Тами Хоуг
Кукла на конци (29)

Глава 28

Шалът се уви около китките й. Докосването на коприната бе като хладен полъх по пламтящата й кожа. Той го стегна и я завърза. Изви ръцете й над главата. Беше гола. Изложена на показ, уязвима. Не можеше да избяга, не можеше да се бори.

Форкейд сниши глава към гърдите й и бавно прокара устни по корема й. Тя изстена и изви тяло, чувствайки как бесният ритъм на пулса й я помита. Не можеше да избяга. Нямаше смисъл да се бори.

Езикът му докосна интимните й части, разгорещявайки кръвта във вените й. След това главата се вдигна и Маркъс Ренар й се усмихна.

Не й достигна въздух и изведнъж се събуди. Чаршафите бяха се увили около нея. Фланелката, с която спеше, бе мокра от пот. Тя достигна будилника на нощното шкафче и го изключи. Седна в леглото, едва сдържайки желанието си да повърне. Стана бавно, домъкна се до банята и наплиска лицето си със студена вода. Единствената й цел бе да отмие образите от съзнанието си — всичките.

Тренировката си струваше. Усети движението на всеки мускул. Живей целесъобразно, тренирай, макар че и ти един ден ще умреш. Тя отправи няколко мислени повика към Всевишния, докато се мъчеше с четирийсетата коремна преса. Какъв бе смисълът да спазва всички правила, лични и професионални, ако единственото, което това щеше да й донесе, бяха мъка и страдание? След това се сети за Форкейд, който пък нарушаваше всички правила безнаказано. Щеше да има късмет, ако днес можеше да стане от леглото. Може би пък в крайна сметка Господ не признаваше равните права.

Времето, прекарано в грижа за раните на Ник, се бе превърнало в неясен спомен през нощта. Може би не бе докосвала голите му гърди наистина. Може би не му бе разрешила да изследва устната й кухина. Може би не го бе сънувала. Тя се опита да изключи тези мисли от съзнанието си, като се хвана за лоста за набирания и се издърпа нагоре, напрягайки всеки сантиметър от тялото си.

Вместо това започна да размишлява върху историята, която Форкейд й бе разказал за Ню Орлиънс и Дювал Маркот. Накрая реши, че не е от значение. Дони Бишон не се бе свързвал с Маркот преди смъртта на Пам, и следователно, Маркот не бе причина Дони да я убива. Освен ако самият Маркот не се бе свързал с него. Освен ако не бяха провеждали разговорите си от улични телефони. Което, от своя страна, изкарваше Дони по-хитър, отколкото се представяше. Кой знаеше на какво всъщност е способен? Не можеше да си го представи да върши това, което убиецът бе сторил на Пам, но пребиването на Форкейд от хората на Ди Монти й внушаваше неприятната мисъл за платена помощ.

Тя тръгна към вратата, но се спря, когато забеляза шала на кухненската маса. Как можеше да съчинява теории за разни конспирации, след като един заподозрян в убийство й оставяше подаръци и й засвидетелстваше добри чувства? Може би щеше да разбере по-добре нещата, ако разсъждаваше като Форкейд. Може би това, което Линдзи Фокнър имаше да й каже, би помогнало да открие вярната следа.

Ани излезе и затича бавно по пътеката. Сутрешните изпарения от блатото се носеха около нея като в някой стар филм на ужасите. Слънцето бе една розовееща топка, която изгряваше от изток. Скупчените дървета в далечината, като че ли плуваха в изпаренията. Ани затича надолу по пътя към дигата. На петдесетина метра напред, ято от пет сини жерави изскочи от тръстиката, прелетя по брега, обвит с мъгла, и кацна на едно островче с върби. Краката на птиците приличаха на тънки ленти зад тях, докато летяха.

Тя пробяга три километра, които й се сториха петнайсет, взе си душ, облече се и след това се присъедини към Фаншон и Сос на закуска в кафенето.

— Вчера са оставили пакет за мен — каза Ани, като разбърка млякото в кафето си. — Някой от вас двамата случайно да е видял кой е идвал?

— Таен любовник, а? — Сос повдигна вежди, придобивайки палаво изражение. — Трябва да е бил Андре? Изпраща ти цветя, носи ти подаръци. Това момче е хлътнало по теб, слушай какво ти казва чичо Сос.

Ани го погледна ядосано.

— Не е бил Ей Джей. Знам кой го е донесъл. Просто се чудех дали някой от вас е видял друг човек.

Сос се намръщи и промърмори нещо неразбрано под нос.

Фаншон махна с ръка.

— О, не, скъпа. Бяхме много заети тук. Имах чувството, че се въртя в кръг. Два автобуса с деца от Лафайет дойдоха за обиколка с лодка. Това е като да пуснеш стотина зверчета в магазина. Защо питаш?

— Ами, така. Не е важно. — Ани грабна чашата си за кафе, стана от масата и целуна всеки то тях по бузата. — Трябва да тръгвам.

— Е, кой е бил? — провикна се Сос, не устоявайки на любопитството.

Ани грабна един „Сникърс“ от кутията, докато минаваше покрай щанда със захарни изделия, и им махна с него.

— Не е важно.

Просто един вероятен маниак и убиец.

Никак не й допадаше мисълта Ренар да идва тук, да нахлува в личния й живот и да общува със Сос и Фаншон. Струваше й се невъзможно да бе хлътнал по нея толкова бързо. Изобщо не бе го окуражавала, всъщност се бе опитала да го отблъсне. Точно както Пам бе направила… Но Пам Бишон никога не бе спасявала живота му.

Тя зави в западна посока към края на града, като се надяваше да завари Линдзи Фокнър, преди да е тръгнала за работа. Ани не можеше да се въздържи при мисълта, че търпението и упоритостта й бяха дали резултат. Беше се обърнала към Фокнър като жена към жена и сега тя щеше да й каже нещо, което не бе казала на мъжете детективи. Тя си позволи миг задоволство, когато сви по улица „Шевал Корт“.

Вратата на гаража на Фокнър бе затворена. Щорите отпред бяха спуснати. Ани се доближи до къщата и натисна звънеца. После се наведе по-близо и погледна през стъклото отстрани.

Линдзи Фокнър лежеше на пода на антрето, с нощница, вдигната до брадичката. Дясната й ръка бе протегната към портативната слушалка на телефона, която се намираше на пода сред разни разпилени дреболии. Имаше засъхнала кръв по русите й коси, които почти покриваха лицето. Оранжевата й котка спеше, свита до нея.

Ани изруга, изтича обратно до джипа и взе микрофона на радиостанцията.

— Община Парту 911! Община Парту 911! Изпратете полицаи и линейка на „Шевал Корт“ номер седемнайсет. Моля, побързайте! Съобщете и на детективите. Вероятно е изнасилване. Край.

Тя потвърди информацията, като даде името и чина си. След това взе пистолета от сака, в случай че нападателят все още бе там, и изтича обратно до къщата, за да провери дали Линдзи Фокнър е жива.

Предната врата беше заключена, но нападателят бе оставил вратата на верандата широко отворена. Ани покри тялото на Линдзи с одеяло, което бързо донесе от стаята за гости, и коленичи до нея, проверявайки слабия й пулс.

— Дръж се, Линдзи! Линейката е на път — произнесе тя високо. — Ей сега ще те закараме в болницата. Трябва да се бориш, за да ни кажеш кой ти е сторил това. Трябва да го хванем и да го накараме да си плати.

Отговор не последва. Нямаше дори раздвижване на клепачите или на устните. Фокнър явно едвам се крепеше на ръба на живота. Единственият добър признак бе, че не се бе свила в зародишно положение, което се случваше при тежки мозъчни травми, но това не означаваше, че е вън от опасност.

Ани впери поглед в лицето, което звярът бе обезобразил до неузнаваемост. Ако това бе дело на техния сериен изнасилвач, защо си бе избрал Линдзи Фокнър? Заради явните причини ли? Заради това, че не бе омъжена, че бе привлекателна и живееше сама? Тя също така бе свързана и с разследването на убийството и вчера бе споменала за нещо важно във връзка с него. Дали някой не я бе накарал да замлъкне, преди да е успяла да го каже? Тази вероятност обтегна нервите на Ани.

Воят на приближаващи сирени наруши тишината. Екипът на Спешно отделение влезе първи, следван по петите от Стикс Мълън. Той погледна Ани навъсено. Тя му отвърна по подобаващ начин.

— Какво, по дяволите, търсиш тук, Брусар?

— И аз бих могла да те попитам същото — каза Ани, като погледна часовника си. — По това време обикновено се тъпчеш с понички. Какъв късмет за мен, че си избрал днешния ден да бъдеш изпълнителен, вместо да кръшкаш.

Тя се върна обратно във всекидневната, за да не пречи на медицинския екип.

— Изглежда нападателят й е пукнал черепа с телефона. — Тя посочи към мястото, където той лежеше окървавен на пода сред счупените рамки. — Доста се е съпротивлявала.

— Това много й е помогнало — промърмори Мълън.

— Ей, ако някой кретен ме нападне и аз ще се отбранявам — каза Ани. — Ще го накарам да съжалява, че изобщо се е натъкнал на мен.

— И без това успешно го правиш.

— Не се захващай с мен — ядосано отвърна Ани.

Тя го изгледа предизвикателно и тръгна към трапезарията.

— Влязъл е през вратата на верандата. Тя сигурно го е чула, излязла е от спалнята и се е озовала лице в лице с него.

— Трябвало е да не мърда и да се обади на полицията.

— Нямаше да успее. Телефонът няма сигнал. Предполагам, ще откриете, че са прекъснати телефонните кабели. Също както при другите.

Екипът на Спешно отделение вдигна носилката и я избута през предната врата. Линдзи Фокнър лежеше неподвижно под одеялото. Когато си тръгваха, влезе Стоукс, с мека сива шапка, килната назад и парченце тоалетна хартия, залепено на лявата му буза с петно кръв на него. Очите му бяха кървясали.

— Боже, как мразя тези ранни повиквания — измърмори той.

— Да бе, колко неучтиво от страна на хората да бъдат нападани през свободното ти време — каза Ани. — Тя поне е изчакала до сутринта, за да бъде намерена изнасилена, пребита и в безсъзнание.

Стоукс я погледна навъсено.

— Какво търсиш тук, Брусар? Да не би някой да е викал Макгръф?

— Аз я намерих.

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли това. Погледът му ставаше все по-остър.

— И отново те питам, какво търсиш тук? Откъде я познаваш? Вие двете да не си играете на чук-чук или нещо подобно?

Мълън се изхили. Ани направи отегчена физиономия.

— Знаеш ли, Чаз, не ми се ще да ти го казвам, но само защото една жена не иска да спи с теб, не означава, че е лесбийка, а че си има изисквания.

— Престани. Разваляш ми фантазиите. — Той кимна с глава към Мълън. — Иди да видиш дали са прекъснати кабелите. И провери има ли стъпки по двора. Почвата е размекната. Може би ще успеем да направим отливка.

Мълън излезе през предната врата. Стоукс вдигна нагоре измачканите си кафяви панталони и клекна между джунджуриите, изпопадали от масата в хола.

— Ще отговориш ли на въпроса ми, Брусар? — попита той, като си нахлузи чифт гумени ръкавици и вдигна окървавения телефон.

— Тя е моята брокерка за недвижими имоти — безизразно отвърна Ани. — Възнамерявам да си купя къща.

— Така ли? И защо се разкарваш чак дотук, за да я видиш, след като офисът й е — на колко? — на цели четири пресечки от шерифската служба?

— Искаше да ми покаже нещо в този район.

— Този квартал е малко извън твоите възможности, не е ли така, помощник-шериф?

— Едно момиче може да си помечтае.

— А-ха. И кога се разбрахте за това?

— Линдзи се е обадила снощи и ми е оставила съобщение на телефонния секретар. — Погледът й се премести към секретаря на Фокнър. Собственият й глас трябваше да е записан на касетата. Слава Богу, че не бе казала нищо друго, освен името и телефона си.

— Опитах се да й се обадя към десет и половина, но ми отговори секретарят. Защо ми задаваш всички тези въпроси? Да не смяташ, че аз съм я изнасилила и съм й счупила главата?

— Просто си върша работата, Макгръф.

Той присви очи, сякаш си представяше тялото на Линдзи Фокнър на пода. Поглади брадата си и произнесе само едно „Хм“. Локвата кръв, която бе изтекла от главата й, бе засъхнала и потъмняла по дъбовия под с цвят на мед. Капчици от нея и размазани петна бяха попили в мръснобялата пътека.

— Тук я е оправил, нали?

— Така изглеждаше. Нощницата й бе вдигната. Имаше много синини по тялото.

— Дали това е дело на нашия сериен изнасилвач? — каза Стоукс по-скоро на себе си, отколкото на Ани. — Другите две ги е оправил в леглото. Завързал ги е.

— На мен ми се струва, че го е чула, когато е влизал — каза Ани. — Не е имал възможност да я изненада в леглото. И не е трябвало да я завързва, защото я е зашеметил с телефона.

Тя клекна до килима, фиксирайки с поглед тъмно влакнесто късче на пътеката, където бе лежало тялото на Фокнър. Тя внимателно го изрови с нокът и го хвана, доближавайки го до очите си.

— Прилича ми на парче черно перо — каза тя и погледна Стоукс. — Това отговаря ли на въпроса ти?

 

 

— Недей да мачкаш листата, пипай по-внимателно — каза ядосано шефът на отдел „Архиви“ с глас, по-неприятен и от скърцащ по дъска тебешир.

Ани трепна.

— Съжалявам, Майрън.

— Господин Майрън. Когато си от другата страна на гишето, тогава ми викай Майрън. Когато си от моята страна на гишето, ще ми викаш господин Майрън. На моя територия си. И си моя помощничка.

Майрън сложи ръце на колана си и рязко кимна. Беше слаб, педантичен тъмнокож мъж, с вратовръзка от онези, които се защипват. През петък ходеше да подкастрят прошарената му коса като храстче. Беше работил в „Архиви и доказателства“ двайсет години и смяташе присъствието на униформен зад гишето като директна заплаха за царството си.

— Само не се надувай — измърмори Ани, но за пред Майрън доби усърдно изражение: — Ще се постарая.

Майрън я изгледа подозрително и се върна на бюрото си.

Ани изключи присъствието му от съзнанието си и се съсредоточи над фактите от нападението на Линдзи Фокнър. Беше склонна да мисли, че нападателят имитира техния изнасилвач, който пък до известна степен имитира убиеца на Пам Бишон, някой, който се бе възползвал от първите две изнасилвания, за да накара Фокнър да замлъкне завинаги. Може би целта му е била да я убие. Беше съвсем възможно да я бе сметнал за мъртва, когато си бе тръгнал.

Но ако бе така, тогава кой бе имитаторът? Ренар бе извън подозрение. Омаломощен от Форкейд, той не би имал силата, нито бързината да нападне една здрава жена като Линдзи. Но щом не бе Ренар, тогава кой? Дони ли?

Не бе тайна, че той не харесваше Линдзи. Ако тя му пречеше за сделката с агенцията за недвижими имоти…

Можеше ли той да я убие и да го направи така, че да изглежда като изнасилване? Ако беше Дони, то това означаваше ли, че има нещо общо и с убийството на Пам? Ако бе убил Пам, убийството на Линдзи би било още по-лесно.

Късчето черна перушина бе провокирало теорията за имитатора. Това перо едва ли бе подхвърлено, за да натопи някой друг. Всъщност, като че ли бе точно обратното. Беше останало там по случайност, прикрито от тялото на изгубилата съзнание жертва. Техният човек със сигурност не бе оставил нищо друго, което да го уличи.

Но пък от друга страна, перото можеше да не е от маска. Можеше да е част от котешка играчка. Може да е било залепнало за обувката на някой гост. Нямаше да знаят дали имаха същото перо като от случая „Нолън“, докато не им отговореха от лабораторията в Ню Иберия.

— Хей, Майрън, какво си сторил, та да заслужиш това, човече? — попита Стоукс, подхилквайки се, когато остави анализите от изнасилването на гишето. — Кой е насъскал полицейското куче срещу теб?

Ани с радост заряза папките и се приближи до гишето.

— Да, бе, Чаз, всички схванахме шегата ти още първите десетина пъти, когато я каза. Това на Фокнър ли е? Доста дълго време ти отне.

— Ей, отнема толкова време, колкото е нужно. Знаеш как е. Лекарите трябваше да стабилизират състоянието й. Но това няма значение. Не открихме нищо. Нямаше нищо под ноктите й. Няма да има и нищо от цитонамазката, а космите по интимните части са си само нейни. Нашият човек си го бива.

— Определено знае какво ще търсим — каза Ани. — Бас ловя, че има досие. Провери ли престъпниците в щата, които са на свобода? Направи ли проверка на методите им в Центъра за борба с престъпността?

Стоукс тутакси промени държанието си.

— Не ми казвай как да провеждам разследване, Брусар.

— Коментарът ми бе просто под формата на въпрос, детектив — каза тя с престорена любезност. — Знам колко сте зает с разследването на всички тези изнасилвания, както и с убийството на Бишон и всичко останало. Можех да ви помогна с обажданията.

Майрън тръсна глава като петел.

— Това не е твоя работа!

Ани повдигна рамене.

— Просто се опитвам да помогна.

— Просто се опитваш да си вреш носа там, където не ти е работа — измърмори Стоукс. — Казах ти и преди, Брусар, не ми е нужна помощта ти. Не се меси в моите случаи. — Той се обърна към Майрън. — Трябва да запиша тези неща и отново да ги взема. Сам ще ги занеса до Ню Иберия, за да могат бързо да минат през лабораторията и да ми кажат дали разполагам с нещо, за разлика от другите две изнасилвания.

— Кой друг работи по тях, освен теб? — попита Ани.

Той я изгледа изпод периферията на меката си шапка.

— Куинлан ми помага с допълнителното разследване за другите две жени. Одобрявате ли това, помощник-шериф?

Ани вдигна ръце в знак, че се предава.

— Знам, че не ме одобряваш — продължи той със злоба в гласа, — но пък кой обикаля града в кучешки костюм, а?

Майрън вдигна поглед от документите и я изгледа ядосано, недоволен, че бе опозорила царството му.

По коридора се зададе Мълън и нададе вой като куче. Ани се опита да не стиска зъби.

— Винаги съм казвала, че трябва да носиш каишка против бълхи, Мълън — каза тя, като се отмести от гишето встрани от Стоукс и Майрън.

— Падаш все по-ниско и ниско, Брусар — каза той със задоволство, като сложи на гишето една пластмасова чаша с урина, пълна догоре с приноса на някой пияница към съдебната медицина. — Да си си похапвала престъпници скоро? Може да преглътнеш с това.

Ани се прозя, като извади един картон за доказателства и започна да го попълва.

— Събуди ме, когато имаш да ми кажеш нещо оригинално. Принадлежи ли тази урина на някой или си ми донесъл това, за да ме впечатлиш с усърдието си?

Той избра за момент да се придържа към фактите.

— Рос Лейтън. Още един обяд от пет мартинита в клуб „Истерия“. Но ти го би, нали така, Брусар? Да си подпийваш „Уайлд Търки“ на път за работа…

Писалката замръзна на картона. Ани вдигна глава.

— Това е лъжа и ти го знаеш.

Мълън повдигна рамене.

— Знам какво видях в джипа в събота сутринта.

— Знаеш какво си сложил в джипа ми в събота сутринта.

— Знам, че шерифът те е отзовал от патрул, докато аз все още си карам наряда — каза той самодоволно, показвайки грозните си пожълтели зъби. Сложи ръце на гишето и се наведе напред. Очите му проблясваха злобно като на лисица. — Каква ли свидетелка ще бъдеш срещу Форкейд? Дочух, че си била пияна и през онази нощ.

Ани се въздържа от коментар. Беше пила малко по време на вечерята в „Изабо“ онази нощ. Една чаша вино с яденето. Барманът в „Лаво“ също можеше да свидетелства, че е била в бара. Може би нямаше да си спомни колко й бе сервирал. Може би някой щеше да му помогне да освежи паметта си. Тя в никакъв случай не бе била пияна онази нощ, но адвокатът на Форкейд щеше да намекне, че може би е била. Резултатът, който това щеше да има върху делото, не бе много ясен, но това, което щеше да направи с кариерата й, не подлежеше на съмнение.

Тя се изсмя вяло.

— Трябва да ти кажа, Мълън, че нямаше да ми дойде наум, че си толкова умен — промърмори тя. — Би трябвало да те поздравя.

Тя се протегна, но закачи уж случайно, и разля урината на Рос Лейтън по панталоните на Мълън.

Мълън отскочи назад като попарен.

— Проклета кучка!

— О, я вижте — високо каза Ани, като грабна чашата от гишето. — Мълън май се е подмокрил!

Четирима души надолу по коридора се обърнаха, за да видят какво става. Една от секретарките от финансовия отдел се показа на вратата. Мълън ги изгледа ужасено.

— Тя го направи!

— Би било доста трудно — каза Ани. — Ще ми трябва маркуч. Нали, Мълън?

Лицето му се изкриви от ярост. Тънките му устни се свиха, оголвайки зъбите му.

— Ще си платиш за това, Брусар!

— Така ли? Какво ще направиш? Ще изсипеш още една кофа свински вътрешности на стълбите ми ли?

— Какво? Не знам за какво говориш. Ти си се побъркала, Брусар.

Хукър разбута зяпачите.

— Мълън, какво, по дяволите, правиш? Да не си се напикал?

— Не!

— Боже мой, почисти тук и се преоблечи.

— Не забравяй и памперсите! — провикна се някой от коридора.

— Брусар изцапа — недоволно процеди Мълън, наежвайки се от смеха. — Тя трябва да почисти.

Ани поклати глава.

— Това не е моя работа. Изцапаното е от твоята страна на гишето, Господин Патрул. Аз съм само една недостойна помощничка на Майрън.

Архиварят вдигна поглед от документите с достойнството на кралска особа.

— Господин Майрън.

 

 

Ани много скоро разбра, че предимствата от работата в „Архиви и доказателства“ бяха нищожни. Единственото положително нещо през деня дойде под формата на факс от регионалната лаборатория в Ню Иберия — предварителните резултати от изследванията на вътрешностите, разсипани по стълбите й в неделя вечерта. Не бе определен детектив по случая, което означаваше, че факсът идваше в „Архиви и доказателства“ и се предаваше на помощник-шерифа по случая. Бидейки там, когато дойде съобщението по факса, Ани заобиколи всякакъв контакт с Питър.

Тя задържа дъх, докато четеше доклада, като че ли думите бяха способни да пробудят спомена за отвратителната воня. Сцената изникна в съзнанието й — капещата кръв, зловещите гирлянди от черва, опасенията й за Сос и Фаншон.

Резултатите сочеха, че вътрешностите наистина са от прасе. Новината й донесе малка доза облекчение. От лабораторията не можеха да докажат обаче откъде бяха органите. В Южна Луизиана се колеха прасета всеки ден. Месарниците продаваха дори червата на хора, които сами си правеха наденици. Никой не си записваше такива неща. Нито пък можеха да открият в лабораторията кой бе изсипал червата на стълбите й. Ако не е бил Мълън, тогава кой и защо? Случилото се имаше ли нещо общо с разследването на убийството на Пам?

Дали пък убийството на Пам имаше нещо общо с нападението над Линдзи Фокнър? Всеки въпрос пораждаше следващ.

До късния следобед състоянието на Линдзи все още се водеше като критично, но овладяно. Имаше пукнат череп, счупени лицеви кости и множество контузии. Беше изпаднала в шок, затова още не бе дошла в съзнание. Докторите спореха дали да бъде преместена от „Девата на милосърдието“ в „Девата от Лурдес“ в Лафайет. Докато решаваха в кое си проявление Девата ще бъде по-благотворна, Фокнър все още лежеше в реанимацията на „Девата на милосърдието“.

Новината за нападението се беше разпространила в обществения ефир. Шерифът бе насрочил пресконференция за пет часа. Носеха се дори слухове, че щеше да се сформира отряд, който да успокои паникьосаните хора. Разполагайки с извънредно малко улики, те нямаше върху какво да се съсредоточат, но всичко щеше да се огледа отново и отново, докато не се смели докрай. Ако Стоукс, който по всяка вероятност щеше да оглави отряда, все още не бе проверил в щатската управа за наскоро освободени сексуални престъпници или не бе си направил справка в Националния център за криминална информация за досиетата на известни сексуални маниаци, то това сега задължително щеше да стане. Всички познати на жертвите щяха отново да бъдат разпитани, с цел да се открие някаква връзка между жените, които са били изнасилени.

Ани седеше на временното си бюро в помещението с архивите и изпитваше известна доза ревност към хората, които щяха да са в отряда. Това бе работата, за която винаги бе мечтала, но ако положението в службата не се оправеше, Ноблие щеше да я направи детектив на куково лято.

Разкриването на убийството на Бишон щеше да изиграе решаваща роля за това. Но ако някой разбереше, че тя провежда собствено разследване — и с кого го провежда — с кариерата й бе свършено.

Тъкмо размишляваше върху този момент, когато Майрън неохотно напусна поста си за следобедното си посещение в мъжката тоалетна. Какво трябваше да направи, ако откриеше доказателства? На кого трябваше да каже за явното хлътване на Ренар по нея? Ако Линдзи Фокнър й бе дала полезна информация, при кого трябваше да отиде? Стоукс не искаше тя да се меси в случая, а ако му кажеше нещо полезно, той несъмнено щеше да си присвои заслугата. Ако отидеше при Ей Джей, щеше да наруши процедурата по начин, който не би се понравил на никой извън прокуратурата. Дали не трябваше да отиде при шерифа и да си навлече гнева му задето бе надвишила правомощията си? Или може би Форкейд щеше да се възползва и да възроди своята кариера, а нея да остави да лежи в прахта?

Дали за това не бе била онази целувка? Сигурно нямаше да му е трудно да я разкара, когато получеше това, от което се нуждаеше.

Тя си записваше нещо в тефтера, докато обмисляше различните възможности. Беше се възползвала от отсъствието на Майрън, за да извади част от материалите за убийството на Бишон — първоначалното изявление на Ренар, в което той разказваше невероятната история за алибито си, за което не разполагаше със свидетели. Беше изпратил Форкейд за зелен хайвер със своя мистериозен самарянин шофьор и сега се опитваше да стори и с нея същото. Изпитание за нейната лоялност, предположи Ани. Може би Ренар смяташе, че тя бе някакъв месия, изпратен да го спаси от Ада или от затвора „Ангола“. Не че имаше особена разлика между двете.

Господин Ренар заявява, че човекът е карал тъмен пикап от неопределена марка и номер от Луизиана, който вероятно е включвал буквите FJ.

FJ. Ани удебели буквите в тефтера си. Форкейд бе проверил тази нищожна информация в компютъра, бе прегледал получения списък и не бе открил нищо. FJ. Тя направи J-то на кукичка за риба и нарисува една риба с ококорени очи и написа „свидетел“ върху люспестото й тяло. Ренар не вярваше, че Форкейд бе направил необходимото по случая, както и собственият му адвокат, който също не бе открил никой, който да потвърди алибито му. Какво смяташе, че тя може да направи, което никой друг не бе сторил за него?

Уголеми чертите на буквата F и прибави още една отдолу — Е. Е? Тя изопна гръб. Ренар бе казал, че е било тъмно и че пикапът е бил изкалян.

Едно обаждане до Службата за движението нямаше да й коства много. Беше троха, която можеше да подхвърли на Ренар, за да заслужи още повече доверието му. Можеше да подаде запитване от името на Форкейд, да помоли факса да бъде изпратен направо в архивния отдел и никой нямаше да разбере.

Сети се за шала, който лежеше на масата вкъщи, и за мъжа, скрит в сенките в неделя през нощта, и си напомни с кого си има работа. Не просто един заподозрян, а с вероятния убиец. Дони Бишон можеше да има мотив и в трите изнасилвания да се открива зловеща прилика със смъртта на Пам, но манията на Ренар си оставаше факт.

Маркъс Ренар бе хлътнал по Пам, тя му бе отказала и бе мъртва.

Ани се обади на Службата за движението и успя да затвори само секунди преди Майрън да се върне от пътешествието си до тоалетната с най-новия брой на „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“.

До приключването на смяната Ани се бе порязала поне на десетина места на острите ръбове на листата и имаше главоболие от пренапрягане на очите. Намери джипа си с две спукани гуми. Никой обаче не бе видял нищо или с други думи никой не бе видял как Мълън си отмъщава. Тя се обади в гаража „Мейет“. Казаха й, че едва след час някой може да се освободи и да дойде.

Следобедът бе топъл и душен. Над Мексиканския залив се зараждаше буря. Ани тръгна по пътечката по брега на езерото. Знаеше, че заинтересованите лица се тълпят за пресконференцията на Ноблие, но тя не искаше да участва в нея. Сигурна бе, че шерифът нямаше да спомене името й във връзка с нападението на Фокнър. Той не би искал пресата да се заинтересува още повече от нея. Щеше да постъпи така, както смяташе, че е най-добре за неговата служба и хората му, дори това да означаваше изопачаване или премълчаване на истината.

Коя съм аз, та да критикувам, помисли си Ани и спря от другата страна на улицата пред агенцията за недвижими имоти. Целта оправдава средствата, стига тази цел да е за доброто на човечеството или на някого, когото обичаш, или да служи на някаква по-висша кауза.

Тя бе очаквала да зърне табелка „ЗАТВОРЕНО“ на витрината на агенцията за недвижими имоти, но видя една от служителките вътре. Жената вдигна поглед, изпълнен с очакване, когато Ани влезе и камбанката иззвъня.

— Не е нещо лошо, нали? — попита тя с пребледняло лице. — От болницата щяха да се обадят. Току-що говорих с… О, Господи…

Последните й думи изскочиха подобно на въздишка. Изглеждаше на петдесет и няколко години с прошарена руса коса и прическа като каска, силно напръскана с лак. Беше добре облечена, с маникюр и истински златни бижута. На табелката на бюрото й пишеше „ГРЕЙС ЪРВАЙН“.

— Не — каза Ани, като осъзна, че униформата й я бе изплашила, — нямам новини. Последното, което чух бе, че няма промяна.

— Не — въздъхна Грейс с облекчение, — няма промяна. Точно това ми казаха и на мен. О, Господи! — Тя притисна ръка към гърдите си. — Изплашихте ме.

— Съжалявам — каза Ани, като си избра един стол до бюрото. — Изненадах се, че офисът е отворен.

— Ами, аз разбрах какво се е случило по обяд. Естествено, притесних се, когато Линдзи не се появи в обичайния час, но предположих, че е имала непредвидена среща с клиент. Ние правим така… дори след като Пам… — Тя млъкна и сложи ръка на устата си. В очите й се бяха появили сълзи. — Не мога да повярвам, че всичко това става — прошепна тя. — Опитах се да й се обадя по мобилния телефон. Позвъних й у дома. Накрая отидох до тях, но заварих полицаи и жълта лента пред вратата. — Тя поклати глава, не знаейки какво да каже.

За един обикновен човек, да се натъкне на сцена на тежко престъпление, вероятно бе като да стъпи в паралелен свят.

— Оставих офиса отворен, тъй като не знаех какво друго да правя. Не можех да понеса мисълта да остана вкъщи и да чакам или да седя в онази ужасна чакалня в болницата. Телефонът звънеше ли звънеше. Имаше срещи, които трябваше да се отменят, трябваше да се обадя и на семейството на Линдзи… Затова просто сметнах, че трябва да остана тук.

— Отдавна ли познавате Линдзи? Ами Пам?

— Познавах Пам от малка. Майка й е моя трета братовчедка от страна на семейство Чандлър. А Линдзи познавам, откакто момичетата бяха в колежа. Сладки, и двете бяха толкова сладки! Държат се толкова мило с мен, след като мъжът ми почина миналата година. Казаха ми, че ми трябвало нещо, с което да се занимавам, освен да скърбя, и бяха прави. — Тя махна с ръка към книгите, отворени на бюрото й. — Уча, за да взема разрешително. Смятам да изкупя дела на Дони от бизнеса на Пам. — Тя извърна лице и избърса ъгълчетата на очите си с ленена кърпичка. — Съжалявам, помощник-шериф — извини се тя. — Само дърдоря. Какво мога да направя за вас. Вие ли работите по случая?

— Ами, аз бях тази, която намери Линдзи тази сутрин. Беше оставила съобщение на телефонния ми секретар снощи. Имала да сподели нещо с мен във връзка със случая на Пам. Чудех се дали не ви е казала какво е то.

— О, не, не. Вчера тук бе истински хаос. Линдзи имаше няколко срещи сутринта, след това Дони се появи ненадейно и малко се посдърпаха по бизнес въпроси. Никога не са се понасяли особено. Пристигнаха и новите оферти. Имах уговорка следобеда в училището на внука ми. Той е във втори клас в „Сейкред Харт“. Още отсега ги обучават за борба с престъпността. Макгръф, полицейското куче, дойде с един полицай. Дядовците и бабите бяха поканени да присъстват.

— Разбрах, че това много се харесва — безизразно произнесе Ани.

— На мен ми се стори малко странно, ако трябва да бъда откровена. Както и да е, но аз и Линдзи нямахме време да поговорим. Знаех, че бе намислила нещо, но предположих, че го е казала на детектива. Ако искате, попитайте него.

— Детектив?! — Думите заседнаха на гърлото й. — Кой? Кой детектив?

— Детектив Стоукс — изгледа я недоумяващо Грейс Ървайн. — Тя се видя с него по обяд.