Тами Хоуг
Кукла на конци (32)

Глава 31

— Просто не съм в кондиция.

Ани седеше на колене пред тоалетната, облегната на старата вана с крачета. Чувстваше се като изстискан лимон, прекалено изтощена за каквото и да било.

— Отиде ми на кино славата на пияница.

— Успя ли да видиш шофьора? — попита Форкейд, подпрян с рамо на рамката на вратата.

— Съвсем бегло. Мисля, че беше с черна маска. Мрак. Валеше. Всичко стана толкова бързо. Господи! — промърмори тя с отвращение. — Говоря като всички жертви. Не мога да се понасям.

— А номера?

Тя поклати глава.

— Бях прекалено заета с това да не падна в блатото. — Не знам… Мислех, че Ренар е инсценирал стрелбата само за да ме накара да отида там, но май изобщо не е така. Може би онзи, който е стрелял, е останал и е чакал, наблюдавал е ченгетата, наблюдавал ме е как пристигам.

— Но защо да тръгва след теб? Защо не е изчакал да си тръгнеш и тогава да пробва да убие Ренар още веднъж?

Отговорът можеше да я накара да повърне отново, ако вече не бе изпразнила стомаха си. В случай че нападателят бе дошъл там заради Ренар, тогава нямаше никаква логика да тръгва след нея.

— Права си за стрелбата — каза той. — Ренар си е търсил причина да ти се обади. Историята, която ти е пробутал, е съшита с бели конци.

Ани се надигна и седна на ръба на ваната.

— Ако е така, то тогава онзи с кадилака е бил там само заради едно нещо — за мен. Сигурно ме е проследил на отиване.

Тя вдигна поглед към Форкейд с тайната надежда, че ще й каже обратното, за да я успокои. Ала той не го направи, просто не беше такъв човек. Фактите си бяха факти, той не би изопачил истината само за да омекоти удара.

С колеблив поглед, Ник издърпа кърпата от керамичната закачалка, закрепена на стената, и намокри единия край със студена вода от чешмата.

— Притежаваш качеството да дразниш хората, Тонет — каза той и седна на капака на тоалетната чиния.

— Не го правя съзнателно.

— В края на краищата е хубаво качество, но трябва да внимаваш. Първо действаш, а след това мислиш.

— Виж ти кой ми го казва!

Тя сложи студената кърпа първо на едната си страна, а след това на другата. Ник по-скоро изглеждаше загрижен, отколкото гузен. Би предпочела да е второто. Чувстваше се по-сигурна, като гледаше на него като на провинил се партньор, отколкото като на нещо друго.

— Аз винаги първо мисля, скъпа. Просто логиката ми на моменти е странна, това е. Как си? По-добре ли си?

Той се наведе напред и махна един полепнал кичур от лицето й. Коляното му докосна бедрото й и Ани потръпна.

— Да, по-добре съм. Благодаря.

Тя се изправи и отиде до мивката, за да си измие зъбите.

— И така, кой иска да те убие?

— Не знам — промърмори тя през пяната.

— Естествено, че знаеш. Просто още не си си съставила цялостна картина.

Изплю се в мивката и го изгледа яростно.

— Господи, колко ме дразниш!

— Кой би искал да умреш? Помисли.

Ани избърса устата си.

— Знаеш ли, за разлика от теб, аз си нямам минало, фрашкано с психопати и мутри.

— Не става въпрос за твоето минало — каза той, като я последва във всекидневната. — Ами онзи помощник-шериф — Мълън?

— Мълън иска единствено да ме уволнят. Не мога да повярвам, че би се опитал да ме убие.

— Предизвикай един човек достатъчно и си нямаш на представа какво би могъл да ти стори.

— Това да не е гласът на опита? — каза тя остро, изпитвайки нужда да си го изкара на някого.

Може би ако му отправеше няколко удара, щеше да успее да възстанови границата в отношенията им, която бяха прескочили предишната нощ.

Тя закрачи пред масата с алигатора, почувствала нова вълна от енергия.

— Ами ти Ник? Аз те арестувах. Може да те затворят за извършено престъпление. Може би смяташ, че няма какво да губиш като ликвидираш единствената свидетелка.

— Аз нямам кадилак — парира я той с каменно изражение.

— Логично е да си помисля, че ако ще се опитваш да убиеш някого, вероятно не би изпитал угризения да откраднеш кола.

— Престани!

— Защо? Нали искаш да мисля, да бъда обективна?

— Ами тогава мисли. Аз бях тук и те чаках.

— Аз дойдох откъм дигата. Оттам е по-далече. Може да си зарязал кадилака и да си ме изпреварил с пикапа си.

— Започваш да ме дразниш, Брусар.

— Така ли? Ами явно така действам на хората. Сигурно е цяло чудо, че някой не ме е убил досега.

Той я хвана за ръката, но Ани се освободи от хватката му.

— Не ме докосвай! Никога не съм ти казвала, че можеш да ме докосваш! Не знам какво искаш от мен. Не знам защо ме забърка в това…

— Не съм те забърквал. Само сме партньори.

— Така ли? Тогава, партньоре, защо отново не ми кажеш защо си се навъртал около дома на Ренар в събота? Да не си си избирал добра позиция за стрелба?

— Смяташ, че аз съм стрелял? Ако бях аз, Ренар да е мъртъв, захарче, и вече да е в Ада.

— Да, знам. Нали вече успях веднъж да предотвратя изпращането му там.

— Достатъчно! — произнесе той, хвана я за двете ръце и я придърпа към себе си.

— Какво ще ми направиш, Ник? Ще ме нокаутираш ли?

— Какво, по дяволите, ти става? Защо си ме взела на мушката? Не съм се приближавал до Ренар в събота, не съм стрелял по него тази вечер и със сигурност не съм се опитал да те удавя в блатото.

Искаше му се да я разтърси и да я целуне. Ярост и сексуално желание образуваха в него опасна смес. Той се накара да я отдалечи от себе си и се отдръпна.

— Щом сме партньори, значи сме партньори. Това означава доверие. Трябва да ми имаш доверие, Тонет. Повече, отколкото се доверяваш на един проклет убиец, за Бога!

Той бе изумен от думите, които изскочиха от устата му. Никога не бе желал да има партньор в работата, нито си бе губил времето да се доверява на хората. Дори не бе съвсем наясно защо й се сърдеше. Доводите й бяха логични. Естествено, че можеше да го подозира.

Ани въздъхна.

— Не знам на какво да вярвам. Не знам на кого да вярвам. Никога не съм смятала, че може да е толкова дяволски трудно! Чувствам се така, сякаш съм се изгубила в лабиринт с огледала. Чувствам се така, сякаш се давя. Някой се опита да ме убие! Това не ми се случва всеки ден. Съжалявам, ако реакцията ми не е като на професионалист.

Те стояха в различни краища на стаята, един срещу друг. Дали от разстоянието или от момента, но тя му се стори дребна и крехка. Ник усети странни наченки на съчувствие и нежелани угризения. Беше се съмнявал в мотивите й от самото начало, бе поставял под въпрос интереса й към случая „Бишон“, а тя бе била точно това, за което се представяше — един добър полицай, който иска да стане още по-добър, който иска справедливостта да възтържествува. Просто и ясно, без задни мисли, без тайни кроежи.

— Не съм бил аз, Тонет — изрече той, скъсявайки разстоянието помежду им. — Не смятам, че вярваш, че съм бил аз. Повярвай ми, аз не съм човекът, който би искал да те няма на този свят! Не желаеш да ми причиниш това, нали, скъпа?

— Не — прошепна тя, усещайки как борбеният дух я напуска. Тя затвори очи, като че ли можеше просто да си пожелае случващото се да не е истина. — Господи, в какви неща се забъркам!

— Ти имаш основания да се занимаваш с този случай — каза той. — Това е предизвикателство за теб и задължение същевременно. Ти си затънала, но можеш да изплуваш. Поеми си въздух и раздвижи крака.

— Благодаря, но точно сега, бих предпочела да изляза от водата.

— Не, търси истината, Тонет. Търси истината в себе си относно случая, относно мен. Ти не си дете, не си пешка. Доказа това, когато ми попречи да пребия Ренар. Занимаваш се с този случай, защото го искаш. Ще продължиш до края, защото знаеш, че така е редно. Дръж се. Дръж се здраво. — Той вдигна ръка и докосна лицето й, после прокара пръсти по страната й. — По-силна си, отколкото смяташ.

— Страх ме е — прошепна тя. — Мразя да ме е страх. Това ме вбесява.

Трябваше да отблъсне ръката му, но не можеше да се накара да го направи. Избликът на нежност бе прекалено неочакван, прекалено желан, самият той прекалено силен и прекалено близо до нея.

— Съжалявам — промълви тя. — Беше ме страх, че ще загубя работата си. Сега се страхувам, че ще изгубя живота си.

— Страх те е и от мен — каза той, като хвана брадичката й.

Тя вдигна поглед към него, към насиненото му лице, към очите, в които личаха силните чувства, бушуващи в него. Снощи му бе казала, че я плаши, ала не от него се страхуваше.

— Не, не в този смисъл. Не смятам, че ти си бил в онази кола. Не смятам, че ти си стрелял. Съжалявам…

Тя повтори последното отново и отново. Беше започнала отново да трепери.

Тогава, неочаквано и за самата нея, се отпусна в прегръдките му. Той погали косата й, а след това гърба й. Целуна я по тила, по лицето. Тя потърси устните му и той я целуна със страст, която моментално излезе извън контрол.

Ани разтвори устни под неговите и усети необуздан порив, когато езикът му се докосна до нейния. Почувства напрежение и потръпна от усещането, че все още е жива, съвсем наясно, че можеше и да не е. Кожата й пламна. Можа да почувства копнежа — неговия и нейния. Усещаше го, искаше да се остави да я понесе и да изтрие всичко друго от съзнанието й. Не желаеше да мисли, нито да разсъждава логично. Искаше да бъде с Форкейд.

Ръцете му се озоваха под фланелката й и погалиха гърба й. Дрехата бе свалена, когато паднаха на колене на килима. Неговата той махна между целувките. Притиснаха се един към друг, горяща плът до горяща плът, докосвайки се с устни и ръце. Ани го придърпа надолу и трепна от допира на устните му до гърдите й.

Тя се остави изцяло на усещането от близостта му, от силата му, от мъжкия мирис на кожата му, от косъмчетата по гърдите му, от твърдостта на коремните му мускули, от ерекцията му в ръката й.

Той я погали интимно, за да провери дали е готова. В следващия момент вече бе в нея, изпълвайки я. Тя впи пръсти в гърба му, уви крака около кръста му и се остави на страстта. Оргазмът й я зашемети с внезапния си изблик, породен от страха и от нуждата да се увери в собственото си съществуване.

Изстена от силата му. Хвана се здраво за Ник и тялото й се притисна към неговото. Ръцете му я обвиха. Гласът му звучеше приглушено в ушите й, шепнейки възбуждащи неща на френски. Той я обладаваше все по-грубо, по-бързо, карайки я да достигне върха още веднъж и свършвайки сам. Предусети го по внезапното напрежение на мускулите по гърба му и го чу как изпъшка през зъби. Последва тишина… Единственият звук бе неравномерното им дишане. Никой от тях не помръдна.

Съзнанието на Ани бе обзето от самообвинения, когато физическите усещания започнаха да отзвучават. Форкейд бе последният мъж, когото трябваше да желае. Със сигурност един от последните, който би оставила да я има. Беше прекалено спорна личност, прекалено импулсивен. Тя бе видяла как извършва престъпление. Беше поставила под съмнение мотивите му и неведнъж здравия му разсъдък. И въпреки това не съжаляваше, че бе преминала границата.

Може би бе от напрегнатата ситуация. Може би неизбежното възпламеняване на сексуалното желание ги бе повлякло от самото начало. Може би тя бе тази, която бе загубила разсъдъка си.

Докато обмисляше последното, Ник вдигна глава и я погледна.

— Това ни поотпусна — изръмжа той и я прегърна силно. — А сега, нека да отидем в леглото и да се заемем сериозно с работата.

 

 

Минаваше полунощ, когато Ани се измъкна. Завърза колана на старата си хавлия и погледна Форкейд на меката светлина на нощната лампа. Остана учудена, че не отвори очи, за да поиска обяснение за внезапното й ставане. Спеше леко като котка, ала дори не помръдна. Дишаше спокойно. Изглеждаше прекалено привлекателен в леглото й.

— В какво се забърка този път, Ани? — измърмори тя, като мина тихо по коридора.

Не разполагаше с отговор, но нямаше желание да го търси. Това обаче не попречи на въпросите да напират в главата й. Въпроси за случая, за Линдзи Фокнър, за Ренар и за който и да бе бил зад волана на кадилака. Въпроси, засягащи самата нея и способността й да съди.

Ник бе казал, че е по-силна, отколкото го осъзнава. Също така бе казал, че я е страх да надникне в себе си. Предполагаше, че е прав й по двата въпроса.

Светна лампата в кухнята и бавно обиколи масата, оглеждайки всичко, сложено на нея. Посегна към шала, но се отврати от мисълта, че един убиец го бе държал в ръцете си, ужаси се, че може би е бил подарък за една жена, която бе сполетяна от брутална смърт.

— Ренар ти е изпратил това, нали?

Тя рязко се обърна щом чу гласа му. Беше застанал на вратата, с джинси, на които ципът бе закопчан, но не и копчето, гол от кръста нагоре, бос.

— Не исках да те събудя.

— Не си. — Той се приближи и протегна ръка към парчето светла коприна. — Той ли ти даде това?

— Да.

— Точно както е направил с Пам.

— Имам ужасното усещане, че това може да е същият шал — каза Ани. — Ти можеш ли да ми кажеш?

Той поклати глава.

— Изобщо не видях нещата, които й е подарявал. Мистерия е какво е направил с тях, след като му ги е върнала. Стоукс би могъл да знае дали това е същият шал, но се съмнявам. Едва ли би го забелязал. Не е забранено да изпращаш хубави неща на една жена.

— Бяла коприна… Като при удушвача от езерото. Смяташ ли, че е нарочно?

— Ако за него шалът е имал такова значение, тогава смятам, че е щял да я удуши с него.

Ани потрепери и обви ръце около себе си. Върна се обратно във всекидневната, пусна стереоуредбата на библиотеката, включвайки едно джазово изпълнение на пиано. Навън дъждът все още се лееше. Но не толкова силно. Окото на бурята се бе изместило към Лафайет. Светкавици разсичаха небето на север като неонова паяжина.

— Защо отиде при Ренар в събота, Ник? — попита тя, наблюдавайки отражението му в стъклото. — Можеше да се обади и да те арестуват. Защо рискува?

— Не знам.

— Разбира се, че знаеш. — Тя го погледна през рамо и остана изумена от лъчезарността на внезапната му усмивка.

— Започваш да се учиш, момиченце — каза той, размахвайки пръст.

Отвори една от вратите и пое дълбоко хладния въздух.

— Отидох до къщата, където бе убита Пам — каза той и стана сериозен. — А след това отидох да видя как живее убиецът й. Яростта е гладен звяр. Трябва да се подхранва редовно, иначе умира. А аз не бих искал да умре. Искам да я държа в ръката си като пулсиращо сърце. Искам да го мразя. Искам той да бъде наказан.

— А ако не го е извършил той?

— Той е. Знаеш, че е той. Сигурен съм, че е той.

— Според мен той има известна вина — каза Ани. — Знам, че беше луд по нея. Сигурна съм, че я е преследвал. Начинът му на мислене ме плаши. Как се оправдава само, как измисля доводи, как извърта нещата! Толкова умело го прави, така заглажда всичко, че другите дори не забелязват. Вярвам, че е способен да я убие. Струва ми се и вероятно да я е убил. От друга страна някой се опита да убие Линдзи Фокнър същата вечер, когато тя ме е търсила, за да ми каже нещо, което би могло да има връзка със случая. Сега пък някой направи опит мен да убие, но не беше Ренар.

— Разделяй нещата едно от друго, защото най-накрая ще се объркаш, Тонет — сряза я остро Ник. — Първо: Имаме налице изнасилвач, който се разхожда на свобода. Избрал е Фокнър, защото е отговаряла на стила му. Второ: Имаш личен враг в лицето на Мълън. Желанието му е да те изплаши, а може би и да ти причини нещо лошо. Проследил те е до дома на Ренар и се е ядосал — не само че се обърна срещу един от своите, а и общуваш с врага. Това направо го е вбесило.

— Сигурно — съгласи се Ани. — Или може би лазя по нервите на някого, защото се ровя в случая. Може Линдзи да се е сетила за нещо, свързано с Дони и със сделките с имотите. Нали тъкмо ти предположи, че би могло да има връзка между Дони и Маркот — напомни му тя. — Нямаш нищо против да обърнеш внимание на този факт, но само доколкото има връзка със случая след убийството. Допусни и други възможности, детектив, иначе можеш да попречиш убиецът да бъде открит.

— Обмислил съм възможностите. Продължавам да съм убеден, че Ренар я е убил.

— Естествено, че ще мислиш така, защото ако Ренар не е убиецът, в такъв случай каква е твоята роля? Ангел на отмъщението без мотив е чисто и просто гангстер. Да раздаваш правосъдие над невинен човек е несправедливо. Ако Ренар не се окаже престъпник, значи ти си такъв.

Същите мисли бяха минали през главата на Ник, когато се връщаше от Ню Орлиънс, изпитвайки болки след боя, който му нанесоха горилите на Ди Монти. Ами ако както бе съсредоточил вниманието си върху Ренар това му пречеше да види другите възможности? В такъв случай, наистина, какъв се явяваше той?

— Така ли мислиш за мен, Тонет? Че съм престъпник?

Ани въздъхна.

— Според мен това, което извърши с Ренар, не беше правилно. Винаги съм желала да вярвам в закона, но всеки ден виждам как го нарушават. Понякога ми се струва, че е лошо, друг път, че е добре, зависи дали ми харесва резултатът. В такъв случай аз каква съм?

— Човек — отвърна Ник, втренчил очи навън в тъмнината. — Дъждът спря.

Той излезе на балкона. Ани го последва с боси крака по хладните мокри дъски. На север небето бе почти почерняло от буреносни облаци. На юг звезди бяха обсипали небосвода като диаманти.

— Какво смяташ да правиш с онзи с кадилака? Не си докладвала за него, нали?

— Имам усещането, че само си губя времето. — Ани избърса капките вода от парапета, дръпна нагоре ръкавите на халата си и се облегна. — В последно време никой от участъка не си е мръднал пръста да ми помогне. Не искам да кажа, че всички са срещу мен, но в най-добрия случай получавам апатични отговори. Освен това не успях да видя номера на колата. Не съм сигурна каква марка беше. Не мога да опиша и водача. Сутринта ще направя рапорт, ще се обадя по сервизите и да видим дали няма да се намери някоя голяма кола, отнесла половината ми боя отстрани. Сигурно бих имала по-голям късмет, ако се бях обзаложила, че „Сейнтс“ ще спечелят суперкупата.

— Аз ще проверя алибито на Мълън — предложи Ник. — Така и така е време да си поговоря с него.

— Благодаря ти.

— Тази вечер срещнах Стоукс. Каза, че състоянието на Фокнър било стабилно, но все още била в безсъзнание.

Ани кимна.

— Вчера двамата са обядвали заедно. Той спомена ли ти това?

— Не.

— Каза ли ти нещо за мен?

— Че му досаждаш. Нищо ново. Според теб тя дали не му е казала, че ти продължаваш да ровиш случая?

— Не виждам защо да не му каже. Когато я видях в неделя, тя заяви, че предпочитала да разговаря със Стоукс. Не й е приятно, че съм се застъпвала за Ренар. После се виждат със Стоукс на обяд, предполагам, за да му каже нещо, свързано с Пам. След това същата вечер ме търси, извинява се, иска да се срещнем.

— Какво я е накарало да промени намеренията си?

— Не знам. Може би онова, което е казала на Стоукс, не му се е сторило важно. Обаче ако наистина е споменала моето име, тогава защо той не се обърна към мен? Не го разбирам. Следобед ме предупреди да не се бъркам в неговите случаи, но защо не е отишъл при шерифа? Знае, че съм затънала до гуша в неприятности. Би се отворила възможност да ме отстранят. Защо не го е направил?

— Защото ако каже на Ноблие, все едно и той ще си навлече неприятности, мила — каза Ник. — Ако Гюс реши, че Стоукс не работи достатъчно усърдно по случая, би могъл да му го отнеме особено сега, когато Стоукс отговаря за специалния отряд, който работи по издирване на изнасилвача. И той иска да се откаже от случая „Бишон“, колкото и аз.

— Да-а… май има смисъл. — Опита се да се отърси от смущението си. — Може Линдзи да не е казала нищо. Няма да узная, докато не дойде в съзнание. Ако изобщо дойде в съзнание, но се надявам това да стане. Иска ми се да разбера какво ли е щяла да ми каже.

Тишината на нощта ги обгръщаше. Чуваше се единствено как вятърът свири в дърветата, някакъв плясък във водата откъм един от островите, обрасли с върбалаци. Черна качулата нощна чапла издаде силен крясък. Във въздуха се носеше силен мирис на зеленина, на риба и на кал.

Странно, помисли си Ани, докато гледаше как Форкейд се взира в нощта, понякога наставаха кратки затишия и ги обладаваше спокойствие, сякаш бяха отдавнашни партньори или стари приятели. В други мигове въздухът около тях като че ли се наелектризираше, насищаше се със страсти, темпераментност, подозрения. Всички обаче бяха летливи и непостоянни също като атмосферата около новообразувана планета. Описанието прилягаше както на Форкейд, така и на онова, което ставаше между тях.

— Значи тук си израсла — каза той.

— Да. Веднъж, когато бях осемгодишна, завързах въже на колоната, увих го около себе си като алпинистите и се опитах да се спусна на земята, отблъсквайки се от стената. Спусках се надолу, без да виждам накъде отивам и, ритайки, се приземих точно по средата на маса, около която седяха френски туристи.

Той се засмя.

— От малка значи си правила бели.

Думите му неочаквано я накараха да си представи как майка й идва тук сама и бременна, без да разкрие пред никого кой е бащата на детето й. Очевидно след забременяването бе изпаднала в незавидно положение. От време на време Ани изпитваше вина за случилото се, макар че тя най-малко би могла да направи каквото и да било. Мъката се появяваше бързо и внезапно като капка кръв, след като си си убол пръста на трънлив храст.

Ник забеляза, че изпада в меланхолия и се замисли каква би могла да бъде причината, дали на характера и се дължеше това, че предпочиташе повърхността пред дълбините на живота. Изпита тъга, тъй като обичайното й весело настроение помръкна. Дали тази повърхностна светлина у нея го бе привлякла или силата, която излъчваше?

— Аз пък израснах ей там — каза той и посочи на югоизток. — Онзи пущинак бе моят свят поне докато стана дванайсетгодишен.

Ани се изненада, че той споделя нещо за себе си. Опита се да си го представи като безгрижно дете на блатата, но не успя.

— Как стигна оттам до тук? — попита тя.

Изведнъж погледът му стана далечен и замислен. Гласът му прозвуча уморено.

— Изминах дълъг път.

— Всъщност снощи се изплаших, че си умрял.

— Позлорадства ли?

— Какви ги говориш?

— Някои хора биха изпитали злорадство. Например Маркот, Ренар, Смит Причет. — Спомни си забележката, която Стоукс бе направил следобеда. — Какво става с господин Дусе от кабинета на областния прокурор?

— За Ей Джей ли питаш? Какво общо има той с теб?

— А какво общо има с теб? — поинтересува се Ник. — Според слуховете ти и заместник областният прокурор имате връзка.

— А, това ли — каза Ани и стомахът й се сви. — Ако научи, че си тук, би се вбесил.

— Заради онова, което сторих на Ренар ли? Или заради теб?

— Заради двете.

— Още един въпрос. Има ли основания?

— Би сметнал, че да.

— Теб питам — настоя Ник и затаи дъх, докато изчакваше отговора й.

— Не — отвърна тихо тя. — Не спя с него, ако това имаш предвид.

— Точно това имам предвид, Тонет. Не обичам да деля никого.

— Но не бих казала, че идеята бе блестяща, Ник — призна Ани. — Не искам да кажа, че съжалявам за тази вечер. Не е така, макар че би трябвало. — Тя въздъхна и отново се опита да обясни. — Просто защото… си наясно в какво положение се намираме. Достатъчно сложно е и… и… освен това искам да знаеш, че обикновено не правя такива неща…

— Знам. — Той пристъпи към нея и я прегърна през ханша. Искаше му се да я докосне, да покаже, че е негова. — Нито пък аз.

— Изобщо не трябваше да го правя с теб. Аз…

Той сложи пръст върху устните й и тя млъкна.

— Това няма нищо общо със случая. Няма връзка и със станалото с Ренар. Разбираш ли?

— Но…

— Беше привличане, нужда, желание. Усети го онази вечер в бар „Лаво“, нали? Аз също. Беше, преди да се случат всички тези неща. Съвършено отделно е и излиза извън рамките на положението, в което се намираме. Можеш да го приемеш или да кажеш не. Какво ще кажеш, Тонет?

Ани се отдръпна.

— Добре е, когато човек е сигурен във всичко — отвърна тя. — В това кой е виновен, кой е невинен. В това какво желае. Ти никога ли не се объркваш, Ник? Някога не се ли чувстваш неуверен? Аз да. Прав си — затънала съм и само да ми се случи още нещо, направо ще ме повлече към дъното. Никога няма да мога да си поема въздух.

Погледна го, за да види реакцията му, но лицето му беше непроницаемо като гранит.

— Искаш ли да си тръгна?

— Онова, което желая, и онова, което е най-добре да се направи, са две различни неща.

— Значи искаш да си тръгна.

— Не, не желая това!

Той пристъпи към нея сериозно и решително.

— В такъв случай, с останалото ще се справим по-късно, защото, уверявам те, мила, аз знам какво искам.

Целуна я и Ани се остави неговата увереност да погълне и двамата. Той я внесе обратно вътре, положи я върху леглото. Верандата зееше като празна сцена за единствения зрител, който се спотайваше в сенките на нощта.

 

 

„Видях я с него.

Докосваше го.

Целуваше го.

КУРВА!

Тя му изневерява. Става също както преди. Прииска ми се да я убия.

Любов.

        Страст.

                Алчност.

                        Гняв.

                                Омраза.

Чувствата се въртят шеметно и се смесват…

Знаеш ли, понякога не мога да различа едното от другото. Нямам власт над тях. Те имат власт над мен. Изчаквам присъдата им.

Само времето ще покаже каква е тя.“