Тами Хоуг
Кукла на конци (41)

Глава 40

Старата библиотека „Андрю Карнеги“ бе отворена в четвъртък до девет. От около пет и петнайсет Ани вися зад гърбовете на няколко високи юноши акселерати, които използваха компютрите, за да търсят и да гледат по Интернет неща, за които бяха твърде малки, докато най-после дойде времето да се приберат вкъщи за вечеря. Тогава тя се настани на компютъра, разположен най-далеч от любопитни очи, и започна работа.

Компютрите бяха подарени на библиотеката от известния местен писател Конрой Купър. По-добре да им беше подарил нови книги. „Карнеги“ бе безнадеждно остаряла като фонд. Винаги, когато Ани отидеше там, тръпки я побиваха. Мястото беше усойно и слабо осветено. Вътре миришеше на мухъл и на стара хартия. Дървената ламперия по стените беше почерняла от годините, а масите бяха изтъркани до светло от употреба. Дори и библиотекарката — госпожица Стич, като че ли беше леко плесенясала.

Но компютрите бяха нови и това беше важното. Ани успя да получи достъп до библиотеката на колежа „Уилям Къри“ и започна да търси статии от „Хатисбърг Америкън“, свързани със случаите на изнасилвания през 1991 и 1992. Докато ги четеше на екрана, търсеше някакво сходство между старите случаи и новите случаи.

Жертвите — седем на брой, бяха студентки или работещи в колежа. Възрастовите и физическите характеристики на жените варираха — осемнайсет-деветнайсет до двайсет и няколко годишни. Нападенията бяха извършвани в спалните им късно вечер. Всички момичета живееха в апартаменти на партерни етажи. Случвало се в топло време, когато изнасилвачът влизал през отворените прозорци. Използвал чорапогащи, които носел със себе си, за да връзва жертвите си. Говорел много малко по време на изнасилването — описваха гласа му като „дрезгав шепот“. Макар че нито едно момиче не бе видяло добре изнасилвана, тъй като ходел с маска за ски, съдейки по гласа му, някои смятаха, че бил чернокож. Изнасилвачът използвал презерватив, който хвърлял далеч от местопрестъплението и никаква семенна течност, нито косми от срамните части не били намирани като доказателство. Преди да напусне последната жертва, нападателят взел парите и кредитните й карти.

Ивендър Дарнъл Флъд — мъжът, арестуван за престъпленията, дал на своята приятелка кредитната карта, взета от жертвата. Според негов познат, задържан за притежание на наркотици — обвинение, което не бе свързано със сексуалните престъпления, Флъд се бил похвалил с изнасилванията. Макар показанията му да не се зачитали в съда, Ивендър и по-рано бил пребивавал в изправителното заведение в Парчман, Мисисипи, в продължение на седем години за изнасилване. Две предишни обвинения към него бяха свалени поради липса на доказателства.

Обвинението построило тезата си върху косвени доказателства, открити от детективите на полицейския участък в Хатисбърг. И макар Ивендър до края да се кълнял, че са му скроили номер и полицията е подхвърлила доказателствата, съдебният състав го признал за виновен и съдията го изпратил в Парчман с доживотна присъда.

Ани се облегна на стола пред компютъра и потърка очи. Имаше различия в случаите, имаше и сходства, но същото можеше да се каже за по-голямата част от изнасилванията. Съществуваше известна обща методология при извършване на подобни престъпления. Разликите бяха личностни. Един изнасилвач говорел, използвайки сексуална фразеология, за да си помогне да свърши, друг пък мълчал. Някой предпочитал да покрие лицето на жертвата си, за да я лиши от индивидуалност, друг я заплашвал с острието на нож да държи очите си отворени, за да вижда колко се страхува.

Тя откри повече сходства, отколкото разлики, но обстоятелствата около ареста на Флъд и присъдата усъмниха Ани. Флъд се заклел, че е невинен също като 99,9 процента от отрепките в затвора. Но доказателствата срещу него можеха да бъдат оспорени. Неговият познат съвсем спокойно би могъл да излъже като част от споразумение да бъде опростена неговата присъда. Свидетелите, които твърдели, че са виждали мъж, отговарящ на описанието на Флъд около местата, където били извършени изнасилванията, не бяха убедителни, имаше противоречия в показанията им. Флъд твърдеше, че бил намерил кредитната карта на последната жертва в коридора на жилищния си блок. Той твърдял, че полицаите са го накиснали, защото имал досие и живеел в същия район, където били извършвани изнасилванията.

На тип като Флъд лесно можеше да му бъде скроено обвинение. При наличието на досие, полицаите отпреди това знаели всичко за Ивендър. Живеел в квартала и работел на непълен работен ден като разсилен в колежа. Приятелката, с която живеел, работела нощем, така че не би могла да му осигури алиби.

Ани затвори очи и си представи Стоукс. Като детектив, разследващ случаите, за него би било много лесно да подхвърли доказателство. Бил е в дома на Ренар вечерта, когато Форкейд откри пръстена на Пам. Всички се нахвърлиха върху Ник, като го обвиниха, че пречи на разследването само защото имаше по-раншно провинение. Никой не бе се усъмнил в Чаз Стоукс.

Тя зададе команда на компютъра да разпечата статиите, после се извърна на стола си, когато принтерът започна работа. Забеляза, че в далечния край на единия ред справочни издания едно лице се бе вторачило в нея за миг. Виктор Ренар!

Сърцето на Ани подскочи. Библиотеката беше почти празна. На първия етаж имаше само няколко възрастни жени четяха групово, опитвайки се да открият сатанинско послание в „Селестинското пророчество“. На втория етаж, където се намираше Ани, беше тихо като в църква.

Виктор подаде глава иззад друг рафт, забеляза, че тя гледа право в него и се дръпна назад.

— Виктор? — извика приглушено Ани. Остави принтера да работи, стана от стола и предпазливо тръгна към полиците. — Господин Ренар? Няма нужда да се криете от мен.

Мина бавно по едната пътека. Мускулите й се бяха стегнали и дробовете я боляха, защото не смееше да си поеме дъх. Там осветлението беше слабо. Тръпки я побиха.

— Аз съм Ани Брусар, Виктор. Помниш ли ме? Опитвам се да помогна на Маркъс — каза тя и съвестта я загриза, тъй като лъжеше умствено недоразвит човек. Дали щеше да прекара някой ден повече в чистилището, щом крайната й цел беше благородна? Целта оправдава средствата.

Понечи да се обърне надясно към редицата с научни издания и го зърна, свит в ъгъла вляво.

— Как си, Виктор? — попита отново и се опита гласът й да прозвучи приятелски, все едно че искаше да си поговори с него. После бавно се извърна към него, за да не го изплаши.

Явно му беше неудобно, че тя се бе приближила толкова. Разстоянието между двамата нямаше и метър. Той издаде някакъв гърлен звук и започна да се люлее на място.

— Много ти се насъбра, нали? — каза Ани с искрено съчувствие.

Според малкото, което беше чела за аутизма, опитвайки се да разбере по-добре брата на Маркъс Ренар, установеният ред беше свещен. Въпреки всичко след смъртта на Пам Бишон животът на Виктор вероятно представляваше безкраен низ от тревоги. Пресата, полицаите, гневни граждани, които бяха насочили критичните си погледи и подозрения към семейство Ренар. Из града се носеха слухове, че може би и самият Виктор е опасен. Неговото състояние объркваше и плашеше хората. Поведението му в най-добрия случай изглеждаше странно и често неприемливо.

— Маска, маска. Няма маска — измърмори той, гледайки я под око.

„Маска“. След смъртта на Пам думата вече имаше заплашително значение, свързано с неотдавнашните изнасилвания. Изречена от човек с доста странно поведение, който по случайност бе и брат на заподозрения в убийство, тя звучеше зловещо.

Той вдигна книгата, която държеше — албум с репродукции на Одубон, закри лицето си и потупа с пръст илюстрацията на корицата — чудесна рисунка на присмехулник.

— Mimus polyglottos. Mimus, mimic. Маска, няма маска.

Той бавно свали книгата и погледна над нея. Очите му изглеждаха като от стъкло — прозрачни и немигащи.

— Трансформация, трансмутация, промяна. Маска.

— Смяташ ли, че ти приличам на някого? Така ли е? Напомням ли ти на Пам? — запита нежно Ани. Каква част от случилото се се бе запечатала в съзнанието на Виктор? Каква тайна, какъв ключ би могъл да бъде скрит в сложния лабиринт, който представляваше неговият мозък?

Той отново покри лице.

— Червено и бяло. Тогава и сега.

— Не те разбирам, Виктор.

— Смятам, че е объркан — чу се гласът на Маркъс.

Стресната, Ани се извърна към него. Въобще не беше чула стъпките му. Намираха се в най-далечния, най-тъмен ъгъл на библиотеката. От едната й страна бе Виктор, Маркъс от другата, а зад гърба й — стена.

— Да, приличаш на Пам, но не си Пам — довърши Маркъс. — Не може да реши дали това е добре или не, дали е минало или е настояще.

Виктор се залюля и започна да удря книгата по челото си, нареждайки:

— Червено, червено, излез.

— Разбираш ли езика му? — попита Ани.

— Донякъде. — Продължаваше да говори със стиснати зъби, челюстта му още беше стегната, но явно не му бе толкова трудно. Отоците по лицето му бяха спаднали. Синините изглеждаха жълто-черни на слабата светлина. — Той си има някакъв код.

— Много червено — промълви нещастно Виктор.

— Използва думата „червено“ за неща, които го тревожат — обясни Маркъс. — Всичко е наред, Виктор. Ани е приятелка.

— Много бяло, много червено — каза Виктор, поглеждайки над книгата към Ани. — Много бяло, много червено.

— Бялото е добро, червеното е лошо. Защо свързва двете, не мога да проумея. След стрелбата онази вечер е много разстроен.

— Сигурно — каза Ани и насочи вниманието си към Маркъс. — Снощи някой стреля и по мен.

— Боже мой! — Тя не успя да разбере дали изненадата му беше искрена или не. Той направи крачка към нея. — Засегна ли те?

— Не. Въпрос на случайност.

— Знаеш ли кой го е направил? Заради мен ли е било?

— Не знам. — Дали не е бил той, мина й през ума.

— Ужасно е, че някой би поискал да те нарани, Ани — каза Маркъс и я изгледа напрегнато. Той премести тежестта на тялото си и се наклони към нея. — Особено, когато знаеш, че е някой, който е искал да те накаже за това, че постъпваш правилно. Тъжно е, но светът е такъв. Лошото се опитва да надмогне доброто. Сама ли беше? — Гласът му омекна. — Сигурно много си се изплашила.

— Меко казано — отвърна тя и устоя на желанието да се отдръпне. — Сигурно би трябвало да свиквам, изведнъж се превърнах в мишена.

— Влизам ти в положението. Представям си какво си преживяла, Ани — каза. — Някой се е опитал да ти отнеме живота чрез насилие. Това е посегателство върху теб. В такива случаи човек се чувства безкрайно уязвим, безсилен и самотен. Нали?

Сякаш мравки полазиха по гърба на Ани. Не че каза нещо заплашително или застрашително. Показа, че я разбира и е загрижен… но като че ли бе прекалено емоционален. Той попи ъгълчетата на устата си с носна кърпичка, сякаш разискваната тема бе предизвикала обилно слюноотделяне. Нещо в блясъка на очите му й се стори почти вълнуващо, някак тайнствено. Никой не би го разбрал, с изключение на Пам Бишон. Вероятно и Илейн Ингръм преди нея.

— Знам какво ти е — каза той. — Знаеш, че знам. Ти вече толкова пъти ми помагаш. Иска ми се да бях при теб, за да те защитя. Сега се чувствам пълен егоист. Обадих ти се, че снощи някой хвърли камък към прозореца на долния етаж и се зачудих защо не ми позвъни. А точно по това време ти си била в опасност.

— Обадихте ли се в службата на шерифа? За камъка искам да кажа?

— Нямаше смисъл да си правя труда — отвърна той с горчивина. — Сигурно за тях камъкът се смята за преспапие. Сигурен съм, че са изхвърлили бележката.

— Каква бележка?

— Беше прикрепена към камъка с ластик. На нея пишеше „ТИ СИ СЛЕДВАЩИЯТ, КОЙТО ЩЕ УМРЕ. УБИЕЦЪТ.“

Виктор отново издаде писукащ звук и покри лице с книгата.

— Много се разстроихме — продължи Маркъс. — Някой тероризира семейството, а хората на шерифа не си мърдат пръста. Чувствам, че някой ме дебне така, както Пам се оплакваше, че някакъв умопобъркан я следи. В службата на шерифа всички ще са доволни, ако някой ме убие. Ти си единствената, която проявява загриженост за мен, Ани.

— Ами, боя се, че снощи се изплаших за себе си.

— Много съжалявам. Последното, което бих искал, е някой да ти причини болка, Ани… особено заради мен. — Приближи се още повече към нея и наклони глава, сякаш да сподели някаква тайна. — Много мисля за теб, Ани — изрече тихо. — Ти го знаеш.

— Надявам се, че не в личен план, Маркъс — промълви тя, за да го изпита. На долния етаж имаше хора, брат му стоеше на десетина крачки и ги наблюдаваше над ръба на книгата с илюстрации. Едва ли би рискувал да направи нещо на такова място. — Работя по твоя случай и толкова.

За част от секундата изглеждаше като поразен, после се усмихна с облекчение.

— Разбирам. Сблъсък на интереси. Два пъти ми спаси живота, но е било само по задължение.

— Точно така.

— Това, че се ровиш да потвърдиш алибито ми и онази вечер дойде вкъщи, макар и официално случаят да не е твой, било е, защото си добър полицай.

— Точно така — отвърна Ани и отново изпита неудобство. Той пак прозираше нещо в действията й, което не беше вярно. Въпреки всичко не би казала, че отговорът му беше неуместен. — Аз просто съм един помощник-шериф. Само за такава можеш да ме смяташ, Маркъс. Разбираш ли какво ти казвам? Не бива да ми изпращаш подаръци.

— Беше жест на благодарност — каза той.

— Данъците, които плащаш, отиват за заплатата ми. Това е благодарността, от която имам нужда.

— Но ти направи много повече. Затова заслужаваш повече, отколкото получаваш.

Виктор изскимтя и започна да се люлее.

— Тогава и сега. Излез. Сега е моментът, Маркъс. Много червено.

— Не е редно да ми изпращаш подаръци.

— Имаш ли си приятел? — попита той и се изопна. В гласа му се долови нотка раздразнение. — Той разсърди ли се, че ти изпращам тези неща?

— Това не те засяга — отвърна Ани. Почти не смееше да мигне от страх да не пропусне някой нюанс в израза му, който би го издал.

— Много червено! — извиси глас Виктор, сякаш щеше да се разплаче всеки момент. — Веднага излез!

Маркъс погледна часовника си и се намръщи.

— По-добре да тръгваме. Наближава осем, когато Виктор си ляга. Не бива да променяме програмата, нали, Виктор?

Виктор притисна книгата към гърдите си и забърза към изхода.

Маркъс се поклони на Ани малко сковано в старанието си да прояви добро възпитание.

— Мога ли да те изпратя, Ани? Явно трябва да внимаваш.

Тя се сдържа да не му каже, че за нея едва ли би било безопасно да я изпрати. Или беше убиец, или вероятно мишена на убиец.

— Не съм готова да тръгвам. Имам още работа.

Той мълча, докато вървяха по пътеката към предната част на помещението, където бе по-светло.

— Научи ли нещо за онзи шофьор, който ми помогна?

— Не. Бях много заета.

— Но вярвам, че се опитваш да го откриеш.

Списъкът все още беше под попивателната на бюрото й.

— Ще се опитам да направя каквото мога.

— Сигурен съм, Ани — каза той, когато стигнаха до празните читални маси, където Виктор чакаше на вратата, гледаше към коридора и се люлееше наляво-надясно. — Знам, че ще направиш всичко за мен, Ани. Ти си чудесна.

Преди Ани да успее да възрази пак, той каза:

— В петък ще бъдеш ли на танците?

Като че ли има намерение да ме покани, помисли си Ани удивена. Тя направи крачка встрани от него.

— Ще бъда с униформа, ако танците все пак се състоят. Дежурна съм.

Маркъс въздъхна.

— Много жалко. Напоследък много работиш.

Заради теб, помисли си Ани, но не поиска да му даде възможност отново да излее безкрайните си благодарности.

Тя проследи как братята Ренар си тръгват. Виктор криеше лицето си зад книгата с птиците. Маска.

Той искаше да скрие самоличността си зад друга фасада. Също както брат му криеше второто си аз зад обикновеното си лице. Ани се обърна към принтера и купчината статии, в които се споменаваше името на Чаз Стоукс, който пък се криеше зад значката си. Маска.

— Прав си, Виктор — измърмори тя на себе си и събра листата. — Много маскирани хора се появиха напоследък.

 

 

— Не е същата — повтаряше Дол. — Предупредих те, че ще си личи. Имах предчувствие.

— Още не е изсъхнала, мамо — каза Маркъс и леко мацна стената с надеждата да улучи основния цвят на стената. — Когато е мокра, боята винаги изглежда по-тъмна.

Дол огледа критично стената на трапезарията. Тясното й лице бе изопнато от напрежение. Кръстоса ръце и заяви:

— Според мен цветът не е същият. Как се казва? „Горски цвят“ ли е името на боята?

— Не знам, мамо. Боите са под номера, а не по имена.

— Е, трябваше да се казва „горски цвят“. Спомням си много точно, че избрах този цвят. Щом не пише, тогава откъде знаеш, че е същият цвят?

— Знам, същият е.

Той усещаше, че търпението му се изчерпва и я мразеше за това. Върна се от библиотеката, мислейки си за Ани, и чувстваше как приятна топлина се разлива по тялото му. Без да обръща внимание на непрекъснатия брътвеж на Виктор, по пътя към къщи си преповтаряше срещата им от изненадания поглед на Ани, когато се обърна и го видя, до едва доловимите намеци в тона й. Тя не можеше открито да приеме вниманието му, докато не бъде оневинен за убийството на Пам. Разбираше я. Налагаше се да бъде дискретен. Щеше да бъде нещо като игра, тайна, в която само те бяха посветени.

— Не е „горски цвят“ — измърмори Дол и направи няколко крачки, за да огледа петното от друг ъгъл. — Точно както го предчувствах. Цветът няма да бъде същият каквото и да направим и всеки път, когато погледна към стената, ще ме обхваща същият страх както онази нощ. Страх и срам — животът ми се върти само около това. Напоследък почти не смея да излизам от къщи.

Маркъс сдържа думите, които му бяха на езика. Цяла сутрин го преследваше да я откара до града, защото искала да се отбие в аптеката и в супермаркета. Нямаше му доверие той да купи онова, което желаеше, и отказа да му напише списък, защото не помнела имената, а цветовете и марките на стоките. Естествено, не можела да изкара своята кола и сама да отиде, тъй като нервите й били опънати и поради мистериозната парализа, която я сковаваше напоследък — пак заради него и вниманието, което той бе провокирал към семейството.

— Хлътнал си по онази жена — каза тя, сякаш просто се връщаше на разговора им отпреди девет часа. — Не мога да си обясня защо не си доволен, Маркъс.

„Да съм доволен от какво? От теб ли?“ Той я погледна крадешком, докато слизаше от столчето и се зае да почисти. Представи си как пъха главата й в кофата с боя и я удавя в проклетата течност с горски цвят, но, разбира се, нямаше да го направи, нито пък щеше да натъпче напоената с боя гъба в устата й и да я задуши или да я прободе в гърлото с отвертката, с която бе отворил кутията с боята.

— Погледни какво стана. Виж в какво се превърна живота ни.

— Не съм виновен за това, което стана, мамо — каза той и наби с гумения чук капака на кутията. Ако човек замахне с него с повече сила, дали би свършил същата работа като истински чук?

— Как да не си? — настоя Дол. — Тази жена ти беше завъртяла главата, сега вече е мъртва и естествено всеки смята, че ти си я убил. Трябваше да я оставиш на мира.

— Стана недоразумение — каза той и прибра инструментите си. Щеше да се наложи още веднъж да мине петното, но не можеше да остави боята така. На Виктор му харесваше вискозитета и плътността на боята и щеше да пъхне ръцете си в нея или да я разлее, за да види какво петно ще се образува на пода. — Ани ще разреши въпроса. Тя непрекъснато работи по него.

— Ани… — Дол поклати глава и го последва в кухнята.

— Тя не е по-добра от другите, Маркъс. Запомни ми думите, тя не ти е приятелка.

Той спря до задната врата и изгледа възмутено майка си.

— Тя ми спаси живота. Не е нейна работа да ми помага. Смятам, че това означава думата приятел.

Бутна вратата с лакът и отиде до малката заключена барака, където държеше боите и инструментите си. Една крушка осветяваше стените от нерендосано кипарисово дърво. Остави боята и инструментите и изгаси лампата. Ако почакаше известно време, знаеше, че майка му щеше да отиде да си легне и до сутринта нямаше да му се наложи да говори с нея. Беше почти десет часът. Тя трябваше да се прибере в стаята си за началото на новините, макар че не можеше да обясни защо. По една или по друга причина новините обикновено я дразнеха и отвращаваха. Но за нея беше ритуал. Вършеше го така, както се грижеше за Виктор.

Тя не бе в състояние да разбере отношението му към Ани, каза си той, докато чакаше лампата в кухнята да изгасне. Каква представа имаше майка му от приятели? Доколкото знаеше, тя никога не беше имала приятели. Съмняваше се дори дали с баща му са имали приятелски отношения. Никога нямаше да разбере какво чувства към Ани.

Лампите в кухнята изгаснаха, а после и в хола. Маркъс мина през терасата в работната си стая, като влезе през френския прозорец, ключът за който държеше под една саксия. Първо се отби в спалнята да глътне перкодан, за да успокои болките и нервите си, после се върна в студиото и извади нещата си от скришния шкаф.

Лекарството скоро започна да действа. Отпусна го. Той изпита усещане сякаш летеше. Освободи го от физическата болка и емоционални неприятности. Загледа се в рисунката си и прогони всичко от мислите си, освен Ани.

Разбира се, че бе увлечен по нея. Тя беше хубава, интелигентна, справедлива. Тя беше неговият ангел. Така я наричаше, когато си представяше тях двамата заедно. Така щеше да я нарича скришом. Беше нещо малко, което щяха да си знаят само двамата. Прокара пръст по устните си, сякаш ги заключваше, после се усмихна на себе си. Това вече бе станало нещо като таен знак. Трябваше да се пазят. Да бъдат дискретни. Тя поемаше риск, за да му помогне.

Взе в ръце малкия спомен от масичката и го завъртя в дланта си, усмихвайки се на каприза, който прояви. Беше глупаво и едва ли отиваше на голяма жена със сериозна професия, но й подхождаше. Все пак в много отношения тя си оставаше момиче — свежа, непокварена, весела, неуверена. Спомни си с най-големи подробности колебанието, изписано на лицето й, когато тази вечер се обърна и го видя в библиотеката. Прииска му се да я прегърне. Вместо нея сега държеше в ръка смешното пластмасово алигаторче със слънчеви очила и червена баретка, което открадна от огледалото за обратно виждане на джипа й.

Сметна, че тя нямаше да има нищо против, че го е взел. Беше още една малка тайна между тях. Леко целуна алигаторчето и се усмихна. Перкоданът загряваше вените му като топло вино. Затвори очи за миг и му се стори, че тялото му се отлепва от стола и се понася във въздуха.

Беше извадил част от своите съкровища. Остави алигаторчето на масичката, взе малката снимка в изискана рамка и прокара пръст по ръба, усмихвайки се тъжно на жената на снимката. Пам. Пам и милата й дъщеричка. Какво само можеше да стане, ако Стоукс и Дони Бишон не бяха я настроили срещу него.

Изпълнен със съжаление, той остави снимката настрани и взе медальона. Ако го дадеше на Ани, това щеше да означава приемственост.

Стиснал медальона в едната си ръка, той взе молива в другата и допря върха му до хартията.

— Знаех си!

В тези две думи се съдържаше огромно обвинение. Въпреки успокояващото действие на лекарството, Маркъс изправи гръб, когато чу този глас. Майка му стоеше зад него. Не беше я усетил да влиза през спалнята, отдаден на фантазиите си.

— Майко…

— Знаех си — повтори Дол и впери очи в рисунката на масата. Просълзи се и се разтрепери. — Маркъс, недей пак.

— Ти не ме разбираш, мамо — каза той и стана от стола.

Медальонът все още висеше в юмрука му.

— Разбирам, трогателен си в наивността си. Мислиш, че тази жена те иска ли? Иска да те вкара в затвора! Там ли ти е мястото, Маркъс?

— О, мамо!

Тя се спусна покрай него, грабна снимката от масичката и я стисна толкова силно в ръката си, че металната рамка се вряза в пръстите й. Взря се негодуващо в снимката на Пам. Цялото й тяло трепереше. После се разрида и я захвърли в другия край на стаята.

— Защо? — проплака. — Как можа да го направиш?

— Аз не съм убиец! — извика Маркъс. Сълзи пареха очите му. — Как можеш да си го помислиш, мамо?

— Лъжец! — Тя замахна, блъсна го силно в гърдите с отворена длан и изцапа ризата му с кръвта си. — Сега мен ме убиваш!

Обърна се и с ръка помете всичко от чертожната маса.

— Мамо, недей! — извика Маркъс и грабна ръката й, когато тя се пресегна към портрета.

— Маркъс! — Дол прокара ръка по бузата си и изцапа лицето си с кръв. — Не мога да те разбера.

— Да, не можеш! — извика той и усети пареща болка на лицето си, когато шината на челюстите му се опъна. — Обичам Ани. Ти не можеш да ме разбереш, защото не знаеш какво е любов. Само знаеш да се налагаш. Знаеш как да манипулираш. Но не знаеш какво е любов. Махай се! Излез от стаята ми! Никога не съм те канил тук. Това е единственото място, където мога да се отърва от теб. Махни се! Излез!

Повтори същото още няколко пъти, после започна да търчи из стаята и да удря разни неща. В яростта си счупи и събори една кукленска къща на пода, където тя се пръсна на трески. С всяко замахване си представяше, че стоварва ръката си върху лицето на майка си, разбива киселата й физиономия, удря я по тялото, чупи костите й.

Най-накрая падна върху работната си маса, ридаейки и удряйки с юмруци, докато яростта му не премина. Остана да лежи дълго с мътен и блуждаещ поглед, взрян в нищото. След известно време осъзна, че майка му си бе отишла. Изправи се бавно и огледа стаята. Безпорядъкът го ужаси… Скъпите му спомени, тайните му лежаха изпочупени на пода. Неговото светилище бе поругано и унищожено.

Без да си направи труда да вдигне падналия стол, Маркъс грабна ключовете си и излезе.

 

 

Виктор стоеше сред бъркотията, люлееше се напред-назад и хленчеше. Къщата беше тъмна и тиха, а това означаваше, че всички са заспали, тоест бяха престанали да съществуват. Маркъс му забраняваше да влиза в неговите владения, но сега той спеше и следователно забраните му не важаха. Виктор обичаше да идва тук и да седи сред малките къщички. Освен това знаеше къде Маркъс държи съкровищата си и понякога отваряше скришната вратичка, където брат му държеше скъпите си вещи и ги докосваше. Чувстваше се всемогъщ, тъй като знаеше за скришната вратичка и пипаше тайните неща без нечие знание. В такива случаи виждаше яркочервено и бяло. Беше крайно вълнуващо.

Тази вечер Виктор чувстваше, че бе много червено. Изобщо не успя да го изключи от съзнанието си — дори по обичайното време. Червените тонове се въртяха пред очите му, попиваха и разяждаха мозъка му. А Контрольорите — дребните личица, които си представяше, че населяват главата му — съдници на чувствата и правилата на поведение — само го наблюдаваха неодобрително. Контрольорите винаги му се сърдеха, когато не успяваше да възпре червените тонове. Червено, червено, червено. Тъмно и светло. Навсякъде около него. Пропило се в мозъка му.

Опита се да се успокои с книгата, но и птиците го гледаха оттам сърдито, сякаш знаеха за какво си мисли. Като че ли чуваха гласовете. Чувствата го заливаха като придошла вода и бяха толкова стремителни, че го давеха. Стори му се, че не може вече да си поеме дъх.

Беше чул гласовете по-рано. Проникваха в стаята през пода. Наситено червено. Виктор не обичаше гласовете без лица, особено червените гласове. Чуваше ги от време на време и онова, което говореха, никога не беше бяло, а винаги червено. Той сядаше на леглото си и внимаваше краката му да не докосват пода, защото се боеше, че гласовете могат да изпълзят под пижамата по краката му и да влязат в тялото му през ануса.

Виктор изчака гласовете да се махнат. После постоя още малко. Три пъти преброи магическото число шестнайсет, преди да излезе от стаята. Пристъпи във владенията на Маркъс, изкушен да види лицето, въпреки че то го смущаваше. Понякога се получаваше така. Понякога не можеше да се спре да удря с юмрук по стената, макар да знаеше, че ще го заболи.

Безпорядъкът в стаята го разтревожи. Не понасяше счупени неща. Мозъкът го болеше, когато видеше счупено стъкло или дърво. Струваше му се, че вижда всяка разкъсана молекула и усещаше болката, която тя изпитва. Все пак стоеше в стаята заради лицето.

Затвори очи и видя лицето, отвори ги и го видя отново — същото, същото, същото, но все пак различно. С маска, без маска. Това предизвика силно червено чувство. Пак затвори очи и преброи магическото число на дроби.

Ани. Тя беше Другата, но не онази Другата. Беше Пам и все пак не беше Пам. Беше Илейн и не беше Илейн. С маска, без маска. Също както по-рано, а тогава беше силно червено.

Виктор се люлееше и скимтеше беззвучно. Яркостта се засилваше. Сетивата му бяха твърде изострени. Всички части на тялото му се бяха втвърдили от напрежение, дори пенисът му. Боеше се, че паниката ще го събори и ще го парализира, тогава червеният цвят ще си остане в главата му и никой нямаше да успее да го махне оттам.

Вдигна ръце и докосна любимата си маска. Започна да се клати. Сълзи се търкулнаха по бузите му, докато се взираше в рисунката с молив на брат си на Ани Брусар и нащърбената кървава сълза, която се стичаше през лицето й.