Тами Хоуг
Кукла на конци (39)

Глава 38

Жената, която продаваше цветя, стоеше до пикапа си на сянка срещу болницата и стискаше здраво лулата със зъби. Пазачът изскочи на булеварда и изкрещя:

— Ето че полицията идва да те арестува, дърта вещице! — Когато Ани навлезе в алеята, той се втурна към джипа. — Полицайко! Този път ще я окошариш, нали?

— Аз? Не — извика Ани и мина покрай него.

Паркира джипа и с шала, брошката и бележник в ръка тръгна към зданието. Ако Пам беше показвала подаръците от Ренар на някого, това със сигурност щеше да бъде на Линдзи. Ани се надяваше, че състоянието й се бе подобрило достатъчно, за да може да й отговори дали нещата, които Ренар й изпращаше, бяха същите символи на привързаност, вече пренасочени към нов обект, върху който бе съсредоточил вниманието си.

В болницата имаше голямо движение, защото се разнасяше закуската и се раздаваха лекарства. Подуши особената миризма на дезинфекционни средства, примесена с мирис на препечени филийки и овесена каша. Докато Ани вървеше по коридора тракането на подносите със закуска и на подлогите заглушаваше тихите разговори и стеналия.

Чувстваше се съсипана след дългата безсънна нощ. Денят се простираше пред нея като сто километров лош път. Предстоеше й среща с детектива, определен да разследва инцидента със стрелбата, и вече си бе съчинила най-лошия сценарий, според който Чаз Стоукс поемаше случая. Тогава се налагаше да отиде при шерифа и да го помоли да назначат друг на негово място, защото не само че го смяташе за заподозрян, но според нея като нищо би могъл да бъде изнасилвач и убиец. Нямаше нужда да се тревожи, че Стоукс или някой друг щяха да я убият. Така и така нямаше да излезе жива от кабинета на Гюс Ноблие.

За миг се опита да си представи как Стоукс се промъква в апартамента й, за да закове умрялата котка на стената. Може би имаше темперамент да го извърши, но тя не вярваше, че би поел такъв риск. Не смяташе, че някой от специалния отряд би го поел.

Тогава кой? Кой би могъл да се промъкне в магазина, да открие стълбата, да се изкачи до апартамента й и да слезе обратно, без някой да го забележи?

Ренар два пъти беше идвал до „Корнърс“, за да й донесе подаръците. Фаншон не го бе забелязала нито първия, нито втория път. Ако той беше дебнал Пам, беше го правил твърде умело, за да не успее никой да го разкрие.

Ани сви към интензивното отделение и попадна право на Стоукс.

Той я изгледа страховито. Тръгна към нея като ястреб, хвана я за ръката и я отведе настрани, за да не пречат на движението по коридора.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Брусар?

— Кой ти е наредил да следиш посетителите в болницата? Дойдох да видя как е агентката ми по недвижими имоти.

— Сериозно? — подигравателно изрече той. — Да не ти показва това-онова в хубавата стая с голямото легло на втория етаж?

— Тя ми е позната и е пострадала. Защо да не мога да я видя? — предизвикателно го изгледа Ани.

— Защото аз казвам! — из лая той. — Защото знам, че предизвикваш само неприятности, където се появиш, Брусар. Предупредих те да стоиш настрана. — Стисна я за ръката и я бутна в ъгъла. — Какво, мислиш, че ми е приятно да си говоря на вятъра? Смяташ, че няма да те смажа ли?

— Не ме заплашвай, Стоукс — процеди Ани и се опита да освободи ръката си. — Нямаш право да…

Аларма прозвуча на пулта в интензивното отделение.

— По дяволите! — извика някой. — Изпадна в криза. Повикайте Ънсър!

Две медицински сестри се втурнаха към една от болничните стаи. Беше тази на Линдзи Фокнър.

Ани се освободи от Стоукс, втурна се към стаята и изтръпна от ужас. Фокнър размахваше ръце и крака некоординирано като кукла на конци. Страховит стон се изтръгна от гърлото й, придружен от съскането на мониторите. Три сестри се скупчиха около нея и се опитаха да я усмирят. Една грабна шпатула за гърло от сестринската масичка и се помъчи да я пъхне в устата на Фокнър.

— Трябва й въздух!

— Ето тръбата!

Лекар, облечен в син екип, мина бързо покрай Ани, влезе в стаята и се развика:

— Диазепам! 10 милиграма венозно.

— Какво става? — Стоукс се приближи зад Ани задъхано. — По дяволите!

Ани го изгледа през рамо. Изразът му вероятно не бе по-различен от нейния — на шок, ужас и напрегнато очакване.

Още един монитор започна да бибипка предупредително и нова група лекари и сестри се втурна в стаята.

— Сърцето спира!

— Фенитоин 250 милиграма венозно. Фенобарбитал 55 милиграма венозно. Интубиране!

— Интубирахме я!

— По дяволите!

— Опитайте отново!

Една сестра се обърна с банка кръв в ръка.

— Извинявайте, излезте. — Тръгна към тях и Ани и Стоукс се отместиха от вратата. — Моля, идете в чакалнята.

Лицето на Стоукс беше придобило тебеширенобял цвят. Той потърка козята си брадичка.

— Боже мой — промърмори отново, свали шапката си и започна да я мачка в ръце.

Ани го блъсна в гърдите с две ръце.

— Какво й направи?

Той я изгледа, сякаш го бе зашлевила през лицето.

— Как какво? Нищо!

— Излизаш от стаята й и две минути по-късно става това!

— По-тихо! — просъска той и се пресегна да я хване за ръката.

Тя се дръпна. Ами ако наистина Стоукс бе изнасилвачът? А ако бе дори нещо повече от това?

— Отидох да поговоря с нея — каза той, когато влизаха в чакалнята. — Тя спеше. Питай сестрата.

— Ще я попитам.

— Брусар, какво ти става? За убиец ли ме смяташ? — запита той и вратът му почервеня. — Това ли си мислиш? Представяш си, че ще дойда в болницата и ще убия жена? Ти не си с всичкия си! — Той се отпусна на един стол и стисна дългите си ръце и смачканата шапка между коленете си. — По-добре да те прегледат. Така и така си в болница. Да прегледат глупавата ти глава. Първо погваш Форкейд, сега пък мен. Съвсем си откачила. Като онази, лудата, от „Фатално привличане“. Обзета си от някаква мания.

— Вчера беше по-добре — настоя Ани. — Разговарях с нея. Защо трябваше да се случи това?

Стоукс сви рамене безпомощно.

— Случайно да ти приличам на Джордж Клуни? Не съм лекар от спешно отделение. Изпадна в криза — само това разбрах. Боже мой, след като някой й е счупил главата с телефон, какво можеш да очакваш?

— Ако умре, тогава вече ще се смята за убийство.

Стоукс се изправи на крака.

— Предупредих те, Брусар…

— Да, за убийство — повтори тя. — Ако умре в резултат на раните си, нападението се превръща в убийство.

— Е, да. — Той избърса с ръкав изпотеното си чело.

Ани отново тръгна към стаята на Фокнър, опитвайки се да зърне нещо между телата на спасителния екип. Електрическото съскане на дефибрилатора бе последвано от още нов поток нареждания.

— Епинефрин и лидокаин! Добутамин. Пуснете много. Изследванията от лабораторията дойдоха ли?

— Още не.

Б-з-з… — Щрак!

— Права линия!

— Губим я!

Повториха манипулациите няколко пъти сякаш времето и надеждата бяха вързани в хлабава примка. Ани стоеше настръхнала и наум изпращаше послания до Линдзи Фокнър. „Трябва да живееш! Трябва да живееш! Имаме нужда от теб.“ Ала нишката се скъса. Движението в стаята замря и спря.

— Свърши.

— По дяволите!

— Запиши часа.

Ани погледна часовника на стената. Час на смъртта: седем четирийсет и девет сутринта. Линдзи Фокнър беше мъртва. Една енергична, способна, интелигентна жена си бе отишла. Стана толкова изненадващо, че Ани не можеше да повярва. Смяташе, че Фокнър ще се оправи, ще живее и ще помогне да се разреши мистерията, която бе помрачила живота й и й бе отнела партньорката. Но нея вече я нямаше.

Сестрите и лекарите излязоха от стаята с вид на победени, покрусени, с празни погледи. Ани се замисли дали някой от тях бе познавал Линдзи Фокнър извън стените на болницата. Може на някого да бе продала къща или бе съученичка с някого. Градчето беше достатъчно малко.

Докторът пристъпи в чакалнята. Длъгнестото му лице бе мрачно. Изглеждаше петдесетгодишен. Косата му беше гъста, сребристосива. На табелката бе изписано името му: „ФОРБС ЪНСЪР“.

— Някой от вас роднина ли й е?

— Не — отвърна Ани. — Ние сме от службата на шерифа. Аз съм помощник-шериф Брусар. Аз… я познавах.

— Съжалявам. Не успя да се справи — каза той кратко.

— Какво стана? Смятах, че състоянието й се подобрява.

— Да, беше започнало да се подобрява — кимна Ънсър. — Причина за кризата вероятно бе травмата на главата. Тя доведе до спиране на сърцето. Случват се такива неща. Направихме всичко, което можахме.

Стоукс му подаде ръка.

— Детектив Стоукс. Аз се занимавам със случая „Фокнър“.

— Добре, надявам се, че ще заловите звяра, който я е нападнал — каза Ънсър. — Имам жена и две дъщери. Тези дни почти не ги изпускам от очи. Маделин настоява нощем да държа пистолет под възглавницата.

— Правим каквото можем — отговори Стоукс. — Искаме тялото й да бъде откарано в Лафайет за аутопсия. Стандартна процедура. Службата на шерифа ще държи връзка с моргата.

Ънсър кимна, после се извини и се върна към обичайните си задължения. Смъртта на една жена бе само една неприятна случка в дневната му програма. „Случват се такива неща.“

Ани се вмъкна в дамската тоалетна, когато Стоукс тръгна надолу по коридора. Изми ръцете си и наплиска със студена вода на лицето си, опитвайки се да изтрие от съзнанието си картината на изпадналата в криза Линдзи Фокнър. Нима би могло да бъде съвпадение една жена да изпадне в криза само десет минути след като Стоукс бе бил в стаята при нея? Но щеше да има аутопсия. Стоукс го знаеше. Всъщност той го поиска.

Ънсър тъкмо излизаше от стаята на друг пациент с картона му в ръка, когато Ани се появи в коридора.

— Добре ли сте, помощник-шериф? — попита я той. — Изглеждате доста бледа.

— Ще се оправя. От шока е. Не ми се стори много приятен начин за умиране.

— Тя се бореше, но всичко свърши, преди да успеем да й помогнем.

— Така ли се случва обикновено?

— Винаги съществува подобен риск при травма на главата.

— Всъщност бих искала да ви попитам има ли нещо предхождащо смъртта й? Някакви смущаващи данни, ненормални нива на… каквото и да е там.

Ънсър поклати глава.

— Не знам за такива. Резултатът от кръвната проба така и още не е дошъл. Можете да проверите в лабораторията. — Приближи се до регистратурата и подаде картона на техника пред компютъра. — Ако не са я загубили вече, биха могли да отговорят на въпросите ви.

Ани откри лабораторията и подаде номера на лаборантката, която я изгледа така, като че ли случайно бе попаднала там и бе поела работата, докато останалите са в почивка за кафе. „Знаете ли дали са готови резултатите на Фокнър?“ „Не.“ „Знаете ли кога ще бъдат готови?“ „Не.“ „Знаете ли името на президента на Съединените щати?“ Вероятно не.

— Човек да не се разболява тук — измърмори Ани на тръгване.

Навън горещината вече ставаше непоносима. — Майката природа се бе пошегувала и лятото бе настъпило изведнъж. Пот изби между гърдите й и по гърба й. Слънцето напече главата й.

— Сега ще ме арестуваш ли?

Стоукс стоеше до своето камаро в червената зона и пушеше цигара. Беше свалил сакото си и бе останал по яркозелена риза, за да заслепи сякаш очите на всеки, който го погледне.

— Съжалявам — каза Ани неискрено. — Прекалих.

— Ти ме обвини в убийство. — Хвърли фаса от цигарата си на асфалта до смачкана опаковка на „Сникърс“ и го размаза с върха на обувката си в кафяво и бяло. — Аз лично се обиждам от това. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Казах ти, че съжалявам.

— Добре, но това не намалява вината ти и наполовина. Писна ми от теб, Брусар!

— И какво смяташ да правиш? — попита тя тихо. — Ще ме застреляш ли?

— Получих обаждане, че трябва да се явя някъде. Имам да върша по-важна работа.

— Като например да потулиш доказателства по случаите за изнасилване?

— Не се заяждай с мен, Брусар! Ще ти отнема значката. Помни ми думата.

Той седна зад волана на камарото, запали мотора и машината изрева. Ани остана на тротоара и го проследи как се отдалечава. Току-що бе загубил една жертва, а главната му грижа бе да я уволни. Мил и грижлив човек бе този Чаз.

Пазачът се показа иззад статуята на Дева Мария и криволичейки, се приближи към Ани с ножиците за подрязване на жив плет в ръце.

— Полицайке! Ей! Плащам си данъците! Аз съм ветеран! Иди и арестувай онази вещица! Краде цветята от Парка на ветераните!

— Съжалявам, господине — каза Ани, следейки с очи колата на Стоукс, докато той завиваше на ъгъла към улица „Дюма“. — Убила ли е някого?

— Какво? — извиси глас той. — Не, не е убила никого, но…

— В такъв случай не мога да ви помогна.

Тя се отдалечи от него към джипа, продължаваше да мисли за Стоукс, докато перленобелият лексус на Дони Бишон излезе от паркинга зад нея и зави по страничната уличка.

Дони трепереше като в делириум тременс, макар че не бе минало много време, откакто изпи последната чаша. След като Форкейд го остави, той си позволяваше по малко количество алкохол на всеки час заради нервите си. Ала пиенето сякаш засилваше стреса му и разяждаше дупка в стомаха му. Петната от кръв в повръщаното му потвърдиха съмненията му.

След първото идване на Форкейд той изпадна в безсъзнание в банята и сънува Пам. Тъмна коса и блестящи очи. Слънчева усмивка. Език като на усойница. Пръстите й завършваха с нокти като на граблива птица и се впиваха в тялото му, стискаха топките и мъжествеността му. Той я обичаше и я мразеше едновременно. Тя порасна, а той така и не поиска да го стори. Животът му изглеждаше най-хубав, когато бе двайсетгодишен, когато светът беше в краката му и нямаше никакви отговорности. Сега всички го тъпчеха.

В този момент Форкейд ненадейно го натисна за врата и Дони потопи лицето си в локвата от повръщано. Стреснат, той се опита да си поеме дъх, но закъсня. Устата му се напълни с бълвоч, той се задави и усети, че отново му се повдига.

— По-добре се задави — изръмжа Форкейд. Наведе се над Дони и едва не го възседна. — Такъв е вкусът на твоите лъжи.

Дони се изплю в тоалетната чиния. Миризмата на прясна урина беше особено силна, когато мехурът му се освободи.

— О, Господи! — задави се и отново плю, опитвайки се да се освободи от парченцата повръщано в устата си.

— Къде беше тази вечер? — запита Форкейд.

— Ти си луд!

Ник натисна главата му в тоалетната чиния.

— Не ми отговаряш както подобава, Дони! Къде беше тази вечер? Къде накаля ботушите си?

— Казах ти!

— Не ме лъжи, Дони. Не съм в настроение. Къде беше?

— Казах ти! — извика Дони. Сълзи се търкулнаха по страните му върху следите от повръщано. — Не мога да разбера какво искаш от мен!

— Дай ми ключовете от колата си, Дони. Искам да я огледам. Ако открия пушка, ще я донеса, ще я навра в задника ти и ще го пръсна. Ясно ли е?

Дони извади ключовете от колата от джоба на джинсите си и ги хвърли на пода.

— Не съм направил нищо!

— По-добре се моли на Бога да казваш истината — промърмори Форкейд и се наведе да вземе ключовете. — Защото няма да узнаеш каква е истината дори и да ти отхапе оная работа.

На Дони му се повдигаше, беше ужасен и отвратен от себе си, но си наложи да се изправи и да последва Форкейд до гаража. По пътя грабна кърпа от кухнята и избърса лицето си. Наблюдаваше от прага как Форкейд отвори багажника на лексуса и започна да рови там — чанта със стикове за голф, уред за забиване на гвоздеи, мръсна хладилна чанта, ръкавици, смачкани фактури, кутия с инструменти, половин дузина бейзболни шапки с надпис строителна фирма „Бишон“.

— Знаеш ли, ти си такъв мръсник, за какъвто всички те смятат, Форкейд — заяви той. — Нямаш заповед за обиск. Нямаш право да се отнасяш така с мен. Не си полицай, а проклет негодник. Трябваше да те оставя да изгниеш в затвора.

— Обещавам ти, че наистина ще го пожелаеш, Дони, ако открия нещо в тази кола, което да покаже, че си стрелял по Ани Брусар снощи.

— Не знам за какво говориш. Теб пък какво те интересува Брусар?

— Имам си причини. — Затвори багажника и отиде до дясната врата. — Знаеш ли, в едно си прав, Дони. Не съм полицай. Временно съм отстранен. Така, че съм обикновен гражданин, което означава, че нямам нужда от заповед за обиск, за да открия уличаващо доказателство. Страхотно, нали?

— Влизаш незаконно в чужда собственост — заяви Дони, докато Форкейд отваряше задната врата.

— Аз? Да влизам незаконно в чужда собственост? Идвам в дома на моя добър приятел, който плати гаранцията, за да ме освободят от затвора. Кой ще ти повярва?

— Има ли закон, който не би нарушил?

Той затвори вратата и тръгна обратно към Дони, осветявайки лицето му с фенерче.

— Виж какво ще ти кажа, Дони, според мен животът представлява пътуване към себе си, а напоследък откривам, че съм много по-загрижен за правосъдието, отколкото за закона. Схващаш ли разликата?

Той изкачи двете стъпала към кухненската врата и сграбчи ризата на Дони, преди той да успее да отстъпи.

— Законът повелява да извикам още някого тази нощ и да те отведем за разпит във връзка със стрелбата…

— Не съм стрелял по никого…

— Докато правосъдието не обръща внимание на формалностите, а удря право в целта.

— Не е твоя работа да се правиш на съдия или на съдебен заседател.

— Пропусна екзекутор. — Вдигна вежди. — Нарочно ли стана или беше фройдистка грешка? Не, че има някакво значение. Забавно ми е, че повдигаш въпроса сега, Дони. Мислиш, че би било чудесно, ако онази нощ бях пратил Ренар в Ада. Сега ти се поставяш на моето място, докато аз заемам правилна позиция. Бих те нарекъл лицемер, но и на мен ми е трудно да определя кое е черно и кое — бяло.

Пусна ризата на Дони и направи половин крачка назад.

— Тръгвам си, но те предупреждавам, Дони. Не открих онова, което търсех, но само да чуя и дума или да изровя нещо, което да покаже, че имаш нещо общо със стрелбата, ще те открия и тогава няма да бъда настроен философски.

Луд кучи син!

След като Форкейд си тръгна, Дони отиде право в банята и отново повърна, после седна на ръба на ваната и се взря в кръвта в чинията. Уиски, нерви и предстоящ финансов банкрут не беше добра комбинация.

Реши, че има нужда от някакво лекарство, за да се съвземе и да измисли начин да се измъкне от цялата бъркотия. Старият доктор Холиър бе любезен, отнесе се съчувствено към трагедията му. Ала той не знае и половината от истината, помисли си Дони.

Линдзи Фокнър беше мъртва и Форкейд знаеше за Маркот.

След като кучката кралица на Байю Бро вече я нямаше, пътят му бе свободен да се договори за агенцията за недвижими имоти — само че имаше една пречка — Форкейд.

Всъщност откъде Форкейд бе научил за телефонния разговор? Параноята подтикна Дони към няколко най-невероятни предположения включително и подслушване на телефона, но в един по-трезв момент последователно ги отхвърли. Форкейд знаеше само за едно обаждане — снощното, за нищо друго. А и временно бе отстранен от работа и го очакваше съдебен процес. Обвинен бе в нападение, след като едва не бе убил Ренар.

Дони си спомни за това, докато се пресягаше към отвореното шише „Миланта“, което бе оставил на поставката за чаши. Не биваше да плаща гаранцията. Вече бе започнал да се надява, че ще съдят Форкейд следващата седмица и ще го хвърлят в затвора, но адвокатът на Дони му съобщи, че гаранцията на детектива вероятно ще бъде удължена и той ще остане на свобода — независимо дали го очаква процес или не.

Пам винаги му бе казвала, че първо действа, а за последиците се сеща твърде късно. Дали бе осъзнавала колко права бе била?