Тами Хоуг
Кукла на конци (4)

Глава 3

— Ще го хванем по един или друг начин, бъди спокоен.

Форкейд погледна Чаз Стоукс с крайчеца на окото си, докато надигаше чашата.

— Има много хора, които смятат, че вече сме пробвали този „друг начин“.

— Майната им — заяви Стоукс и пресуши чашата си на един дъх. Сложи я на бара при десетината други, които се бяха събрали. — Знаем, че Ренар е нашият човек. Знаем какво е направил. Копелето е виновно. Ти го знаеш и аз го знам, човече. Прав съм, нали?

Той постави ръка на рамото на Форкейд — приятелски жест, който бе посрещнат с каменно изражение. Партньорството беше задължително в полицейската работа, но Форкейд нямаше нито времето, нито силите да го отстоява. Вниманието му бе съсредоточено върху случаите и върху самия него. Целта му бе да се върне обратно на правия път, от който бе излязъл в Ню Орлиънс, колкото и да бъде тесен.

— Законът би трябвало да го сложи на електрическия стол и да светне като коледна елха — промърмори Стоукс. — Вместо това, съдията го пуска заради проклета техническа подробност, а Причет изпраща Дейвидсън в пандиза. Светът е една голяма лудница, но ти може би вече си го установил.

И то по доста неприятен начин. Предпочиташе да приеме думите на Стоукс като реторично изказване. Никога не говореше за службата си в полицията на Ню Орлиънс или за случката, която го бе накарала да напусне града. Повечето хора и без това не се интересуваха особено от истината. Предпочитаха да си съставят мнение въз основа на всяка сензационна клюка, която натрапеха на вниманието им. Като например факта, че той бе открил малкия аметистов пръстен на Памела Бишон.

Чудеше се дали някой щеше да заподозре Чаз Стоукс в подхвърляне на пръстена, ако той го бе намерил. Стоукс бе пристигнал в Байю Бро някъде от Кракърланд, Мисисипи, преди четири години — обикновен човек, без кой знае какво бъдеще. Ако Стоукс беше намерил пръстена, щеше ли сега вниманието да бъде съсредоточено единствено върху несправедливия факт, че Ренар беше свободен, или общественото мнение пак щеше да е разбунено? Адвокатите бяха способни да вдигат мътилка като сомове, заклещени в плиткото, а Ричард Кудроу особено го биваше в това.

На Ник му се щеше да мисли, че Кудроу би подложил на съмнение доказателството, независимо от това кой го бе открил. Не му се щеше да мисли обаче, че след като той го бе открил, това го правеше негодно, не му се щеше да мисли, и че след като той работеше по делото, фамилия Бишон никога нямаше да получи правосъдие.

Не искаше да мисли. Точка.

Стоукс сипа по още една чаша от бутилката „Уайлд Търки“. Ник я изпи на един дъх и запали поредната цигара. По телевизора, който стоеше в единия ъгъл на слабо осветения салон, течеше сериал пред погледите на малка група незаинтересовани бизнесмени, които бяха дошли от съседния хотел да пословоблудстват над големи очукани чаши „Джони Уокър“ и ядки, сервирани в пластмасови пепелници.

Други клиенти нямаше и може би поради този факт Стоукс бе предложил това място вместо обичайните заведения, посещавани от ченгета. Ник предпочиташе да размишлява насаме. Не искаше въпроси. Не искаше съчувствие. Не искаше да разисква станалото през деня. Стоукс обаче му беше партньор по случая „Бишон“ и Ник се съгласи да изпият по няколко питиета заедно, макар да нямаха нищо общо извън работата.

Не трябваше изобщо да пие. Това бе един от пороците, които се бе опитал да остави в Ню Орлиънс, но този и няколко други го бяха последвали в Байю Бро, подобно на бездомни песове. Трябваше да си отиде вкъщи и да се упражнява над сложните й усукани движения на изкуството Тай Чи в опит да прочисти съзнанието си, да се съсредоточи върху отрицателната енергия и да се освободи от нея. Вместо това седеше тук, в заведението на „Лаво“, и се тровеше.

Уискито пареше в стомаха му и той реши, че определено вече не го е грижа къде се намира. По пътя към пълната забрава, помисли си. И щеше да е много доволен, когато стигнеше там. Едно място, където може би нямаше да вижда Пам Бишон да лежи мъртва в онази къща.

— Все още мисля за това, което й е направил — промърмори Стоукс, докато разсеяно късаше етикета на биреното шише. — А ти?

Ден и нощ. Когато беше буден и по време на състоянието, което едва ли можеше да се нарече сън. Образите го преследваха. Бледността на кожата й. Раните й — грозни, ужасяващи, напълно контрастиращи с това, което бе била в живота. Погледът й през маската — празен, отчаян, изпълнен с ужас. Който не е бил изправен пред такава жестока смърт, не би могъл да си го представи.

А когато се появяваха образите, се връщаше и усещането за насилие, което е витаело във въздуха по време на агонията й. Чувстваше се, сякаш се бе блъснал в стена от силна, кипяща отровна ярост, от което му прилошаваше и се разтреперваше.

Яростта не му беше непозната. И в момента бушуваше у него.

— Мисля си, за това, което е преживяла — каза Стоукс. — Какво е почувствала, когато… й е направил онова с ножа. Мили Боже! — Той поклати глава, като че ли се опитваше да се освободи от картините, които се бяха загнездили там. — Трябва да си плати за това, човече, а без пръстена нямаме нищо. Ще го оправдаят, Ники. Ще се отърве безнаказано.

Хората го правеха. Всеки ден. Всеки ден минаваха границата и куп души изчезваха в дълбините на онова, другото измерение. Беше въпрос на избор, борба на сили. Повечето хора никога не се доближаваха до ръба, за да знаят какво е. Прекалено близо до ръба, където невидими сили могат да те повлекат като подводно течение.

— Най-вероятно седи в кабинета си и си мисли точно това сега — продължи Стоукс. — Знаеш ли, работи нощем. Останалите от фирмата не могат да понасят да е около тях. Знаят, че е виновен, както и ние. Не могат да издържат, като знаят какво е направил. Бас ловя, че седи там и си мисли точно това.

Отсреща, от другата страна на алеята. Архитектурното бюро „Боуен и Бригс“ се помещаваше в тясна, боядисана тухлена сграда, която гледаше към езерото. От двете й страни имаше запусната бръснарница и антикварен магазин. Същата сграда, в която се помещаваше агенцията за недвижими имоти. Вероятно „Боуен и Бригс“ беше единственото обитавано място на пресечката.

— Знаеш ли, човече, някой трябва да очисти Ренар — прошепна Стоукс, хвърляйки бдителен поглед към бармана.

Той стоеше на другия край на бара, като се подсмихваше на наивния сериал.

— Разбираш ли, иска се правосъдие — каза Стоукс. — Око за око.

— Трябваше да оставя Дейвидсън да го застреля — промърмори Ник и отново се зачуди защо не го бе направил. Защото все още вярваше, че системата действа. Или може би просто не беше искал да види Хънтър Дейвидсън завлечен оттатък, откъм тъмната страна.

— Може да претърпи злополука — подхвърли Стоукс. — Случва се често. Тресавището е опасно място. Понякога просто поглъща хора.

Ник го погледна през дима, като се опитваше да разбере казаното от него. Не познаваше Стоукс достатъчно добре. Въобще не го познаваше извън общата им работа. Всичко, с което разполагаше, бяха бегли впечатления и няколко преценки, направени набързо, защото нямаше интерес да си губи времето с такива работи. Предпочиташе да обръща внимание на основното, а Стоукс принадлежеше към периферната част на живота му. Просто още един детектив от четиричленния отдел. През по-голямата част от времето работеха самостоятелно.

Стоукс се подсмихна.

— Самозалъгвания, партньоре, самозалъгвания. Не правят ли така в Ню Орлиънс? Очистват лошите и ги хвърлят в блатото?

— Най-вече в езерото Понтшартрейн.

Стоукс се втренчи в него за миг недоумяващо, след което реши, че си прави шега. Той се засмя, допи бирата и се смъкна от стола, като бръкна в задния си джоб за портфейла.

— Трябва да тръгвам. Утре имам среща с окръжния прокурор за Тибиду. — Той отново се ухили. — А и ме чака гореща среща тази вечер. Гореща и страстна. В леглото. Да пукна, ако лъжа.

Остави десетачка на бара и постави ръка на рамото на Ник за последно.

— Защитавай и служи, партньоре. Доскоро.

Защитавай и служи, помисли си Ник. Памела Бишон беше мъртва. Баща й беше в ареста, а човекът, който я бе убил, беше на свобода. Точно кой бяха защитили и на каква кауза бяха служили днес?

 

 

— Причет е способен да вземе главата на някой.

— Предполагам на Ренар — промърмори Ани, като четеше менюто със смръщено чело.

— По-вероятно твоят идол Форкейд.

Тя долови сарказма и ревността и погледна събеседника си отегчено. Познаваше Ей Джей Дусе от малка. Той беше един от многобройните племенници на леля Фаншон и чичо Сос, които им бяха кръвни роднини, за разлика от нея. Като деца те се бяха гонили по двора на „Корнърс“ — кафенето, кея и магазинчето, които притежаваха Сос и Фаншон на юг от града. В гимназията Ей Джей бе поемал често пъти неблагодарната роля на неин защитник. Оттогава бе изпълнявал ролята на приятел, на любовник и отново на приятел, докато преминаваха през университета, правната специализация и окръжната прокуратура на община Парту.

Все още не бяха стигнали до съгласие относно статута на сегашните им отношения. Привличането, което възникваше или изчезваше между тях през годините, изглежда никога не ставаше и у двамата едновременно.

— Той не ми е идол — сопна се тя. — Просто е най-добрият детектив, с когото разполагаме, това е всичко. Знаеш, че искам да стана детектив. Разбира се, че ще го наблюдавам. А теб какво те интересува? Ние с теб не сме двойка, Ей Джей.

— Знаеш какво мисля за това.

Ани въздъхна.

— Може ли да пропуснем спора тази вечер? Имах ужасен ден. Нали уж си най-добрият ми приятел? Дръж се подобаващо тогава.

Той се пресегна през малката, покрита с бяла покривка маса. Кафявият му поглед бе изпълнен с болка, което я жегна. Стана й съвестно.

— Знаеш, че има нещо повече Ани, и не ми пробутвай тези глупости, за които си мислиш напоследък. Били сме почти роднини! Ти си ми роднина толкова, колкото си роднина и на президента на Щатите.

— Може да се окаже, че съм — промърмори тя и се облегна назад, като се оттегли по единствения възможен начин, за да избегне сцената.

Присъствието им обаче бе станало обект на разискване на друга двойка вечерящи в срещуположния край на ресторанта „Изабо“. Ани подозираше, че насиненото й око бе привлякло вниманието на жената. Предположи, че без униформа приличаше повече на малтретирана съпруга, отколкото на пострадало ченге.

— Причет не трябва да се сърди на ченгетата — каза тя. — Съдия Монахан взе решението. Можеше да елиминира пръстена.

— И да остави вратичка за обжалване? Какъв би бил смисълът?

Разговорът им бе прекъснат от келнерката, която им донесе напитките. Тя изгледа насиненото лице на Ани, а после Ей Джей.

— Готова е да се изплюе в питието ти — отбеляза Ани шепнешком.

— Защо трябва да смята, че синината ти е от мен? Може да съм твоя скъпо платен бракоразводен адвокат.

Ани отпи от виното си и прекрати темата.

— Той е виновен, Ей Джей.

— Тогава ни дай доказателства, придобити по законен начин.

— Според правилата! Сякаш е игра. Джоузи е права.

— Какво за Джоузи?

— Дойде да ме види днес. Или, по-скоро, дойде с баба си да посети Хънтър Дейвидсън в ареста.

— Всяващата респект госпожа Бел.

— И двете бяха готови да ме разпънат на кръст.

— Защо? Това не е твой случай.

— Е, да… — запъна се тя. Ей Джей не би разбрал чувствата, които я владееха. Всичко на мястото си — такъв беше Ей Джей. Всяка частица от живота му трябваше да се прибере в едно от подредените малки отделения, които той си бе създал, докато всичко в живота на Ани беше нахвърляно на голям куп, който тя непрекъснато ровеше в опит да го подреди. — Свързана съм с него. Иска ми се да можех да направя нещо повече. Поглеждам Джоузи и…

Изражението на Ей Джей се смекчи до загриженост. Беше прекалено хубав, а това му пречеше. За зла участ всички мъже от рода Дусе бяха с изсечени челюсти, високи скули и красиво очертани устни. Не за пръв път на Ани и се прииска нещата между тях да можеха да бъдат тъй прости, както той желаеше.

— Случаят е тежест за всички, скъпа — каза той. — Вече стори повече, отколкото се искаше от теб.

Точно в това е проблемът, помисли си Ани, като несъзнателно разбъркваше яденето в чинията. Какво точно се искаше от нея? Трябваше ли да зареже задълженията си и да се освободи от всяка друга отговорност?

Всички имаме задължения в този живот, които надхвърлят нашите компетенции.

Тя вече бе излязла извън компетенциите си, като се захвана с Джоузи. Но дори и да не беше Джоузи, делото пак щеше да я влече, щеше да чува зова на Пам Бишон, там в преддверието, пълно с не намерилите покой души на жертвите.

С всичките противоречия, които съпътстваха делото, Пам Бишон лека-полека бе избутана на заден план. Никой не й беше помогнал, когато беше жива и се оплакваше, че Маркъс Ренар я преследва, а сега, когато беше мъртва, вниманието отново бе насочено другаде.

— Може би нямаше да има престъпление, ако съдия Едмъндс бе повярвал на Пам още от началото — каза тя и остави вилицата. — Какъв е смисълът да има закон срещу сексуалния тормоз, ако съдиите определят всеки подобен случай, стигнал до тях, като момчешка лудория.

— Вече говорихме на тази тема — напомни й Ей Джей. — За да може Едмъндс да издаде ограничителна заповед, законът трябва да е формулиран така, че самото заглеждане на жена да се третира като престъпление. Това, което Пам Бишон представи пред съда, не може да бъде квалифицирано като сексуален тормоз. Ренар я е поканил да излязат, правил й е подаръци…

— Нарязал й е гумите и е прекъснал телефонната й линия.

— Тя нямаше доказателства, че човекът, който е извършил тези неща, е бил Маркъс Ренар. Поканил я е, тя му е отказала и той е бил недоволен. Има голяма разлика между недоволен и психичноболен.

— Така каза и съдията Едмъндс, който вероятно все още си мисли, че няма нищо лошо в това мъжете да удрят жените по главата с кост от мастодонт и да ги завличат в пещерите за косата — каза Ани. Беше отвратена. — А това всъщност го прави нормален за тук, нали?

— Ей, имам възражение!

Тя престана да се мръщи и доби разкаяно изражение.

— Не е нужно да казвам, че ти си повече от нормален. Съжалявам, не ставам за компания тази вечер. Ще се откажа от филма, ще се прибера, ще взема една вана и си лягам.

Ей Джей се пресегна през масата, провря пръст под семплата златна гривна, която тя носеше, и погали китката й.

— Тези занимания не са задължително самостоятелни — прошепна той.

Погледът му бе изпълнен с обещания, които бе изпълнявал от време на време в миналото, когато влечението им един към друг бе съвпадало.

Ани използва повода да си извади портфейла и си дръпна ръката.

— Не тази вечер, Ромео. Контузена съм.

 

 

Казаха си довиждане на малкия паркинг до ресторанта. Ани подаде страна за целувка, въпреки че Ей Джей потърси устните й. Раздялата само допринесе за изнервеността, която бе чувствала през целия ден. Като че ли всички на този свят беше излязло извън контрол. Тя седна зад волана на джипа си и заслуша с едно ухо радиото, докато Ей Джей излизаше на улица „Дюма“ и завиваше в южна посока.

„Вие слушате Кей Джей Ю Ен, контакт през цялото време. Огромният награден джакпот ви чака. «Вие сте с адвоката на дявола» — Оуен Онофрио. Темата ни тази вечер: «Днешното спорно решение по делото Ренар». Рон от Хендърсън е на първа линия. Давай, Рон!“

„Мисля, че е срам за нацията престъпниците да имат повече права в съда от жертвите. Държал пръстена на тази жена в къщата си? За Бога, това би трябвало да бъде напълно достатъчно основание за арест. Завържете го и го запалете!“

„Ами ако детективът е подхвърлил доказателството? Какво ще стане, щом не можем да се доверим на хората, положили клетва да ни защитават? Дженифър от Бро на втора линия.“

„Просто умирам от страх след всичко това, но у мен се пораждат някои мисли. Добре, полицията е подгонила онзи Ренар. Ами ако не го е направил той? Дочух, че има доказателства, които свързват това убийство с тези, извършени от удушвача от езерото. Аз съм жена, която живее сама. Работя късна смяна в завода за лампи…“

Ани изключи радиото. Не беше в настроение да слуша подобни разговори. Тя често пускаше тази станция, където нонстоп течаха дискусии, за да е наясно с общественото мнение. Общественото мнение за този случай обаче беше разновидно. Само чувствата съвпадаха — гняв, страх и несигурност. Хората бяха изнервени и лесно изпадаха в паника. Обажданията на вечно дебнещи за сензации любопитни се бяха утроили. Списъкът на чакащи за домашни аларми беше набъбнал. Оръжейните магазини в общината правеха невиждан оборот.

Смутът и объркването бяха познати на Ани. Липсата на яснота, на въздаване на справедливост, объркваше и нея. Както и нейната незначителна роля в драмата и факта, че се бе занимавала с това в началото, а сега се бе превърнала в наблюдател. Знаеше каква роля искаше да играе. Също така знаеше, че никога нямаше да я поканят в играта. Тя бе само един помощник-шериф, при това жена помощник-шериф. В община Парту нямаше кратък път нагоре. Доста стъпала деляха сегашното й положение от мястото, където искаше да бъде.

Трябваше да дочака реда си, да спечели нашивките си, а междувременно… междувременно потребността, която я бе подтикнала да стане полицай, напираше у нея… Пам Бишон бе забравена в суматохата, а един убиец се спотайваше, свободен да избяга или да убие отново.

Нощта се бе спуснала над града — влажна и хладна. Мъгла пълзеше откъм езерото и се носеше призрачно над града. През улицата, където седеше Ани, тапицираната врата на бар „Лаво“ се отвори и Чаз Стоукс излезе, осветен от сините неонови лампи. За момент постоя на пустия тротоар, пушейки цигара, и огледа улицата. Хвърли фаса в канавката, качи се в своето камаро и пое по страничната улица, която водеше към езерото, като остави празно място до бордюра пред стар черен пикап. Пикапът на Форкейд.

Стори й се странно. Още една част от мозайката, която не пасваше. Никой не ходеше в „Лаво“. Бар „Вуду“ бе обичайното място, което посещаваха ченгетата от Байю Бро. „Лаво“ обикновено беше празен, също както съседният хотел „Мезон Дюпре“.

Това я накара да слезе от джипа. Ясно си представи обвинителното изражение на Ей Джей дори само като си повтори лъжата наум. Тя наистина харесваше Форкейд, въпреки че това изобщо не би й помогнало в случая. Той се отнасяше с нея като с мебел. Можеше да е лампа или закачалка, точно с толкова сексапил, колкото и те притежаваха. Нямаше нищо против нея, не я обиждаше, не й се подиграваше. Не проявяваше изобщо никакъв интерес към нея. В този момент тя се интересуваше единствено от случая. Пресече улица „Дюма“ по посока на бара.

„Лаво“ беше като пещера с тъмносини стени и потъмнял от времето махагон. Ако не беше телевизорът в ъгъла, на Ани би й се сторило, че влиза вътре със завързани очи. Барманът й хвърли бегъл поглед и продължи да налива „Джони Уокър“ за единствената маса клиенти — четирима мъже с измачкани делови костюми.

Форкейд седеше на края на бара със свити в старото кожено яке рамене, забил поглед в купчината празни чаши пред него. Издиша дим към тях и го проследи как се разсейва. Не се обърна да я погледне, но Ани изпита усещането, че той разпозна по някакъв начин присъствието й.

Тя се промъкна между два стола и се облакъти на бара.

— Тежък ден, а? — рече и примигна от лютивия пушек.

Големите му тъмни очи я фиксираха изпод гъстите вежди. Бяха ясни, проницателни, без следа от размътвано от уискито, което бе изпил. Горяха със силен пламък, който сякаш идваше от най-съкровената му същност. Той така и не се обърна изцяло към нея. Тя се полюбува на орловия му профил. Черната му коса бе зализана назад, но един кичур бе паднал на челото му.

— Аз съм, Брусар — каза Ани, почувствала се неудобно. — Помощник-шериф Брусар. Ани. — С нервно движение отметна назад бретона си. — Аз… — Ами аз бях на стъпалата на съда… Заедно свалихме Хънтър Дейвидсън на земята. Аз бях тази, най-отдолу.

Погледът му се плъзна от лицето й към разкопчаното й джинсово яке и тънката бяла фланелка под него, по полата й на цветя до средата на прасеца и по обувките, които носеше… После се върна обратно, подобно на дълга милувка.

— Без униформа сте, помощник-шериф.

— Не съм на работа.

— Така ли?

Ани примигна. Колкото от пушека, толкова и от това, че не бе сигурна как да тълкува думите му.

— Бях първият полицай на мястото на убийството на Бишон…

— Знам коя си. Какво си мислиш, скъпа, че от малко уиски ми се размътва мозъкът ли? — Той повдигна вежда и се засмя, като изтръска цигарата си в пластмасов пепелник, пълен с фасове. — Израснала си тук, записала си се в Академията през август 1993, взели са те в полицията в Лафайет, постъпила си при шерифа тук през 95-та. Ти си втората жена помощник-шериф на служба в тази община. Първата е издържала само десет месеца. Служебното ти досие си го бива, но имаш навика да се бъркаш, където не трябва. Аз не мисля, че това е толкова лошо, ако ще вършиш тази работа и искаш да се издигнеш, а ти искаш.

Ани го гледаше изумена. През месеците, които Форкейд бе прекарал в службата, тя никога не го бе чула да изговаря изречение от повече от десет думи. Със сигурност никога не си бе представяла, че той знае достатъчно за нея. Това, че знаеше толкова много, я притесни — реакция, която той безпогрешно долови.

— Била си първият полицай на местопрестъплението. Трябва да разбера дали си почтена, дали не си познавала преди Пам Бишон. Може да сте имали един и същ приятел. Може да ти е продала къща със змии под дъските. Може да те е изместила като главна клакьорка в гимназията.

— Подозираш мен?

— Подозирам всички, докато не се докаже обратното.

Той си дръпна от цигарата и продължи да я наблюдава.

— Димът пречи ли ти?

— Не — опита се да не примигва тя. — Не.

— Пречи ти — заяви той и загаси цигарата в пълния пепелник. — Казвай, когато нещо ти пречи. Никой на този свят няма да говори вместо теб, скъпа.

— Аз не се страхувам да говоря.

— Така ли? Но от мен май те е страх?

— Ако ме беше страх от теб, нямаше да съм тук.

Той се подсмихна и повдигна рамене с типично френски жест, с което искаше да каже: „Може би да, може би не“. Ани почувства как нервите й се изопват.

— Защо трябва да ме е страх от теб?

Изражението му стана мрачно.

— Не слушаш ли клюките?

— Приемам ги за това, което са. Полуистини, ако въобще могат да се нарекат така.

— А как решаваш коя част е истина? На този свят няма справедливост — тихо произнесе той, забил поглед в уискито си. — Какво ще кажеш за тази истина, помощник-шериф Брусар?

— Предполагам, че всеки преценява.

— „Справедливостта за едни е несправедливост за други, мъдростта на едни — глупост на други…“ — Той отпи от уискито. — Емерсон. Никой репортер не би обобщил случилото се днес по-добре… или толкова вярно.

— Това, което говорят, не променя фактите — каза Ани. — Ти намери пръстена на Пам в къщата на Ренар.

— Не смяташ ли, че аз съм го подхвърлил там?

— Ако ти го беше подхвърлил, щеше да е включено в заповедта за обиск.

— Вярно, напълно вярно, Ани. — Той я погледна замислено. — Ани… Това е съкратено от…

— Антоанет.

Той отново отпи от уискито си.

— Прекрасно име! Защо не го използваш?

Тя повдигна рамене.

— Ами всички ми викат Ани.

— Но аз не съм всички и ще ти викам Тонет — тихо каза той.

Сякаш се бе приближил или бе станал по-голям. На Ани й се стори, че усеща топлината на тялото му, мириса на старата кожа на якето му. Усещаше, че погледът му се опитва да задържи нейния и си каза, че трябва да се отдръпне. Но не го направи.

— Дойдох тук, за да поговорим за случая. Или Ноблие те разкара?

— Не.

— Искам да помогна, ако може. — Тя освободи мисълта си, преди отново да я е спотаила. С една ръка възпря отговора му, а с другата направи притеснен жест. — Искам да кажа, знам, че съм просто помощник-шериф и всъщност това не е мой случай, а ти си детектив, и че на Стоукс няма да му е приятно да се бъркам, но…

— Ти си страхотна, Тонет — отбеляза Форкейд. — Изброяваш ми всички причини, за да ти откажа, а всъщност…

— Аз я намерих — прекъсна го Ани. Споменът за тялото на Пам Бишон болезнено се върна — уж мъртво, то всъщност беше толкова живо в мислите й, че не й даваше мира. — Видях какво й е сторил. Все още го виждам. Чувствам се… задължена да го сторя.

— Не, чувстваш сянката на смъртта.

Той повдигна лявата си ръка, разпери пръсти и я протегна, ала не я докосна. После бавно помаха ръка пред лицето й и едва допря косата й.

Побиха я тръпки.

— Студено е, нали? — прошепна той.

— Къде? — промълви Ани.

— В страната на сенките.

Тя се опита да си поеме дъх и да му каже, че е глупак, но дробовете й сякаш бяха спрели да функционират. Чуваше, че някъде звъни телефон, както и превзетия смях по телевизора, ала бе завладяна от присъствието на Форкейд и болката, която прозираше в погледа му.

— Вие ли сте Форкейд? — извика барманът и вдигна слушалката на телефона. — Търсят ви.

Форкейд стана от стола и се насочи към другия край на бара. Въздух нахлу в дробовете на Ани. Тя надигна чашата му с трепереща ръка и отпи. Той седеше приведен над бара и слушаше. „Трябва да е пиян“, каза си тя. Всички знаеха, че не беше съвсем с всичкия си дори когато беше трезвен.

Форкейд затвори телефона и се обърна към нея.

— Трябва да тръгвам. — Извади двайсетачка от портфейла си и я хвърли на бара.

— Стой настрана от сенките, Тонет — тихо я предупреди с глас на човек, преживял прекалено много. Протегна ръка и я хвана за брадичката. — Ще ти изпият кръвта.