Тами Хоуг
Кукла на конци (43)

Глава 42

Сънят беше в червени тонове. Приглушена червена светлина, зърнеста като прах. Тъмночервени сенки, втечнени като кръв. Тя стоеше пред някакво огледало, но лицето, което се взираше в нея, не беше нейното. Беше на Линдзи Фокнър, която я гледаше обвинително. Ани се пресегна да докосне огледалото. Духът се отлепи от стъклото и мина над нея, всъщност през нея.

Извърна се и понечи да побегне, но тялото й сякаш се бе враснало в як червен мускул, който избуяваше от пода и се виеше нагоре по стената. В другия край на стаята духът изведнъж падна по гръб на земята и започна да крещи. После подът се изду и се извиси нагоре, превръщайки се в стена. Духът се преобрази в Пам Бишон. Кръвта се стичаше като вино от отворените й рани. Тъмните й очи се взираха безжизнено в Ани.

Ани извика, успя да се изтръгне от съня и се събуди. Чаршафът се бе увил около тялото й като саронг. Успя да се освободи от него и седна на дивана, обхвана главата си с ръце и я подпря на тях. Косата й бе разрошена и мокра от пот. Фланелката й също бе влажна. Климатикът се включи и избълва студен въздух, от който я побиха тръпки. Тревожният сън не се отделяше от нея като телесна миризма. Сенки и кръв. „Страна на сенките.“

— Правя каквото мога, Пам — промълви. — Всичко, каквото мога.

Беше прекалено напрегната, за да легне отново. Отиде в спалнята и си смени фланелката. Форкейд беше почистил всичко, но тя не събра сили да легне в леглото. Може би щеше да го стори чак след като избледнее картината с котката от съзнанието й. След като всичко свърши и намери време да боядиса стената, да си купи нови възглавници… Или може би това просто бе една от многото явни и невъзвратими промени в живота й.

Отиде в кухнята да пийне нещо, но вместо това извади един „Сникърс“ от камерата на хладилника. Докато отхапваше от замръзналия шоколад, тя се разходи из хола на светлината на стерео системата и радиостанцията, без да се блъсне в нищо. Ник беше някъде навън. Стоеше на пост. Не искаше да го тревожи, като запали лампа в два и половина, макар че би предпочела да й прави компания. Свикваше с компанията му и това я плашеше.

Отново се отпусна на дивана и потърка с голото си стъпало муцуната на препарирания алигатор.

— Може би е време да си взема истинско животно, а, Алфонс? — изрече тихо.

Алигаторът й отвърна с обичайната си зъбата усмивка.

В другия край на стаята радиостанцията изграка съобщение:

„До всички полицаи в околността: имаме по всяка вероятност 245 и 261 на Дъф Роуд 759 в Лък. Стреля се. Код 3.“

Възможно нападение и изнасилване. Всички помощник-шерифи бяха длъжни да отидат бързо с пуснати дълги светлини и сирени.

„Човекът, който се обади, каза, че тя го е застреляла — каза диспечерът. — Изпращаме линейка.“

Лък беше малко по-надолу по пътя от другата страна на езерото. Ако предчувствието не я лъжеше, Чаз Стоукс може би лежеше в локва кръв на Дъф Роуд 759.

Два екипа я бяха изпреварили. Колите бяха спрени под ъгъл пред малката тухлена къща и сигналните им лампи продължаваха да светят. Един полицай седеше на бетонните стъпала пред къщата и или чакаше линейката, или му бе прилошало. По-скоро второто, предположи Ани, докато се приближаваше по моравата.

Изправяйки се на крака той се хвана за перилото от ковано желязо. Лампата на предната веранда осветяваше лъскавата му червеникава коса и Ани благодари на Бога за дребните неща в живота. Полицаят беше Дусе. Кръвта вода не става и е по-силна от братството. В Южна Луизиана кръвта е по-силна от всичко останало.

— Ей, Ани, ти ли си?

— Ей, Тий-Руж, как си?

— Изповръщах си червата. Ти какво правиш тук?

— Чух съобщението по радиостанцията. Помислих, че жертвата би предпочела да има още една жена до нея — излъга тя.

Тий-Руж изсумтя и махна с ръка.

— Жертва и половина. Някой трябва да вдигне нощничката на това момиченце, но нищо чудно да открие, че отдолу крие космати топки. Застреляла е кучият му син право в лицето с пистолет с рязана цев.

— О-хо! Кой е той? — попита Ани, стараейки се гласът й да звучи спокойно, макар и съвсем да не се чувстваше така. Представи си как Стоукс се промъква към леглото на жената и как тя насочва пистолета и стреля в лицето му.

Тий-Руж сви рамене.

— Скъпа, и родната му майка не би го познала. Няма никакви документи в себе си, но е бил с маска. Има пера, накъдето и да се обърнеш. Проклето място! Гаднярът на сезона е тук.

— Обади ли се на детективите?

— Да, но кой знае къде е Стоукс. Сигурно в леглото с някоя мацка. Е, не искам да кажа нищо лошо.

Сърцето на Ани се разтуптя още по-силно.

— Пейджърът му не отговаря ли?

— Засега не. Куинлан е тръгнал за насам, но той пък живее чак в Девъро. Сигурно ще се забави.

— Кой е вътре? — попита тя и тръгна към вратата.

— Питър.

Ани изпъшка, влезе в къщата, а в това време се чу как спирачките на трета полицейска кола изскърцаха. Всички патрулни коли в общината изоставиха работата си и се запътиха на горещото място на престъплението. Всеки искаше да участва в приключването на случая по Заговезни.

В хола нямаше нищо. Жертвата не се забелязваше. Спалнята явно бе направо по коридора и след това вляво. Питър стоеше на прага до краката на поваления нападател. Ани си пое дълбоко дъх и тръгна по коридора.

— Скоро няма да ям пица — промълви Питър, после вдигна очи, за да види кой идва. — Брусар, какво, по дяволите, правиш тук? Тази вечер не си дежурна. Та ти почти вече не си на работа.

Ани не му обърна внимание, извърна се и погледна мъртвеца. Не беше първия мъртвец, когото виждаше. Дори не беше първият застрелян почти от упор и гледката в никакъв случай не беше приятна.

Изнасилвачът лежеше на пода с разперени ръце. Беше облечен с черни дрехи, които покриваха цялото му тяло, включително и ръцете. Може да бе чернокож, бял или индианец — никой не би могъл да каже. От лицето му практически не бе останало нищо. Физиономията от кости и плът, която отличава всяко човешко същество от другите, бе заличена. Живото месо, раздробените кости и откритият мозък можеха да принадлежат на когото и да е. Част от черната маска с пера бе залепнала по разбития череп. Въздухът бе наситен с воня на насилствена смърт.

— Боже мой… — изрече Ани и коленете й омекнаха. Парчето „Сникърс“ понечи да се върне по обратния път и тя трябваше да се удържи да не оплеска на свой ред местопрестъплението.

Парченца и частици от лицето на нападателя бяха полепнали дори по тавана и по бледожълтите стени. Пистолетът с рязана цев лежеше върху леглото.

— Ако не можеш да издържиш, отивай си, Брусар. Никой не те е викал — каза Питър и заобиколи леглото, за да прибере пистолета. — Стоукс няма да се зарадва, като те види.

— Така ли? Ще видим — измърмори Ани и се помъчи да реши какво да прави. Дали, когато дойде Куинлан да не го дръпне настрани и да му каже предположението си? Или просто да изчака нещата да се развият от само себе си? Никой нямаше да й изкаже благодарност, че е подозирала Стоукс.

— Хей! — възкликна Питър, приятно изненадан като дете, намерило скрита награда. — Поне знаем, че е имал едно синьо око.

— Как разбра?

Злобна усмивка се появи на лицето му, когато се наведе над леглото и се вторачи в откритието си.

— Ето го. Само го погледни! Трябва да е изхвръкнало направо от орбитата си, когато куршумът го е улучил! Лежи тук като малко яйце.

Ани си представи тюркоазносините очи на Стоукс, докато заобикаляше тялото. Но преди да види находката на Питър, зад гърба си чу познат глас.

— „Мъжът без лице“. Някой гледал ли е филма? Ала този е още по-ужасен. Да пукна, ако лъжа.

Ани се обърна и се закова на място. Стоукс стоеше и оглеждаше тялото, дъвчейки наденичка. Шапката на главата му се бе килнала назад.

— За Бога, Брусар, ти си като проклета гонорея — нежелана, неканена, от теб човек не може да се отърве.

— Вярвам, че говориш от опит — успя да каже Ани. До този момент не си беше давала сметка колко убедена бе, че Стоукс е престъпникът. Изпита смесени чувства на разочарование, облекчение и вина, докато го гледаше как обикаля около тялото.

— Кой изобщо те е канил тук? — попита Стоукс. — Нямаме нужда от секретарки, нито от полицейски кучета.

— Сметнах, че жертвата ще бъде по-доволна, ако около нея има друга жена.

— Вероятно, ако не беше мъртъв.

— Имах предвид жената.

— Тогава иди да я намериш и се махай от местопрестъплението. — Той я изгледа право в очите и изрече сериозно: — Не желая да ми се месиш, докато събирам доказателства.

Когато Ани излезе в коридора, Стоукс се наведе над леглото и огледа пистолета.

— Човече, ей това наричам контрол на раждаемостта. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Питър се засмя.

Жертвата — Ким Йънг, седеше в малката си спретната кухничка в жълто. Беше се облегнала на плота и трепереше сякаш току-що бе излязла от фризер. Бледосинята кукленска нощничка, с която бе облечена, едва покриваше горната част на бедрата й и цялата бе опръскана с кръв и късчета плът. Лицето и русите й къдрици също бяха опръскани.

— Аз съм помощник-шериф Брусар — рече любезно Ани. — Искате ли да седнете? Добре ли сте?

Тя я изгледа със стъклени очи.

— Аз… застрелях онзи човек.

— Да, вярно.

От мястото, където стоеше Ани се виждаше отворената врата на трапезарията към двора, откъдето бе влязъл нападателят. До бравата бе изрязан полукръг от стъклото.

— Видяхте ли го, преди да дръпнете спусъка?

Тя поклати глава и извади парченце кост от косата си. То падна на пода от теракота до босия й крак.

— Беше много тъмно. Нещо ме събуди и… много се уплаших. После той дойде до леглото и аз… аз…

Задави се от сълзи. Лицето й се зачерви.

— Ами ако беше Майк? Можеше да е Майк! Направо стрелях в него…

Въпреки кръвта и мръсотията, Ани прегърна Ким Йънг през раменете, докато жената си представяше как по погрешка би могла да убие човека, когото обичаше. Така че вместо да бъде героиня, както непременно биха я нарекли, когато пресата научеше историята, щяха да я обрисуват като глупава истеричка, заблудена, прекалено изнервена жена, която щеше да бъде принудена да плати ужасна цена. Разликата беше в резултата, не в постъпката й. Още един от малките уроци на живота.

 

 

Името на нападателя беше Уилард Роуч, чието прозвище сред старите му приятели в затвора беше Бастуна Роуч. Имаше дълга и противна история от сексуални престъпления, както и две присъди. Последната му присъда бе в Ангола, а през 1996 година бе излязъл от затвора. Последният му адрес, записан в държавната изправителна система, бе от Шривпорт, откъдето бе избягал от патрулния полицай, който го наблюдавал и после променил самоличността си.

Под името Уилям Данъм в края на декември се преместил в Байю Бро и успял да си намери работа като техник в радио Кей Джей Ю Ен, използвайки фалшива препоръка, която никой не си бе направил труда да провери. Работейки вечерни смени с Оуен Онофрио, Роуч отговарял на телефона и записвал имената и адресите на слушателите, които се обаждали за огромния джакпот. От този списък той избирал жертвите си.

След доказателствата, намерени в дома на Роуч, имало фотокопия на списъците и бележките му, надраскани отстрани. До името на Линдзи Фокнър бе написал „разюздана кучка“. Също в дома му бе намерена кутия с половин дузина черни маски с пера за Заговезни, купени от търговец на едро в Ню Орлиънс.

Информацията излизаше на части през деня, започвайки с откриването на колата на Роуч, паркирана наблизо до дома на Ким Йънг. Според инструкциите на шерифа от трупа на Роуч бяха снети отпечатъци, които бяха разпратени за сверка чрез щатската автоматизирана система за пръстови отпечатъци с гриф „спешно“. Бързането беше заради пресконференция, определена за четири часа следобед. Ноблие искаше случаят да бъде напълно приключен преди началото на карнавала, за да извлече максимална полза.

Ани крачеше в архивния отдел цял ден като животно в клетка. Толкова искаше да участва в екипа на помощник-шерифите и детективите, които правеха обиск на караваната на Роуч, събираха доказателства от регионалната лаборатория в Ню Иберия и правеха справки по телефона, за да съставят биография на изнасилвача. Майрън не й разреши да помогне при каталогизиране на доказателствата, донесени в службата за съхранение.

Почти не издържаше на напрежението. Искаше да види доказателствата, да проследи процеса на идентифициране на отделните съставки от вината на Роуч, за да може да пропъди натрапчивата мисъл, която се бе загнездила в главата й, че Чаз Стоукс бе извършил престъпленията, и че това от своя страна би могло да ги доведе обратно до убийството на Пам.

Но предположенията й си останаха само теория. Както Форкейд бе изтъкнал, тя не разполагаше с никакви доказателства, с нищо, освен с подозрения и догадки. Работата на детектива се състоеше в това да открие неопровержимо доказателство, да построи разследването си върху солидна основа, което Стоукс би трябвало да направи, преди Уилард Роуч да бе имал възможността да нападне Кей Ейзнър, Линдзи Фокнър и Ким Йънг, ако след изнасилването на Дженифър Нолън Стоукс се бе потрудил да поработи по-задълбочено.

Вместо това Стоукс направи разследване на Роуч след станалото и без угризения приемаше поздравления за работата си като детектив. Тъй като всички бяха доволни, че с този човек, който всяваше ужас в общината, вече бе свършено, хората предпочитаха да не обръщат внимание на факта, че Роуч бе живял на същия паркинг за каравани като Дженифър Нолън и никой не го бе разпитал след изнасилването й. Той не си беше вкъщи онази сутрин, когато започна разследването. Самата Ани бе почукала на вратата му и бе докладвала на Стоукс, че го няма. Нито Стоукс, нито Мълън си бяха направили труда да се върнат там. Ако бяха го направили, може би по-късно някой щеше да го разпознае, след като разпратят из щата факсове с описание и снимки на сексуални маниаци, пуснати от затворите през последната година.

След всички лоши събития, които се бяха случили през последните седмици, участъкът имаше нужда да отпразнува нещо. Смъртта на Уилард Роуч се смяташе за триумф, макар че нито самият участък, нито специалният отряд имаха някаква заслуга за слагане край на престъпленията на Роуч. Ако не нещо друго, мислеше си Ани, поне трябваше да изпитват неудобство. Наложи се млада служителка от „Куик Пик“ с пистолет с рязана цев да спре изнасилвача. Спокойно щяха да понесат и смъртта на Ким Йънг, ако Роуч бе успял да й отнеме пистолета. Но като че ли никой друг не разсъждаваше по този начин.

В края на деня шерифът представи заключението по случая пред медиите като грижливо опакован подарък. Само Смит Причет не изглеждаше кой знае колко зарадван, защото шумът се вдигаше само около Ноблие и всъщност нямаше престъпник, когото да съдят. Все пак той не пропусна възможността да участва в ритуала и заяви, че светът бе станал по-добър без Уилард Роуч. На Ким Йънг нямаше да бъде предявено обвинение, тъй като бе стреляла при законна самоотбрана в собствения си дом.

Всеки се смята за победител, помисли си Ани, докато стоеше отстрани и наблюдаваше пресконференцията по телевизията в стаята за почивка. Всички, с изключение на Дженифър Нолън, Кей Ейзнър, Линдзи Фокнър и Ким Йънг, която въпреки че бе избегнала злата участ на посестримите си, бе пръснала главата на човек и нямаше да го забрави до края на живота си.

Ани се върна в архивния отдел с усещането, че нещо е останало недовършено. „Концентрирай се“, би казал Форкейд. Случаите за изнасилване бяха приключени. Нейната задача бе убийството на Пам. Затова трябваше да насочи вниманието си към Маркъс Ренар и Дони Бишон.

— Нямаш капка уважение към отдела — поздрави я кисело Майрън. — Тук съм се заринал с работа, а ти отиде да гледаш телевизия.

Ани обърна очи към тавана, докато взимаше следобедната поща.

— Боже мой, Майрън, червата ти пак са се разбунтували! Защо не се усамотиш за малко? Това е архивен отдел. Не охраняваме Обетованата земя и няма защо да ми крещиш.

Очите на чиновника щяха да изхвръкнат от орбитите. Ноздрите му се разшириха и кльощавото му тяло се разтресе от гняв.

— Край, помощник-шериф Брусар! Вече не те искам в моя отдел. Не мога да те понасям!

Той излетя от стаята, затръшна вратата зад себе си и се запъти към кабинета на Ноблие. Ани се провря през гишето и извика след него:

— Така и така отиваш там, поискай да ме върнат на старата ми работа!

Когато той изчезна от погледа й, я загриза вина. Винаги бе уважавала Майрън такъв, какъвто беше, докато не се наложи да работи при него. Винаги се отнасяше почтително към по-възрастните и началниците си с няколко изключения. Може би се дължеше на лошото влияние на Форкейд. Или може би я занимаваха много по-важни неща, отколкото да се подмазва на Майрън.

Прегледа пощата, знаейки, че Майрън щеше да побеснее, ако отвореше нещо, което той смяташе за важно. Повечето писма бяха от застрахователни компании — молби за доклади от пътнотранспортни произшествия и така нататък. Един плик с подател болницата бе адресиран до нея.

Ани го отвори и извади лист, който приличаше на резултати от лабораторни изследвания. Копие от химическия анализ на кръвта на Линдзи Фокнър, който доктор Ънсър бе поискал, когато Линдзи изпадна в криза. K+: 4.6 mgEq/L. Cl-: 101 mgEq/L. Na++: 139 mgEq/L. BUN: 17mg. Глюкоза: 120. Изследванията вече нямаха голямо значение. Вероятно на Уилард Роуч щеше да бъде вменена вината и за нападението и смъртта на Линдзи Фокнър, освен ако аутопсията, която Стоукс бе поискал, не покажеше друго.

— Оставих съобщение при секретарката на шериф Ноблие — обяви. Майрън. — Надявам се, че до края на деня ще бъдеш преместена.

Ани не си направи труда да го поправи, макар да си помисли, че поне до понеделник трябваше да бъде или преместена, или освободена, в зависимост от настроението на Гюс. Беше петък. По-малко от час оставаше до края на работното време. Шерифът несъмнено празнуваше и се черпеше с градоначалниците.

— В такъв случай мога да си тръгна, нали? — каза Ани.

— За последно официално поръчение като твой помощник, ще отнеса този доклад на детективите. Не искам да се карам с теб, Майрън.

Ани влезе в „Пица Хът“, без дори да позвъни. Перес, който разговаряше по телефона, я изгледа нетърпеливо. Тя размаха рапорта пред очите му и направи знак към стаята на специалния отряд.

Всички членове на специалния отряд бяха поканени на пресконференцията, за да може Ноблие да се появи с тях и да получи похвали, че е проявил достатъчно съобразителност, като е подбрал толкова способен екип. Бяха оставили командния си център в такова състояние, сякаш в него бяха вилнели крадци. Радиото върху шкафа с картотеката беше пуснато силно и оттам гърмяха „Уайлд Чупитулас“.

Крачейки покрай масата, Ани запрехвърля папките, докато стигна до една с надпис „ФОКНЪР, ЛИНДЗИ“. Стори й се прекалено тънка за жена, умряла от толкова ужасна насилствена смърт. Нямаше какво много да се добави към нея, преди случаят да се сметне за приключен и да бъде изпратен в царството на Майрън. Трябваше да се добави докладът от аутопсията, заключителният доклад на Стоукс и толкова.

Тя отвори папката и извади бележката от лабораторията, която Стоукс вече бе взел, прегледа документа, за да се увери, че е получила същият, K+: 4.6 mgEq/L. Сl-: 101 mgEq/L. N3++: 139 mgEq/L. BUN: 17mg. Глюкоза: 120.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Брусар? — запита Стоукс, влизайки неочаквано в стаята. — Следиш ли ме? Това ли правиш? Има закони срещу това. Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

— Така ли? Кой би помислил, че разбираш всичко, като се има предвид как изпусна случая с Пам Бишон?

— Не съм го изпуснал. Хайде, кажи какво правиш тук и се махай. Денят ми беше достатъчно хубав и без теб.

— От болницата изпратиха копие от химическия анализ на кръвта на Линдзи Фокнър. Сметнах, че трябва да се сложи в папката, не че това толкова те интересува, но… Защо трябва да те следя, след като ти поначало нищо не правиш?

— Майната ти, Брусар! — изруга той и дръпна листа от ръката й. — Оставаше ми много малко, за да заловя Роуч.

— Сигурна съм, че това ще успокои всички жени, които той изнасили след Дженифър Нолън.

— Да не би да имаш някакво доказателство?

Мълън се появи на прага и хвърли поглед към Ани и Стоукс.

— Идваш ли, Чаз? Няма да започнат партито без нас.

Стоукс го изгледа важно.

— Идвам, човече. Тръгвам.

Ани поклати глава.

— Да празнуваш факта, че една гражданка е приключила случая вместо теб?! Струва си да се гордееш.

Стоукс нахлупи кръглата шапка на главата си и оправи пурпурната си вратовръзка.

— Да, Брусар, гордея се. Съжалявам единствено, че Роуч не докопа теб първа.

Избута я от стаята и навън от сградата. Ани тръгна неохотно към правоохранителния център, но проследи как Стоукс и Мълън се качиха поотделно в колите си и излязоха от паркинга, надули триумфално клаксони.

Една цивилна беше сложила край на най-горещия случай, докато убиецът на Пам Бишон оставаше на свобода. Не виждаше за какво толкова се радваха.

— Или може би аз просто не съм на прав път — изрече тихо.