Тами Хоуг
Кукла на конци (37)

Глава 36

Куршумът разкъса пластмасовия заден прозорец на джипа, разтроши предното стъкло и проби витрината на магазина. Стана за по-малко време, отколкото човек си поема дъх, не че Ани дишаше.

Тя се просна на земята, натрошените мидени черупки се забиха в голите й ръце, докато пълзеше да мине под джипа, мъкнейки платнения сак със себе си. Ушите й бяха заглъхнали, защото кръвта пулсираше в главата й. Горещият мотор на джипа я накара да се притисне към земята. С разтреперани ръце тя извади зиг-зауера от сака, дръпна предпазителя и зачака.

Не виждаше нищо около себе си, освен земя. Ако изпълзеше изпод джипа отпред, можеше да притича до терасата. Използвайки колата като прикритие, можеше да се качи на нея, да влезе през счупеното предно стъкло, да се добере до телефона и да набере 911.

Чу наблизо да се хлопва врата.

— Кой е там? — провикна се Сос, размахал пушка. — Стрелям по престъпници! А по оцелелите стрелям два пъти!

— Чичо Сос! — извика Ани. — Влез вътре! Обади се на 911!

— По-добре да изпразня пълнителя в задника на някой негодник! Къде си, скъпа?

— Прибери се в къщата! Позвъни на 911!

— Как не! Леля ти вече се обади! Полицаите пътуват насам!

Ако имаха късмет, помисли Ани, някой заместник-шериф щеше да пристигне след половин час, стига да не чакаше от другата страна на пътя с оръжие в ръка. Представи си Мълън. После през ума й мина Стоукс. След това Дони Бишон. Започна да разсъждава върху възможността дали не бе Ренар. Обвини го, че е стрелял в собствения си дом. Може би това бе отмъщението му.

Стисна здраво пистолета и излази до предната част на джипа. Изстрелът сигурно бе дошъл от пътя или откъм гората. Нито беше чула, нито бе видяла кола. През нощта стрелец в гората бързо би избягал. Нужно беше куче, за да го заловят, а докато пристигнеше екип, отдавна щеше да е изчезнал.

Чу приближаването на радиокола. Сирената й виеше, давайки предупредителен сигнал на всички престъпници в околността за приближаването си.

Помощник-шерифът, който дойде, бе Питър. Поне към Сос и Фаншон показа малко уважение. А на Ани подметна, че се учудвал, че в областта имало толкова лоши стрелци. Обади се в диспечерската служба и съобщи за създалата се ситуация — практически за нищо, защото нямаха описание на заподозрян, нито пък на колата му, абсолютно нищо. По настояване на Ани позвъни за екип с куче и получи отговор, че полицаят не бил на разположение. На сутринта щели да назначат детектив, в случай, че желаела да се води разследване, каза Питър.

— Някой се опита да ме убие — реагира остро тя. — Да не мислиш, че ще оставя тази работа така.

Питър сви рамене, сякаш искаше да каже: „Щом така искаш.“

Куршумът бе минал през витрината на магазина, бе пръснал на парчета изложената кутия за скъпоценности, изработена от зъби на нутрия, и се бе забил в старата стоманена автоматична каса на щанда. На касата зееше внушителна дупка, но апаратът работеше. Куршумът беше сплескан до неузнаваемост. Дори някой да си направеше труда да открие заподозрян, балистичната експертиза не би могла да установи нищо.

— Да, отново ти благодаря за нищо — каза Ани, докато изпращаше Питър до колата.

Той се престори на невинен.

— Не забравяй, че пристигнах с пуснати фарове и сирена!

Ани го изгледа намръщено.

— Не ме карай да започвам. Достатъчно е да ти кажа, че си същият задник като Мълън.

— Аха, значи мен си ме погнала сега. Чух, че днес си се нахвърлила на Стоукс. Какво ти става, Брусар? Смяташ, че единственият начин да се изкачиш по стълбицата е да събориш всички пред себе си, така ли? Къде изчезнаха жените, които, за да се издигнат, спят, с когото им попадне?

— По-скоро ще ми отрежат крака. Върви и си строши главата някъде, Питър — ядосано изрече тя и леко удари по колата му, когато той потегляше.

След като отведе Фаншон в къщата, тя използва телефона, за да позвъни на Форкейд. Загриза счупения си нокът, докато чакаше другата страна да отговори. На шестото позвъняване се включи телефонният му секретар. Той я беше поканил да остане цялата нощ, сега половината вече бе минала, а него го нямаше. Къде би могъл да бъде в един и половина? Мислите й се въртяха около този въпрос, докато помагаше на Сос да затъкне счупената витрина, за да не влязат миещи мечки и да направят някоя пакост.

Ядосваше се, и по емоционални причини искаше Ник да бъде при нея, а не само като полицай. Ако искаше да оправи кашата и да се пребори с Ренар, с колегите си от участъка и с изслушването на Форкейд, трябваше да бъде по-твърда. Необходимо бе да се научи да разграничава и степенува нещата. Представи си какво би й казал: „Чудо голямо! Нали си жива? Преглътни го и се съсредоточи върху работата си, Тонет.“

После би я прегърнал и би я притиснал към себе си.

Докато оправяха витрината, тя отговаряше на въпросите на Сос, без да осветлява съвсем положението, в което се бе оказала. Сос обаче разбираше, че тя крие нещо и Ани знаеше, че той го усеща.

На излизане от магазина, той все още бе разгорещен. Изгледа я твърдо и каза:

— Виж в какво си се накиснала, малката. Защо трябва да правиш всичко по най-трудния начин? Защо просто не се омъжиш за Андре и не заживееш нормално? Защо не ни родиш внучета на двама ни с леля ти? Или трябва непременно да вършиш мъжката работа? Защо само си създаваш главоболия? Доста те нажилиха, нали? Глупаво е!

— Ще се оправя, чичо Сос — обеща Ани, ала се чувстваше ужасно, защото го лъжеше. По-добре да бе умряла.

Той издаде звук, сякаш се давеше, но хвана лицето й с мазолестите си ръце.

— Леля ти и аз се тревожим за теб, скъпа. Ти си ни като наше дете, нали знаеш. Защо толкова си усложняваш живота?

— Не съм искала да ви тревожа.

Сос въздъхна и я плесна по бузата.

— Ала все си дириш белята, нали? Това е истината.

Ани го проследи как се отдалечава. Изпитваше омерзение към себе си заради бъркотията, която бе засегнала и него, и Фаншон. Ако животът й продължаваше да бъде толкова сложен, може би трябваше да си потърси друго жилище.

— А нищо чудно и да се озова в лудницата — промърмори тя, докато прекосяваше верандата и завиваше зад ъгъла към стълбата.

Малка кутийка, опакована в същата хартия на цветя и бяла панделка, стоеше на третото стъпало отдолу нагоре. Ренар! Ани позна хартията. Беше същата, с която бе увита кутията с шала. Изпита познатото чувство на неудобство, като си представи, че той бе идвал тук, като че ли се чувстваше длъжен да се меси в личния й живот.

Тя пъхна кутийката в платнения сак и се изкачи до апартамента си.

Веднага усети, че някой бе влизал. Почувства дома си осквернен. От антрето огледа хола и забеляза, че френските прозорци са затворени. Въздухът в апартамента бе застоял и задушен от необикновената горещина през деня. Усети слабата миризма на нещо животинско и гнило. От блатото е, каза си тя. Или може би не бе изхвърлила боклука. Остави сака върху пейката и извади зиг-зауера си. С вдигнат пистолет тя обиколи хола и натисна копчето на телефонния секретар. Ако имаше някой и той сметнеше, че е заета да прослушва записите, може би би решил да се възползва от случая и да я нападне в гръб.

Образът на Линдзи Фокнър изплува в съзнанието й — просната на пода като безжизнена кукла, а после главата й, увита с бинтове като мумия.

Съобщенията се редуваха едно след друго. Някаква си Мери Кей я била видяла по новините и искала да я поздрави за поведението й. Някаква далечна братовчедка Дусе я видяла по новините и си помислила дали Ани не би могла да й помогне да стане помощник-шериф.

Тя излезе от хола и огледа кухнята. Нямаше вид нещо да не бе наред. Старият хладилник бръмчеше и пухтеше. Алигаторът на вратата й се ухили. Масата беше чиста. Беше събрала листовете и папките, преди да тръгне сутринта и ги бе пъхнала в стар сандък в хола — за всеки случай.

Телефонният секретар продължаваше да нарежда. Снахата на Ей Джей — Серена, психоложка, предлагаше да я изслуша приятелски, ако Ани имаше желание. Двама души бяха затворили.

Ани отново се върна в хола и отново направи бавна, безшумна обиколка, като огледа дали всичко си е на мястото. Накрая спря пред френските прозорци и провери дали са заключени. Алигаторът на масичката за кафе като че ли я наблюдаваше, докато се движеше около него.

— Какво става, Алфонс? — прошепна тя.

Мълчание. Тогава прозвуча гласът на Маркъс Ренар.

„Ани? Маркъс е. Искаше ми се да те бях открил вкъщи, за да ти благодаря отново, че дойде снощи. — Гласът му звучеше твърде искрено и доста познато. — Трогваш ме, че проявяваш загриженост. — Помълча и продължи: — Лека нощ, Ани. Надявам се, че си прекарала приятно вечерта.“

Тръпки я побиха. Тя прекоси стаята и тръгна по коридора. От секретаря се чу как още двама души са затворили, след като не е отговорила.

Банята беше чиста. В работната й стая нищо не бе пипано. Напрежението й малко спадна. Възможно бе да е реакция от стрелбата. Може би просто усещането за оскверняване се дължеше на Ренар, който бе оставил ново пакетче за нея. Не би трябвало дори да се доближава до дома й. Вратите бяха заключени.

Тогава зави зад ъгъла и отвори вратата към спалнята си.

Вонята на нещо разлагащо я блъсна в лицето и стомахът й се преобърна.

Забодена на стената над леглото й като разпъната на кръст, със счупени и разкрачени крака, висеше мъртва черна котка. Черепът й беше смазан, а вътрешностите от разпрания й корем се бяха изсипали върху възглавниците. Над нея с кръв бе изписана една-единствена дума — „КУРВА“.

 

 

„Хората трябва да получават онова, което заслужават. Не сте ли съгласни? Добро или лошо.

Тя заслужава да понесе последствията от греховете си. Заслужава да бъде наказана. Като другите.

Предателството е най-невинното й престъпление.

Затова най-малкото, на което ще я подложа, е терор.“