Тами Хоуг
Кукла на конци (38)

Глава 37

Той лежеше и дебнеше като пантера в нощта. Наложил си бе търпение. Така потискаше гнева и досадата от чакането. Светлите сини цифри на видеокасетофона отброяваха минутите. Чу се тихо боботене на приближаваща кола, която мина покрай къщата и влезе в гаража. Един часът и четирийсет и три минути след полунощ… и четиридесет и четири.

Дрънкане на ключове. Вратата на кухнята се отвори. Той чакаше.

Стъпки по теракота. Приглушени стъпки по килим. Той все така чакаше.

Стъпките минаха покрай скривалището му.

— Нощна птица си, а, Дони?

Дони подскочи при звука на гласа му и след секунда Форкейд се появи от сумрака в хола, сграбчи го и го блъсна в стената.

— Ти ме излъга, Дони — изръмжа той. — Беше неразумно от твоя страна.

— Не разбирам за какво говориш! — изломоти Дони. В ъгълчетата на устата му се събрала слюнка. Дъхът му вонеше на уиски. Миризмата на пот и страх се излъчваше през дрехите му.

Ник го разтърси и блъсна главата му в стената.

— В случай, че не си забелязал, аз не съм от търпеливите. А ти не си от най-умните. Лоша комбинация, нали?

Дони потрепери. Гласът му изтъня.

— Какво искаш от мен, Форкейд?

— Истината. Каза, че не познаваш Дювал Маркот. Но тази вечер Маркот ти се е обаждал по телефона, не е ли така?

— Не го познавам. Само съм чувал за него — натърти Дони. — Какво от това и да ми се е обаждал? Не мога да нареждам на хората какво да правят! Виж себе си — направих ти услуга, а ти как ми се отплащаш!

— Не ти ли харесва как се отнасям към теб, Дони? — попита Ник и се наклони назад. — Отдавна се изкушавам да те пребия заради лъжите ти. Погледнато в перспектива, сдържаността ми е похвална. Това е ключ към баланса в живота, не е ли така?

Дони се изплъзна от стената. Форкейд препречи пътя му към кухнята и гаража. Огледа хола набързо. Мебелите бяха като черни сенки на тъмен фон, единствената светлина се процеждаше през тънките пердета.

Ник се усмихна.

— Не бягай, Дони. Само ще ме ядосаш.

— Вече го направих.

— Вярно, но никога не си ме виждал като полудея, приятелю. Сигурен съм, че не искаш да пуснеш тигъра от клетката.

— Слушай какво, Форкейд — каза Дони, — този път ще се обадя в полицията. Нямаш право да влизаш в чужди къщи и да тормозиш хората.

Ник се опря на облегалката на висок фотьойл и запали лампата до него. Дони бе сменил дрехите на млад бизнесмен с джинси и фланелена риза с три копчета с малко червено раче, избродирано от лявата страна на гърдите.

— Защо си с очила? — поинтересува се Дони. — Посред нощ е, по дяволите.

Ник само се подсмихна.

— Не говориш сериозно, Дони? Няма да се обадиш в полицията, нали? Защото ако го направиш, тогава ще се наложи да проведем този разговор в центъра на града — затова как си ме излъгал, и как Маркот души около агенцията за недвижими имоти, тъй като иска онзи имот, който се пази там. А аз… — Той сви рамене. — Просто съм приятел, който се е отбил да си поговори с теб. А ти… — Поклати глава тъжно. — Дони, много обяснения трябва да даваш. Няма скрито-покрито — правиш ли сделки с Маркот? Ще ти кажа. Имал си прекрасен мотив да убиеш жена си.

— Никога не съм разговарял с Маркот…

— После съдружничката на жена ти беше нападната. Едва не умря…

— Никога не съм посягал на Линдзи! Казах на Стоукс, този кучи син…

— Не изглежда добре за теб, Дони. — Ник се отдели от фотьойла, сложил ръце на кръста си. — Е, ще направиш ли нещо в тази насока или не?

— Какво да направя? — попита отчаяно Дони.

— Маркот ли се свърза с теб или ти с него?

Адамовата ябълка на Дони подскочи.

— Той ми се обади.

— Кога?

— Вчера.

Ник се наруга за собствената си глупост.

— Истина ли казваш?

Дони вдигна ръка като скаут и затвори очи.

— Кълна се в Господ.

Ник хвана лицето му с една ръка и започна да го тика към другата стена.

— Погледни ме! Погледни ме, ти казвам! Лъжеш пред Господ и не се свениш, Дони. Обаче той не е тук да те ритне по задника. Погледни ме в очите и ми отговори. Преди убийството на Пам имал ли си някакъв контакт с Дювал Маркот?

Дони го погледна в очите.

— Не, никога.

Ако това бе истината, тогава Ник сам бе привлякъл Маркот. Заслепен от манията си, не бе предвидил последствията. Не бе прозрял, че след злополучното си посещение, интересът на Маркот можеше да се насочи в тази посока, и че Маркот щеше да побърза да се появи на сцената като лъв, привлечен от мириса на кръв.

— Той е самият дявол — прошепна Ник и пусна Дони. Да, Маркот беше същински дявол и какво направи той — покани дявола да палува в собствения му двор. — Недей да въртиш бизнес с дявола, Дони. Ще свършиш в Ада. По един или друг начин.

Сведе очи към пода, ядосан на собствената си глупост. Нямаше начин да поправи стореното, не можеше да направи нищо, освен да се помъчи да излезе от ситуацията. След малко вниманието му бе привлечено от калните работни ботуши на Дони.

— Къде беше досега, Дони?

— Наоколо — отвърна Дони, оправи ризата си и потърка буза. — Ходих на гробищата и постоях там. Понякога ходя там и разговарям с Бога. И да се видя с Пам. После се отбих да нагледам строежа.

— Посред нощ?

Той сви рамене.

— Ти обичаш да ходиш с очила. Аз пък обичам да се напивам и да обхождам строежа. Винаги има опасност да падна в някоя дупка и да се пребия. Нещо като руска рулетка. Откакто убиха Пам, не се виждам с хора.

— Предполагам, че неразкритото убийство отблъсва жените от теб.

— Не всички.

— Е… внимавай — каза Ник и отстъпи към кухнята. — Не бихме желали да свършиш преждевременно, освен ако не го заслужиш.

Изчезна толкова бързо и тихо, както се бе появил. Дони дори не чу вратата да се затваря. Но може би се дължеше на бученето в главата му. Разтрепери се и го заля вълна на слабост. Олюлявайки се, стигна до банята, притиснал с ръка стомаха си. Натърти колене, като се стовари върху плочките и повърна в тоалетната чиния, после се разплака.

Единственото, което искаше, бе да води прост, охолен живот. Да печели пари, да жъне успехи, но да няма грижи. Обожаваше дъщеря си. Не осъзна, че бе постигнал този идеал и сам разруши всичко. Сега изживяваше само тревоги и всеки път, щом се обърнеше, затъваше все по-дълбоко.

Прегърна тоалетната чиния, отпусна глава върху ръцете си и се разрида.

— Пам… Пам… Толкова съжалявам!

 

 

Ани сънуваше, че улавя куршума със зъби. Ала куршумът беше завързан на връв. Хванала връвта с две ръце, тя летеше в тъмното из гората. Спря, едва когато някой притисна дулото на пушка в средата на челото й. Съзря насреща си трептящия силует на привидение с натруфена маска от пера, която покриваше лицето му. С една ръка привидението свали маската и под нея изскочи лицето на Дони Бишон. Нечия ръка свали и тази маска и се показа лицето на Маркъс Ренар. После лицето на Ренар изчезна и бе заменено от смъртната маска на Пам Бишон — очните й кухини зееха празни, кожата й бе изгубила цвета си, плътта й бе разложена, езикът й бе лилав и надут. Забодена на гърдите й беше мъртвата котка. Вътрешностите й висяха като кървава огърлица.

„Ти си аз — каза Пам и стреля с пушката. — Бам! Бам! Бам!“

Ани подскочи и седна на дивана задъхана. Стори й се, че сърцето й се е пръснало.

Бамкането се чу отново. Някой удряше с юмрук по черчевето на прозореца. Замаяна, тя грабна зиг-зауера от масичката за кафе.

— Тонет! Аз съм! — чу се гласът на Форкейд.

Той стоеше до френските прозорци и я гледаше смръщено.

Ани отиде и му отвори. Не си направи труда да му зададе никакъв въпрос. Естествено, че Форкейд не би влязъл през вратата. Онзи, който я тормозеше, може би наблюдаваше от гората, върнал се на местопрестъплението.

— Къде, по дяволите, беше? — попита накрая.

След като видя варварското деяние извършено в спалнята й, тя затръшна вратата, върна се в хола и седна, опита се да помисли какво да прави. Да се обади на специалния отряд? Питър отново да дойде, да види провисналите кървави вътрешности и после да я разнася из участъка? С какво би могъл да й помогне? С нищо. Вместо това потърси Форкейд и наум го изруга, когато телефонният му секретар се включи.

— Ходих да свърша една работа.

Той се загледа в нея, докато крачеше напред-назад около масичката за кафе, обвила ръце около тялото си. Забеляза всичко — разрошената коса, изцапаните джинси и фланелка. Пресегна се, когато тя се приближи към него, взе пистолета от ръката й и го сложи настрани.

— Добре ли си?

— Не! Някой се опита да ме убие. После, когато се прибрах вкъщи, открих, че някой е влизал в апартамента ми, писал е по стената с кръв и е забол умряла котка над леглото ми. Как да ми е добре!

С периферното си зрение забеляза, че Форкейд я наблюдава. Като че ли и той не знаеше какво да направи, освен да се заеме с работата рутинно. Тя беше жертва — колко мразеше тази дума! — а той беше детектив.

— Разкажи ми какво се случи, след като паркира джипа.

Тя му разказа случилото се, изброи фактите все едно даваше показания. Това я поуспокои, разсея я от това, че някой противозаконно бе влязъл в къщата й. Съзнателно се опита да разграничи жертвата от полицая. За пръв път сподели с него за одрания воден плъх, оставен в съблекалнята й, макар че не съпоставяше двата случая. Едно беше да изиграеш злобна шега в службата, съвсем друго да влезеш в чужд дом. Стореното в спалнята й изглеждаше по-страшно, по-жестоко, по-лично. Все пак, ако помощник-шериф бе натиснал спусъка тази вечер, защо да не извърши и това?

Ник я изслуша, после тръгна към спалнята. Ани го следваше, но нямаше желание да види всичко отново.

— Пипала ли си нещо?

— Не, за Бога! Та аз дори не можах да вляза.

Той бутна вратата да се отвори докрай и застана с ръце на хълбоците. Устните му се изкривиха в гримаса.

— Боже мой!

Ани остана на прага, а той влезе в стаята, оглеждайки всяка подробност.

Кървавият надпис на стената бе изписан с четка. Липсваха видими отпечатъци. По каква причина бе избрана думата „курва“? Като мнение ли? Като начин да шокира някого ли? От неуважение ли? Или от гняв?

Представи си Мълън от сутринта — кокалест и грозен в мръсната му кухня. „Тя не знае какво е лоялност, нали се обърна срещу един от нас. Не отива на една курва да носи униформа.“

Имаше ли нещо символично около животното? Бездомна котка с неустановен пол. Вътрешностите й бяха разпръснати върху леглото, където с Ани се бяха любили предишната нощ.

Начинът, по който бе поставено тялото — предните лапи бяха приковани с пирони, и изкормянето бяха явен намек за Пам Бишон. Каква бе целта — да сплаши или да подейства като предупреждение?

Той си помисли и как за малко не я бяха застреляли и му се прииска да удари нещо или някого силно, и то много пъти.

Постара се да сдържи гнева си, макар да си спомни калните ботуши на Дони Бишон. За момента отхвърли тази мисъл.

— Котката твоя ли беше, Тонет?

— Не.

— Говори ли с леля си и чичо си дали не са виждали някого днес?

— Стана дума, докато разговаряхме за това кой би искал да ме застреля. Днес имат много работа. Надошли са туристи за Заговезни. Обадиха се да поръчат още екскурзоводи. Така че не са имали време да забележат нещо специално — каквото и да било.

— Как някой би могъл да влезе? Вратите заключени ли бяха, когато си дойде?

— Всичко беше заключено. Вратите се заключват надеждно.

— Тогава как е могъл да се промъкне?

— Има само един начин. — Поведе го към банята, към вратата зад старата вана с крачета. — Стълбата води надолу към склада на магазина.

— Беше ли заключена?

— Не си спомням. Мисля, че да. Обикновено я заключвам, но в неделя вечерта я използвах, когато усетих, че някой ме наблюдава. Може би след това съм забравила да я заключа.

Ник стъпи във ваната, огледа заключващия механизъм на бравата и се намръщи.

— Много е прост. Всеки би могъл да го отключи с кредитна карта. Кой, освен членовете на семейството и служителите би могъл да знае за тази стълба?

Ани сви рамене.

— Тоалетните са от другата страна на коридора — до началото на стълбите. Някой, който влиза там, може да е погледнал през склада и да я е забелязал.

Той запали лампата и се спусна по стръмните стъпала, търсейки някакви следи от човек, който е минал по тях — отпечатък от обувка, конец, косъм.

Нямаше нищо. Вратата към склада беше отворена. От другата страна на коридора видя част от вратата към мъжката тоалетна.

— Според мен някой наистина е видял стълбата — промълви той.

Качи се обратно по стъпалата и последва Ани в хола. Тя се сви в ъгъла на дивана и потърка голия си крак под челюстта на алигатора на масичката. Изглеждаше някак смалена и отритната от света.

— Как мислиш, Тонет? Дали този, който е стрелял, и този, който е убил котката, са едно и също лице?

— Не знам — отвърна Ани. — Само не се опитвай да ме убеждаваш в обратното. Дали този, който е стрелял, и този, който е убил котката, са едно и също лице? Дали онзи, който е стрелял по Ренар, е стрелял и по мен, или самият Ренар е стрелял? Кой ме мрази повече — хората, с които работя, или другите, за които работя? За какво ме мразят повече — че се опитвам да разкрия убийството или затова, че ти попречих да убиеш човек? Както и да е, не съм в състояние да мисля нормално. Уплашена съм. Отвратена съм, че някой е постъпил така с бедното животно…

Това като че ли се оказа последната капка, от която чашата преля. Достатъчно неприятно бе, че я тормозеха, но да убиеш невинно животинче и да го изкормиш с една-единствена цел, да я стреснеш, й дойде много. Тя притисна ръка към устните си, опита се да се овладее, ала напразно. Форкейд се приближи до нея, прегърна я и притисна лицето й към гърдите си. Сълзите, които толкова геройски се опитваше да спре, намокриха ризата му.

Ник я притискаше към себе си, шепнеше й тихо на ухото на френски и леко я целуваше по челото. В продължение на няколко минути той се остави чувствата да го завладеят — надделя желанието да я закриля, да я успокоява, както и сляпата ярост срещу онзи, който я тероризираше. Тя се показа толкова смела, такъв борец, решен на всяка цена да се измъкне от цялата тази бъркотия.

Той склони глава над нейната и я притисна още по-силно. Много отдавна не бе давал нещо от себе си на друго същество. Мисълта, че сега желаеше да го направи, го изплаши.

Ани се бе сгушила в него, знаейки, че той рядко проявява нежност. Този малък подарък означаваше за нея повече, отколкото бе очаквала. Щом сълзите й секнаха, тя избърса очи с опакото на ръката си, погледна го и се замисли… и двамата се бояха да размишляват.

Погледът й се отмести към кутийката, която бе оставила на масичката за кафе. В нея имаше малка, изящно изработена старинна брошка с камея. На бележката, пъхната вътре, пишеше: „На моя ангел пазител. С любов, Маркъс.“

Тя потръпна от отвращение.

Форкейд взе кутийката и картичката и разгледа брошката.

— Изпращал е подаръци и на Пам — каза сериозно. — Разрязал е гумите на колата й и е оставил мъртва змия в чекмеджето й в службата.

— А ла Джекил и Хайд — прошепна Ани.

Ако Ренар наистина е дебнал Пам, както тя твърдеше, значи едновременно я е заплашвал и й е изпращал подаръци, показвал е загриженост към нея, твърдейки, че е неин приятел. Тези противоположни действия пречеха на полицаите да приемат сериозно оплакванията на Пам, че Ренар е този, който я преследва.

От другата част на стаята телефонът иззвъня. Ани механично погледна към часовника. Три и половина сутринта. Форкейд не каза нищо и тя остави телефонният секретар да запише обаждането.

„Ани? Маркъс е. Иска ми се да беше тук. Моля те, обади ми се, когато можеш. Току-що някой хвърли камък през един от прозорците. Мама не е на себе си. А Виктор… Толкова ми се иска да дойдеш, Ани. Ти единствена проявяваш грижа към нас. Имам нужда от теб.“