Тами Хоуг
Кукла на конци (33)

Глава 32

Черното нощно небе започна да изсветлява на изток и стана тъмносиньо, когато Ник напусна апартамента на Ани. Не желаеше на зазоряване някой да го види. Затова бе паркирал пикала си на уединената площадка за лодки близо до пътя, който минаваше върху дигата на около четиристотин метра. Ако се разчуеше за връзка между обвиняемия и главния свидетел по случай, при който бе употребено насилие, двамата скъпо щяха да си платят.

Не събуди Ани. Нямаше желание да отговаря на повече въпроси. Тя имаше нужда от него, той я желаеше — беше колкото просто, толкова и сложно.

Не му се мислеше докъде щяха да стигнат нещата. Не му се мислеше защо от всички жени се случи тъкмо с Антоанет, след като не си бе позволявал да се докосва до жена от толкова отдавна. Последната година се бе опитал да се промени. Нищо не му бе останало за даване, освен онова, което влагаше в работата си. Не би казал, че и на нея имаше какво да даде, след като отново бе заклещен в ъгъла и имаше опасност не само да си загуби службата, но и самоличността си. Въпреки всичко тази жена го привличаше. Неговата обвинителка.

Антоанет — млада, пряма, добре възпитана. Той не притежаваше нито едно от тези качества. Затова ли го направи? Дали просто е искал да се докосне до нещо хубаво и чисто? Или бе свързано с изкуплението, със спасението и принудата?

„Понякога не си ли объркан, Ник? Не се ли чувстваш несигурен?“

— Непрекъснато, мила — прошепна той и даде газ.

 

 

Имаше само един Мълън, записан в телефонния указател на Байю Бро. Мълън младши живееше една пресечка на север от захарната фабрика в къща, облицована с дъски, построена през петдесетте години и боядисвана само веднъж оттогава. Дърветата на двора бяха редки като набола брада на юноша. Гаражът бе отделен от къщата, а лодка и шевролет пикап бяха паркирани върху напуканата бетонна площадка пред нея.

Ник заобиколи къщата и надникна през прозорците, немити сигурно от десет години. Наоколо беше затрупано с боклуци — стари автомобилни гуми, мотоциклет, три косачки за трева и лекотоварен автомобил с висока проходимост. Не видя кадилак. Зад къщата две вързани ловджийски кучета на петна бяха превърнали част от двора в отъпкано място, докъдето стигаха синджирите им. Кучетата лежаха, свити на топка между колибките си. Дори не погледнаха Ник.

Той отиде до задната врата на къщата, която се оказа незаключена, и влезе. Кухнята представляваше неуютно малко помещение с натрупани мръсни чинии върху плотовете. Ненужни листовки, получавани по пощата, лежаха на купчина върху малка масичка до половин бял хляб, отворен плик с чипс и три празни бутилки от бира. Зиг-зауерът на Мълън беше в кобура, оставен върху последния брой на риболовно списание.

Ник прегледа съдържанието на шкафчетата и хладилника, извади евтин тиган, яйца и масло. Докато тиганът се нагряваше, той счупи яйцата в купа, помириса млякото, за да го провери, сипа малко към яйцата, добави сол и червен пипер и разби сместа с вилица. Тиганът приятно зацвърча, когато изля сместа в него.

— Стой на място!

Ник хвърли поглед през рамо. Мълън стоеше на прага в униформения си панталон и стискаше ловджийска пушка.

— Насочваш пушка към мен, а твърдиш, че си ми много добър приятел, а? — каза Ник и разбърка яйцата. — Говори за лошо възпитание, помощник-шериф.

— Форкейд! — Мълън свали пушката и пристъпи в кухнята, сякаш не вярваше на очите си. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Аз ли, ами малка закуска — отвърна Ник. — Срамота за кухнята ти, Мълън. Нали знаеш, кухнята е душата на къщата. Както поддържаш кухнята си, така и живееш. А като гледам, май нямаш нужното уважение към себе си.

Мълън не отговори. Остави пушката на масата и почеса рядката си мазна коса.

— Какво…

— Имаш ли кафе?

— Защо си дошъл? По дяволите, шест часът сутринта е!

— Ами, помислих си, че щом сме толкова добри приятели, че не би имал нищо против. Не е ли така, помощник-шериф? — Разбърка яйцата за последен път, отстрани тигана от огъня и се обърна. — Извинявай, не знам първото ти име, но не предполагах, че сме толкова близки, така че въобще не съм обърнал внимание.

Лицето на Мълън грозно се сви от объркване. Имаше вид на човек, който се напъва в тоалетната.

— За какво говориш?

— Какво прави снощи? — Ник се облегна на масата и прочете адреса на един плик.

— Защо ме питаш?

— Нарича се общуване между хората. Казват, че приятелите постоянно го правят. Защо не казваш къде си бил снощи?

— Ходих в клуба по стрелба. Защо?

— Пострелял си малко, а? — каза Ник и поръси яйцата с табаско — лютата подправка от шишето, което стоеше до печката. — С какво стреля? С тази пушка, която така лекомислено остави върху кухненската маса ли?

— Ами…

— По глинени фигурки ли стреля?

— Да.

— Нямаш чисти чинии — отбеляза неодобрително Ник, хванал тигана за дръжката. Опита яйцата и гребна с вилицата втори път. — Чули, че снощи някой е стрелял по Ренар?

— Да. — Малките му подли очички издаваха несигурност, но той реши да се прави на печен. Нали бяха събратя… може би. Скръсти ръце на гърдите си. Крива усмивка изви устните му и разкри гъсти развалени зъби. — Много жалко, че е пропуснал, нали?

— Допускаш, че мисля така, тъй като ме познаваш — каза Ник. — Не се опитваш да помогнеш на правосъдието, нали?

Мълън пресилено се засмя.

— По дяволите, не.

— Това противоречи на закона, знаеш, нали? Сега пък ще кажеш, че това не ме е спряло онази вечер. Помощник-шериф Брусар ме спря.

Мълън изруга.

— Малка кучка! Да си гледа работата.

— Чувам, че й помагаш в това отношение, нали? Правиш й номера и какво ли не.

— Тя не разбира какво е лоялност, след като се обърна срещу един от нас. Кучката срами униформата.

Ник трепна от невъзпитания му език, но се сдържа. Неволно се усмихна, като си представи как замахва с тигана като с тенис ракета, издължената глава на Мълън се удря в рамката на вратата и кръв потича от носа и устата му.

— Значи си се наел със задачата да отмъстиш за злото, което ми причини — констатира Ник. — Тъй като сме много добри приятели, така ли?

— Тя няма право да предава братството.

Ник захвърли тигана като фризби. Той падна в мивката и се чу трясък от счупена чаша.

— Хей! — викна Мълън.

Ник го удари силно с длан по гърдите, Мълън се олюля назад към шкафчетата, но Ник го задържа в това положение и заби кокалчетата си в меката трапчинка точно под гръдната му кост.

— Аз не съм ти брат — изръмжа той, взирайки се в очите на Мълън. — Дори самата представа за генетична връзка с теб би била обида за семейството ми. Нито пък те броя за свой приятел. За мен не си по-различен от твар, която бих размазал с обувката си. Трябва да ти кажа, че тази сутрин съвсем ми развали впечатлението, Мълън. Затова, смятам, разбираш кога бих направил изключение и бих ти разрешил да действаш от мое име. Аз сам водя битките си. Грижа се сам за проблемите си. Няма да понеса някой глупак с червен врат да ме използва за извинение, когато иска да тормози жена. Ако имаш проблеми с Брусар — това си е твоя работа, решавай си ги сам. Но ако още веднъж използваш моето име, обещавам, че ще те заболи. Ще постъпиш умно, ако я оставиш на мира, така че да не затвърдяваш впечатлението ми. Ясен ли съм?

Мълън закима енергично, като се мъчеше да си поеме дъх. Преви се и започна да разтърква с ръка диафрагмата си. Ник отстъпи назад.

— Бих казал, че само човек без достойнство би държал кухнята си като кочина. — Ник поклати глава и за последен път се огледа със съжаление. — Тъжно. Много тъжно.

Мълън вдигна очи към него.

— Майната ти! Луд си както всички твърдят, Форкейд.

Ник му се озъби насреща.

— Не ме подценявай, Мълън. Аз съм много по-луд, отколкото хората си мислят. Най-добре го запомни.

 

 

Ани проследи с очи как пикапът му се отдалечава надолу по пътя. Нещо я глождеше отвътре. Тя не спеше с мъже, които едва познаваше. Би могла да преброи любовниците си на пръстите на едната си ръка и пак щяха да й останат свободни. Но защо с Форкейд?

Защото някъде в тъмния лабиринт, какъвто представляваше личността на Форкейд, се таеше мъж, който заслужаваше повече, отколкото животът му бе предложил. Той вярваше в справедливостта, в доброто, в една по-висша сила. Беше погубил кариерата си заради едно четиринайсетгодишно момиче, намерено мъртво в контейнер за боклук, за което никой на света не даваше и пукната пара.

Беше пребил заподозрян пред очите й. Предварителното изслушване на свидетелите в съда щеше да се състои след малко повече от седмица.

— За Бога, Брусар — изохка тя, — в какво се забърка…

Предната вечер бе посветила на желанието и нуждата си от близост, но бъдещето не беше толкова просто. Форкейд твърдеше, че умее да прави разлика между привличането и всичко останало, но какво щеше да се случи, когато тя седнеше на свидетелската скамейка и кажеше пред съда, че го е видяла да извършва престъпление? А тя щеше да седне на това място. Каквито и чувства да изпитваше към него сега, те не променяха станалото, както и онова, което трябваше да стане. Неин дълг бе да свидетелства, макар да трябваше да изложи полицай заради убиец.

Ани разтърка слепоочията си и се върна в апартамента. Облече шорти и фланелка и пое по обичайното си трасе за тренировка без капчица енергия. Когато се върна от бягането, я очакваше тъжната гледка на смачкания й джип на паркинга и Ей Джей, седнал на верандата.

Беше облечен като за работа — с хубав раиран костюм и бяла риза. Виненочервената му вратовръзка се развя, когато се наведе напред, подпрял ръце върху бедрата си. Гледаше я и плаха усмивка, изпълнена с надежда трептеше на устните му.

На Ани й се стори, че никога не й бе изглеждал по-хубав и по-скъп както в този момент. Помисли си, че ще се наложи да му каже нещо, от което щеше да го заболи, и сърцето й се сви.

— Радвам се да те видя цяла — каза той, надигайки се от мястото си, когато тя стигна до стъпалата. — Уплаших се, като видях джипа ти. Какво се е случило?

— Удариха ме отстрани. Не е кой знае какво. Изглежда по-зле, отколкото беше в действителност — излъга тя.

Той поклати глава.

— Луизиански шофьори. Трябва да престанем да даваме шофьорски книжки на куцо и сакато.

Ани успя да му се усмихне и подръпна вратовръзката му.

— Какво правиш тук по това време?

— Така става, след като не отговаряш на съобщенията, които ти оставям.

— Извинявай. Бях заета.

— С какво? Доколкото знам, тези дни имаш достатъчно време.

Тя направи гримаса.

— Значи си чул за промяната в служебното ми положение?

— Чух, че са те пратили на друго място. — Той стана толкова сериозен, че тя се подразни. — Защо не ми съобщи?

— Не го приех като повод да се възгордея.

— Така ли? Откога престана да ми се обаждаш и да ми се оплакваш? — попита той, явно объркан, макар че се опита да се усмихне.

Ани прехапа долната си устна и обърна очи настрани. Какво не би дала, за да се измъкне от тази ситуация, но не можеше и го знаеше. По-добре сега да мине през минираното поле и всичко да свърши.

— Ей Джей, трябва да поговорим.

Той си пое дъх.

— Да, и аз мисля така. Хайде да се качим горе.

Ани си представи апартамента. Върху кухненската маса бяха пръснати папките по случая „Бишон“, чаршафите й миришеха на секс с Форкейд. Почувства се евтина и низка, една омърсена роптаеща жена.

— Не — каза тя и го хвана за ръката. — Нужно ми е да се охладя малко. Хайде да се качим на лодка.

Тя избра понтона на самия край на дока, грабна един парцал от страничната стена на навеса и избърса росата от пластмасовата седалка. Ей Джей я последва неохотно, поспря се да погледне в будката, която Сос бе монтирал близо до входа. Представляваше бял дървен куб с прозорче отпред и забодена най-отгоре трийсетсантиметрова глава на алигатор, зяпнал с отворена уста, готов да лапне пари. Отпред се мъдреше надпис: „О, БАКШИШИ?! МЕРСИ!“

— Помниш ли как веднъж чичо Сос се престори, че този алигатор му отхапва пръста и ние, децата, се разкрещяхме?

Ани се усмихна.

— Понеже твоят братовчед Съни се опита да отмъкне един долар.

— Всъщност старият Беноа направи трика. На него наистина половината му пръсти липсват. Съни за малко не се напика от страх.

Той се отпусна на седалката на известно разстояние от нея и се пресегна да я хване за ръката.

— Имаме много добри спомени — изрече той тихо. — Защо страниш от мен, Ани? Какво става? Още ли си ми сърдита за онази работа с Форкейд?

— Не съм ти сърдита.

— Тогава какво? Всичко върви добре, после най-неочаквано се оказвам персона нон грата. Какво…

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко вървяло добре?

— Ами, нали знаеш…

Ей Джей се затрудни и се зачуди къде е сбъркал.

— Мислех… — Сви рамене.

— Какво си мислил? Сто пъти съм ти казвала, че сме само приятели или смяташ, че съм имала нещо друго предвид?

— О, моля те — намръщи се той. — Знаеш, че между нас има нещо повече от това…

Ани скочи и се взря в него.

— Защо не разбираш, когато ти се казва „не“? Седем години учи, за да получиш висше образование, а не можеш да схванеш значението на една едносрична дума!

— Как да не мога, мога, само че не смятам, че се отнася за нас.

— Боже мой… — измърмори тя и поклати глава. — Същият си като Ренар.

— Какво искаш да кажеш? Обвиняваш ме, че те следя ли?

— Пам Бишон отказала на Ренар осем пъти, а той така и не я чул. Не е ли същото, което и ти правиш?

— Ами първо не съм заподозрян в убийство.

— Не се прави на умник, Ей Джей! Говоря ти сериозно. Опитвам се да ти кажа, че искаш нещо от мен, което аз не мога да ти дам! Как по-ясно да ти го кажа?

Той отвърна очи, сякаш му бяха ударили плесница, и стисна зъби.

— Стана ми съвсем ясно.

Ани седна и се облегна назад на седалката.

— Не исках да те засегна, Ей Джей — прошепна тя. — Най-малко това бих искала да направя. Обичам те…

Смехът му прозвуча като ръмжене.

— … но не така, както ти би желал — довърши тя.

— Виж какво, на тази тема сме говорили и по-рано. Стигаме до съгласие и после…

Ани поклати глава.

— Не мога да го направя, Ей Джей. Не и сега. Насъбраха ми се много неща.

— Които не желаеш да споделиш с мен.

— Не мога.

— Не можеш да споделиш с мен?! Какво става?

— Не мога да го направя — прошепна тя. Стана й неприятно, че се налага да крие нещо от него. По-добре да го отблъсне, за да не й задава повече въпроси.

— Аз не съм ти враг, Ани! — избухна той. — От една и съща страна на барикадата сме! Защо да не можеш да ми кажеш? Какво не можеш да ми кажеш?

Тя закри лицето си с ръце. Не можеше да сподели с Ей Джей, както и с шериф Ноблие, че се е съюзила с Форкейд, че прави тайно разследване, че се опитва да привлече вниманието на Ренар, за да го накара да разкрие грозната си същност, скрита зад маската на обидена невинност. Може всички да желаят едно и също, но не всички бяха от една и съща страна на барикадата.

— Аха! — възкликна той неочаквано, сякаш някаква лампичка светна в главата му и то толкова силно, че му причини болка. — Може би не си имала предвид службата. За Бога! — Изпухтя и я изгледа изкосо. — Някой друг ли има? Така ли прекарваш времето си напоследък — с друг?

Ани затаи дъх. Наистина имаше. Ник. Но една нощ не можеше да се сметне за връзка и не би трябвало да възлага големи надежди на мимолетен импулс.

— Ани? Познах ли? Има ли друг?

— Може би — настръхна тя. — Но това не е причината. Това не е… Много съжалявам — каза тя, уморена да се бори. — Не знаеш колко ми се иска да се чувствах различно и да бъде така, както ти желаеш, Ей Джей. Но само желанието не стига.

— Познавам ли го?

— Ей Джей, да оставим този въпрос настрана.

Той се изправи и сложи ръце на хълбоците си. Отвърна очи. Гордостта му бе наранена. Логичният му ум трескаво заработи, мъчейки се да си обясни чувствата, които рядко се поддават на волеви контрол или хладен разум. В това отношение не се различаваше много от Форкейд — беше прекалено аналитичен, прекалено рационален и различията в човешката природа го объркваха. На Ани й се прииска да го прегърне и да го успокои, но знаеше, че не би го позволил в този момент. Усещането за безвъзвратна загуба й причини физическа болка, която проряза гърдите й.

— Знам какво желаеш — изрече тя тихо. — Искаш да имаш съпруга. Да имаш семейство. И аз желая да ги имаш, Ей Джей, но не съм готова да ти ги дам. Не знам и дали някога ще бъда.

Той потърка с длан челюстта си, премигна бавно и погледна часовника си.

— Знаеш ли… — Замълча и прочисти гърлото си. — Точно сега нямам време за подобен разговор. Още сутринта трябваше да бъда в съда. Аз… ще ти се обадя по-късно.

— Ей Джей…

— А, да, Причет те вика в кабинета си следобед. Може би ще се видим там.

Ани го проследи как се отдалечава и пъхва петарка в зяпналата уста на алигатора, докато минаваше покрай кутията за бакшиши. Сърцето й тежеше в гърдите като камък.

 

 

Един стар служител на болницата търкаше пръстите на краката на Дева Мария с четка за зъби, когато Ани се приближи. На отсрещната страна на улицата някаква жена пушеше лула и продаваше цветя от задната страна на ръждясал пикап тойота. Ани остави колата на паркинга и излезе от дясната врата на джипа — същинска развалина, какъвто беше смачкан. При някои от ударите миналата нощ вратата на шофьора бе хлътнала и не можеше да се отваря.

— Тази старица краде цветята! — гневно й довери служителят и размаха четката за зъби, когато Ани мина покрай него. — Краде ги направо от градината около Парка на ветераните. Виждал съм я да го прави. Защо не я арестувате?

— Трябва да се обадите в полицията, господине.

Тъмното му лице се изкриви, а очите му изпъкнаха като топки за пинг-понг.

— Нали сте полицайка!

— Не, господине, аз съм от службата на шерифа.

— Глупости! Всички кучета са кучета, когато им подадеш кокал!

— Да, господине. Каквото и да означава това — измърмори Ани, когато вратите пред нея се отвориха.

В реанимацията не се чуваше нищо, освен шума на апаратурата. Жена с червена коса, вързана на две опашки, и лилави рамки на очилата седеше зад бюрото, наблюдаваше екраните и говореше по телефона. Дори не вдигна очи, когато Ани мина покрай нея. Пред стаята на Линдзи Фокнър нямаше охрана. Хем добра, хем лоша новина, помисли си Ани. Нямаше нужда да минава покрай униформен… но същото се отнасяше за всекиго.

Линдзи лежеше в болничното легло и видът й беше сякаш участваше в налудничав научен експеримент. Главата и лицето й бяха бинтовани като на мумия. Безброй тръбички влизаха и излизаха от тялото й. Монитори и други апарати с тайнствено предназначение примигваха и бибипкаха. По екраните им преминаваха светли линии. Червенокосата с регистрационни номера с изтекъл срок се изправи от стола си до леглото, когато Ани се приближи.

— Как е?

— По-добре — отговори сестрата тихо. — Излезе от комата. Ту идва в съзнание, ту пак го губи. Успя да каже няколко думи.

— Знае ли кой го е извършил?

— Не. Не си спомня нищо за нападението. Поне засега. Другият детектив вече идва и зададе същия въпрос.

Две чудеса за една сутрин — Линдзи Фокнър в съзнание и Чаз Стоукс, станал от леглото преди осем. Може би той все пак правеше някакво усилие. Може би когато вниманието на всички бе насочено към специалния отряд, това бе събудило някаква амбиция у него.

— Има ли много посетители?

— Разрешено е само за членове на семейството — отвърна червенокосата. — Не успяхме да открием родителите й. Пътешестват из Китай. Докато ги издирят и дойдат, ще мине време, така че от болницата се съгласиха да направят изключение от правилото. Бел Дейвидсън идва, Грейс от агенцията също, аз.

— Тя ще има нужда от помощта ни — каза Ани. — Има да извървява дълъг път.

— Не говорете… за мен… като че ли… ме няма.

При звука на слабия й глас червенокосата се обърна към леглото и се усмихна.

— Преди малко не беше тук.

— Госпожице Фокнър, аз съм, Ани Брусар — обади се Ани и се наведе над нея. — Дойдох да видя как сте.

— Вие… сте ме намерила… след…

— Да, аз ви намерих.

— Благодаря… ви.

— Иска ми се да бях направила повече — каза Ани. — Целият специален отряд е вдигнат на крак и търси нападателя ви.

— Вие… в отряда ли сте?

— Не. Работя по друга задача. Детектив Стоукс се занимава със случая. Чух, че онзи ден сте обядвала с него. Имахте ли да му кажете нещо специално за Пам? Затова ли сте ме търсила в понеделник?

Линдзи Фокнър замълча и Ани помисли, че отново е изпаднала в безсъзнание. Шумът на мониторите изпълваше помещението. Ани понечи да отстъпи от леглото, когато Линдзи прошепна:

— Дони…

— Какво Дони?

— Ревнуваше.

— От кого? — попита Ани и се наведе по-ниско.

— Глупости… Между тях нямаше нищо.

Унасяше се. Ани докосна ръката на Линдзи, опитвайки се да я задържи в реалния свят.

— От кого ревнуваше Дони, Линдзи?

Отново мълчание.

— От детектив Стоукс.