Тами Хоуг
Кукла на конци (28)

Глава 27

„Нашата тема тази вечер е двойните стандарти в съдебната система. Вие сте на Кей Джей Ю Ен и огромният джакпот ви очаква. Тук е вашият адвокат на дявола, Оуен Онофрио. Днес разбрахме, че Хънтър Дейвидсън от община Парту, бащата на убитата Пам Бишон, е бил пуснат от ареста този уикенд след безпрецедентно разглеждане на делото на четири очи. Източници от окръжната прокуратура твърдят, че е било сключено споразумение късно днес, според което Дейвидсън вероятно няма да бъде осъден на нещо повече от общественополезен труд за опита за нападение на заподозрения в убийство Маркъс Ренар. Какво мислите вие? Всички, които притежават телевизор го видяха по новините миналата седмица. Господин Дейвидсън тичаше по стъпалата на съда с пистолет в ръка, докато мъжът, обвинен в убийството на дъщеря му, бе освободен заради техническа подробност. Къртис от Сейнт Мартинсвил, кажете си мнението.“

„Това двоен стандарт ли е? Имам предвид, че след като са освободили Ренар, защо да не пуснат и Дейвидсън?“

„Но съдът тепърва ще трябва да доказва, че Ренар е извършил престъпление. Дейвидсън наруши закона пред очите на тълпа от свидетели. Не заслужава ли явното намерение на Дейвидсън за убийство нещо по-строго от мъмрене и общественополезен труд? Вместо това, възвеличихме този човек до герой и го превърнахме в звезда. Носят се слухове, че е получил предложения от Мори Пович, Лари Кинг и Сали Джеси да гостува в техните предавания.“

Линдзи слушаше отвратена, докато караше към Байю Бро. Тя ненавиждаше Оуен Онофрио. Единствената цел в живота на този човек сякаш бе да дразни хората, докато не изгубят контрол. Не харесваше ролята му на адвокат на дявола. Нямаше време за безпринципни хора, но въпреки това слушаше програмата все по-често, когато се връщаше вкъщи от срещите в Лафайет на асоциацията на брокерите на недвижими имоти. Повишеното й кръвно налягане й помагаше да не заспи на волана.

Без компанията на Пам, тя бе започнала да мрази месечното пътуване. Винаги използваха връщането към вкъщи за момичешки разговори — време за искрени изповеди, както ги бе наричала Пам, — които се водеха най-добре в полумрака на колата. Бяха задушевни, искрени разговори за живота, любовта, майчинството, сестринството.

Тя погледна към празната седалка до нея и усети нестихващата болка в душата си. Не можеше да минава оттук, където имаше малко къщи и единствените закони бяха тези на природата, без да се сети за Пам, сама с убиеца си, на място, където никой не можеше да ги види, където никой не можеше да чуе виковете й за помощ.

Изпитвайки нужда да се пребори с отчаянието, тя натисна бутона за автоматично набиране на телефона в колата. Колкото й да мразеше Оуен Онофрио, той бе станал част от терапията й.

„Вие сте на Кей Джей Ю Ен. Непрекъснат контакт.“

— Обажда се Линдзи от Байю Бро.

„Здрасти, Линдзи, Уили е — каза помощникът с прекалено мазен глас. — Ако скоро не спечелиш джакпота, няма да е, защото не си пробвала.“

— Ще го даря на дъщерята на Пам. Смятайте го като отплата за това, че Кей Джей Ю Ен хвърли семейството й на обществената арена, също както римляните ранните християни на лъвовете.

„Ей, на телефона си, нали?“

— Искам да говоря с Оуен.

„Ти си следващата, Линдзи. И това е само защото ми харесва гласът ти.“

Линдзи въздъхна в слушалката.

Гласът на Онофрио се чу от другата страна.

„Линдзи от Байю Бро, какво е мнението ви тази вечер?“

— Искам да отбележа, че има огромна разлика между това един психопат да извърши брутално сексуално убийство, за да задоволи някакво перверзно желание, и това един примерен член на нашето общество, принуден от несъвършенствата на съдебната система, да прибегне до отчаяна постъпка.

„Значи вие одобрявате саморазправата, така ли?“

— Разбира се, че не. Просто казвам, че тези две престъпления не са съотносими. Би било нелепо, да не кажем жестоко, да се изпрати Хънтър Дейвидсън в затвора. Той всъщност не е убил Маркъс Ренар, а и не е ли страдал вече достатъчно? Вече е осъден, докато е жив да си спомня за ужасната смърт на дъщеря си.

„Това е момент, върху който си заслужава да се помисли. Благодаря ти, Линдзи.“

След като потвърди адреса си за джакпота, Линдзи затвори и смени станцията. Беше си казала мнението и за сетен път се бе опитала да защити Пам. Кога всичко това щеше да свърши — болката, ядът, нуждата да отвръща на предизвикателствата?

Болката вече не беше толкова силна, колкото бе била в началото. Не можеше да поддържа такова ниво на ярост и да запази разсъдъка си. Така че бе установила едно по-приемливо съотношение. Тя се почуди докъде можеше да стигне, като го наричаше здравословно, и докога щеше да го задържи. Страхуваше се, че без болката, без яростта, щеше да чувства огромна празнота и тази възможност я ужасяваше.

Може би трябваше да продаде бизнеса, да се премести в Ню Орлиънс. Да започне наново. Да се запознае с нови хора, да поднови старите познанства от колежа. Господ й бе свидетел, че Байю Бро предлагаше много малко що се отнася до култура или до светски живот. Тогава какво я задържаше тук, освен спомените и озлоблението?

Спомените и приятелите. Един обикновен начин на живот. Задължения, които означаваха пряко участие в обществената дейност. На нея й харесваше тук. А и Джоузи, нейната кръщелница, беше тук. Не можеше да я остави.

Часовникът на таблото показваше двайсет и четири минути след полунощ, когато наближи отбивката за дома си. Не трябваше да остава толкова до късно. Не бе била в настроение за весело бърборене и любезности и въпреки това бе останала, отлагайки дългото, самотно пътуване към вкъщи. Сега бе твърде късно, за да се обади на детектив Брусар. Пък и нямаше причина да бърза. Можеше да го направи утре. Това, което имаше да й каже, всъщност не бе кой знае какво. Просто нещо, което й бе минало през ума и на което изобщо не желаеше да вярва. Въпреки това изпитваше угризения, че не го бе споделила.

Натисна дистанционното управление за гаража и паркира БМВ-то до новото колело, което си бе купила, за да се накара да спортува. Остави куфарчето си на масата в трапезарията и отиде направо в спалнята, като пренебрегна мигащата светлинка на телефонния секретар. Беше прекалено късно, а бе и прекалено изморена. Дори миенето на лицето и мазането с крем й се струваха прекалено усилие, но тя се накара да го направи, тъй като, както майка й често й напомняше, оттук нататък нямаше да става по-млада. Напрежението от последните няколко месеца започваше да й личи под очите и по бръчките около устата.

Изтощена, тя си легна в леглото, изгаси лампите и остана да лежи с отворени очи. Главата й се пръскаше от болка. Нещо тупна на матрака, сви се зад коленете й и започна да мърка. Беше Тафи, котката, която бе взела от семейство Дейвидсън, в годината, когато тя и Пам бяха основали агенцията. Скоро котката заспа. Чуваше се само тихото й похъркване.

След безброй безсънни нощи Линдзи знаеше, че няма да има такъв късмет. Главоболието й нямаше да изчезне просто така и тя нямаше лесно да заспи. Беше пробвала с медитация, с касети за релаксация и с четене на книги. Единственото нещо, което й действаше, бяха приспивателните, които лекарят й бе предписал след убийството на Пам. Това й бе третото шишенце, а той й бе дал да разбере, че няма да има повече. Не й се мислеше какво щеше да прави тогава.

Котката измяука възмутено, когато тя отметна завивките.

— Е, радвай се, че не съм те дресирала да ми донасяш разни неща — промърмори Линдзи.

Държеше лекарствата в един от кухненските шкафове, тъй като бе чела в „Космополитън“, че влагата в банята действа зле на качеството на таблетките и капсулите. Не си направи труда да светне лампите, когато мина по малкия коридор към кухнята. Беше оставила лампата на абсорбатора да свети и светлината от него бе достатъчна, за да се вижда. Всъщност тя бе толкова силна, че когато влезе в кухнята, ясно видя как някакъв мъж се промъкна през вратата на верандата.

Той погледна право към нея и тя видя маската с пера. Времето спря за секунда. Хищник и жертва се разпознаха. След това светът изведнъж се превърна в суматоха от звуци и действия.

Линдзи грабна първото нещо, което докопа, и го хвърли по него. Той отби тежкия оловен свещник и се втурна към нея, преобръщайки стола до масата. Линдзи се обърна и побягна. Само да успееше да се добере до предната врата и до ливадата. И тогава какво? Кой би погледнал навън и би я видял? Минаваше един след полунощ. Съседите й бяха в леглата си, а къщите им бяха закътани навътре в луксозните имоти, които тя им бе продала. Ако изпищеше, дали изобщо щяха да я чуят?

През съзнанието й светкавично премина мисълта за Пам и тя наистина изпищя.

Непознатият я удари в гръб и я повали на пода. Тя ожули колената и кокалчетата на ръцете си в дъските на пода, докато отчаяно се мъчеше да се изправи и да хване нещо, каквото и да било, което да използва като оръжие. Пръстите й достигнаха ръба на масата в хола, на която бяха телефонът и семейни снимки в рамки. Нападателят я хвана, докато тя се опитваше да се издърпа нагоре. Масата се заклати напред-назад и нещата върху нея изпопадаха с трясък.

Линдзи хвана телефона и непохватно замахна с него, ала нападателят я стисна за китката и жестоко изви ръката й. Тя се замята и зарита с крака, драскайки със свободната си ръка и маската.

„Не!“, изскочи от гърлото й на няколко пъти, докато се бореше. Звукът дори не й се стори смислен, по-скоро бе вик на възмущение.

Той се изопна назад, като избягваше ръцете й, и изпъшка тежко, когато коляното й го уцели в слабините.

— Проклета кучка!

Линдзи се смъкна обратно на пода, щом тежестта му се измести за момент. Вратата бе само на няколко метра. Тя се опита да се изправи на крака. Само да се добере до вратата…

Ръката й се протегна към дръжката, когато нещо тежко я удари между плещите. Падна по очи и удари брадичката си в твърдото дърво. Следващият удар попадна в тила й със зверска сила. При третия, тя изгуби съзнание. Последната й мисъл, докато пропадаше в бездната, бе, че ще види Пам от другата страна.