Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брусард и Форкайд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Thin Dark Line, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Корекция и форматиране
beertobeer(2011)

Издание:

Тами Хоуг. Кукла на конци

Редактор: Саша Попова

ИК „Бард“, София, 2000

ISBN: 954–585–078–7

История

  1. —Добавяне

Глава 29

„Мутон“ бе от заведенията, в които малцина влизаха без пистолет или нож. Построено на колове на брега на залива Ноар на юг от Лък, в него се събираха бракониери, крадци и други, отхвърлени от обществото типове. Хората, които си търсеха белята, идваха в „Мутон“, където можеше да се купи всичко на определена цена и никой не задаваше въпроси.

Последният факт накара и Ник да го посети във вторник следобед. Той не бе в настроение да посещава бар „Вуду“, не желаеше никой да го потупва по гърба или да изразява ненужно съчувствие за положението му. Пиеше му се уиски, ала се примири с бира и зачака Стоукс да се появи.

Беше се измъкнал от леглото по обяд и се бе накарал да направи упражненията по Тай Чи, раздвижвайки всеки наболяващ го мускул и опитвайки се да прогони болката чрез силата на съзнанието си. Процесът се бе оказал болезнен и изтощителен, но за сметка на това, се бе почувствал по-жизнен. Мисълта му бе свежа, а сетивата — готови да реагират.

Двама рокери играеха билярд в другия край на стаята, а едно леко момиче в къса поличка и сутиен уондърбра се мотаеше около тях. Два „блатни плъха“ седяха на близката маса, разказваха си историйки и пиеха бира. Джон Лий Хукър извисяваше глас от джубокса в негърски блус. В задната стаичка течеше нелегална игра на карти, а по цветния телевизор, поставен над бара, даваха конни надбягвания. Барманът с вид на зъл тип наблюдаваше Ник подозрително.

Ник отпи дълга глътка от бирата си и се почуди дали онзи го смяташе за ченге или за побойник. Знаеше, че изглежда като човек, с който никой не би искал да си има вземане-даване, заради нараненото му и насинено лице и рюгера, подаващ се от разкопчаното му яке. Беше останал с тъмните очила с огледални стъкла, въпреки че в бара бе достатъчно сумрачно.

Единият от „блатните плъхове“ избута стола си назад и стана, като почеса големия среден пръст, щампиран на черната му фланелка. Мръсна червена бейзболна шапка бе нахлупена на главата му. Козирката й бе огъната така, че откриваше очи, прекалено малки за изсеченото му лице. Ник го проследи как се приближава. Измести леко напред стола си, готов да скочи при необходимост. Ако не друго, то поне боят с мутрите на Ди Монти бе изострил инстинкта му за самосъхранение.

— Аз и моят приятел се хванахме на бас — каза „блатният плъх“, залитайки. — Според мен ти си ченгето, дето преби онзи убиец Ренар.

Ник не каза нищо, дръпна от цигарата си и издиша дима през носа.

— Ти си, нали? Видях те по телевизията. Нека да ти стисна ръката, човече. — Той се приближи и леко удари Ник по рамото с юмрук като стар приятел, сякаш това, че го бе видял по телевизията, автоматично ги бе сближило. — Ти си истински герой!

— Грешиш — спокойно каза Ник.

— А, не. Хайде, човече, стисни ми ръката! Заложил съм десет кинта за това. — Той отново удари Ник по рамото и се усмихна с развалените си зъби. — Според мен трябваше да те оставят да приключиш с онзи задник веднъж завинаги. Малко блатно правосъдие. Щеше да спестиш пари на данъкоплатците, нали?

Той посегна да го бутне още веднъж. Ник хвана юмрука му и стана от стола, извъртайки ръката му така, че лицето на „блатния плъх“ се заби в грапавата дъсчена стена.

— Не обичам да ме докосват — тихо процеди той. Устата му бе на сантиметри от ухото на другия. — Не одобрявам близостта между непознати, а ние сме такива — непознати. Не съм ти никакъв приятел и със сигурност не съм герой. Разбираш ли каква ти е грешката?

„Блатният плъх“ се опита да кимне, търкайки притиснатата си в стената буза.

— Ей-ей, добре де, съжалявам. Не се обиждай — измърмори той през смачканата си уста. По брадата му се стичаше слюнка.

— Обаче, разбираш ли, аз вече се обидих, и затова смятам извиненията за излишни.

С крайчеца на окото си Ник виждаше как барманът го наблюдава, протегнал ръка под бара. Телената врата се тресна със звук, силен като изстрел. Приятелят на „блатния плъх“ скочи от стола, но не се осмели да се приближи.

— А сега реши — измърмори Ник — дали искаш десетте долара на приятеля ти да се прибавят към болничната ти сметка, или предпочиташ да си тръгнеш по-беден, но помъдрял?

— За Бога, Ники! — Гласът на Стоукс прозвуча в помещението, придружен от тежките му стъпки по дъсчения под. — Не мога да те оставя сам и за десет минути. Ако продължаваш така, ще ти трябва разрешително, за да се движиш на обществени места. — Той застана до Ник и поклати глава. — Какво направи този? Докосна ли те? Докосна ли го? — изрева той на „блатния плъх“. — Какво си мислиш бе, човек? Не престъпвай границата. Последният, който го докосна, приема вечерята си през сламка. Той килна меката си шапка назад и се почеса по темето. — Казвам ти Ники, вродената човешка глупост е достатъчна, за да ме накара да изгубя всякаква надежда за бъдещето на света. Искаш ли да пиеш? Аз се нуждая от едно питие.

Ник се отдръпна от „блатния плъх“. Ядът му се разнесе и уталожи, но на негово място дойде разочарованието от самия себе си.

— Съжалявам, изпуснах си нервите — каза той. Устните му трепнаха. — Всъщност не е от значение.

Разтърквайки буза, „блатният плъх“ се върна зашеметен при приятеля си. Двамата освободиха масата и се преместиха в другия край на бара.

— Не се държиш добре с околните, Ники — недоволно каза Стоукс, като издърпа един стол от масата и го завъртя, за да може да го яхне. — Къде си се учил на обноски — в изправително заведение ли?

Ник не му обърна внимание. Извади една цигара от пакета и я запали в движение, за да изразходва натрупаната в излишък енергия. Контрол. Съсредоточаване. Фокусиране. Уж ги беше овладял, ала сега се изплъзваха като въже от изпотена ръка.

— Така и така съм тръгнал да задавам въпроси… Какво е станало с лицето ти? Да не си се натъкнал на юмруците на ревнив съпруг?

— Прекъснах една бизнес среща. На господин Ди Монти това не му се хареса.

Стоукс повдигна вежди.

— Вик Ди Монти Тапата ли? Мафиотът?

— Познаваш ли го? — попита Ник.

— Чувал съм за него. Господи, Ники, ти си едно параноично копеле! Първо, смяташ, че съм те натопил. Сега пък си мислиш сигурно, че съм гъст с мафията. А пък съм най-добрият приятел, който можеш да имаш в това забутано място. Мога да развия комплекс. — Той тъжно поклати глава. — Ти си този, който е живял в Ню Орлиънс, човече, не аз. Какъв проблем има Ди Монти с теб?

— Отидох да видя Дювал Маркот. Маркот се занимава с недвижими имоти. Ди Монти притежава строителна фирма. Изведнъж Дони Бишон е решил да продава своята половина от агенция на Пам. Агенцията е покрила доста земя, собственост на строителна фирма „Бишон“. Изглежда, за да спаси кожата на Дони от фалит. А сега разбирам, че Линдзи Фокнър, съдружничката на Пам, е била нападната снощи.

— Изнасилена. Вероятно от същия, който е изнасилил и другите две — каза Стоукс, като махна с ръка, за да привлече вниманието на бармана. — Този тип има проблеми. Онази му работа е свръх потентна. Не е било дело на мафиоти, за Бога. Трябвало е да отидеш в ЦРУ, Ники. Много би им харесал начинът ти на мислене.

— Аз просто не вярвам в съвпадения, това е то. Говори ли с Дони?

Той кимна, поглеждайки отново към бара.

— Боже, ти изплаши бармана. Надявам се, че си доволен — измърмори Стоукс, като хвърли замислен поглед към наполовина пълното шише на Ник. — Това ще го пиеш ли? Умирам от жажда, човече.

— Какво ти каза?

— Че му се ще никога да не е чувал за шерифската служба на община Парту. Каза ми, че е бил в службата си до единайсет и се е занимавал с документи, после се е отбил в бар „Вуду“ за няколко питиета и след това се е прибрал вкъщи. Сам. — Той пресуши шишето надве дълги глътки. — Казах му, че трябва да си намери постоянна приятелка. Никога няма кой да потвърди алибито на това момче. Знаеш какво имам предвид. Но от друга страна пък изглежда, няма и достатъчно акъл за колежанче. Виж какво изпусна, за да гони фусти. Пам беше страхотна жена, дори го издържаше в добавка, а той само я тормозеше. Защо изобщо си се захванал с него? — попита той, като си взе една цигара от пакета. — Когато някой му плати гаранцията, нормалният човек би демонстрирал малко благодарност. А ти се опитваш да го свържеш с някаква голяма конспирация.

— Не ми харесват връзките му, това е то.

— Ренар е убил Пам. Ти го знаеш и аз го знам, приятелю.

— Останалото е неприятен страничен факт — каза Ник и се облегна назад на стола си. — С какво друго да си запълвам времето?

— Иди на риба. Чукай се. Почни да играеш голф. И пак се чукай. Ако бях на твое място, щях главно да се чукам. Нуждаеш се от това, партньоре. Прекалено си напрегнат, така си е. Затова непрекъснато скачаш на хората.

Стоукс погледна часовника си и се отдръпна назад. Заведението започна да се пълни. Денят преминаваше. Една келнерка изникна от задната стаичка. Беше с изрусени къдрици и тясно бяло бюстие от „Хутърс“, Маями. Той я погледна със съблазнителна усмивка.

— Две бири „Джакс“, скъпа, и в допълнение малко от твоите прелести.

Тя се протегна пред него за празните чаши, удостоявайки го в едър план с деколтето си. Стоукс изръмжа като тигър, докато тя се отдалечаваше. В другия край на стаята, рокерът, на чийто горен джоб на джинсовия елек бе избродирано „младши“, вдигна глава от билярда, и ги изгледа намръщено. Стоукс проследи келнерката с поглед.

— Тя ме желае. Да пукна, ако лъжа.

— Иска голям бакшиш.

— Ти си неспасяем песимист, Ники. Така става, когато търсиш скрит смисъл във всяко нещо. Обречен си на разочарования. Разбираш ме, нали? Приемай привидното. Така животът става дяволски по-лесен.

— Ами изнасилването на Фокнър? Смяташ, че и то принадлежи на нашия човек, защото така е по-лесно ли, Чаз?

Стоукс се навъси.

— Смятам, че е така, защото фактите съвпадат.

— Няма промяна в метода, така ли?

— Има малка разлика, вероятно защото го е чула да влиза. Но всичко останало съвпада. Кратко и ясно, както при другите. Нашият човек вероятно има километрично досие. Трябва да се обадя на щатската управа, да видя какво можем да открием.

— Но защо е избрал Фокнър?

— А защо не? Тя е красива, живее сама. Може да не е знаел, че е обратна.

Ник повдигна вежда над очилата си.

— И тя не е искала да спи с теб, така ли? Тази община направо гъмжи от лесбийки.

— Ей! Наричам ги такива, за каквито ги смятам.

Някой бе сменил програмата на телевизора над бара на друг канал. Предаването се излъчваше на живо от Байю Бро. Месестото лице на Ноблие изпълни екрана. Беше застанал на подиум, отрупан с микрофони. Изглеждаше изключително нещастен. Пресконференцията. Всяка голяма клечка щеше да го вземе на мушката.

Ник кимна към телевизора.

— Защо не си там? Разбрах, че си в отряда.

— За Бога, та аз съм отрядът! — измърмори Чаз. — Аз, Куинлан и няколко униформени — Мълън и Комптън от дневната смяна, Дега и Фортие от нощната. Голяма работа. Куинлан се опита да привлече и полицейското управление на Байю Бро — Зи Топ и Рива. Ама не стана. Ноблие и началникът са като бойни петли. Заради теб. Официалното оправдание е, че изнасилванията са извършени извън територията на града. Това е наша територия, наш случай, наш отряд. — Той поклати глава и дръпна от цигарата. — То и без това всичко е само за да се покажем, човече. Нямаме абсолютно никакви улики. Това трябва да накара обикновените хора да се почувстват в безопасност.

— А ти как не си там, за да успокояваш дамите, Господин Холивуд?

— Ненавиждам тези журналистически номера. Дузина надувки, които ти задават тъпи въпроси. Благодаря, ама аз съм пас. И така си имам главоболия. Познай кой съобщи за Фокнър? — попита той с кисела физиономия. — Брусар. Какво, смяташ, е търсила там?

Ник вдигна рамене с напълно несведущ вид. Вниманието му се бе прехвърлило на рокерите. Онзи, който се наричаше младши, приличаше на четирикрилен гардероб. На десния му бицепс имаше татуировка на Арийското братство. Беше вперил злобен поглед в Стоукс.

— Твърди, че искала да си купува къща. Да, бе — подигравателно произнесе Стоукс. — Просто било съвпадение. Точно както и когато те спипа с Ренар. — Той поклати глава. — Казвам ти, човече, тази мацка е беля. Винаги никне там, където не я сееш. Ако търсиш конспирация, провери нея. Знаеш ли, носят се слухове, че се чука с помощник главния прокурор Дусе. Ето ти конспирация.

Младши се приближи към тях от масата за билярд, като пресрещна келнерката и си взе една от бирите. Стоукс тихо изруга и стана.

— Ей, човече, не се ебавай с питието ми!

Рокерът се озъби.

— Ако ти се пие, иди и си заври главата в кенефа.

Очите на Стоукс се ококориха.

— Да не би да ти пречи моето присъствие, младши? Може би смяташ, че съм малко мургав за това заведение, а?

Младши отпи от бирата, оригна се и погледна партньора си през рамо.

— Ето това става, когато негри се чукат с бели жени.

Стоукс се втурна с рамото напред и го удари в движение, избутвайки младши обратно към масата за билярд. Рокерът падна по гръб, като силно си удари главата в дървото. Топките подскочиха и се разпръснаха. Другият рокер отстъпи назад, хванал стика си като бейзболна бухалка, когато Чаз измъкна значката си и я завря в лицето на младши.

— Това прави ли ме по-бял, задник такъв? — изрева той. — Ами това? — Той извади един деветмилиметров глок от кобура на колана си и завря дулото в лявата му ноздра. — Смяташ, че си от по-висша раса ли, нацистко копеле такова? Какво, ще кажеш, а?

Той силно удари рокера по бузата със значката, а след това заби десния си юмрук в брадата му.

— Да не си ме нарекъл негър! Не съм ти никакъв негър, тъпанар такъв! Като нищо ще ти пръсна тъпата глава! Ще кажа, че си нападнал полицай!

Младши издаде сподавен звук и лицето му стана един тон по-червено от проскубаната му брада.

Ник забеляза бясната ярост в погледа на Стоукс. Беше на ръба. Остана изумен, че го вижда в друг човек. Може би все пак имаха нещо повече общо от работата.

Ник подпря ръце на билярдната маса и се наведе пред изцъкления поглед на младши.

— Виждаш ли какво става, като си политически некоректен в днешно време? Хората просто вече не понасят да ги тормозят както едно време.

Стоукс отстъпи и младши се обърна на другата страна, изхрачвайки се на зеления филц. Стоукс издиша и се накара да се усмихне, разкърши рамене и рече:

— По дяволите, Ники, този ми развали забавата. Ник поклати глава и тръгна към вратата.

— А твърдиш, че аз съм лудият.

Стоукс вдигна рамене безгрижно.

— Ами, какво да кажа? Той просто престъпи границата.

 

 

Ани седеше на кухненската маса, забучила вилица в кутия с пиле по китайски, докато Джан Арден припяваше. Странните, воайорски реплики на песента я хвърлиха в размишления относно ситуацията, в която се намираше. Как преживяванията на един човек се преплитаха с тези на друг и как неговият живот повлияваше живота на трети.

Наистина ли бе смятала, че може да се захване с разследването и да търчи насам-натам, без да я забележат? Хората разговаряха помежду си. Случаят бе актуален и все още не бе приключен. Стоукс работеше по него, така че нямаше как да не говори с Линдзи Фокнър. Линдзи бе разговаряла с Ани. Защо да не го спомене пред Стоукс? Нямаше причина да не го прави.

— Освен, че това би означавало обезглавяването ми — промърмори Ани.

Ако Стоукс кажеше на шерифа… Стомахът й се сви, като си представи какво би казал Ноблие по въпроса. Щяха да я погребат в проклетия кучешки костюм.

Но Гюс не й бе казал нищо конкретно, когато я бе извикал в кабинета си за нападението на Фокнър, което можеше да означава единствено, че Стоукс не му го бе споменал. Засега.

— Хукър е прав — бе изръмжал Гюс, като я бе изгледал с недоволен поглед. — Изглежда, че ако има купчина с лайна наоколо, ти ще съумееш да стъпиш точно в нея. Как се озова в дома на Линдзи Фокнър, помощник-шериф Брусар?

Тя се бе придържала към версията, която бе изказала пред Стоукс, чудейки се, прекалено късно, разбира се, дали сама не бе попаднала в капан. Нямаше да има никакви документи в агенцията за недвижими имоти, които да подкрепят твърденията й. Ами ако Стоукс отидеше в агенцията и поискаше оферта, която не съществува?

Щеше да се справи с този проблем, когато му дойде времето, реши тя, като отбутна вечерята си настрани. Въпросът, който я тормозеше в момента, бе, че ако Стоукс знаеше, че тя души около случая, то тогава защо не бе казал на шерифа?

Може би Фокнър не му бе споменавала за срещите им. Нямаше начин да разбере това, докато Стоукс не направеше нещо или докато Линдзи Фокнър не дойдеше в съзнание.

— Защо просто не можеш да си гледаш твоята работа, Ани? — каза си тя на глас.

В магазина Стиви, вечерният касиер, отново гледаше „Скорост“, запленен от Сандра Бълок. Шумът от удари и експлозии се чуваше през пода, като че ли долу се водеше битка. Обикновено Ани успяваше да изключи от шума. Тази вечер откри, че й липсва тишината в кабинета на Форкейд, но тя нямаше никакво намерение да ходи там. Нуждаеше се от една нощ почивка, от време, през което да избистри съзнанието си и да обмисли в какво се бе забъркала. Като че ли това щеше да й е от голяма полза в момента.

Въпреки това, против волята си, тя се запита как ли се чувстваше Форкейд. Беше му се обадила от уличен телефон по обяд и бе оставила съобщение за Линдзи Фокнър на телефонния му секретар. Той не й бе отговорил. От време на време я обземаха тревожни мисли за това, как той лежи на пода с вътрешен кръвоизлив, но след това се отърсваше от тях. Не му се случваше за първи път да се бие. Той знаеше по-добре от нея колко тежко е пострадал.

А и със сигурност не бе я целунал като човек, който бе на косъм от смъртта.

Не, той я бе целунал като слепец, който усеща светлина, като човек, който има нужда да установи връзка с друго същество, но не знае точно как.

— Не бъди глупава — измърмори тя, като прехвърли вниманието си на документите, които бе донесла със себе си от кабинета на Ник предишната нощ — докладите за тормоза, на който Пам Бишон бе била подложена преди убийството, както и копия от докладите от полицейското управление на Байю Бро за случки, станали в службата й.

Пам се бе страхувала за своята безопасност и за тази на Джоузи. Но степента й на уплаха се бе сторила пресилена на полицаите, които бяха приели оплакванията.

Въпреки че в докладите липсваха заключения, за друг полицай не бе трудно да разбере скрития смисъл. Бяха сметнали, че е реагирала прекалено емоционално, че не е разсъждавала трезво, че им губи времето. Защо да се страхува от Маркъс Ренар? Той изглеждаше толкова нормален, толкова безобиден. Защо да смята, че той е този, който упражнява телефонен тормоз върху нея? Какви доказателства е имала, че броди нощем из имота й в „Куейл Рън“? Как би могла да се уплаши от това, че е получила копринен шал от таен обожател?

Ани настръхна. Знаеше, че Ренар бе дал на Пам няколко дребни подаръчета, но единственият ценен подарък, споменат подробно в цялата документация, бе колие със сърце. Той се бе опитал да й го подари на рождения й ден, малко преди смъртта й.

Ани извади папката с изрезките от вестниците и ги прегледа, търсейки, тази, която се бе запечатала в съзнанието й. Беше статия от „Дейли Адвъртайзър“ в Лафайет, която бе излязла малко след задържането на Ренар, точно за рождения ден на Пам, когато тя бе отишла в офиса на „Боуен и Бригс“ с картонена кутия, съдържаща подаръците, които й бе подарил предишните седмици. Беше запратила кутията по Ренар, крещейки ядосано да я остави на мира и че не желае да има нищо общо с него.

Беше му върнала всичко, което някога й бе подарявал, и между тези неща бе имало копринен шал. Ани не можеше да открие никакво подробно описание на шала. Детективите бяха търсили върнатите подаръци при обиска на дома на Ренар, но изобщо не ги бяха открили, а и явно не ги смятаха за толкова важни. Как би могъл някой да приеме един копринен шал като доказателство за тормоз?

На Ани й прилоша при тази мисъл. Тя се пресегна през масата към кутията, извади шала и прокара пръсти по него, като размишляваше трескаво.

„Знаете ли, вие приличате на нея — бе й казал Дони, с необичайно замечтан глас. — Формата на лицето… Косата… Устата…“

„Видът ти съвпада с този на жертвата — беше й казал Форкейд. — Е, ти навлезе в живота му, скъпа. Като че ли е било писано… Той може да се влюби в теб.“

Дали Пам Бишон бе държала шала в ръцете си, усещайки същото странно притеснение, което Ани изпитваше сега?

Телефонът иззвъня и я накара да подскочи на метър от стола си. Тя метна шала настрани и отиде във всекидневната.

Телефонният секретар се включи на четвъртото позвъняване и тя се заслуша как сама напътства обаждащия се.

„Ако сте някой, с който бих искала да разговарям, оставете съобщение след сигнала. Ако сте журналист, продавач, телефонен терорист, майтапчия или някой, с особено мнение за мен, което не бих желала да чуя, просто не си правете труда. Само ще ви изтрия.“

Предупреждението като че ли не бе спряло никой. Касетата бе пълна, когато се бе прибрала вкъщи. Слухове за връзката й със случая „Фокнър“ се бяха разпространили мълниеносно. Трима журналисти я бяха причакали на верандата пред магазина, когато се прибираше.

„Ани, Маркъс е. — Гласът му бе притеснен. — Моля те, можеш ли да ми се обадиш? Някой се опита да ме застреля тази вечер.“

Ани грабна слушалката.

— Тук съм. Какво се случи?

— Точно това, което ти казах. Някой се опита да стреля по мен през прозореца.

— Защо се обаждате на мен? Обадете се на 911.

— Обадихме се. Полицаите, които дойдоха, казаха, че е жалко, че онзи е бил толкова слаб стрелец. Изчовъркаха куршума от стената и си тръгнаха. Бих искал някой да огледа наоколо, да разузнае.

— И искате този някой да съм аз, така ли?

— Ти си единствената, която е загрижена за нас, Ани. Ти си единствената в цялата проклета служба, която държи на правосъдието. Ако зависеше от останалите, щях да съм станал храна на алигаторите още преди седмици.

Той замълча за момент. Ани зачака. Стомахът й се сви на топка от несигурност.

— Моля те, Ани, кажи, че ще дойдеш! Нуждая се от теб.

Навън, над Ачифалая, отекваше тътенът от гръмотевиците като от далечна стрелба с оръдия. Той я искаше. Той се нуждаеше от нея. А най-вероятно бе убиец. Беше затънала в този случай до гуша. Пое си дълбоко въздух и се гмурна в дълбокото.

— Ще дойда.