доверието си в нея.

Докато крачеше бързо по тротоара между затворени магазини и паркирани коли, тя изтръпваше при всяка сянка и спираше на пресечките. Маркъс я дебнеше някъде, обиден и ядосан от това, което бе сметнал за изневяра.

Само Бог знае какво би могъл да направи, ако я видеше с майка си. Отношенията им бяха твърде сложни. Майката разчиташе на подкрепата на сина си, когото непрекъснато критикуваше и унижаваше, а големият мъж не изпълняваше задълженията си към нея, защото я мразеше до дъното на душата си. Разделителната линия между обичта и омразата сигурно бе тънка колкото косъм. Как би реагирал той, ако разбереше, че майка му се готвеше да го предаде? Сигурно би го заболяло и би изпитал ужасно озлобление.

Ани бе видяла какво бе сторила яростта му към Пам Бишон.

Колата бе паркирана до бордюра — от източната страна на „Бедния Ричард“. Дол Ренар се въртеше край нея, сложила една ръка на кръста си, сякаш я болеше стомах, а с другата търкаше гръдната си кост. Дори на слабата светлина, която идваше от ресторанта, Ани забеляза белезите отстрани на колата.

— Произшествие ли сте имали, госпожо Ренар?

Дол я изгледа недоумяващо, после обърна очи към колата.

— А, това ли — каза и отново се раздвижи. — Маркъс трябва да го е направил. Аз рядко карам. Такава голяма кола. Не мога да разбера защо ми купи толкова голяма кола. Набива се на очи. Всъщност е просташка. Трудно се паркира. Нервите ми се опъват, когато я карам. Знаете ли — от нерви получих лека парализа. Не можете да си представите в какво напрежение живея. Размислях, искаше ми се да вярвам… Но снощи… Не издържам повече.

— Защо не седнем да поговорим? — предложи Ани.

— Да, добре — каза Дол сякаш на себе си, за да наблегне на решението, което бе взела. — Позволих си волността да взема кафе. Ето там е — на онази маса.

Евтините пластмасови маси, сложени пред ресторанта, бяха празни, светлина почти не стигаше до тях. На витрината бе сложена бележка, написана на ръка: „ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ КАРНАВАЛА. ИЗПЪЛНЯВАМЕ ПОРЪЧКИ САМО ЗА НАВЪН.“

Дол се настани на пейката и започна да оправя полата си като дебютантка на първия си бал. Ани седна, разбърка кафето си и го опита. Тъмно и горчиво, както обикновено, горещо, но можеше да се пие. Отпи голяма глътка, искаше й се кофеинът да прогони умората от многото безсънни нощи напоследък. Сега сетивата й трябваше да бъдат изострени, но не биваше да изглежда много настоятелна. Остави бележника в джоба на блузата си. Натисна под масата копчето на касетофона за запис.

— Не се чувствам горда — започна Дол. Облегна едната си ръка на масата, стиснала кърпичката си. — Той е мой син. Би трябвало да бъда предана на семейството.

— Госпожо Ренар, няма да бъде в интерес на семейството ви, ако оставите това да продължава. — Замълча, за да отпие от кафето и да се успокои.

Ани пое една глътка, зачака и разсеяно потърка убоденото място на пръста си. Седеше с гръб към ресторанта и гледаше наоколо. Без да обръща глава, тя огледа улицата, алеята, празния паркинг пред „Бедния Ричард“. Следеше да не се появи някоя сянка. Нямаше и следа от Маркъс, но той умееше да стои настрани и да се крие. Представи си го как ги наблюдава и изпада във все по-голяма ярост.

— Много ми беше трудно — започна Дол — да отгледам сама двете момчета. Особено при състоянието на Виктор. Опитаха се да ми го вземат и да го настанят в някакъв дом. Не се съгласих. Ще остане при мен, докато умра. Той е мое дете и ще продължа да нося кръста си. Аз съм го родила такъв, какъвто е. Обвинявах се за състоянието му, макар лекарите да твърдят, че никой не е виновен. Как можем да разберем какво се предава от поколение на поколение?

Ани не отговори, но за миг се сети за майка си и за баща си, когото изобщо не беше виждала.

— Какво стана с господин Ренар?

Чертите на Дол се изопнаха.

— Клод ни изостави. Преди много години. И ето ме, седя тук и съм готова да предам сина си.

— Не би трябвало да мислите по този начин, госпожо Ренар. Защо не ми кажете какво нередно според вас е направил Маркъс?

— Не знам откъде да започна — отговори тя, свела очи към смачканата си кърпичка.

— Споменахте, че снощи сте се скарали. За какво?

— Боя се, че беше заради вас.

— Заради мен?!

— Сигурна съм, осъзнавате, че Маркъс е влюбен във вас. Случва му се. Той… си втълпява нещо и никой не е в състояние да го разубеди. Виждам, че в случая с вас отново става така. Той е убеден, че с вас изживява нещо… интимно.

— Казах му, че това е невъзможно.

— Няма значение. За него никога не е имало значение.

— Значи се е случвало и преди?

— Да. С онази жена — Бишон. И преди нея, докато живеехме в Батън Руж…

— Илейн Ингръм ли имате предвид?

— Да. Любов от пръв поглед — той така го наричаше. Една седмица след като се запозна с нея, бе влюбен до уши. Следваше я навсякъде. Обаждаше й се по всяко време на деня и нощта. Отрупваше я с подаръци. Стана неудобно.

— Мислех, че тя е отвръщала на чувствата му.

— Известно време, но по-късно й омръзна. Направи същото и с онази жена Бишон. Изведнъж реши, че трябва да я има, макар и тя да не го желаеше. Вече виждам как всичко започва отново с вас. Скарах му се затова.

— А той какво отговори?

— Той се разсърди и отиде в работната си стая. Там никой не бива да го безпокои, но аз го последвах — довери й тя. — Не вярвах, че е нещо повече от увлечение, същото, каквото изпитваше към онази жена, но признавам, имах предчувствие. В това отношение съм много чувствителна. Имах предчувствие, но не исках да го повярвам. Наблюдавах Маркъс от вратата, без той да ме види. Отиде до един шкаф и извади отвътре някакви неща. И аз разбрах…

— Какви неща?

Дол сведе очи към чантата в скута си. Отвори я и хвана нещо, постоя нерешително, после бавно го измъкна.

Докато вадеше малката снимка в рамка, Ани усети странна тръпка, която от ръцете премина към главата й. Хвана се с едната си ръка за ръкохватката на стола, когато тръпката премина в замайване. Снимката в рамка, която бе изчезнала от кабинета на Пам Бишон. Това бе едно от доказателствата, които детективите търсеха, за да предявят обвинение към Ренар, че я преследва. Нито един от тези предмети не бе открит.

Ани я пое и я разгледа на слабата светлина, която се процеждаше през предната витрина на ресторанта. Рамката беше старинен сребърен филигран, стъклото й бе счупено. Фотографията не бе повече от пет на седем сантиметра и половина, но снимката бе запечатала силно емоционален момент — любовта между майка и дъщеря. Джоузи бе на не повече от пет години, седеше в скута на майка си, вдигнала бе главичката си към нея и й се усмихваше. Пам беше прегърнала детето и му се усмихваше с безмерно обожание.

Маркъс Ренар бе откраднал снимката и бе заличил отношенията, запечатани на нея. Беше откраднал майката от детето й. Беше унищожил душата на жена, която обичаше много хора и те й отвръщаха със същото.

Отново усети замайване. Вероятно е реакция от изненадата, каза си Ани. Или от кофеина. Изпита странно неразположение… от потвърждението, че мъжът, който се бе увлякъл по Пам, бе постъпил отвратително към жената на снимката. През цялото време Форкейд е бил прав — последователността, логиката водеха към Ренар.

— Маркъс я е откраднал, нали? — попита Дол.

— Да.

— Там има и други неща, но ме достраша да ги взема. Смятам, че е откраднал някои неща и от мен — призна тя. — Една брошка от майка ми, верижка, която имам, откакто Виктор се роди. Само Бог знае какво е направил с тях.

Боже, и аз, помисли си Ани и потръпна вътрешно. Също и Пам Бишон. Вероятно и Илейн Ингръм преди нея. Усети лепкав хлад по кожата си. Помъчи се да вдиша дълбоко от влажния нощен въздух и пак се взря в снимката. Образите върху нея малко се размазаха пред очите й и тя отново усети замайване.

— Не вярвах, че всичко ще се повтори — каза Дол. — Че така ще хлътне.

— Смятате ли, че той е убил тези жени, госпожо Ренар? — запита Ани, но като че ли езикът й залепваше и едва произнесе думите. Отпи още една глътка кафе, за да си оправи вкуса. Колко ужасно е за една майка да мисли, че синът й е убиец.

Дол притисна ръка до лицето си и се разрида. Тялото й се разтресе.

— Той е мой син! Само него имам. Не искам да го загубя!

Въпреки всичко беше донесла доказателството.

— Съжалявам — прошепна Ани, — но трябва да предадем това на шерифа.

Бутна стола си назад и се изправи. Олюля се. Главата й пак се замая силно. Стори й се, че ще литне. Вече не можеше да контролира действията си. Когато се отдели от масата, сякаш земята се продъни под краката й и тя залитна.

— Боже мой! — Гласът на Дол Ренар прозвуча някак отдалеч. — Добре ли сте, помощник-шериф Брусар?

— Вие ми се свят — успя да изрече Ани.

— Защо не поседнете?

— Не, ще се оправя. От кофеина е. Трябва да отидем при шерифа.

Опита се да направи още една крачка и падна на коляно. Снимката с рамката се изплъзна от ръката й.

— Боже мой! — възкликна Дол. — Чакайте да ви помогна.

— Неудобно ми е — каза Ани и се облегна на по-възрастната жена, докато се изправяше. — Много съжалявам.

Дол подсмръкна и сбърчи нос.

— Пила ли сте, помощник-шериф?

— Не, не, случи се нещо. — Уплаши се, когато чу собствения си глас. Сливаше думите и те звучаха неразбираемо. Тялото й натежа, краката й сякаш бяха от гума. — Просто не се чувствам добре. Ще отидем до участъка. Ще се оправя.

Тръгнаха бавно към кадилака. Дол Ренар вървеше от дясната страна на Ани и я подкрепяше. Тази жена бе много по-силна, отколкото изглеждаше. Или може би самата тя бе останала без сили. По ръцете и краката й сякаш бяха парализирани. Пръстът, който си бе убола на розата, туптеше силно.

Трънът на розата. Розата, която Маркъс й подари.

Отровена?! Никога не беше предполагала подобно нещо. Но наистина имаше нещо поетично, че знак на любовта може да се превърне в инструмент за умъртвяване, когато любовта е отхвърлена. Той сигурно мислеше по този начин, извратеният му кучи син!

— Госпожо Ренар — едва произнесе тя и се стовари върху седалката на колата. — Мисля, че трябва да отидем до болницата. Струва ми се, че умирам.

 

 

Искаше да я убие. Искаше да хване Ани Брусар за гърлото и да гледа лицето й, докато я души. Тя го смяташе за глупак. Обаче той последен щеше да се надсмее над нея. Докато си проправяше път през тълпата, развинтената му фантазия му се развихри.

Шумът от веселбата звучеше като дисонантна какофония в ушите му. Светлините и цветовете бяха прекалено наситени, твърде крещящи на фона на тъмната нощ и мрачното му настроение. Пред него изникваха лица с разтегнати в усмивки усти и ужасни маски. Сблъска се с двойник на Роналд Рейгън и разля бирата му като гейзер на тротоара…

— Проклет пияница! — изкрещя Рейгън. — Не гледаш ли къде вървиш?

За отмъщение мъжът го блъсна силно и Маркъс се удари в друг гуляйджия с маска на Зоро и кръгла шапка. Стоукс.

Стоукс се олюля назад, краката му се подкосиха. Маркъс падна заедно с него, всъщност падна върху него и краката им се преплетоха. Прииска му се да имаше нож. Представи си как промушва Стоукс както са паднали, после става и се отдалечава, преди някой да разбере какво се е случило.

— Шантав негодник! — извика Стоукс, докато се изправяше.

Преди Маркъс да се изправи, Стоукс го сръга в ребрата. Маркъс се хвана за гърдите, помъчи се да се задържи на краката си и продължи да върви приведен, а двамата маскирани го изпратиха с гръмогласен смях. Промъкна се през тълпата, после зави зад ъгъла и забърза по малка уличка към „Боуен и Бригс“.

Наситеният влажен въздух изгаряше дробовете му. Гръдният му кош сякаш беше стегнат в менгеме и притискаше счупените му ребра. При всяко вдишване го пробождаше остра болка. Лицето му гореше. Свали изрисуваната маска и я хвърли в коша за боклук. Тя не бе никакво прикритие в сравнение с маската, зад която Ани се криеше. Най-малкото й провинение беше, че му изневери с адвоката. Курва! Той не обръщаше внимание на някои неща, извиняваше я за други, сигурен, че в края на краищата тя ще проумее колко си подхождат. Заслужаваше да бъде наказана за всичко, което му причини. Наказваше я мислено и чувствата, които изпитваше, раздираха душата му. Любов, ярост, омраза. Тя щеше да съжалява. В края на краищата щеше да съжалява.

Почувства се сякаш бе изпразнен от съдържание. Защо подобни неща непрекъснато му се случваха? Защо жените, които обичаше, не го обичаха? Защо чувствата го завладяваха до такава степен, че не можеше да се освободи от тях? Любов, страст, нужда, нужда, нужда… Иначе си беше съвсем нормален мъж. Беше интелигентен, талантлив. Работеше добре. Защо от време на време това желание го обземаше толкова силно?

Когато седна във волвото, сълзи се стекоха по лицето му и го засмъдяха от болка и срам. Тялото му беше напрегнато и трепереше от яд, напрежението усилваше болките от старите му рани, а физическата болка предизвикваше още по-голямо унижение. Какъв мъж беше? Такъв, какъвто другите подритваха и презираха, на когото жените се присмиваха, срещу когото подаваха оплаквания. Не можеше да издържа повече. Чувствата му бяха твърде силни, прекалено болезнени. Някъде дълбоко в съзнанието си чуваше подигравателния глас на майка си и думите й колко е трогателен.

Действително беше трогателно. Истината едва не го смаза с тежестта си.

Разрида се, когато мина покрай къщата, където Пам бе умряла. До края на живота му смъртта й щеше да му тежи като сянка.

Какъв живот го очакваше? На заподозрян убиец, на предизвикващ състрадание нещастник, който живее заедно с майка си, отхвърлян от всяка жена, която посмееше да обикне. Колко пъти му се искаше да се махне от това място, представяше си по-хубав живот — с Илейн, с Пам, с Ани. Но никъде нямаше да отиде и този по-хубав живот нямаше да му се случи. Никога нямаше да живее на някой залив и близо до брега и да прекарва вечерите си с Ани или с друга жена. Щеше да става все по-окаян, по-самотен, хората все повече щяха да го намразват. Какъв беше смисълът да живее?

Зави с волвото по алеята към къщи и изгаси мотора. Някакво усещане, че трябва да направи нещо бързо се смеси с другите чувства, които пълзяха из тялото му като змии. Затръшна вратата на колата, остави я отстрани до къщата и влезе вътре.

Виктор седеше на площадката на стълбата. Беше си сложил една маска с пера на майка им и се люлееше. Скочи на крака и се втурна надолу по стъпалата, като мина на сантиметри от Маркъс, крещейки:

— Червено! Червено! Червено! Червено!

— Престани! — сряза го Маркъс и го бутна назад. — Ще събудиш мама.

— Не. Мама излезе! Червено! Силно червено!

— Какви ги говориш? — запита Маркъс и мина напряко през трапезарията. Противно на желанието си, погледна стената. Разбира се, че цветът не беше същият. — Минава полунощ. Мама е в леглото.

Виктор поклати глава енергично.

— Тогава и сега. Мама излезе. Червено!

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рече нетърпеливо Маркъс. — Къде може да е отишла? Знаеш, че мама не шофира вечер. Невъзможен си.

Виктор се разтрепери, когато стигнаха до вратата на апартамента на Маркъс, спря и започна да блъска главата си в стената, нареждайки.

Маркъс го хвана за раменете.

— Виктор, престани! Иди си в стаята и се успокой. Разгледай някоя книга.

— Тогава и сега. Тогава и сега. Тогава и сега… — нареждаше той.

Маркъс въздъхна тежко и прогони мислите си на заден план. В края на краищата може би дори Виктор имаше по-голям късмет.

— Ела — каза тихо.

Хвана Виктор за ръката, поведе го нагоре към неговата стая и се опита по пътя да го успокои.

— Червено! Червено! — шепнеше Виктор.

— Няма нищо червено, Виктор — каза Маркъс и запали лампата.

Виктор седна на края на леглото и започна да се люлее от една страна на друга. Перата от папагал, прикрепени в краищата на маската щръкнаха като антени. Изглеждаше абсурдно.

— Искам да броиш до пет хиляди по шестнайсет — каза Маркъс. — Когато свършиш, обади ми се. Можеш ли да го направиш?

Погледът на Виктор се плъзна покрай него. Очите му бяха със стъклен блясък. Съществуваше възможност докато стигне до пет хиляди да е забравил какво го бе разтревожило.

Маркъс излезе от стаята и спря отвън и погледна към вратата на стаята на майка си по-надолу по коридора. Разбира се, че е там. Винаги ще бъде там — физически, психически, метафорично. Имаше само един начин за бягство, за който и да е от тримата.

Решително слезе долу в своята стая, заключи вратата след себе си и отиде до шкафчето, където държеше перкодана. Докторът му беше дал рецепта за седемдесет и пет хапчета вероятно с надеждата, че щеше да ги изпие наведнъж. След побоя бе взел няколко от тях, но му оставаха още много. Повече от достатъчно. Ако откриеше флакончето. Нямаше го в шкафчето.

Виктор ли го бе взел? Не. Ако Виктор поемеше голяма доза перкодан, резултатът нямаше да се прояви във възбуда. Щеше да бъде сънлив или умрял и във всеки случай — по-добре от обичайното.

Маркъс се извърна от леглото и влезе в работната си стая. Беше почистил бъркотията от предната вечер, за която бе виновно умопомрачението му. Отново всичко си беше на мястото, спретнато и подредено. Портретът на Ани, рисуван с молив, лежеше върху чертожната маса. Колко многозначително, помисли си той, че се скъса, и прокара пръст по назъбения край на хартията. Представи си, че петното, което го зацапваше, беше от нейната кръв.

Обърна се към работната си маса и инструментите, подредени също като хирургически. Опита острието на ножа. Беше остро като бръснач. Взе го, прокара палец по острието и видя как от резката потича алена кръв. Просълзи се пак, но не от физическа болка, а от огромния емоционален товар заради онова, което се готвеше да направи. Остави ножа настрани. Беше решил да не го използва в осъществяване на задачата, която си бе поставил. Касапски нож щеше да свърши работа буквално и символично. Но първо трябваше да намери хапчетата.

Отиде до скришното шкафче, отвори го и пред него се представи миналото и извратеността му. Точно така биха нарекли хората любовта му към жени, които не го желаеха — извратеност, мания. Те нямаха представа какво е това.

Малките вещи, които бе взимал от Илейн, Пам и Ани, бяха групирани на една поличка. Символи на неща, които биха могли да се случат. Обзе го горчиво-сладка носталгия, когато избра красиво стъклено преспапие, принадлежало на Пам. Подържа го в ръце и го приближи до лицето си. Беше хладно, когато го допря до облените си в сълзи страни.

— Остави го, лигаво, гадно копеле! — Гласът беше нисък и изпълнен с омраза. — То беше на дъщеря ми.

Преспапието се изтърколи от ръцете на Маркъс и падна на пода. Той вдигна очи и срещна лицето на Хънтър Дейвидсън.

— Надявам се, че си готов да отидеш в Ада — просъска старият човек и насочи дулото на четирийсет и пет милиметровия колт. — Защото съм дошъл да те изпратя точно там.