Тами Хоуг
Кукла на конци (31)

Глава 30

— Седяхме си тук и пиехме кафе като цивилизовани хора — каза Дол Ренар, като посочи към масата в трапезарията, — когато изведнъж стъклото на онази врата се пръсна. За малко да получа инфаркт! Ние не сме от хората, които притежават оръжие или разбират от оръжие. Само като си представя, че някой би стрелял в нашия дом! В какъв свят живеем? Едно време вярвах в човешката доброта…

— Вие къде седяхте? На кои столове?

Дол изсумтя.

— Другите полицаи дори и не си направиха труда да попитат. Аз бях ей там, на моето си място — каза тя, като отиде до стола в края на масата.

— Виктор беше тук, на неговото място. — Маркъс посочи стол, който беше с гръб към стъклените врати.

При споменаването на името му, Виктор поклати глава и удари с длан по масата. Сега седеше в челото, клатейки се и мърморейки непрестанно.

— Не сега. Не сега. Много червено. Изчезвай. Изчезвай!

— Ще бълнува дни наред — ядосано каза Дол.

Маркъс й хвърли предупредителен поглед.

— Майко, моля те. Всички сме разстроени. Виктор има причина за това, както и ние. Повече от теб — той можеше да бъде убитият!

Дол остана с отворена уста, като че ли някой й бе зашлевил плесница.

— Не съм казвала, че не трябва да е разстроен! Как смееш да ми говориш така пред гостенка!

— Съжалявам, майко. Прости ми за изнервеността. Не се държа както подобава. Истината е, че някой искаше да ме убие преди малко.

Ани се изкашля, за да привлече вниманието му.

— Вие къде седяхте?

Той погледна към строшената врата. Десетки насекоми бяха нахлули през дупката и сега се тълпяха около полилея. Мушичките бяха накацали по тавана, като петна от черно мастило.

— Не бях в стаята.

— Не сте седели тук, когато се е стреляло?

— Не. Бях излязъл за няколко минути.

— Защо?

— За да отида до тоалетната. Бяхме пили кафе.

— Притежавате ли пистолет или пушка?

— Естествено, че не — каза той и се изчерви.

— Аз не бих допуснала оръжие в тази къща! — засегна се Дол. — Аз дори не разрешавах на Маркъс да има детски пистолет като момче. Оръжията са гадно нещо, инструмент за насилие и нищо повече. Баща му имаше пистолет — каза тя обвинително. — Аз обаче го изхвърлих. Провокира насилие.

— Не можеш да смяташ, че съм инсценирал това — каза Маркъс, гледайки Ани съсредоточено.

— Инсценирал ли? — изписка Дол. — Какво искаш да кажеш с това „инсценирал“?

Ани им обърна гръб и отиде до стената, където куршумът се бе забил в мазилката. Явно повиканите полицаи го бяха извадили, без да използват пикел. По пода бе пръсната мазилка на парчета, както и фин прах. Куршумът бе попаднал поне на трийсет сантиметра над главите на седящите около масата. Едно от нещата, които всеки стрелец трябваше да вземе предвид, когато се прицелваше, бе траекторията на куршума. За да улучи желаната цел, той се бе целил доста неточно.

— Или е бил неумел стрелец, или изобщо не е искал да уцели никого — заключи тя.

— Какво искате да кажете? — попита Дол. — Някой стреля по нас! Ние седяхме тук!

— Забелязахте ли чужди хора да се мотаят наоколо през деня? — попита Ани. — Днес или през някой от миналите дни?

— Рибари постоянно сноват из блатото — каза тя, посочвайки с кокалестата си ръка по посока на водата. — А и тези ужасни журналисти идват непрекъснато, въпреки че няма какво да им кажем. Правят каквото си искат. Никога не съм виждала толкова нахални хора през живота си. Едно време в тази страна етикетът означаваше нещо.

Маркъс стисна очи.

— Майко, ако обичаш, може ли да се придържаме към въпроса? Ани не се интересува от разговор на тема възпитано държание.

По лицето на Дол избиха червени и бели петна. Изражението й се изопна, а кожата на лицето й се опъна.

— Ами, извинявай, синко, че моите възгледи не са от значение за теб — произнесе тя ядосано. — Прости ми, ако смяташ, че Ани не желае да чуе какво мисля аз.

— Случилото се е разстроило всички ви, сигурна съм — дипломатично каза Ани.

— Не се дръжте снизходително! — побесня Дол. Цялата се тресеше от ярост. — Вие ни смятате или за престъпници, или за идиоти. Не сте по-различна от останалите.

— Майко…

— Червено! Червено! Не! — изкрещя Виктор, като се клатеше толкова силно, че краката на стола се вдигнаха във въздуха.

— Ако смяташ, че я е грижа за нас, Маркъс, ти наистина си глупак. — Дол му обърна гръб и каза на другия си син: — Хайде, Виктор. Отиваш да спиш. Никой тук не се нуждае от нашето присъствие.

— Не сега! Не сега! Много червено! — Гласът на Виктор се извиси, подобно на стържещ метал.

Той се сви на кълбо, когато майка му сложи бледата си властна ръка на рамото му.

— Хайде, Виктор!

Разплакан, той се изправи и се остави майка му да го избута от стаята.

 

 

Маркъс наведе глава и впери поглед в пода. Насиненото му лице се изчерви от притеснение и яд.

— Е, не беше ли това просто страхотно? Още една нощ от живота на щастливото семейство Ренар. Съжалявам, Ани. Понякога си мисля, че майка ми не умее да се справя с чувствата си повече от Виктор.

Ани не отговори. За нея бе по-полезно да види как семейство Ренар се разпадаха, отколкото да ги види съюзени. Тя тръгна към стъклената врата, заобикаляйки натрошените стъкла.

— Бих искала да огледам навън.

— Естествено.

Навън, на терасата, тя вдиша дълбоко въздух. Имаше привкус на мед. Облаците като че ли бяха надвиснали над върховете на дърветата, натежали от дъжд, който тепърва щеше да се изсипе.

— Само да обясня — каза Маркъс. — Майка ми никога не е вярвала в човешката доброта. Тя очаква разярена тълпа да се появи на ливадата и не пропуска възможността да ми натякне, че това е по моя вина. Сигурен съм, че тайничко се радва за това по неин си, изкривен начин.

— Не съм дошла тук, за да обсъждаме майка ви, господин Ренар.

— Моля, те, наричай ме Маркъс — обърна се той към нея.

Светлината, която се процеждаше от къщата, омекотяваше и прикриваше раните и шевовете му. След като бе спаднал отокът, той вече нямаше чудовищен вид, а просто изглеждаше грозноват, не опасен, а по-скоро достоен за съжаление.

— Моля те, Ани! Имам нужда от това. Поне да се преструвам, че имам приятел в цялата тази история.

— Адвокатът ви е приятел. Аз съм ченге.

— Но ти си тук, а не е нужно да бъдеш. Ти дойде заради мен.

Искаше да му каже обратното. Беше се опитала да му обясни, но той или не слушаше или извърташе истината така, както му бе угодно.

Този начин на мислене бе присъщ на преследвачите и на други вманиачени типове. Нежелание или неспособност да приемат истината. Нямаше нищо явно в поведението на Ренар. Нищо, което можеше да се сметне за ненормално, и въпреки това деликатните му опити да изкриви действителността, за да пасне на желанията му, бяха обезпокояващи.

Искаше да се дистанцира от него, но истината бе, че колкото повече се доближеше, толкова по-вероятно бе да открие нещо, което детективите бяха пропуснали. Той можеше да смъкне защитната си маска, да направи грешка.

„Може да се влюби в теб…“, бе казал Форкейд, а тя щеше да е там и да го хване.

— Добре… Маркъс — каза тя. Името му лепнеше в устата й като локум.

Той въздъхна с облекчение и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Форкейд. Попита дали някой е идвал тук скоро. Форкейд бе тук в събота. В блатото.

— Имате ли причина да вярвате, че детектив Форкейд е този, който е стрелял по вас тази вечер?

Маркъс се изсмя сподавено, извади кърпичка от джоба си и избърса ъгълчетата на устата си.

— Опита се да ме убие миналата седмица, защо да не го стори отново?

— Той не бе на себе си през онази нощ. Беше претърпял поражение в съда, беше пил. Той…

— Няма да му измисляш оправдания в съда следващата седмица, нали? — попита Ренар и я изгледа шокирано. — Ти беше там. Видя какво ми стори. Сама го каза — той се опита да ме убие.

— Не говорим за миналата седмица. Говорим за тази вечер. Видяхте ли го тази вечер? Виждали ли сте го от събота? Обаждал ли ви се е? Заплашвал ли ви е?

— Не.

— А вие, естествено, не сте видели стрелеца, тъй като точно в този момент сте били в тоалетната…

— Ти не ми вярваш — промърмори той.

— Вярвам, че ако детектив Форкейд искаше да сте мъртъв, в момента наистина щяхте да стоите пред Свети Петър — каза Ани. — Ник Форкейд не би взел брат ви за вас и не би изстрелял куршума на трийсет сантиметра над главата ви. Той би ви пръснал черепа тутакси. Не се съмнявам, че би могъл да го направи дори в тъмното на трийсет метра разстояние.

— Той дойде тук с лодка в събота. Възможно е, да се е върнал в блатото…

— Всички в тази община притежават лодки и около деветдесет процента от тях смятат, че трябва да бъдете публично екзекутиран. Форкейд едва ли е единственият вариант. Ако трябва да бъда напълно откровена с вас, Маркъс, аз наистина смятам, че вие сте по-вероятният извършител от Форкейд.

Той й обърна гръб, вперил поглед в тъмнината.

— Не съм го направил аз. Защо ми е да го правя?

— За да привлечете вниманието. За да ме накарате да дойда. За да насъскате пресата срещу Форкейд.

— Можете да проверите ръцете ми за следи от барут, да претърсите имота ми за пистолет. Не съм го направил аз. — Той поклати глава с огорчение. — Това сякаш е мотото ми през последните няколко месеца: „Не съм го направил аз.“ А докато всички вие се опитвате да докажете, че аз лъжа, убийци и бъдещи убийци се разхождат на свобода.

Той отново избърса устата си. Вперила поглед в него, Ани се опитваше да разгадае що за индивид е, чудейки се каква част от това, което той показваше пред нея, е преструвка и каква — истина.

— Знаеш ли кое е най-ужасното във всичко това? — попита Маркъс с толкова тих глас, че Ани трябваше да се приближи, за да го чуе. — Не ми дадоха възможност да скърбя за Пам. Не ми бе позволено да изразя тъгата си, болката си от загубата. Тя бе такъв прекрасен човек! Толкова красива…

Той погледна открито Ани. Просветна светкавица. Изражението му бе обляно в сребриста светлина — един странен, замечтан поглед, като че ли споменът бе оживял.

— Тя ми липсва — прошепна той. — Иска ми се да…

Какво? Да не я бе убивал ли? Да бе отвърнала на чувствата му, вместо да му връща подаръците ли? Ани затаи дъх и зачака.

— Иска ми се и ти да ми вярваше — промълви той.

— Моята работа не е да ви вярвам, Маркъс — каза тя. — Моята работа е да открия истината.

— Искам да разбереш истината — прошепна той.

Интимният му тон я притесняваше. Тя се отдръпна.

Вятърът се изви в небесата, разлюлявайки дърветата като гигантски пискюли.

— Ще следя развитието на нещата — каза тя. — Ще разбера, ако детективите открият нещо. Но това е всичко, което мога да направя. И така съм достатъчно загазила. Бих се радвала, ако пред никого не споменете, че съм била тук.

Той „заключи“ устните си с палец и показалец.

— Нашата тайна. Така стават две. — Мисълта сякаш му доставяше удоволствие.

Ани се намръщи.

— Проверявам за онзи пикап — вашия самарянин от нощта, когато умря Пам. Не обещавам, че това ще даде резултат, но искам да знаете, че проверявам.

Той се опита да се усмихне.

— Знаех си, че ще постъпиш така. Не би се примирила с мисълта, че си ми спасила живота напразно.

— Не, не бих желала хората да кажат, че разследването не е било издържано по всички линии — поправи го тя. — Просто за информация, детектив Форкейд е проверил, но не е открил нищо. Вероятно защото няма нищо за откриване.

— Ти ще намериш истината, Ани! — въодушевено изрече той и се пресегна да я докосне по рамото. Ръката му се задържа там секунда повече от необходимото. — Вярвам, че ще го направиш.

Ани настръхна и се освободи от ръката му.

— Ще отида да си взема фенерчето. Искам да огледам двора, преди да е започнало да вали.

Дворът не й разкри никакви тайни. Търси в продължение на двайсет минути. Ренар я наблюдаваше от терасата известно време, след което се скри в къщата. След малко се върна с друго фенерче и се включи в търсенето.

Ани нямаше представа какво се надяваше да открие. Някоя гилза, може би. Но не откри такава. Възможно бе стрелецът да я бе изхвърлил. Съвсем спокойно можеше да е в блатото, ако стрелецът изобщо бе бил някой друг, а не самият Ренар.

Тя обмисли възможностите, докато изкарваше колата от алеята на семейство Ренар и поемаше по главния път. Нямаше да е лошо да разбере къде е бил Хънтър Дейвидсън по време на стрелбата, въпреки че той бе стар стрелец и тя не можеше да си представи да пропусне целта.

Може би се е прицелил в гърба на Виктор Ренар, след като го е взел за Маркъс, и докато си е нагласявал мерника, е осъзнал значението на това да отнеме човешки живот и вместо това е запратил куршума в стената.

По-вероятно бе да е видял Ренар и да бе дръпнал спусъка, воден от силни емоции. Угризенията, ако въобще можеше да става дума за такива, щяха да възникнат след отмъщението.

Също така не бе логично да се смята и Форкейд за заподозрян, поради причините, които бе изброила пред Маркъс. Ренар от друга страна можеше да спечели много, като инсценира случката. Това би му дало повод да й се обади. Натопяваше Форкейд и ставаше примамка за журналистите. Новината можеше да се появи в емисията в десет часа, пораждайки същински фурор до сутринта. Адвокатът на Ренар със сигурност би желал това.

Но тогава къде бяха журналистите? Ренар не им се бе обадил. Беше се обадил на нея.

— Ти си тук, а не е нужно да бъдеш. Ти дойде за мен.

Пътят покрай блатото бе пуст и тъмен, усамотена просека между непроницаемата стена от дървета от двете му страни. Най-сетне бе започнало да вали — слабо ръмене, което всеки момент можеше да премине в дъжд. Ани включи чистачките и погледна в огледалото за обратно виждане, когато просветна светкавица. Видя очертанията на някаква кола зад нея. Голяма кола. Прекалено близо. Без фарове.

Тя се ядоса на себе си, че не й бе обърнала внимание досега. Нямаше представа колко дълго я бе следвала колата или откъде я следваше.

Като че ли шофьорът усети, че тя го забеляза, и фаровете светнаха — дълги светлини, заслепяващи с внезапната си сила. В същото време, небесата като че ли се разтвориха и се изсипа същински порой. Ани включи чистачките на по-бързи обороти и натисна газта. Джипът дръпна напред, но колата го следваше, долепена отзад.

Ани отново натисна педала за газта, качвайки стрелката за скоростта на сто и десет. Колата обаче я следваше като хрътка по петите. Тя грабна микрофона на радиостанцията, но осъзна, че кабелът бе прерязан от апарата.

Като по план. Това не бе случайна игричка. Някой й я бе устроил. Но кой?

Нямаше време да го обмисля. Нямаше време за нищо друго, освен да действа и да реагира правилно. Караше прекалено бързо, за да вижда пред себе си, втурвайки се слепешката през дъждовната пелена. Пътят тук се виеше като змия, следвайки очертанията на блатото. На всеки завой джипът бе подложен на изпитание и имаше опасност машината да излети извън пътя. След още километър и половина пътят се превърна в същински земен мост между двата участъка на дълбокото блато.

Колата мина в лявото платно и се изравни с нея. Беше голяма — може би кадилак — кола — танк. Ани усещаше мощността й. Прекалено голяма за завоите, помисли си тя, като се надяваше непознатият да се отдръпне. Но колата продължи да се движи успоредно с нея и тя се отказа от тази надежда, като се съсредоточи върху шофирането. Ала джипът поднесе на един завой и гумите отказаха да се подчинят на волята й.

Колата беше минала от вътрешната част на завоя, като заемаше голямо пространство, блъскайки джипа и стържейки метала. Ядно се опитваше да я избута от пътя. Задната й външна гума се удари в банкета и джипът подскочи. Ани натисна газта и хвана здраво волана, стараейки се да задържи колата на пътя. Външният свят се наклони, а след това с трясък всичко си дойде на мястото.

— Кучи си! — извика тя.

Натисна газта докрай, когато пътят спря да криволичи, като се молеше да няма нищо отпред. Валеше прекалено силно, за да може водата да се оттече от пътя. Гумите на джипа вдигаха фонтани. Водата сигурно пречеше на по-ниската кола, но тя я следваше плътно, явно с намерението за нов удар. Страничното стъкло на джипа се счупи и парчета от него се посипаха по Ани.

Тя блъсна на свой ред джипа в колата. Трясъкът беше оглушителен. Колата обаче се задържа на място, отблъсквайки джипа като гумена топка. За секунда Ани изгуби контрол. Джипът политна към банкета и към непрогледната тъмнина на блатото. Предната дясна гума се удари в банкета и пропадна. Кал опръска предния капак и стъклото. Чистачките размазаха калта.

Ани изви кормилото наляво, молейки се неистово, когато джипът подскочи напред, наполовина извън пътя. Блатото щеше да го засмуче като гладен звяр. С крайчеца на окото си, тя видя как колата се засили отново към нея и за части от секундата, съзря шофьора — черна сянка с блестящи очи, отворила уста за писък, който Ани не можа да чуе. След това пътят зави рязко точно пред нея и джипът изскочи обратно на асфалта, като удари с муцуна другата кола и изхвърли искри.

В съзнанието на Ани светкавично преминаваха различни възможности. Тя не можеше да го победи в схватка и не можеше да избяга от него, но пък имаше четири здрави гуми за всякакъв терен и кола, която бе доста пъргава за размерите си. Ако успееше да стигне до пътя към дигата, щеше да успее да го заблуди.

Натисна спирачките и джипът поднесе, превключвайки на по-ниска скорост. Колата я задмина и Ани използва поднасянето, за да завие на сто и осемдесет градуса и да настъпи газта. В огледалото за обратно виждане, тя видя как стоповете й святкаха като червени очи в нощта. Докато той успееше да обърне, щеше да е преполовила разстоянието до дигата — ако не я изоставеше късметът й и ако алеята към къмпинга на Кларънс Готие на бе покрита с половин метър вода.

Фаровете й осветиха табела. Закована на дънера на стар дъб, разсечен от гръм преди двайсет години. Табелата представляваше назъбено парче кипарисова дъска, изписана на ръка в крещящо оранжево: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО — НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ЯДЕНИ!“

Зад нея колата бе обърнала. Ани зави по черния път и натисна спирачките. Вода покриваше алеята като лъскава черна повърхност, набраздена от дъжда. Тя се сети, твърде късно, че може би щеше да е по-разумно, ако се бе втурнала обратно към къщата на Ренар и бе потърсила спасение при един предполагаем убиец, за да избяга от друг. Но колата вече приближаваше бързо към нея, възползвайки се от двоумението й.

Ако не успееше да излезе на по-високо, щеше да е негова, който и да бе той и за каквото и да я преследваше. Щеше да се наложи да прибегне към зиг-зауера в сака на седалката до нея и да задържи кучия му син на разстояние, докато не пристигнеше помощ.

Тя форсира двигателя и отпусна съединителя. Джипът затъна във водата. Двигателят ревеше, а гумите въртяха на празни обороти. Въртяха и затъваха.

— Хайде, хайде, хайде! — мълвеше задъхано Ани.

Джипът се изви надясно, докато задната гума се плъзгаше по ръба на разкаляната алея. Моторът ревеше, но Ани го форсираше. В огледалото видя колата да спира на пътя зад нея.

В този момент предните гуми зацепиха по здрава повърхност и джипът се изкачи на безопасно място.

— О, Господи! По дяволите — мърмореше Ани, докато караше с бясна скорост по виещата се алея. Клони удряха предното стъкло.

Някой изтича от бараката, където Кларънс Готие държеше бойните си кучета. Ани зави надясно, преди да е влязла в къмпинга и трепна, когато чу да се стреля предупредително с пушка. Още няколко метра по алеята, която бързо се превръщаше в тресавище, и тя най-сетне успя да излезе на пътя към дигата.

Извън гората дъждът я обгради като водна завеса. Само светкавиците й позволяваха да види кошмарния свят извън обсега на фаровете й. Тъмен, мъртъв, без нито едно живо същество.

Прилоша й и тя се разтрепери.

Някой току-що се бе опитал да я убие.

 

 

„Корнърс“ бе затворен. Светлината от всекидневната на Сос и Фаншон хвърляше кехлибарени отблясъци в мрака на паркинга. Ани паркира джипа си близо до стълбите от южната страна на сградата и изтича към площадката. Ръцете й трепереха, докато се мъчеше да отключи. Тя мислено се опита да успокои нервите си. Беше ченге в крайна сметка. Това, че някой се бе опитал да я убие, може би не биваше да я притеснява толкова. Може би следващия път нямаше да му обърне особено внимание. Нещо нормално. Просто един работен ден.

Как ли пък не!

Тя влезе в апартамента си, събу си гуменките, пусна сака на пода и отиде направо в кухнята. Издърпа един стол и прекоси стаята. Имаше една прашна бутилка „Джек Даниелс“ в шкафа над хладилника.

Сети се за Мълън, когато свали бутилката с уиски и я сложи на плота. Той би се радвал да заснеме този момент на видеокасета — доказателство за алкохолизма й. Кучи син! Само да разбереше, че зад волана на колата тази вечер бе седял той… Последствията за него биха били много по-тежки от това просто да го обвини в престъпление.

Животът би трябвало да е къде-къде по-лесен, помисли си Ани, като махна капачката и си сипа двойна доза. Отпи дълга глътка и направи кисела физиономия, когато преглътна уискито.

— Ще ми предложиш ли малко от това?

Ани се обърна стреснато. Чашата падна на пода и се разби на парчета.

— Заключих тази врата, когато излизах — промълви тя.

Форкейд вдигна рамене.

— А пък аз ти казах и преди — ключалката ти не е нищо особено.

— Къде е пикапът ти?

— Скрил съм го.

Ник грабна една кърпа за чинии и се наведе да почисти.

— Малко си изнервена тази вечер, Тонет.

Той я погледна, загърбил веселия алигатор на хладилника. Лицето й бе смъртнобледо, очите й блестяха като стъкълца, а косата й висеше на влажни кичури. Усети напрежението й като вибрации.

— Предполагам, че е така. Някой току-що се опита да ме убие.

— Какво? — Той светкавично се изправи и я огледа така, сякаш очакваше да види кръв.

— Някой се опита да ме избута от пътя в блатото. И почти успя.

Ани огледа кухнята си — старите шкафове и масата от петдесетте години, кутиите на плота и бръшляна, който бе посадила преди пет години от булчинския букет на Селена Дусе. Погледна и котката — часовник, проследявайки как опашката й се мърда в такт с отлитащите секунди. Всичко й изглеждаше някак си по-различно, като че ли не бе виждала тези неща от дълго време и сега откриваше, че нито едно от тях не съвпада с образите в съзнанието й.

Уискито пареше празния й стомах като киселина. Все още усещаше в гърлото си откъде бе минало.

— Някой се опита да ме убие — измърмори тя повторно, не вярвайки на думите си. Изведнъж й се зави свят. Придаде си колкото бе възможно повече достойнство, погледна към Ник и каза: — Извини ме, но трябва да отида да повърна.