Тами Хоуг
Кукла на конци (34)

Глава 33

Значи Дони е ревнувал от Стоукс. Ани изчака малко, докато умът й го смели, и продължи да сортира факсовете. Последният се оказа този, който бе поискала от службата по автомобилния транспорт — списъкът на пикапите от Луизиана с регистрационни номера, включващи буквите F и J.

Не й беше трудно да си представи как Стоукс флиртува с Пам. Всъщност би било невъзможно да бъде обратното. Нали Стоукс тъкмо това правеше — използваше всеки свободен миг, за да приложи в действие уменията си на съблазнител. Той смяташе за свой дълг да флиртува с всяка жена. Според онова, което Линдзи Фокнър й каза в неделя, Пам провокирала мъжете да демонстрират тези си качества, без да полага каквото и да е усилие. Просто привличала мъжете, защото я намирали очарователна и сладка. Чаз Стоукс не бил изключение от това правило.

Докато някой е следял Пам, той е имал чудесната възможност да я вижда често. Дали Дони не си е съставил погрешна представа за тях двамата? И какво би сторил, ако това бе истина? Да постави натясно Стоукс? Да поиска обяснение от Пам?

Ако Стоукс е знаел, че Дони ревнува, тогава той непременно би разследвал тази линия, когато Пам е била убита. Тя можеше да провери кой какво е казал по въпроса вечерта, както и да попита Ник. Ренар бе споменал, че Пам се страхувала от Дони, бояла се да се среща с други мъже, защото не знаела какво можел да направи. Дони бил заплашил, че щял да се бори да получи родителски права над детето, като дал да се разбере, че ще намери основания срещу Пам. Струваше й се малко вероятно Пам да е ходила на срещи със Стоукс.

Ами ако пък се окажеше, че е ходила?

„Глупости — бе й казала Линдзи Фокнър. — Между тях нямаше нищо.“

Но Дони е мислел другояче. Дали бе чул онова, което му се е искало да чуе, и е интерпретирал положението превратно под напора на гнева? На Ани й бяха известни безброй примери за случаи на домашно насилие — въображаеми обиди, несъществуващи любовници, измислени поводи за скандали. Извинения, за да бъде нападнат човек, да му бъде причинена болка, да бъде унизен, да бъде наказан.

Никой досега не бе обвинил Дони в насилие, но това не означаваше, че не си го е мислел. Пам открито бе накърнила достойнството му, като го бе изгонила от къщата, подала бе молба за развод и се бе опитала да раздели компаниите. Въображаема връзка със Стоукс може да го е принудила да излезе от кожата си.

Всъщност не бе ли споменал нещо пренебрежително по адрес на Стоукс, когато разговаря с него в събота? От сорта, че Стоукс бил престъпно мързелив. Забележката тогава й прозвуча почти расистки, отношение, което би подразнило Стоукс, и то с право. Ако я бе чул, той тутакси би се нахвърлил върху Дони. Но от друга страна Маркъс Ренар бе заподозреният, когото Стоукс държеше на мушка.

Причиняваше си ненужни главоболия. Вероятно Ник беше прав. Ако не отделеше нещата едно от друго, те щяха да се затегнат като примка около гърлото й. И тя бе нарочила Ренар точно както и Форкейд. Ако обаче се съсредоточеше върху него, можеше да го засече. Реши по обяд отново да се отбие в болницата и да види дали Линдзи нямаше да си спомни какъв шал бе изпратил Ренар на Пам.

— Няма време за мотаене, помощник-шериф Брусар! — чу се гласът на Майрън, маршируващ към мястото си с походката на гвардеец на стража пред кралския дворец. — Задачите за сутринта са раздадени. Детектив Стоукс желае да получи архивните материали по задържането на всеки, обвинен в криминално престъпление за сексуално насилие в общината за десет години назад. От компютъра ще взема списъка, ти ще извадиш папките, аз ще ги заведа, а после ще ги занесеш на специалния отряд в сградата на детективите.

— Да, господин Майрън — каза Ани и разтегли устните си във фалшива усмивка, като незабелязано пъхна факса от службата по автомобилния транспорт под бележника си.

Работеха бързо, но обичайни прекъсвания за издирване на документи, обаждания от съдебната палата, от застрахователни компании, попълване на формулярите за арестуван обирджия, проверка на уликите срещу него, проверка на свидетелските показания по делото на заподозрян пласьор на наркотици проточиха нещата. На Ани всичко това й се струваше адски еднообразно и направо я вбесяваше. Искаше тя да бъде тази, която получаваше папките, вместо да се рови в десетгодишни архиви. Искаше да бъде в специалния отряд вместо в пълните с хартии катакомби. Дори да работи със Стоукс бе за предпочитане пред това да се подчинява на дървеняк като Майрън.

Обядът й представляваше десетминутна почивка, през която изяде един „Сникърс“, притиснала телефонната слушалка до ухото си, докато проверяваше местните автосервизи дали не са поправяли наскоро голям седан, очукан от дясната страна. Не откри нито един. Нападателят й бе скрил колата си или я бе откарал на поправка в друга община. Прочете списъка на неотдавна откраднатите превозни средства и не откри нищо. Разширявайки периметъра на разследването си, тя започна със списъка на сервизите в община Сейнт Мартинс.

— Хей, Брусар — излая Мълън, като се облегна на плота, — остави женските приказки и си влез в ролята на архивар.

Ани го изгледа, докато благодареше на поредния механик, всъщност за нищо, и затвори.

— Специалният отряд е с предимство — каза Мълън, пухтейки.

— Така ли? А ти как се намери в него? Да не си докопал снимка на шерифа гол, сниман с някоя коза?

Той смръкна, предоволен от себе си.

— Предполагам заради представянето ми по случая с изнасилването на Нолън.

— Хм, представяне! — изрече Ани презрително. — Аз първа приех съобщението.

— Е, някои губят, други печелят.

— Знаеш ли какво, Мълън — прошепна тя, — бих ти казала да вървиш да ядеш лайна, но по дъха ти познавам, че вече си ги включил в менюто си.

Тя очакваше, че ще лапне въдицата, но вместо това той се облегна назад.

— Виж какво, може ли да взема останалите папки сега? Колкото до враждата ни, нека я забравим. Не питая лоши чувства към теб.

— Не питаеш лоши чувства към мен, така ли? — повтори Ани. Наведе се към него и процеди ядно: — Тероризираш ме, заплашваш ме, какви ли номера не ми погоди, заради теб ме отстраниха от патрула, а сега стоя тук и се правя на секретарка, докато ти се перчиш със случай, който трябваше да бъде мой, а накрая ми казваш, че не си питаел лоши чувства. Кучи син! В момента аз питая само лоши чувства към теб, така да знаеш. Само ако открия нещо, което да те свързва с боята на кадилака или с каквото, по дяволите, се опита да ме убиеш снощи, не само ще загубиш значката си, но да му мисли кльощавият ти задник.

— Кадилак ли? — Мълън я изгледа смутено. — Не разбирам за какво говориш, Брусар. Не знам нищо за никакъв кадилак!

— На мен ли ще ми ги разправяш.

— Не съм ти направил нищо!

— Спести си думите — присмя му се Ани. — Взимай си папките и изчезвай оттук.

Тя ги бутна силно през гишето и по пода се разпиляха заповеди за арести.

— По дяволите! — кресна Мълън така, че Хукър изскочи от кабинета си.

— За Бога, Мълън! — извика той. — Да не си полудял! Или двигателните ти функции са нарушени?

— Не, сър — отвърна чинно той с поглед, вперен в Ани. — Стана, без да искам.

 

 

— Поначало Южна Луизиана е място, където се упражнява народно правосъдие — нареждаше Смит Причет, крачейки покрай шкафа в кабинета си, сложил ръце на дебелия си кръст. — Кажуните — френските заселници, са наложили свой кодекс тук, преди организираните правоохранителни и съдебни институции да осигурят своето цивилизоващо влияние. Обикновеният човек по тези места продължава да прави разлика между закон и правосъдие. Добре ми е известно, че за много хора в общината нападението на детектив Форкейд над Маркъс Ренар представлява приемлив начин да се разреши наболял социален проблем. Само че те грешат.

Ани го наблюдаваше с едва прикрито нетърпение. Приличаше й на репетиция на встъпителната му реч, когато съдят Форкейд, което щеше да стане след седмица или месец, ако към него бъдеше предявен иск за виновност. Тя седеше на стола за посетители на Причет. Ей Джей стоеше в другия край на стаята, кръстосал ръце, облегнат на библиотеката, без да обръща внимание на празния стол само на метър от нея. По израза му не можеше да прочете нищо. Не беше промълвил и дума през десетте минути, откакто бе дошла.

— Не бива да се разрешава на хората самоволно да раздават правосъдие — продължи Причет. — Тогава бихме стигнали до хаос, до анархия, до беззаконие…

Той изпита толкова голямо задоволство от красноречието си и от заключението, до което стигна, че замълча и си записа думите в бележника върху бюрото.

— Съдебната система изпълнява функциите си, ако очертава границите и тегли такава дебела линия, че кара хората да не я прекрачват — продължи той. — Няма място за изключения. Вие вярвате в това, нали помощник-шериф Брусар, иначе нямаше да се занимавате с правоохранителна дейност, не съм ли прав?

— Да, сър. Вярвам, че вече съм го доказала, като дадох показания…

— Да, направили сте го, ето тук е копието. — Той потупа с писалка по една папка. — Но смятам, че за нас е важно да се опознаем, Ани. Може ли да ви наричам Ани?

— Вижте какво, имам работа…

— Разбирам, че изживявате известни неблагополучия с някои ваши колеги — каза той с бащинска загриженост, облягайки бедро на бюрото.

Ани стрелна с очи Ей Джей.

— Не е нещо, с което няма да мога да се справя…

— Дали някой се опитва да окаже натиск върху вас? Да ви разколебае да свидетелствате срещу детектив Форкейд?

— Това е силно казано…

— Разбираема е известна сдържаност от ваша страна, Ани. Бих искал да ви изтъкна колко е необходимо, и важно да свидетелствате по това дело.

— Да, сър. Известно ми е. Аз…

— Самият детектив Форкейд говорил ли е с вас по въпроса?

— Детектив Форкейд не се е опитвал да ме възпре да свидетелствам. Аз…

— А шериф Ноблие? Той давал ли ви е някакви инструкции?

— Не разбирам какво искате да кажете — отбеляза Ани и едва се сдържа да не избухне.

— Той ни най-малко не ни помага. Боя се, че това е тъжното заключение за резултата, до който го доведе неговият пост. Гюс смята тази община за свое царство и си мисли, че може да налага правила, както му е угодно, но това не е така. Законът си е закон и той важи за всички — от детективи и шерифи до помощник-шерифи.

— Да, сър.

Той заобиколи бюрото си и се отпусна върху кожения стол. Сложи си очила за четене с метални рамки, извади показанията й от папката и им хвърли един поглед.

— Сега да видим, Ани, вие не сте била на работа онази вечер, но Ей Джей ми докладва, че в личния ви автомобил е монтирана полицейска радиостанция, вярно ли е?

— Да, сър.

— Той ми съобщи, че същата вечер двамата сте вечеряли приятно в „Изабо“. — Той вдигна очи към нея и още веднъж се усмихна бащински. — Много романтична обстановка. Любимият ресторант на жена ми.

Ани не отговори нищо. Усещаше погледа на Ей Джей, който я изгаряше. Явно беше разказал на Причет за отношенията им, само не го бе осведомил, че всичко между тях бе свършено. Причет се опитваше да използва този факт, за да пробуди лоялността й. Мазен адвокат.

— Къде отидохте след вечеря, Ани?

Досега тя бе успяла да избягва тази част от историята. Тя нямаше връзка със станалото — освен че някой бе позвънил на Форкейд в бара, което би могло да се приеме като предварително планирано, да не говорим за тайно споразумение с някого. Но Ренар не беше бит от друг, а Форкейд не бе длъжен да разкрива лицето, което му се бе обадило, нито пък какво му бе съобщило, така че каква бе ползата да се говори за това?

От друга страна имаше свидетели, които можеха да потвърдят, че тя е била в „Лаво“.

— Забелязах пикапа на Форкейд пред „Лаво“. Влязох да разменим няколко думи с него за онова, което се случи в съда.

Причет изгледа Ей Джей, явно недоволен, че го изненадват.

— Защо това не фигурира в показанията ви, помощник-шериф?

— Защото става дума за времето преди инцидента и няма връзка с него.

— В какво състояние заварихте Форкейд?

— Пиеше.

— Беше ли агресивен, гневен, враждебно настроен?

— Не, сър, беше… нещастен, мрачен, философски настроен.

— Спомена ли нещо за Ренар? Изрече ли някаква заплаха срещу него?

— Не. Говореше за справедливост и несправедливост. Също за сенки и духове.

— Даде ли с нещо да се разбере, че тръгва да търси Ренар?

— Не.

Причет свали очилата си и замислено започна да си играе с рамката им.

— Какво се случи след това?

— Тръгнахме си всеки по своя път. Реших да спра в денонощния магазин да взема нещо. Останалото ще намерите в доклада ми, който връчих на шефа на полицията Ърл.

— По радиостанцията да сте получавали повикване за крадец в района на „Боуен и Бригс“?

— Не, сър, няколко минути бях извън колата, после слушах радио и изключих полицейската честота. Не бях на смяна, а и беше късно.

Възцари се мълчание. Ани започна да си гризе кожичките на ноктите и зачака. Столът на Причет изскърца, когато той стана.

— Смятате ли, че е имало повикване, помощник-шериф?

Ако й зададеше този въпрос в съда, адвокатът на Форкейд щеше да възрази, преди да е доизказал цялото изречение, под претекст, че са хипотетични повиквания. Но сега не се намираха в съда и единственият в стаята, който имаше възражения, беше Ани.

— Не съм чула повикването — отговори тя, — но други са го чули.

— Другите „казват“, че са го чули — поправи я той. Гласът му се извисяваше с всяка сричка. Той сложи ръце върху ръкохватките на стола на Ани и се надвеси над нея. — Защото Гюс Ноблие им е казал, че са го чули. Защото искат да защитят човек, който провали важен случай и после прие като свое задължение да приложи смъртно наказание върху заподозрения, когото не можа да уличи! Не е имало такова повикване — изрече тихо той, отблъсна се назад и отново седна върху бюрото, без да откъсва очи от нея. — Същата вечер ли арестувахте Форкейд?

Какво значение имаше кога бе извършен арестът? Какво щеше да промени това? Към Форкейд така или иначе щеше да бъде предявено обвинение. Причет просто си избираше оръжие, което да използва срещу Ноблие и Ани не желаеше да взима страна във враждата им.

Спомни си думите, които шерифът й беше казал.

— Сблъсках се със ситуация, която не можех точно да квалифицирам. Задържах го и отидохме до управлението, за да се изясним.

— Защо Ричард Кудроу твърди, че е видял бланка за арест, която впоследствие липсва?

— Защото е ужасно хитър адвокат, който много обича да обърква нещата. — Тя погледна Причет право в очите. — Защо му вярвате? Най-голямото му желание е да ви конфронтира в съдебната зала. Повярвайте, ще му стане много приятно двамата с Ноблие да се хванете за гушите, а полицаите да останат по средата.

Изпита удовлетворение, когато забеляза, че стратегията й проработи. Причет стисна устни и се отдалечи от бюрото. В никакъв случай не би желал Ричард Кудроу да го взима за глупак.

— Колко добре познавате Ник Форкейд, Ани? — попита той вече по-спокойно.

Ани си спомни нощта, която прекара в обятията на Ник, сплетените им тела.

— Не много.

— Той не заслужава вашата подкрепа. Съвсем сигурно не заслужава и значка. Вие сте добър полицай, Ани. Прочетох характеристиката ви. Онази вечер сте постъпила правилно. Вярвам, че ще направите каквото трябва, когато седнете на свидетелската скамейка.

— Да, сър — смънка тя.

Той погледна ролекса си и се обърна към Ей Джей.

— Чакат ме на друго място. Ей Джей, би ли изпратил Ани?

— Разбира се.

Тя понечи да стане с намерението да си тръгне веднага, но вратата се затвори след Причет.

— Закъснява за голф — поясни Ей Джей, без да помръдва от мястото си. — Защо ни лъжеш, Ани?

Тя трепна, сякаш бе изплюл думите в лицето й.

— Не съм…

— Не ме обиждай! — сряза я той. — Отгоре на всичко не ме обиждай. Познавам те, Ани. Знам всичко за теб. Всичко! Това те плаши, нали? Затова ме отблъскваш.

— Смятам, че не е нито времето, нито мястото за подобен разговор — отвърна тя тихо.

— Не желаеш никой да проникне толкова дълбоко в душата ти, нали? Защото ако си тръгна или умра като майка ти…

— Престани! — извика Ани, вбесена, че за да я уязви, той използваше най-болезнените й спомени от детството.

— От това боли много повече, отколкото да загубиш някого, който не е свързан с теб — продължи той. — По-добре да държиш всички на разстояние.

— Точно сега бих желала да си по-далеч от мен, Ей Джей — изрече напрегнато Ани. Почувства се така, сякаш той неочаквано се бе пресегнал и я бе разполовил ведно с плътта и костите.

— Защо не ми каза, че онази вечер си се видяла по-рано с Форкейд?

— Какво значение има?

— Как какво значение има? Та нали съм най-добрият ти приятел! Онази вечер имахме среща. Остави ме и си отишла при Форкейд…

— Не беше среща — възрази тя. — Вечеряхме заедно. Вечеря! Ти си ми приятел, не любовник. Не съм длъжна да ти съобщавам за всяка моя стъпка!

— Ти май изобщо не разбираш — каза той недоумяващо. — Отнася се за доверието…

— Чие доверие? Веднъж твърдиш, че си най-добрият ми приятел, а веднага след това се чудиш защо не ти съобщавам нещо, което би могъл да използваш в съда. Казваш, че трябва да правим разлика между това, че сме близки, и онова, което правим, но само когато на теб ти е угодно. Омръзна ми, Ей Джей. Не мога да търпя подобни отношения и не желая обвиненията ти да тежат на съвестта ми!

— Ани…

Той посегна към ръката й, когато понечи да тръгне към вратата, но тя се отскубна от него. Секретарките във външния кабинет я изгледаха втрещено, когато мина като вихър покрай тях.

Навън в коридора бе тъмно и по-хладно. От третия етаж се чуваха гласове. Последните схватки за деня бяха приключили и част от бойците продължаваха да стоят в коридорите и да споделят впечатленията си, уговаряйки се за идния ден. Ани се насочи към страничния изход и след секунди излезе на слънчева светлина, което я накара да замижи. Сложи си очила и едва не се сблъска с един мъж, застанал на края на тротоара.

— Помощник-шериф Брусар? Каква случайност!

Ани изохка на глас. Кудроу. Стоеше облегнат на автомата за вестник „Таймс Пикаюн“, със стегнат колан на шлифера, въпреки необичайната горещина и висока влажност този следобед. От позата му личеше, че по-скоро нещо го боли, а не се бе облегнал от леност. Съсухреното му лице беше пепеляво и лъснало от пот. Имаше вид като че ли ще умре в следващата минута. Главата му закриваше заглавие във вестника, посветено на наближаващите Заговезни.

— Да не ви е лошо? — попита Ани, която изпита към него едновременно състрадание като към човешко същество и отвращение като човек.

Кудроу се опита да се стегне и да се усмихне.

— Не, скъпа моя, аз умирам, но няма да го направя тук, ако това ви тревожи. Още не съм напълно готов. Все още има някои несправедливости, които трябва да се поправят. Знаете какво искам да кажа, нали?

— Не съм в настроение да понасям играта ви на думи, господин адвокат. Ако имате нещо да ми кажете, давайте. Имам работа.

— Като например да откриете свидетеля, който би потвърдил алибито на Маркъс ли? Той ми каза, че сте проявили интерес към съдбата му. Колко мило. Това излиза извън рамките на задълженията ви, нали?

До каква степен би й навредил с това? Пот се стече по гърба й.

— Издирвам някои неща от любопитство, това е всичко.

— Жажда за истината? Много жалко, че никой от вашата служба като че ли не притежава това качество. Няма данни някой да е направил нещо във връзка със снощната стрелба в дома на Ренар.

— Може би е безпредметно.

— През седмицата двама души открито са се опитали да навредят на Маркъс. Той получава безброй заплахи. Списъкът на заподозрените е набъбнал като телефонен указател, а доколкото ми е известно, досега никой не е бил разпитван.

— Напоследък детективите са много заети, господин Кудроу.

— Ще станат още убийства, ако не обърнат достатъчно внимание на този случай — предупреди той. — Хората са настръхнали. Усещам как въздухът се нажежава от гняв, страх и омраза. Това състояние на нещата не може да продължава вечно, накрая ще се получи експлозия.

Силна, раздираща кашлица го разтърси и останал без сили той отново се облегна на автомата. Очите му имаха мътен блясък. Изглеждаше като привидение, като злата ръка на съдбата.

Ани го отмина, съзнавайки, че беше прав. Тя самата чувстваше същото напрежение във въздуха, същото очакване, че нещо ще се случи. Дори на слънчева светлина й се струваше, че хората имат черен ореол като в някакъв кошмар. Надолу по страничната уличка видя как работници от общината окачват весели пролетни знаменца, придавайки празничен вид на града за карнавала по случай Заговезни, но тротоарите оставаха необичайно пусти. Никой не пристъпваше в южната част на парка, която бе неохраняема.

Три жени бяха нападнати там в продължение на една седмица. Полицаите се държаха като престъпници, а убиецът се разхождаше на свобода. Хората бяха ужасени.

Ани си спомни лятото, когато удушвачът от езерото върлуваше. Тогава изпитваше същото чувство на несигурност, същия необоснован страх, същото усещане за безпомощност. Но тя вече беше полицай и тежестта на отговорността й изместваше всичко друго.

Някой трябваше да го застави да спре.

Майрън я посрещна в архивния отдел като многозначително отмести поглед от нея към часовника.

— Този джентълмен от застрахователна агенция иска да получи някои докладни за катастрофи — каза той и кимна към другата страна на плота, където стоеше кръгло потно тяло, облечено с измачкан летен костюм. — Намери му онова, от което има нужда.

След като издаде заповедта си, той грабна „Уол Стрийт Джърнъл“ и се запъти към мъжката тоалетна.

— Това е най-приятното нещо за целия ми ден — изкиска се застрахователят. Подаде й ръка, която приличаше на малка топчеста животинка. — Том О’Конър. Лесно се помни — намигна й той.

Ани отбягна ръката му.

— От какви доклади имате нужда?

Той извади смачкан списък от джоба на сакото си и й го подаде.

— Ама колко сте хубава в тази униформа! Приличате на истински помощник-шериф.

— Аз съм помощник-шериф.

Той облещи очи и отново се разсмя.

— Убихте ме на място!

— Не ме изкушавайте да го направя — каза Ани. — Въоръжена съм и имах тежък ден.

Тя вдигна очи към тавана, докато вървеше със списъка към картотеката и промърмори:

— Чистилището е духовно учреждение, нали?

Когато отпрати Том О’Конър заедно с докладните, факсът се включи и заработи. Ани погледна първите страници и интересът й бе привлечен от подателя — регионалната лаборатория по криминалистика в Ню Иберия. Факсът бе адресиран до детектив Стоукс, но номерът бе на архивния отдел, а не на факса на детективите — различаваха се по една цифра.

Тя гледаше как страниците се навиват в подноса и ги взимаше една по една. Предварителни лабораторни резултати от оскъдните проби на Линдзи Фокнър, събрани от местопрестъплението. Отрицателни. Нито едно от целия набор — никаква семенна течност, никакви косми, никакви остатъци от кожа под ноктите й, макар да знаеха, че тя бе оказала яростна съпротива. Кръвната проба от петната по пътеката показваше, че кръвта бе нейна. Поне от същата група. По-подробни изследвания за ДНК щяха да отнемат седмици.

Точно както Стоукс бе предсказал — нямаха нищо налице, както и не разполагаха с нищо от случаите на изнасилванията на Дженифър Нолън и на Кей Ейзнър. Липсата на доказателства бе единственото общо между тях. Както и маската с черни пера — в случай, че частта от перцето, която Ани беше вдигнала от килима на Фокнър, съвпадаше с онова, което откри в караваната на Нолън. И двете — Нолън и Ейзнър бяха видели своя нападател и маската му. Засега Линдзи Фокнър не си спомняше нищо. Ако не намереха още нещо, тогава перото от маската щеше да остане единственото звено, свързващо нападенията.

Тя отново прегледа факсовете дали някъде не се споменаваше перото, но не намери нищо. Поне трябваше да бъде споменато някъде.

Ани погледна часовника. Майрън щеше да прекара поне още пет минути в уединение в мъжката тоалетна. Тя набра номера на лабораторията и се свърза, с когото трябваше, бързо изрече номера на случая и обясни за какво се обажда.

Почака, прегледа отново страниците от факса, обезпокоена от това, че доказателството наистина не се споменаваше. Явно имаха работа с престъпник, достатъчно опитен и хладнокръвен, за да накара жените да измият всички следи или както бе в случая с Линдзи Фокнър, сам да ги измие. Известно му беше всичко, което биха търсили до такива подробности като косми по кожата около половите органи и остатъци от кожа под ноктите.

Замисли се дали детективите от специалния отряд бяха успели да се доберат до нещо от старите папки, дали на Стоукс му се бяха обадили от държавния затвор и дали от централните компютри бе изскочило нещо. Искаше й се тя да бе тази, която търси, вместо да обслужва потни застрахователни агенти в архивния отдел.

— Извинявайте… — Гласът на жената отново се чу по линията. — Казахте черно перо, нали?

— Да. Имаше такова в случая на Нолън и част от черно перо в случая на Фокнър.

— Но тук ги няма, не са идвали.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че преглеждам онова, което е дошло и не виждам никакви пера. Не са изпращани. Съжалявам.

Ани й благодари и жената затвори.

— Никакви пера — изрече тя на глас, а в това време Майрън влезе с тържествена стъпка в стаята.

— Помощник-шериф Брусар, какво си мърморите?

Ани не му обърна внимание, отиде до плота и извади от чекмеджето списъка на доказателствата, събрани по случая „Фокнър“. Проследи го с пръст надолу. Частта от черното перо бе на четвърто място. Списъкът с доказателствата, които трябваше да бъдат изпратени в лаборатория за изследване, бе подписан от детектив Чаз Стоукс.

Извади списъка от случая „Нолън“ и го прегледа. Перото беше вписано. Доказателството бе определено от Стоукс за изследване в лаборатория, но там не бяха получавали никакви пера.

— Какво правите? — запита Майрън, като грабна списъка от ръката й и започна да го чете.

Ани грабна факсовете от бюрото си и се втурна към вратата.

— Къде смятате, че отивате? — запита чиновникът.

— Да се видя с детектив Стоукс. Трябва да ми даде някои обяснения.