Тами Хоуг
Кукла на конци (45)

Глава 44

Големия Дик Дугас и „Айота Плейбойс“ пуснаха бойните китари в действие и подеха неистова бърза разработка на „Топло е“. От тълпата се чуха аплодисменти и телата се разкършиха — млади, стари, пияни, трезви, чернокожи, бели, бедни и богати фермери.

Вероятно хиляда се бяха събрали по протежение на петте пресечки на улица „Франс“, отцепени за събитието, и всеки от тях движеше поне част от тялото си в ритъма. Хората се усмихваха. Лицата им лъщяха от необичайната горещина тази вечер, както и от радостта на свободата. Работната седмица бе свършила, петдневните тържества тъкмо започваха и причината за всеобщия страх бе ликвидирана.

Веселата атмосфера се стори гротескна на Ани — реакция, която тя дълбоко възневидя. Обичаше празненствата по Заговезни в Байю Бро. Езическото веселие и освободеност преди суровите дни на Постите. Уличните танци, павилионите за храна, търговците, които продаваха балони и евтини дрънкулки, шествията и парада. Пролетният обред — нишка на приемствеността се повтаряше през целия й живот от най-ранно детство.

Спомняше си как идваше на танци като дете, лудуваше с братовчедите си от рода Дусе, докато майка й стоеше по-далеч от тълпата, радваше се на музиката по своя си вглъбен начин, но никога не вземаше участие в масовото веселие.

Тази вечер споменът й причини още по-силна болка. Ани усещаше, че по свой си начин се отличава от веселяците тук. Не заради униформата, с която бе облечена, а заради всичко, което изживя през последните десет дни.

Едър брадат мъжага, облечен с розова рокля, с наниз перли около врата, захапал пура в единия ъгъл на устата си, се опита да я хване за ръката и да я дръпне от тротоара в ритъма на танца. Ани махна с ръка и го отпрати.

— Не съм такова момиче! — провикна се тя ухилена.

— Нито пък аз, скъпа! — Той вдигна полата на роклята и отдолу се видяха широки боксери на сърчица.

Тълпата около него се разкрещя и започна да дюдюка.

Жена, облечена като строителен работник, изви като вълк и се опита да го ощипе по задника. Той нададе ответен вой, сграбчи я и двамата се отдалечиха, танцувайки.

Ани се засмя, докато ги наблюдаваше. Когато понечи да се обърне, я хвана друг костюмиран веселяк — този беше облечен в черно и носеше бяла усмихната маска — класическият символ на театралната комедия. Той й подаде роза и се поклони сковано, когато тя я прие.

— Благодаря.

Докато се отдалечаваше, затъкна розата в колана на униформата си до палката.

Като полицайка по-малко й харесваха уличните танци, отколкото като цивилна. Личният състав на полицейския участък на Байю Бро и службата на шерифа бяха поели надзора над карнавала. Обединен фронт срещу хулиганствата. Важеше правилото да се разтървават юмручните боеве, но да арестуват само пияни и достатъчно глупавите, които залитат пред полицаи. Всеки, заловен с оръжие, щеше да прекара нощта в ареста, а сутринта хората от кабинета на областния прокурор щяха да подберат най-тежките случаи.

Дори да имаше пияни и боеве с ножове, пищната невинност на веселието в малкия град обикновено натежаваше над лошите моменти. Тази вечер изглеждаше, че по-скоро всички празнуваха стрелбата срещу Уилард Роуч, отколкото самия карнавал. Въздухът бе наситен с главозамайващата възбуда от бдителността на тяхната съгражданка и Ани сметна това за опасно.

Престъпността в Южна Луизиана по-скоро беше лична, в резултат от противопоставяне на хора един срещу друг. Тук всеки хранеше собствено чувство за справедливост, както и неограничен запас от оръжие. Тя си помисли за Маркъс Ренар и инцидентите в дома му през последните десет дни. Стрелбата, хвърленият камък през прозореца. Ако самият той не бе устроил тези инциденти, ако бяха дело на някой от хората, които смятаха, че Форкейд е трябвало да бъде оставен да го довърши, тогава съществуваше реална опасност в цялата възбуда от ликвидирането на един престъпник, същият този някой да се увлече и да се опита да извърши ново престъпление. Но кого от службата на шерифа, освен нея, го бе грижа за това?

„Може би все пак аз съм неговият ангел пазител.“

Мисълта не беше успокоителна, но и тя не можеше да я прогони от главата си. Колкото по-дълбоко се ангажираше със случая, толкова повече той се усложняваше, толкова повече възможности изникваха. На Ани само й бе станало ясно, че правосъдие трябва да се постига по редовния път, а не да бъде раздавано напосоки от униформените.

Колцина биха я уважавали за мнението й тази вечер, помисли си тя, когато всички в общината превъзнасяха Ким Йънг като всенародна героиня.

Опита се да погледне на стрелбата откъм добрата й страна, мислейки си колко потенциално опасни биха били уличните танци, ако не се бе намерила Ким Йънг и нейния пистолет с рязана цев. Повечето гуляйджии бяха дошли на танците, облечени като за Заговезни — с костюми, грим, маски, които варираха от бивши и вече покойни президенти до чудовища и древни богове на плодородието. Най-много бяха маските, украсени с пайети и пера. Празненството водеше началото си от древните пролетни ритуали, свързани с плодородието и през вековете бе запазило сексуалния си подтекст. Макар че тук, където едно време бяха живели французи, атмосферата съвсем не беше толкова неприлична, както във френския квартал на Ню Орлиънс, до края на нощта доста плът щеше да се разголи.

Само мисълта, че насилник като Уилард Роуч е на свобода бе достатъчна, за да застине кръвта във вените. Изнасилвач с маска сред море от маски… и тежковъоръжени граждани, които изтръпваха от всяка сянка… Сигурно биха стигнали дотам, че да напълнят моргата с простреляни трупове, вместо да има само един мъртвец — Роуч.

Ани си проправяше път между тълпата и витрините на магазините. Държеше очите си отворени на четири да не би някой да прояви нездрав интерес към стоките, изложени на тях. Покрай нея притича групичка от девет-десетгодишни момчета, които стреляха с водни пистолети. Тя отклони една струя с ръка, обърна се и отново се изправи лице в лице с боядисаната в бяло маска.

Той беше на не повече от метър разстояние от нея, толкова близо, че тя се стресна, когато го видя.

— Познавам ли ви?

Маската на лицето му й се хилеше. Мъжът й подаде връвчица с балон, пълен с хелий, във форма на сърце. После притисна ръце към гърдите си и ги протегна към нея, отдавайки й сърцето си със символичен жест.

Озадачена Ани измери с очи маскирания си обожател — височината, телосложението му. Когато осъзна истината, я побиха ледени тръпки.

— Маркъс?

Той сложи пръст на боядисаната си уста, отстъпи назад и се смеси с тълпата, превръщайки се в един от множеството. Ала тя знаеше кой е той. Имаше логика. Маската му осигуряваше свобода и анонимност едновременно. От месеци той не бе имал възможност да върви по улиците, без да привлича нежелано внимание към себе си. Сега се движеше незабелязано покрай хората, които най-малкото биха го заплюли или биха направили нещо по-лошо, ако знаеха кой се крие зад ухилената маска.

А как биха се отнесли добрите граждани на Байю Бро с нея, ако знаеха, че приема романтичните подаръци на Маркъс Ренар? Как биха постъпили колегите й полицаи? Щяха да я подиграват и да я накажат още по-жестоко. Между нея и Маркъс имаше нещо общо.

Ани погледна балона. Той беше й дал сърцето си и тя го бе приела. Само Бог знаеше какво значение отдаваше той на това в мислите си. Искаше да повярва, че тя го харесва точно както желаеше да вярва, че Пам го харесва. Според него само служебното й положение я караше да страни от него също както Дони бе бил основната пречка между него и Пам. Ромео и Жулиета.

Тя подаде балона на малко момиченце по фланелка с надпис „Покахонтас“, изцапало цялото си личице с шоколад, и продължи надолу по улицата.

Един смешник с огромна перука с цветовете на дъгата се заклати към нея по тясната пътечка на тротоара. Изрисуваната му усмивка изглеждаше високомерна на гумената маска със свинска зурла. Ани направи крачка вдясно. Клоунът се мръдна и застана пред нея. Тя отстъпи вляво, той също. Обърна се настрани, за да му направи път. Вместо това той се залюля към нея, блъсна я по рамото и оля с бира отпред униформата й.

— Ей, Бозо, внимавай!

— Съжалявам, полицай! — заяви той без никакво разкаяние.

От лявата й страна друг пиян се спъна в нея. Този беше с маска на Рейгън с глупава идиотска усмивка. Той пък оля с бира гърба й.

— По дяволите! — кресна тя. — Не гледаш ли къде вървиш?

— Извинявай, полицай! — изрече той с напевен фалш. Обърна се към клоуна и двамата се разсмяха дружно.

Ани се взря в гумената маска, която стоеше над кокалестите рамене. Огледа и кльощавите крака, обути в тесни джинси.

— Кучи син! — изруга тя и го хвана за предниците на ризата. — Мълън, кухата си глава ли криеш?

Клоунът се разсмя гръмогласно.

— По дяволите!

Рейгън с препъване се отскубна и се отдалечи. Смеейки се, двамата се смесиха с тълпата.

— Кретени! — изрече Ани и изтръска мократа си униформа.

Ала бирата се спусна на вадички до ластика на бельото й отпред и отзад. Течеше по бронираната й жилетка отпред и по гърба. Всеки, който я погледнеше, би повярвал, че приказките напоследък за склонността й към алкохола съвсем не са слухове.

— Сержант, Брусар е — обади се тя по радиостанцията и тръгна нагоре по улицата. — Току-що ме поляха. На 10–7 съм. Ще се върна след малко. Край.

— Побързай, по дяволите.

Тя си проправи път на север зад тълпата с намерението да завие към Седма улица, където в пряката бе паркирала служебната кола.

— Ани!

Чу гласа на Ей Джей и се закова на място. След като стреляха по нея, й бе оставил три съобщения на телефонния секретар вкъщи и два пъти се бе опитал да я намери в службата, но тя го избягваше. Не желаеше да го лъже. Не й се искаше той да прави опити да възобновят връзката, която тя бе прекъснала.

Той излезе от жълтата светлина на близкия павилион и тръгна към нея. В едната си ръка държеше картонена кошничка на червени и бели карета с пържени стриди, а в другата — бутилка бира. Беше с костюма, с който ходеше на работа, но бе разхлабил вратовръзката си.

— Не знаех, че си на улицата.

Ани сви рамене.

— Отивам там, където ми кажат. Сега отивам в участъка. Току-що ме окъпаха с бира.

— Ще те изпратя до колата.

Той тръгна редом с нея. Тя вдигна очи към него, опитвайки се да определи настроението му. Лицето му беше угрижено, а между веждите му се бе образувала дълбока бръчка. Шумът от оркестъра и тълпата заглъхна, когато завиха зад ъгъла и се отдалечиха от веселбата.

— Защо работиш толкова до късно? — попита го Ани. — Петък вечер е. Има танци и какво ли не.

— Ами аз… май загубих приятелката си.

Доядя я, че отново отвори тази тема.

— Специалният отряд със скоростта на светлината събра биографията на Роуч, нали?

— Да-а — отвърна тя. — Жалко, че преди това не бяха обзети от същия ентусиазъм. Можеха да го заловят още след Дженифър Нолън.

— Ти щеше да го направиш — каза той и остави вечерята си върху покрива на полицейската кола.

— Поне щях да се опитам. Това най-много ме дразни у Стоукс — отгоре-отгоре минава и пак излиза победител. Нямаше да ме е грижа какъв негодник е, ако си вършеше работата.

Ей Джей сви рамене.

— Някои вършат работата, други я изживяват.

— Не съм се вживяла дотам — сряза го тя, тъй като не беше сигурна дали не прави намек за Форкейд, макар че Ей Джей не би могъл да знае нищо за отношенията й с него. — Но когато работя, работя. Това би трябвало да има значение.

— Би трябвало.

И двамата съзнаваха обаче, че свидетелските й показания в четвъртък щяха да станат повратна точка в живота й. Ани погледна настрани и въздъхна.

— Няма ли да ми разкажеш всичко за онази нощ? — попита той. — Някой е стрелял по теб. Господи, Ани!

— Опита се да ме сплаши, това е всичко — отвърна тя, отново избягвайки погледа му.

— Това ли е всичко? Той можеше да те убие!

— Беше тактика за сплашване. Не се отнасят с голямо уважение към мен, тъй като ще бъда прокурорска свидетелка.

— Смяташ, че е бил Форкейд ли? — запита той. — Това копеле! Ще направя така, че да прекратят гаранцията му…

— Не беше Форкейд.

— Откъде знаеш?

— Просто не беше той — настоя тя. — Остави това, Ей Джей. Не знаеш нищо.

— Защото не ми кажеш! Някой се опита да те застреля, а аз трябва да го научавам от чичо Сос! Дори не си правиш труда да ми се обадиш, след като съм те търсил…

— Слушай какво — каза тя като се овладя, — може ли да се караме друг път? Аз покривам 10–7. Хукър ще ми откъсне главата, ако не отида до участъка и не се върна бързо.

— Не искам да се караме — изрече уморено Ей Джей и я хвана за ръката, когато тя реши да отстъпи. — Само една минута, Ани. Моля те!

— На служба съм.

— Покриваш 10–7. Имаш право на лично време. А това е личен въпрос.

Тя си пое дъх, за да възрази, но той притисна пръст към устните й. Изглеждаше искрен на светлината на уличната лампа.

— Трябва да ти кажа нещо, Ани. Загрижен съм за теб. Не искам някой да те нарани, по каквато и да е причина. Не мога да те гледам как рискуваш. Искам да се грижа за теб. Да те защитавам. Не знам кой е другият…

— Ей Джей, недей…

— Не мога да си представя какво има той, което аз нямам. Но аз те обичам, Ани. Няма да оставя тази работа така. Обичам те.

След това признание тя не можа да отговори нищо. Напоследък се бяха отчуждили. Имаше време, когато го чакаше да каже тези думи, но той не го направи. Сега той очакваше тя да ги изрече, а тя не можеше — поне не в този смисъл, в който той желаеше. Такава им бе орисията. Никога не се случваха на едно място по едно и също време. Той искаше от нея нещо, което тя не можеше да му даде, а тя желаеше мъж, когото след седмица най-вероятно щеше да изпрати в затвора.

— Познавам те по-добре от всички, Ани — промълви той. — Няма да те дам без борба.

Наведе се и я целуна бавно, хубаво, продължително. Тя се облегна на него въпреки намокрената си с бира блуза и се притисна към гърдите му. Коремът й опря слабините му. Толкова й се искаше да съжалява в този миг.

— Сериозно ли го казваш? — прошепна той, когато вдигна глава. — Че между нас е свършено?

Ани се просълзи, когато видя обидения му поглед.

— Съжалявам, Ей Джей.

Той поклати глава.

— Не е свършено! — зарече се тихо той. — Няма да го позволя.

Също като Дони Бишон, помисли си Ани. Решил бе да се държи за Пам, въпреки че бе подала молба за развод. И като Ренар — виждаше само онова, което желаеше да види, изопачаваше действителността, за да отвори възможности за развръзката, която желаеше. Разликата се състоеше в това, че тя само се дразнеше от упоритостта на Ей Джей, но не изпитваше страх. Той не бе пресякъл чертата от решимост към тормоз.

— Честно бе да те предупредя — каза той, отстъпи от нея и взе пържените си стриди и бирата. — Ще се видим пак.

Ани се облегна на колата, докато той се отдалечаваше.

— Толкова го искам, колкото някой да направи дупка в главата ми.

Позволи си за миг да проясни мисълта си. По един или друг начин бе успяла да стане част от романтичен триъгълник — идея, твърде абсурдна, за да бъде описана с думи. Вместо това се концентрира още веднъж върху света около себе си — върху бумтенето на оркестъра, безконечните фойерверки, топлия влажен въздух, сребристата светлина на уличната лампа и тъмнината отвъд нея.

Усети, че някой я наблюдава. Тръпки я полазиха. Имаше чувството, че вече не бе сама на пустата странична уличка. Бавно се отлепи от колата и се взря в сенките зад магазина за бои, пред който беше паркирала. Стори й се, че в началото на тъмната алея нечие бяло лице се носеше във въздуха.

— Маркъс? — извика Ани и предпазливо тръгна към сградата.

— Ти го целуна! — обвини я той. — Този мръсен адвокат! Ти го целуна!

По гласа му личеше, че е ядосан. Пристъпи към нея.

— Да, той ме целуна — каза Ани.

Пулсът й се ускори, опита се да сложи ръце небрежно на хълбоците си — дясната близо до палката и до дръжката на зиг-зауера. С върха на средния си пръст притисна стъблото на розата, която Ренар й бе подарил. Един трън се заби в него и тя внезапно усети остра болка.

— Това разстройва ли те, Маркъс? Че му позволих да ме целуне?

— Но той… той е един от тях! — изрече със запъване той. Думите се сляха, докато ги изговаряше през зъби. — Той е срещу мен. Също и Причет. И Форкейд. Как можа да го направиш, Ани?

— Аз също съм една от тях, Маркъс. Винаги съм ти го казвала.

Той поклати глава недоумяващо. Ухилената маска контрастираше с раздразнението и гнева, които го връхлитаха на вълни.

— Не може да бъде! Ти се опитваш да ми помогнеш. Колко работа свърши заради мен. Притече ми се на помощ. Два пъти ми спаси живота!

— Маркъс, пак ти казвам, аз само си върша работата.

— Това не беше твоя работа — каза той. — Притече ми се на помощ, и то неведнъж, когато не беше твое задължение. Не желаеше никой да научи. Мислех…

Думите му заглъхнаха и той не пожела да се доизкаже. Ани чакаше, удивлявайки се на лекотата, с която той преиначаваше всичко в съзнанието си. Беше вид лудост, макар че иначе се държеше напълно нормално като човек, достигнал до същите умозаключения, като че ли имаше пълно право да се сърди, че го е подвела.

— Та какво си мислил?

— Мислех, че си по-различна.

— И за Пам ли го мислеше?

— Но ти си съвсем като нея — смънка той и бръкна в дълбокия джоб на широкия си черен панталон.

Ръката на Ани стисна дръжката на пистолета и освободи предпазителя. Хиляда души празнуваха на шейсет метра, а тя стоеше сама пред един предполагаем убиец. Шумът от музиката заглъхна.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, докато мислите й препускаха.

Дали се готвеше да извади нож? Дали да го повали на място и да не изчаква? Не си бе представяла, че събитията щяха да се развият така. Не знаеше какво всъщност бе очаквала. Записано самопризнание може би? Или да предаде оръжието, с което бе извършено убийството без борба?

— С нея лесно се сприятелихме — каза той. — Тя завладя сърцето ми. После се обърна срещу мен. И ти постъпваш като нея.

— Тя се боеше от теб, Маркъс. Ти й се обаждаше, дебнеше около къщата й, наряза гумите на колата й. Не беше ли така?

— Никога не бих я наранил — каза той и Ани се зачуди дали с този отговор отричаше или признаваше вината си. — Тя приемаше подаръците ми. Мислех, че компанията ми й е приятна.

— А когато те помоли да я оставиш на мира, ти какво си помисли — че можеш да я сплашваш тайно, а лично да й предлагаш утеха?

— Не, те я настроиха срещу мен. Тя не можа да проумее колко много я обичах. Опитах се да й го покажа.

— Кой я настрои срещу теб?

— Нейното нещастно подобие на съпруг. Също и Стоукс. Двамата я желаеха и я настроиха срещу мен. Какво е твоето обяснение, Ани? — попита той с горчивина. — Желаеш ли онзи адвокат? Той те използва, за да му вършиш мръсната работа. Не го ли разбираш?

— Той няма нищо общо с това, Маркъс. Аз искам да разреша случая с убийството на Пам. Казах ти го от самото начало.

— Ще съжаляваш — изрече той тихо. — В края на краищата ще съжаляваш.

Той започна да издърпва ръката си от джоба. С разтреперано сърце Ани изтегли зиг-зауера и го насочи към гърдите му.

— Бавно, Маркъс — нареди му тя.

Той изтегли ръката си, свита в юмрук, и я протегна настрани.

— Пусни на земята каквото държиш.

Той разтвори юмрука си, нещо малко падна на тротоара и издрънча. С лявата си ръка Ани дръпна фенерчето от колана си и направи крачка напред с все още насочен пистолет. Ренар отстъпи назад по алеята.

— Остани там, където си.

Тя освети бетона с фенерчето и оттам проблесна златна верижка с висулка във формата на сърце.

— Мислех те за по-различна — повтори той.

Ани прибра пистолета и вдигна верижката.

— Нея ли се опитваше да дадеш на Пам?

Той я изгледа с празните очи на ухилената маска и направи още една крачка назад.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти, помощник-шериф Брусар — отвърна той хладно. — Смятам, че съм свободен и мога да си вървя.

След като изрече това, той тръгна надолу по улицата.

— Страхотно — каза Ани на себе си и стисна верижката в дланта си.

Той я харесваше, понеже приличаше на Пам — жената, в която се бе влюбил. Тя бе спечелила доверието и уважението му и той се бе увлякъл по нея. — Ала за част от секундата всичко свърши. Сега повече приличаше на Пам — жената, която вероятно бе убил.

Радиостанцията изграка на хълбока й и тя едва не подскочи.

— Брусар? Къде си, по дяволите? Върна ли се или какво?

Ани подръпна мократа си блуза и едва не изохка.

— Натам съм се запътила, сержант. Край.

Изсмука кръвта от пръста си, който бе убола на розата и си проправи път през тълпата по улица „Франс“ към старата бензиностанция. Тя бе затворена след петролния бум. Старите помпи отдавна бяха демонтирани, а на тяхно място растяха бурени. Надписът „ПРОДАВА СЕ РАЗРАБОТЕН БИЗНЕС“ висеше на предното стъкло толкова отдавна, че бе пожълтял. Група момчета с торбести дрехи и обърнати назад бейзболни шапки се бяха събрали върху напукания бетон, пиеха „Маунтин Дю“ и пушеха. Изгледаха подозрително Ани и се пръснаха като глутница палета, когато тя мина покрай тях.

Ани се приближи отстрани до сградата, където телефонният автомат все още работеше. Набра номера на Форкейд и потупа влажната си блуза, докато телефонът звънеше. Включи се телефонния му секретар и чу гласа му: „Оставете съобщение.“

— Ани е. Току-що се спречкахме с Ренар. Дълга история, но главното е, че може би го накарах да извърши нещо необмислено. Той каза някои неща, които ме изкараха от нерви. Хм, на работа съм в района на танците, после се прибирам вкъщи. Утре имам свободен ден. Може да се видим.

Тя затвори и изпита усещане за гадене. Вероятно бе накарала един убиец да промени чувствата си от любов към омраза. Какво щеше да прави оттук нататък?

Наблюдаваше веселието от ъгъла на запустялата бензиностанция, но беше толкова далеч от него, сякаш я делеше стъклена стена. Изобщо не чуваше музиката, която изпълняваше оркестърът, нито пък шума на тълпата.

„Никога не бих я наранил.“

Не че не бе наранил Пам. И по-рано бе направил подобна фразеологична разлика.

„Тя не можа да проумее колко много я обичах. Опитах се да й го покажа.“

Как ли се бе опитал да й го покаже? С подаръците си или със загрижеността, която проявяваше, след като я изплашеше до смърт? Същата досадна, воайорска загриженост, която прояви към Ани, когато тя му каза, че някой бе стрелял по нея.

„Сама ли беше? Сигурно много си се изплашила… Някой се е опитал да ти отнеме живота насилствено. Това си е чисто насилие. Оскверняване, посегателство върху теб. Чувстваш се безкрайно уязвим, безсилен… и толкова самотен… Нали?“

Думи на утеха, които изобщо не я утешаваха. Той направи така, че тя да се почувства ранима, направи така, че да усеща, че върху нея се упражнява насилие, което бе сторил и с Пам. Беше сигурна в това.

„Мислех, че си по-различна.“

„И за Пам ли го мислеше?“

„Но ти постъпваш като нея… Ще съжаляваш… В края на краищата ще съжаляваш.“

По същия начин, по който Пам е съжалявала ли? За зла участ никой друг не бе видял какво чудовище е. Жалко, че никой не бе чул молбите й за помощ. Жалко, че никой не бе чул писъците й онази нощ близо до езерото Пони.

Ани извади верижката от джоба си, вдигна я към очите си и разлюля малкото златно сърчице. Ренар се бе опитал да даде на Пам верижка за рождения й ден две седмици преди да я убият.

— Полицай Брусар?

Тихият глас стресна Ани. Тя стисна верижката в юмрука си и се обърна. Дол Ренар стоеше до нея в затворническо сива блуза, скроена за жена с бюст и ханш. В ръцете си нервно въртеше изящна маска с форма на пеперуда, покрита с разноцветни пайети. Елегантната красота на маската контрастираше с жената, която я държеше — аскетично облечена, със свити устни.

— Госпожо Ренар, с какво мога да ви помогна?

Разтревожена, Дол отвърна очи.

— Не знам дали ще можете. Да ви кажа право, не знам защо дойдох. Това е истински кошмар. Невероятен кошмар.

— Кое?

Сълзи блестяха в очите на възрастната жена. Едната й ръка пусна маската и се притисна към сърцето й.

— Не знам. Не знам какво да правя. Досега смятах, че към нас постъпват несправедливо. Винаги. Моите момчета са единственото, което имам. Баща им ни напусна и само те ми останаха на този свят.

Ани я изчака. От предишните си срещи с Дол бе останала с впечатлението, че се държи мелодраматично и рязко, но сега в гласа й се усещаше стрес, долавяше се и известна искреност. Върхът на малкия й остър нос се бе зачервил, очите й бяха подути от плач.

— Знаех, че да бъдеш майка е радост и изпитание — каза тя и избърса носа си с кърпичка. — Но цялата радост от това ми бе отнета. Боя се, че сега се превърна в кошмар. — Сълзи се стекоха по хлътналите й бледи бузи. — Страх ме е.

— От какво се боите, госпожо Ренар?

— От Маркъс — призна тя. — Опасявам се, че моят син е извършил нещо ужасно.