Тами Хоуг
Кукла на конци (35)

Глава 34

Детективите имаха собствена сграда от другата страна на алеята срещу главното здание, позната като „Пица Хът“ заради пиците, които редовно биваха донасяни там. Представляваше ниска, зеленикава бетонна постройка, където някога се бе помещавала компания за строеж на пътища. Службата на шерифа купи имота, огради паркинга с тежката строителна техника и предаде сградата на отдела на детективите, за които в старото здание нямаше достатъчно място.

Ани натисна звънеца на вратата. Отвори й детективът на име Перес — името му бе изписано на табелката на жилетката, която бе облякъл върху фланелка. Тъмната му коса бе изопната назад и вързана на миша опашчица. Мустаците, които скриваха горната му уста, бяха толкова гъсти, че в тях можеха да се скрият малки мишлета. Той кисело изгледа Ани отгоре до долу.

— Трябва да видя Стоукс.

— Имаш ли час?

— Майната ти, Перес.

Докато минаваше покрай него, той сви ръка около устата си и извика:

— Хей, Чаз, имаш правото да мълчиш!

Вътре беше студено като във фризер. Два климатика на прозорците пъхтяха, мъчейки се да поддържат ниска температура, а електрически вентилатори раздвижваха охладения въздух из предното помещение. Стаята, която бе дадена на специалния отряд, занимаващ се с изнасилванията, бе отзад. Някога вероятно бе била кабинет на шефа на компанията за строеж на пътища. Три метра и половина на три метра и половина, облицована с евтина дървена ламперия. Някой бе започнал да реди кутии от газирана вода като пирамида до прозореца с решетка отвън. Папките, които Ани и Майрън бяха събрали, стояха струпани на купчини върху дългата маса — единствената мебел в стаята. Тежкият кажунски рок на Съни Ландрет „Да стреляш към луната“ дънеше от тонколоната, сложена в ъгъла върху картотеката.

Мълън разговаряше по телефона. Стоукс подскачаше зад масата, преструвайки се, че свири на китара, и движеше устните си, сякаш пее. Сплесканата му кръгла шапка се бе килнала назад.

Ани обърна очи.

— Жените в общината ще спят по-спокойно като знаят, че ти си поел работата, Стоукс.

Той се извърна към нея.

— Брусар, ти си досадна като цирей, излязъл ми в края на деня. Знаеш какво искам да кажа, нали?

— Сякаш много ме интересува. — Вдигна факсовете под носа му. — Предварителните резултати от лабораторията за Фокнър. Защо го няма перото?

Той грабна листовете от нея и ги прегледа намръщено.

— Не се прави, че го търсиш — каза Ани. — От лабораторията казаха, че никога не са го виждали, както и перото от случая „Нолън“. Искам да знам защо.

Мълън продължаваше да притиска телефонната слушалка до ухото си, но погледът му бе насочен към тях.

— Тези въобще не ми вършат работа — измърмори Стоукс и се насочи към задната врата.

Ани го последва навън. Мястото зад сградата бе покрито с натрошени мидени черупки, камъчета и бурени и гледаше към изоставените машини в заградения паркинг.

— Какво направи с тях, Чаз? — запита тя.

— Казах ти да не си пъхаш носа в моите работи — сряза я той, като я заплаши с пръст.

— Значи се чувстваш свободен да си правиш каквото искаш?

— Млъкни! — изкрещя той и пристъпи към нея. — По дяволите, млъкни!

Ани отстъпи назад към сградата.

— До гуша ми дойде от теб, Брусар — озъби се той. Лицето му беше само на сантиметри от нейното. Толкова се бе разгорещил, че светлите му очи блестяха сякаш с неонова светлина. Жилите на врата му се бяха изопнали като телени въжета. — Знам какво правя. Как мислиш, че съм получил тази служба? Понеже съм по-кафяв от теб ли? Смяташ, че съм я получил заради цвета на кожата си ли?

Ани го изгледа право в очите.

— Не. Смятам, че си я получил, защото си мъж, макар в главата ти да се въртят само глупости. Перчиш се насам-натам, а когато някой ти каже нещо, изведнъж става расист. Омръзна ми от тази твоя игра. Не съм чувала Куинлан да нарича някого расист. Не съм чувала и Оси Комптън да казва, че някой е расист. Не чувам никой друг, освен теб, а кожата ти изглежда само като загоряла от слънцето. — Сниши се и мина под ръката му, която бе опрял на сградата и отстъпи по-далеч от него. — Ти си ненормален. Щеше да бъдеш ненормален и ако беше бял като сняг. Щеше да бъдеш ненормален, ако приличаше и на Мел Гибсън. Това е. Искам да знам какво направи с доказателствата, които аз събрах. Можеш да ми кажеш на мен или отиваме при шерифа.

Стоукс започна да крачи, опитвайки да обуздае нервите си и да прецени има ли избор.

— Не ме заплашвай, Брусар — изрече тихо. — Ти не си нищо друго, освен непоносима кавгаджийка.

— Гюс все още е в кабинета си — блъфира Ани. — Знаеш, че нищо не ми пречи да отида право при него.

И да рискува не само да я сметнат за глупачка, но да предизвика мъжете да я намразят още повече? Пред Гюс Стоукс не би казал нещо по-различно. Би я нарекъл конфликтна личност и нямаше да се намери нито един от участъка, който да не се съгласи поне частично с него.

— Ти унищожи доказателство — продължи тя, като не му остави време за размисъл. — Какво оправдание ще изтъкнеш?

— Не съм унищожил нищо — изръмжа той. — Перата заминаха в щатската лаборатория.

— Къде ти е бележката?

— Върви на майната си! Няма да отговарям пред теб, Брусар! По дяволите, ти за каква се мислиш?

— Може би мен единствено ме е грижа какво става — отвърна му Ани. — Защо пращаш всичко в Ню Иберия, с изключение на перата?

— Защото познавам един човек в щатската лаборатория и той ми дължи услуга. Ето, затова. Там имат някакъв страхотен експерт, който само като погледне перото, може да ти каже дали не е от задника на някаква си патица чак от Монголия. Затова му изпратих проклетите пера и маската от убийството на Бишон. Направих го за добро. Десет от тези дяволски маски ги дават сигурно за четвърт долар. Ние какво да направим? Да издирим производителите на майната си в Тайланд и какво да ги питаме? Да тръгнем по всички магазини за евтини сувенири в Южна Луизиана и да ги разпитваме дали не са продавали маски на изнасилвач? Ще минем стотици километри и пак няма да стигнем до нищо.

— Освен ако перата не са еднакви — каза Ани. — Тогава може би ще успееш да свържеш поне първите две изнасилвания с това на Фокнър. Дори една нишка е повече, отколкото имаш сега. Фокнър не помни нищо за нападението. Възможно е никога да не си спомни.

Моментално осъзна, че направи грешка. Стоукс се стегна и я изгледа студено.

— Откъде знаеш?

По дяволите! Ани се хвърли с главата напред.

— Сутринта отидох да я видя.

— Невероятно! — извика Стоукс в недоумение. После гласът му се сниши до шепот. Тръпки я полазиха. — Ти въобще чуваш ли какво ти се говори? Случаят е мой! — процеди той и се потупа с юмрук по гърдите. — Аз ще се занимавам с него. Не отговарям пред теб. Само да разбера, че си се обаждала в щатската лаборатория, за да провериш, ще ти натикам задника в кабинета на Ноблие и ако смяташ, че той не е готов да те уволни, жестоко се лъжеш, Брусар. Ще работиш като охрана на ферма за алигатори, докато се скапеш. Фокнър е моя жертва, моя свидетелка! Стой далеч от нея. И не се меси в моите случаи — предупреди я той и забоде пръст под гръдната й кост. — Да не си ми се мярнала повече пред очите.

Той влезе обратно в сградата. Желязната врата изсъска, като се затваряше зад него. Мълън я гледаше от прозореца. След малко моторът на една кола изрева от другата страна на сградата, гуми изсвириха по паважа. Тя зърна черното камаро на Стоукс, което запраши към езерото.

Ами сега какво? Ани не можеше да си представи, че Стоукс е толкова изпълнителен, че да изпрати перата на специалист. Ако обаче се обадеше в щатската лаборатория да провери, той щеше да я размаже. Всъщност, ако беше занесъл перата в Шривпорт, бележката щеше да бъде в папката по случая. Ами ако не беше изпратил перата в щатската лаборатория?

Нали призна, че не му се тичало насам-натам, така че едва ли щеше да се разтърси да открие откъде са взети перата. Не съществуваше почти никакъв шанс да се извлече нещо полезно от цялата работа. На него не му се искаше перата да са същите като онези от маската от убийството на Бишон, защото това би означавало, че някой друг, а не Маркъс Ренар бе убил Пам Бишон. Не му се работеше. Не желаеше да си навлича главоболия. Не желаеше тезата му да се окаже погрешна.

Стоукс се движеше по линията на най-малкото съпротивление. Неговият проблем нямаше нищо общо с цвета на кожата му или кой как го възприемаше. Беше свързан с начина, по който възприемаше света, и с разбиранията му. По-скоро би прахосвал времето си, като се преструва, че свири на китара, отколкото да свърши досадната задача да проследи неясна следа. Би предпочел да прекарва времето си, като флиртува с Пам Бишон, отколкото да се заеме с неблагодарната работа да докаже, че някой наистина я следи. Той дори не бе проумял, че тя е в опасност, така че защо да проследява каквото и да било?

Ани се замисли къде още би могъл да се издъни — в този случай и в случая на Пам. На какво не е обърнал достатъчно внимание, когато някой е следил Пам? Дали не бе нещо, което можеше да бъде използвано срещу Ренар, когато Пам подаде оплакване с искане да бъде издадена ограничителна заповед? Дали нещата биха се развили другояче, ако още от самото начало случаят на Пам не бе попаднал в ръцете на другиго — да речем на Куинлан, на Перес или на Ник?

Сега Стоукс оглавяваше специалния отряд и това би могло да се отрази върху живота на много жени. Бяха изправени пред престъпник, който познаваше системата, знаеше процедурата, който буквално нищо не бе оставил на местопрестъплението след трите изнасилвания. Само професионалист би знаел какво ще търси полицията…

Или ченге.

Тази мисъл направо я смрази. Страхът пролази от врата към гърба й и тя обърна очи към „Пица Хът“.

Само полицай би знаел с точност как се разследва случай на изнасилване.

Стоукс изнасилвач? Пълна лудост. Та той разполагаше с повече жени, отколкото би могъл да оправи. От друга страна изнасилването не е свързано със същински секс. Много изнасилвачи имат съпруги или приятелки. Изнасилването се извършва от гняв и за да се наложи власт над жена. Спомни си как изглеждаше Стоукс преди малко, когато я заплашваше — беше освирепял. Спомни си какъв вид имаше преди месеци, когато се скараха на паркинга пред бар „Вуду“ и сините пламъчета на омраза в очите му, когато тя му отказа.

Но между гняв и агресивност все пак имаше голяма разлика. По-вярното бе Стоукс да е по-скоро мързелив, а не сексуален хищник. По-вероятно бе изнасилвачът да е престъпен тип, а не полицай.

Но все пак…

Под контрола на Стоукс бяха всички доказателства и от трите случая на изнасилване, които имаха нещо общо с убийството на Пам Бишон.

Стоукс бе разследвал дори оплакването на Пам, че е следена.

Дони Бишон ревнувал Пам от детектива. Това твърдеше Линдзи Фокнър, която се бе видяла със Стоукс в понеделник на обяд, а същата вечер някой й бе разбил главата.

Дони ревнувал от Стоукс.

„Глупости… Между тях нямаше нищо“, беше й казала Фокнър.

Ани се замисли. Кой беше съобщил на Стоукс за нападението над Линдзи Фокнър?

 

 

Докато свърши смяната, в душата й бе истински ад. После се преоблече в съблекалнята и тръгна да търси очукания кадилак, който бе ударил колата й. Последният от трите сервиза се намираше на улицата срещу ресторанта за сандвичи „Бедния Ричард“.

Стомахът я присви и тя се замисли дали да не си вземе нещо за вечеря. Ако се прибереше толкова рано, почти сигурно щеше са се сблъска с чичо Сос. Сутринта успя да избяга от него и от въпросите му, но втори път едва ли щеше да й се удаде. Той щеше да я пита защо сутринта Ей Джей бе дошъл и си бе тръгнал толкова бързо. Ако отидеше в къщата на Форкейд, какво щеше да означава това? Щяха да седнат и да поговорят за ставащото между тях или просто щяха да свършат в леглото, без да решават каквото и да било. Така всичко щеше да стане още по-сложно.

Тя спря до гишето за коли и си поръча кутия пържени скариди и пепси-кола. Момчето на гишето не я позна. Нямаше вид на човек, който гледа редовно новините. Не седна на маса пред ресторанта, където вечеряха няколко души, а продължи с колата надолу по улицата и спря на празен паркинг, осеян с бирени кутии и счупени чаши.

Докато ядеше вечерята си, се взираше през счупеното стъкло на колата към строителна фирма „Бишон“ през улицата.

Работното им време бе свършило горе-долу преди три часа, но лексусът на Дони стоеше пред сградата. Два прозореца светеха. Защо Дони е ревнувал Пам заради времето, което прекарва със Стоукс?

Дали беше очаквал Пам да се обърне за помощ към него, а не към ченгетата, когато е открила, че някой я следи? Дали планът му не е бил самият той да я следи, да я изплаши, без тя да разбере, че е той, и така да я накара да се обърне към него и да я спечели отново? Стори й се грандиозен, план, който би паснал чудесно на инфантилната му същност. А след като планът не успял, искало му се да обвини някого за провала — Стоукс или самата Пам.

Ани набоде последната скарида в картонената кутия и я сдъвка бавно, мислейки си за Линдзи Фокнър. Тя не обичаше Дони. Дори ако кажеше, че го мрази, нямаше да е пресилено. Може би беше направила последното разкритие само за да му създаде трудности. Според секретарката в агенцията за недвижими имоти в понеделник сутринта Дони и Линдзи се бяха карали. Линдзи може да си е мислила, че като очерни Дони, би отблъснала възможния купувач на частта на Пам. Как Дони би реагирал на подобен план?

Ако е бил способен да тероризира майката на своето дете, ако е бил способен да я убие, какво би го спряло да удари с телефонния апарат Линдзи Фокнър по главата?

Тя слезе от джипа, прекоси улицата и мина през отворената странична порта към строителна фирма „Бишон“. Предпочете да влезе през страничната врата близо до прозореца, който светеше, натисна два пъти звънеца и зачака. След миг Дони отвори вратата и се взря в нея с блеснали очи.

— Ама това е пълнежът от пиле към сандвича ми от полицаи — изрече провлачено той. Беше свалил вратовръзката си, бе разкопчал ризата си и навил ръкавите до лактите. Лъхаше на уиски. — Форкейд се е хванал за задника ми, Стоукс ми дере очите, а вие… Коя част от мен желаете, госпожице Брусар?

— Колко сте изпили, господин Бишон?

— Защо? Да не би вече да има закон човек да не може да удави мъката си на спокойствие?

— Не — отвърна Ани. — Мислех само дали има смисъл да се разговоря с вас в такъв момент, това е всичко.

Той прокара пръсти през кестенявата си коса, разроши я и се отмести от вратата. Усмихна й се слабо, малко насила. Изглеждаше уморен физически и душевно. Тъжен е, реши Ани, макар че се опита този извод да не повлияе на отношението й към него. Дони беше мъж, на когото много жени биха искали да бъдат майки — вечното момче в тяло на мъж, очарователно, палаво, объркано, умно. Дали тези момчешки качества не бяха привлекли Пам? Линдзи Фокнър й бе казала, че според Пам Дони имал талант, но смятала, че никога нямало да го развие.

— Винаги ли сте толкова пряма, детектив? — попита той. — Забравихте ли онези хитри игрички, които момичетата научават, докато са под крилото на майките си?

— Не детектив, а помощник-шериф — поправи го Ани. — Майка ми почина, когато бях на девет години.

Дони посърна.

— Боже мой, защо тези дни не мога да направя едно нещо като хората. Извинявайте — каза той с искрено съжаление. Отстъпи от вратата и я покани да влезе. — Не съм толкова пиян, че да забравя възпитанието и разума си, макар някои да казват, че изобщо не ги притежавам. Влезте. Седнете. Току-що поръчах пица.

Настолна лампа върху полираното дъбово бюро в кабинета хвърляше златиста светлина и му придаваше уютен вид. Бутилка малцово уиски „Гленливет“ стоеше върху малка масичка до чаша за кафе с надпис „БАЩА №1“.

— Виждали ли сте Джоузи тази седмица? — попита Ани, докато крачеше бавно из кабинета, разглеждайки снимките на диви животни по стените и фотосите, направени от самолет. Фотография на Джоузи, усмихваща се като фея, бе сложена на бюрото му близо до чашата за кафе.

Дони се отпусна на стола.

— За съжаление не. Всяка вечер си учи уроците. В края на седмицата Бел заминава някъде с нея. Трябва да ви кажа, че единственото по-лошо от това да имаш бивша съпруга е да имаш бивша тъща. Лъже ме, когато се обаждам — казва ми, че Джоузи била в банята или че си била легнала, или че пишела домашните си. — Наля си два пръста скоч в чашата за кафе и изпи половината. — Признавам, минават ми черни мисли за Бел Дейвидсън.

— Внимавайте пред кого го казвате, господин Бишон.

— Права сте. Всичко, което кажа, може да бъде използвано срещу мен. Само че в момента това не ме интересува. Липсва ми моето малко момиченце.

Той отпиваше от уискито и с върховете на пръстите си галеше надписа на чашата. Имаше някак си изненадан вид — като че ли никога не бе очаквал да се сблъска с каквито и да било трудности в живота си и онова, което изживяваше в момента, се бе оказало неочаквано тежък шок. Ани си представи, че досега животът му бе протичал прекалено леко. Беше атлет, хубав, известен. Очакваше да получава любов и обожание, да му прощават и никой да не му държи сметка за нищо. В много отношения беше дете също като дъщеря си.

— Моля, седнете, за да мога да фокусирам погледа си, помощник-шериф. И моля, наричайте ме Дони. Достатъчно съм потиснат и не бива привлекателни жени да ме наричат „господине“. — Отново й се усмихна уморено.

Ани седна на виненочервения стол с висока облегалка срещу бюрото. Той искаше да бъдат приятели, да си представя, че е дошла тук заради него, а не като полицай, същото, което и Ренар желаеше. Но тя изпитваше по-малко желание да бъде приятелка с Дони, което би могло да се окаже огромна грешка, помисли си тя. Той е имал също толкова причини да убие Пам, колкото и Ренар. Дори повече. Но беше хубав, известен, очарователен и никой не искаше да мисли за него, че е виновен за нещо друго, освен че е изневерявал на жена си.

Ако щеше да играе ролята на детектив, трябваше да стигне до него зад външната му фасада. Да го накара да се отпусне, да се разприказва. Отново щеше да играе обратна на ролята, която Стоукс и Форкейд бяха играли. Можеше да се държи с него като приятелка.

— Добре, Дони. Какво те депресира?

— Какво не ме депресира?! Откъснат съм от детето си. Преследва ме един психопат полицай, когото спасих от затвора. След това Стоукс дойде тук и ме пита дали аз не съм смачкал главата на Линдзи Фокнър, като че ли въобще ми е минавало през ума, че някой би могъл да й я смачка. Работата е… — Не довърши изречението и въздъхна тежко. — И Пам… — Просълзи се и отмести очи. — Никога не съм го желал.

— На никого работите му не се подреждат както иска — каза Ани. — Тази сутрин видях Линдзи. Доста е пострадала.

— Но това няма нищо общо с Пам — заяви той. — Бил е изнасилвачът.

Ани не отговори. В краткото мълчание забеляза, че изразът му вече не беше толкова самоуверен.

— Вероятно сте чули, че снощи някой е стрелял по Ренар.

— За това говори целият град — каза Дони. — Ако бяха го убили, ротарианците щяха да направят убиеца му церемониалмайстор на парада за Заговезни. На хората им омръзна да чакат справедливостта да възтържествува.

— Вие от тях ли сте?

— Ами да. Дали аз съм дръпнал спусъка ли? По дяволите, десетина души могат да ме подкрепят наведнъж. Снощи бях тук — работихме по шествието за парада.

— А тази вечер сте освободили екипа?

— Свършихме. Аз празнувам. — Надигна бутилката и предложи: — Искате ли да ми помогнете?

— Не, благодаря.

— За втори път ми отказвате. Внимавайте да не остана с впечатлението, че не ме харесвате.

— И тогава какво?

Той сви рамене и се ухили.

— Ще стана по-настойчив. Не обичам да ми отказват.

— Какво е отношението ви към състезанията? Линдзи ми каза, че сте ревнували детектив Стоукс, понеже прекарвал много време с Пам.

Усмивката му замръзна. Сипа си още малко уиски и с чаша в ръка изправи длъгнестото си тяло от стола.

— Този човек е луд, това е всичко. Той трябваше да разследва. Всъщност основното му желание бе да съблече Пам.

— Смятате ли, че е успял?

— Пам не спеше, с когото й падне.

— Ако спеше, вие как щяхте да го приемете?

— Тя все още беше моя жена — каза той. Изразът му стана по-твърд. Явно започваше да се нервира.

— На хартия.

— Не бяхме разведени.

— Пам казваше, че между вас всичко е свършено.

— Грешеше — настоя той. — Аз я обичах. Сгреших. Знам, че сгреших, но я обичах. Щяхме да изгладим нещата между нас.

Решителността му изненада и подразни Ани.

— Дони, тя беше подала молбата за развод.

— Но продължаваше да носи моето име. Носеше и пръстена, който й бях подарил, за Бога! — Очите му се насълзиха, а ръката му потрепери леко. — Свърши с…

Не беше достатъчно пиян, за да довърши изречението. Поклати глава, преодоля изкушението и се обърна.

— Какво искате да кажете? Че е излизала с него ли? — настоя Ани. — Излизали ли са на срещи?

— На обяд, за да обсъдят едната страна на случая, на вечеря, за да поговорят за друга страна на случая. Забелязах го как я гледаше. Ясно ми е какво искаше. Случаят въобще не го интересуваше. Не направи нищо, за да предотврати онова, което ставаше.

— Откъде знаете?

Той примигна към нея.

— Просто знам. Бях там.

— Къде? — настоя Ани, изправи се и пристъпи към него. Цялата беше нащрек. — Следяхте ли го? Разговаряхте ли с шерифа? Откъде знаете какво е правил, Дони?

Освен ако си бил замесен, каза си тя.

Известно време той не й даде отговор, дори не погледна към нея.

— Питайте него — каза най-накрая. — Задайте му въпроса какво е правил, какво е искал. Не бих повярвал, че не е искал същото и от вас. — Огледа лицето й. — Може би го е направил. Може би вие минавате за негов тип. Какво ли знам пък аз?

— Негов тип ли?

Той отпи от уискито си и се отдалечи.

— Някога питали ли сте го направо за интереса му към Пам? — попита Ани.

— Той ми каза, че ако има проблеми, да се отнеса към шерифа, но бих изглеждал като глупак, защото съм сигурен, че Пам не се е оплакала.

— Това какво ви накара да изпитвате към Пам?

Той не отговори. Взе малка снимка в рамка от полицата и така я погледна, сякаш не беше я виждал много отдавна. На снимката бяха той, Пам и Джоузи на около пет години. Цялото му семейство.

— Беше толкова хубава — прошепна той. — Остави рамката настрани и отново се обърна към Ани. — Също като вас, детектив. Хубави кафяви очи. — Пресегна се с несигурна ръка и отмахна бретона й настрани. — Имате прекрасна усмивка. — Докосна ъгълчето на устата й. — Най-добре внимавайте. Може да поискам да се оженя за вас.

Ани стоеше неподвижна и се чудеше колко ли от приказките на Дони бяха искрени и колко се дължаха на алкохола. Тогава на вратата се позвъни и каквото и да бе намислил Дони, изчезна от главата му.

— Пицата идва — обяви той и излезе.

Тя се замисли колко стабилен психически беше Дони. От време на време логиката му се доближаваше до тази на вманиачен преследвач, какъвто всички бяха убедени, че е Ренар. Интересно й беше колко ли се е вбесявал, когато е виждал Пам със Стоукс? Чудеше се как мъж, който преследваше всяка фуста в града, имаше куража да обвинява жена си, с която бяха разделени, че обядва с друг мъж. Дори Стоукс да е имал някакви планове по отношение на Пам, тя не му е отвръщала със същото. „Между тях нямаше нищо“, беше казала Линдзи. На нея не й се искаше дори да разговарят на тази тема, защото й се струваше прекалено банална.

Но все пак я бе повдигнала пред Стоукс същия ден, в който се бяха скарали с Дони… а същата вечер някой се бе опитал да й запуши устата завинаги.

Картините се наслагваха в ума й — Дони, отчаян, изгубил съпругата си и сигурността си в бизнеса. Дони, който не понася да бъде отхвърлян. Дони, изпитващ финансови затруднения. Дони разярен, изпаднал в опасно състояние заради проблемите си. И именно в този момент вижда жена си в компанията на друг мъж, чийто цвят на кожата вероятно е подсилил гнева му. Докаран до този тънък предел между мрака и реалността, дали в миг на лудост не е бил в състояние да го пресече? Дали не е убил Пам в пристъп на ярост и не е прикрил престъплението си със зверства, които никой не би могъл да му предпише?

Внезапното позвъняване по телефона извади Ани от напрегнатите й мисли. Очакваше, че ще отговори телефонен секретар, но това не стана. Кой може да използва служебния телефон на Дони по това време? Клиент? Приятелка? Законен съдружник? Или не толкова законен…

Когато телефонът спря да звъни, тя вдигна слушалката. Докато с едно око гледаше към вратата, набра някакъв номер и изчака, докато телефонният пост бъде проследен. На четвъртото позвъняване мъжки глас отговори: — Маркот.