Тами Хоуг
Кукла на конци (27)

Глава 26

Ани въздъхна и започна да рови в купчините с документация. Скоро измъкна пакет с мини касети надписани „РЕНАР“ с едрия почерк на Форкейд. Несъмнено бяха касети от интервюта, записани с апаратура, скрита в джоба му. Официалните касети никога нямаше да могат да бъдат изнесени от шерифската служба. Форкейд живееше по свои собствени правила, някои от които тя изобщо не одобряваше.

Притесняваше я да мисли за това. Докъде щеше да стигне? И докъде щеше да стигне той? Нарушаваше правилата, като се забъркваше в този случай, но смяташе, че има оправдание и се налага да бъде лоялна към една по-висша инстанция. Но това ли бе смятал Форкейд, когато бе нападнал Ренар на паркинга? Че справедливостта е по-висша сила от писания закон?

Къде, по дяволите, бе той, зачуди се Ани, докато ровеше в чантата си за касетофона. За човек, отстранен от случая, той доста си позволяваше.

— Може би е излязъл, за да подхвърли доказателства, които ти самата да намериш — промърмори тя на себе си, но след това се укори.

Не вярваше, че е подхвърлил пръстена само защото го бяха обвинили в това. Никой не бе доказал обвиненията, отправени към него по време на разследването на убийството на Пармантел. Форкейд си бе подал оставката от полицейската служба на Ню Орлиънс, преди някой да има тази възможност. Бурята бе утихнала и случаят бе отшумял.

Точно това навеждаше Ани на мисълта, че има нещо гнило в обвиненията. Случаят бе отшумял и не бе предявен граждански иск. В днешно време всеки, който има и най-малкото съмнение срещу полицията, предявява граждански иск. Алан Зандър, човекът, който Форкейд бе обвинил за убийството на проститутката Канди Пармантел, просто бе забравен.

Каза си, че нищо от това не бе от значение, докато слагаше първата касетка в касетофона. Форкейд искаше да запази миналото си в тайна, а единственото, което тя искаше, бе да разкрие убийството. Останалото просто бе излишно бреме.

Тя натисна копчето и сложи касетофона на масата.

Форкейд представи интервюто с Маркъс Ренар. Каза датата, часа и номера на случая, своето собствено име, чина си и полицейския си номер. Стоукс също каза името си, чина си и полицейския си номер. Изскърцаха столове, прошумоляха листа.

Форкейд: „Какво ще кажете за убийството, господин Ренар?“

Ренар: „Това е… това е ужасно. Не мога да повярвам! Пам… Боже мой…“

Стоукс: „Не можете да повярвате какво? Че можете да заколите жена по такъв начин? Сам сте изненадан, така ли?“

Ренар: „Моля? Не знам какво да… Не сте си помислили, че аз бих могъл да направя такова нещо, нали? Пам бе… Никога не бих…“

Стоукс: „Хайде, Маркъс. Говориш със стария си приятел Чаз. Не съм вчерашен. Ние двамата водим този разговор откога? От шест или от осем седмици? В случая, ти не си се ограничил с гледане. Прав ли съм? Писнало ти е да гледаш. Писнало ти е тя да ти отказва.“

Ренар: „Не. Не беше…“

Стоукс: „Хайде, Маркъс, признай си.“

Форкейд: „Нека му дадем възможност, Чаз. Вие ни кажете, господин Ренар, къде бяхте миналия петък вечерта?“

Ренар: „Обвинявате ли ме в нещо? Трябва ли адвокатът ми да присъства?“

Форкейд: „Не знам, господин Ренар. Трябва ли адвокатът ви да присъства? Само искаме да ни обясните някои неща.“

Ренар: „Не разполагате с нищо, което да ме свързва с всичко това. Аз съм невинен.“

Стоукс: „Ти си я желал, Маркъс. Тук съм от самото начало, нали си спомняш? Знам как си я следил, как си й изпращал бележчици, дребни подаръци. Знам, че ти си бил този, който й се обаждаше, който се мотаеше около къщата й. Знам какво си направил на тази жена, така че, хайде, признай си доброволно, Маркъс, защото можеш да бъдеш сигурен, че аз и Ники ще го докажем. Да пукна, ако лъжа!“

Ръмженето на автомобилен мотор прекъсна Ани. Тя изключи касетофона и се ослуша да чуе затварянето на врата. Когато не чу нищо такова, стана от стола и извади пистолета си от чантата.

През малкия прозорец в единия край на къщата не можеше да се види нищо. Нощта бе непрогледна, а убежището на Форкейд, забутано в тази пустош, бе леснодостъпно за зверовете, които бродеха покрай блатата — доста от тях на два крака. Бракониери, крадци и каква ли не паплач. Пропаднали, неприобщени към обществото хора.

Тя изведнъж се сети за миналата нощ. Кой би могъл да й бъде враг тук?

Никой не би успял да я проследи, без тя да разбере, което изключваше колегите й от службата. Случайно нападение от бродещия изнасилвач й се струваше малко вероятно. Този изверг бе запознат с живота и навиците на жертвите си и не ги бе подбирал случайно.

Нещо тупна силно на пода на верандата. Насочила пистолета напред, Ани се показа на площадката на стълбите.

— Ник? Ти ли си?

Изчака, осъзнавайки, че вече бе разкрила картите си. Тогава се чу тихо изпъшкване — несъмнен звук на болка.

— Форкейд? — извика тя, като заслиза по стълбите. — Не ме карай да стрелям по теб. Знаеш, че имам пистолет.

Той лежеше на пода на верандата и светлината, която идваше от прозореца, падаше точно на насиненото му лице.

— Боже мой! — Ани тикна пистолета в колана си и клекна до него. — Какво се е случило? Кой ти направи това?

Ник отвори едното си око и погледна към нея.

— Никога не се издавай, преди да разузнаеш ситуацията, Брусар.

— Господи, дори и полумъртъв не се отказваш да командваш.

— Помогни ми да стана.

— Да ти помогна да станеш ли? Би трябвало да извикам линейка! Или може би трябва да те застрелям, за да те избавя от мъките?

Той се сгърчи, когато се опита да се надигне на четири крака.

— Добре съм.

— Пардон, взех те за някой, който е бил пребит до смърт.

— О, да — измърмори той. — Така е. Не ми се случва за първи път, захарче.

— Защо ли това не ме учудва?

Бавно се изправи. Болката прониза цялото му тяло.

— Хайде, Брусар, престани да ме зяпаш и ми помогни. Щом сме партньори, да сме партньори докрай.

Ани застана до него и го остави да обвие ръка около врата й.

— Не изпитвам скрупули да ти кажа, че си повече от това, което очаквах, Ник.

Облегна се тежко на нея, докато тя му помагаше да влезе в къщата. Минаха през всекидневната залитайки, като двойка пияници. Ани погледна кръвта, обагрила фланелката му отпред, и тихо изруга.

— Кой ти стори това?

— Един приятел.

— Мисля, че някой трябва да ти обясни какво означава тази дума. Къде отиваме?

— В банята.

Тя го преведе по коридора и замалко не падна във ваната, докато му помагаше да седне на затворения капак на тоалетната.

— Господи, сигурен ли си, че ще оживееш? — възкликна тя, като приклекна пред него.

— На вид изглежда по-лошо, отколкото е всъщност.

— Предполагам, ще ми кажеш, че трябва да се видя с този…

— О, по принцип са доста грозни.

— Те ли? Множествено число?

— Няма нищо счупено — каза Ник, едва сдържайки стона си, когато мускулите на гърба му болезнено се свиха. — Просто ще пикая кръв утре, това е всичко.

Той подпря лакти на коленете си и се опита да овладее виенето на свят. Главата го цепеше така, сякаш някой го удряше с тежък чук.

— Сипи ми малко уиски — измърмори той.

— По-кротко, Форкейд — каза Ани, докато ровеше в аптечката. — От сигурен източник знам, че не бива да ядосваш медицински лица.

— Дайте ми едно уиски, ако обичате, сестра.

Тя го погледна през рамо с удивено изражение.

— Ама ти наистина трябва да си получил сътресение. Току-що се пошегува.

— В кухнята е — процеди той през зъби, три от които се клатеха. — В третия шкаф отдясно.

Ани излезе и се върна след няколко минути с чаша „Джак Даниелс“. Първо отпи тя.

— Настоявам за обяснение, Форкейд. И не ме баламосвай. Имам шише с кислородна вода и знам как да го използвам.

Тя остави уискито на умивалника и се зае да му помогне в свалянето на якето.

— Мога и сам — възпротиви се той.

— О, Господи, престани да се правиш на мъж. Едва се движиш.

Ник се предаде и я остави да му свали якето и кобура с рюгера.

Беше отвратен от себе си. Трябваше да се досети, че Ди Монти ще го нападне. Не биваше да излиза оттам, откъдето бе влязъл. Иначе би се съвзел от боя по-лесно и нямаше да се нуждае от чужда помощ. Не можеше да се примири с това. Не бе човек, свикнал да разчита на някого. Неговото съществуване бе самотно по принуда. Отдавна се бе простил с мисълта за партньорство. Така се съсредоточаваше по-добре над необходимостта вечно да събира парчетата от разбития си живот.

Но работата далеч не бе свършена, той бе уморен и пребит, а докосването на Ани Брусар — прекалено приятно.

Започна да съблича окървавената фланелка, докато болката не прониза гърба му, като че ли Ди Монти отново бе стоварил проклетата си дръжка от лопата.

— Всеки ден благодаря на Бога, че нямам тестиси — измърмори Ани. — Те явно замъгляват разума.

Тя започна да дърпа фланелката нагоре, но ръцете й замръзнаха по средата. Яркочервени ивици минаваха през кръста му със съсиреци кръв под тях.

— Господи! — промълви тя.

Сигурно го бе заболяло само като го бе обгърнала с ръка, за да му помогне да влезе в къщата, а той не бе издал и звук. Ама че корав тип, помисли си тя. И упорит. Вероятно си бе получил заслуженото.

— Няма нищо — отсече той.

Замълча, но внимаваше, докато му сваляше фланелката. Кожата му пареше и мирисът му загатваше за нещо животинско. Пот и кръв, каза си тя. Нямаше никакъв сексуален подтекст във факта, че го събличаше.

Кокалчетата на ръцете й допряха рамото му. Гърдите й бяха на нивото на очите му. Стаята изведнъж й се стори тясна като телефонна кабина.

Форкейд се наклони назад, когато тя отстъпи, като че ли и той бе усетил странното магнетично привличане. Извади ръцете си от фланелката и я хвърли на плочките на пода. Гръдният му кош бе широк и изглеждаше здрав, покрит с тъмни косми, които продължаваха надолу към мускулестия му корем и се скриваха в колана на джинсите.

Ани преглътна и се премести към умивалника.

— Чакам обяснение — каза тя, напълни умивалника с топла вода и натопи вътре една кърпа.

— Отидох да видя Маркот, но един негов приятел не одобри посещението ми.

— Я виж ти. — Тя внимателно избърса кръвта, която се бе съсирила на раната на бузата му. — Сигурна съм, че си бил очарователен както винаги — заподозря го тя в дяволски дела. — Какво изобщо си търсил там? Да не си открил нещо в записите от телефонните обаждания на Дони?

— Не, но не мога да понасям вонята на Маркот около този случай. Исках да го стресна.

— И вместо това си изпати. Колко лекомислено.

Така беше. Беше си го повтарял безброй пъти по време на безкрайното пътуване към вкъщи. Губеше форма и не можеше да мисли ясно, когато ставаше дума за Маркот.

— И така, кои бяха тези „приятели“?

— Две горили на Вик Ди Монти.

— Вик Ди Монти? Мафиотът Вик Ди Монти?!

— Така е. Схвана, ангелче. Не вярваш, че почтен гражданин като Маркот може да познава някой такъв, нали? Е, със сигурност няма да ги видиш заедно в светската хроника.

Той отпи от уискито, докато Ани плакнеше кръвта от кърпата. От алкохола го засмъдя устата, там, където бе прехапал лигавицата си със зъби. Усети го в стомаха си като киселина, което скоро бе последвано от затоплящо, отпускащо чувство. Отпи още веднъж.

— Това трябва да се зашие — промърмори Ани, вперила поглед в разцепената му лява вежда.

Беше решила, че е откачил, когато бе споменал Маркот в началото, защото го бе смятала за част от миналото му, в което той не даваше на никой да надникне. Но ако Маркот бе тайният купувач на Дони и дружеше с мафиоти… може би Форкейд имаше право.

— И какво ти каза Маркот?

— Нищо. Не ми харесва мълчанието му.

— Но ако Дони не е бил във връзка с него преди убийството, тогава няма мотив. Това, което Дони прави със своята част от бизнеса сега, си е негова работа.

Той я хвана за китката и махна ръката й от сцепената си брадичка.

— Дяволът чука на вратата ти, Тонет. Не му обръщай гръб само защото е пропуснал първия танц.

Дъхът на Ани секна от спотаената сила в ръката му и огъня в очите му. Ето, от това се бе пазила — от неговата напрегнатост и от маниите му.

— Тук съм, за да разкрием убийството — каза тя. — Маркот е твоят зъл дух, не моят. Дори не знам какво е направил, за да си спечели такава печална слава.

Тъкмо си бе казала, че не желае да знае и въпреки това се усети, че е затаила дъх в очакване на обяснението.

— Ако сме партньори… — прошепна тя.

Мълчанието и моментът добиха такова странно измерение, сякаш бяха избистрени и плътни като водна стена. Атмосферата на очакване бе прекалено тежка и заредена с искри, за да диша човек. Тежестта й бе повече от това, което можеше да понесе, значението й — по-голямо от това, което би осъзнал. Зачуди се дали тя го усещаше, дали разбираше какво е това. Пое си дълбоко въздух, направи крачка и преодоля вътрешните си бариери.

— Отидох да търся справедливост — тихо каза той, — а Маркот преиначи тази справедливост по невъобразим начин. Показа ми едната страна на системата, която е оплетена като кълбо змии.

— Смяташ, че Маркот е убил онази проститутка?

— О, не. — Той леко поклати глава. — Алан Зандър е убил Канди Пармантел. Маркот направи така, че всичко да отшуми — включително и кариерата ми.

— Защо би направил такова нещо?

— Зандър е женен за братовчедката на Маркот. Той е никой, не се стреми да се издигне в обществото, поредният тъп чиновник. Изнервен от работата си, разочарован от брака си, търсейки на кого да си го изкара, той захвърли онова момиче, онова четиринайсетгодишно хлапе, избягало от вкъщи, продавало тялото си, за да се изхранва, мъртво в контейнер за смет на някаква забутана уличка, като че ли е торба с боклук. А Дювал Маркот покри нещата.

— Сигурен ли си, че е така? — внимателно попита Ани. — Или само смяташ, че е така?

— Знам, че е така, но не мога да го докажа. Опитах се и всичко се обърна срещу мен. Не аз подправях доказателствата или затривах резултатите от лабораторията.

— Никой друг ли не намери за странно, че толкова много неща в случая са объркани?

— Никой не го интересуваше. Какво е една мъртва проститутка в сравнение с отрицателните коментари в пресата? Освен това, нещата не изглеждаха толкова сериозни. Тук объркан резултат, там загубено доказателство. Не знаеш ли, Ню Орлиънс е идеалното място за съвпадения.

— Но ти не си бил единственият детектив по случая. Ами партньорът ти?

— Детето му беше болно от левкемия. Имаше огромни медицински разходи. За кого мислиш, че го бе грижа повече — за детето му или за някаква мъртва проститутка? Аз бях единственият участник в играта, на който изобщо му пукаше за онова момиче. Не исках парите на Маркот. Исках Маркот и най-вече, Зандър. Маркот ме пречупи като суха пръчка и аз не можах да докажа абсолютно нищо. Колкото повече шум вдигах, толкова по-откачен изглеждах. Началникът искаше кожата ми. Капитанът искаше да ме обявят за луд. Лейтенантът пое риск заради мен и ме остави да си подам оставката. Разбрах, че сега работи като охрана за някаква нефтена компания в Хюстън.

Той потръпна и се пресегна да измъкне цигарите и запалката си от захвърленото на пода яке. Извади една цигара и я запали.

— Дювал Маркот прави такова нещо за едно нищо и никакво лайно като Зандър, а какво мислиш би направил за някой като Вик Ди Монти?

Ани седна на ръба на ваната, вперила поглед в ръцете си. Форкейд не й казваше, че се бе провалил, но слуховете, дошли от Ню Орлиънс, бяха, че е луд, параноик, алкохолик и необуздан тип. Сети се за онова, което й бе казал през нощта в „Лаво“.

„Страх ли те е от мен? Не вярваш ли на клюките?“

„Приемам ги за такива, каквито са. Полуистини.“

„И как решаваш, кое е вярно и кое не?“

— Вярваш ли ми, Тонет? — попита той.

За момент единственият звук, който се чуваше, бе бръмченето на неоновите лампи от двете страни на аптечното шкафче. От много време насам не му беше пукало дали някой му вярва — не на фактите, не на доказателствата, на него самия. Беше се освободил от тази потребност, но сега усети странни кълнове на надежда в сърцето си, нечии пръсти, които го докосваха по начин, който хем бе натрапчив и примамлив, хем смущаващ.

— Няма значение — каза той, като загаси фаса си на ръба на умивалника.

— Не, има — поправи го Ани. — Естествено, че има. — Тя прокара ръка през косата си и въздъхна.

— Сигурно е било ад. Аз не мога… Не, аз мога да си представя… една част. Отскоро започнах да разбирам какво е да не си на прав път.

— И аз ти помогнах за това, нали, скъпа? — Той се протегна и я докосна по брадичката. Усмивката му бе горчива и тъжна. — Какъв страхотен екип сме, а?

Тя се опита да се усмихне.

— Да. Кой би повярвал?

— Никой. Но знаеш ли, така трябва да бъде. Ние искаме едно и също нещо… нуждаем се от едно и също нещо…

Гласът му премина в шепот, когато разбра, че разговорът им се бе прехвърлил на друго равнище, че това помежду им бе привличане, че това, от което се нуждаеше и което желаеше, бе Ани. Тя също го бе разбрала. Виждаше го в погледа й — в изненадата, смущението, очакването.

Той я погали по косата, наведе се и плахо докосна устните й. И в този миг се почувства повлечен от силно течение, което го дърпаше все по-близо към нея. Допря устни до нейните и усети вкуса им, затоплен от уискито и изпълнен със сладка невинност, която почти бе забравил. Сложи ръка на тила й и страстно я целуна, без задръжки, докосвайки езика й.

Ани остана вцепенена, парализирана от чувствата и усещанията, породени от целувката му. Горещина, страх, неистов глад, опасно вълнение. Шокира я фактът, че му позволяваше такава интимност и още повече, че сама я желаеше. Че го искаше. Езикът й допря неговия и той изпъшка.

Усещането за сила, което се надигна у нея, и страстта, която се породи с него, я изплашиха. Форкейд бе дълбоко потаен човек. Ако искаше нещо повече от секс, то щеше да поиска душата й.

Тя се измъкна от целувката, извърна лице и усети как устните му докоснаха лицето й.

— Не мога да го направя — прошепна тя. — Плашиш ме, Ник.

— Кое те плаши? Мислиш, че съм луд ли? Мислиш, че съм опасен?

— Не знам какво да мисля.

— Знаеш — промърмори той. — Просто не смееш да го признаеш. Според мен, скъпа, страховете ти са измислени. — Той докосна брадичката й. — Погледни ме. Какво виждаш в мен, което те плаши? В мен виждаш това, което те е страх да изпиташ. Смяташ, че ако слезеш надълбоко, можеш да се удавиш, да се изгубиш като мен.

Побиха я тръпки. Тя се отърси, изправи се, инстинктът й за самосъхранение се пробуди.

— Трябва да си в леглото, не с мен — рече тя, като отпуши мивката. Сърцето й туптеше прекалено силно. Не можеше да си поеме дъх. Неумело хвана запушалката и я изтърва. — Вземи си аспирин. Вземи си един студен душ. Може би не трябва да пиеш много, в случай че имаш…

Той я хвана за китката, като че ли ако я държеше, можеше да спре дърдоренето й. Ани го погледна. Беше го допуснала да мине бариерата и той вече си позволяваше да я докосва. А щом можеше да я докосва, можеше и да я придърпа към себе си, в буквалния смисъл на думата. Тя си каза, че не желае това да се случи. Ала не можеше да се справи с него и не знаеше дали може да му има доверие. Беше стояла на тъмния паркинг и го бе видяла да пребива един заподозрян.

— Трябва да тръгвам. След миналата нощ, един Господ знае каква може да е програмата за тази вечер.

— Какво се е случило снощи? — попита той и се изправи.

Ани отстъпи навън в коридора, като се опитваше да демонстрира нехайно поведение. Разказа му за случилото се с възможно най-малки подробности, както би написала доклад. Ник се подпря на вратата на банята, държейки почти празната си чаша от уиски. Изглеждаше така, сякаш слуша съсредоточено всяка нейна дума.

— Какво казаха от лабораторията за вътрешностите?

— Все още нищо. Ще се обадят утре. Питър настояваше, че са свински черва. Вероятно е така. Вероятно е бил Мълън и неговата банда кретени, които просто са се опитвали да ме стреснат, но…

— Но какво? — настоя Форкейд. — Имаш някакво предчувствие, Тонет, нека да го чуем. Кажи какво мислиш. Не се притеснявай.

— Някой, предполагам, Ренар, е оставил обезобразен животински труп на стъпалата на Пам през октомври. А сега аз работя по случая и ми се случва това.

— Смяташ, че може да е бил Ренар?

— Не знам. Звучи ли ти смислено? Не е започнал да тормози Пам, докато тя не му е отказала. Когато му е отказала, той я е наказал. Ренар ме смята за негова защитничка. Защо би го направил и би рискувал?

— Може би не наказание е била целта му — предположи Ник. — Винаги е изразявал загрижеността си, след като й се е случвало нещо лошо.

Ани кимна замислено.

„Знам какво е да си преследван — бе й казал Ренар едва вчера. — Това е общото между нас.“

— Който и да го е направил, бих искала да му извия врата — промърмори тя. — Уплаших се. Мразя да ме е страх. Това ме вбесява.

Ник за малко да се усмихне. Тя полагаше неимоверни усилия да бъде силна, да бъде ченге. Но никога не се бе озовавала в нещо подобно — не и със случая, както и с него. Отдавна бе забелязал несигурността в погледа й. Трябваше да й отдаде заслуженото, че я бе преодоляла.

— Обади ми се, когато се прибереш — нареди й той. — Ясно, партньоре?

Ани погледна към насиненото му лице и усети странно привличане. То я плашеше. И я вбесяваше. След десет дни трябваше да свидетелства срещу този мъж.

— Трябва да… — Тя махна с ръка към вратата.

Той кимна леко.

— Знам.

На излизане от къщата му изпита странното чувство, че последните им реплики изобщо не се бяха отнасяли за тръгването й.

Единственото, което искаше, бе да приключи случая, да намери някакво разрешение заради Джоузи, заради Пам. Никога не бе и мислила да се забърква в такова… такова… Господи, как можеше да нарече случващото се между нея и Форкейд? Привличане. Това не бе връзка. Тя не искаше връзка. Не искаше… да отива толкова далеч.

По дяволите!

Все още светеше в магазина, когато спря пред „Корнърс“, въпреки че времето за затваряне бе минало преди час. Вероятно Сос бе забавлявал приятелите си с приключението от миналата нощ. Но ако бе имал компания, всички си бяха тръгнали. На паркинга нямаше други коли. В хола на семейство Дусе мъждукаше светлина. Леля Фаншон беше седнала пред телевизора и гледаше новините, накиснала крака във ваничката за крака, която Ани й бе подарила за Коледа преди две години.

Ани изключи двигателя и остана да седи в джипа, отправила поглед към къщата, върна се назад във времето и си спомни за майка си. Прекрасната Мари, толкова вглъбена в себе си, толкова объркана, толкова загадъчна… толкова дълбока като личност. Толкова дълбока, че се бе удавила в самата себе си, погълната от силата на собствените си чувства.

Нямаше нищо лошо да се съпротивлява. Нямаше нищо лошо да стои на безопасно място, макар и на издатина над пропастта.

Тя пое прочистваща глътка въздух. Чувстваше се глупаво, че бе реагирала така. Почти не познаваше Форкейд. Беше си откраднал една целувка. Голяма работа.

Тя го желаеше. Голяма работа.

Заключи джипа, метна сака на рамо и се запъти към къщата. В това време Сос излезе на верандата.

— Хей, скъпа, какво правиш? Защо се прибираш по това време? — попита той ухилено. — Да не си била на гореща среща, а?

— И аз бих могла да те попитам същото — отвърна Ани, като се дотътри до верандата.

Сос бе оставил лампите отвън да светят, нещо, което правеше рядко, тъй като имаше зъб на електрическата компания.

— А, не! — засмя се той. — Грешиш. Леля ти Фаншон би ме погнала с точилката, скъпа. Знаеш го.

Ани се усмихна.

— С Андре ли беше?

— Не.

— Защо? Как ще се омъжваш за това момче, ако изобщо не се виждаш с него?

— Чичо Сос… — Не можеше да се накара да подхване този разговор отчасти, защото бе изморена, и отчасти, защото изпитваше чувство за вина, върху което не желаеше да размишлява.

Сос слезе от верандата. Ботушите му изскърцаха по чакъла.

— Хей, котенце — тихо каза той, като лицето му придоби загрижено изражение. Той я докосна с грубите си пръсти. — Пак ли се карахте?

— Само Ей Джей ти е в главата — промърмори Ани. — Просто съм уморена, това е.

Той изсумтя и възмутено я придърпа към стъпалата.

— Хайде, седни тук с чичо Сос, красавице, и ми разкажи всичко.

Ани седна до него и положи глава на рамото му. Искаше й се просто да може да му каже всичко и той да я разбере, както бе правила като малка. Но животът бе станал толкова по-сложен от времето, когато бе била на десет и нямаше майка, която да заведе на традиционните чайни празненства в училище. Сос и Фаншон бяха тези, които бяха били до нея винаги. Затова не искаше да пострадат от това, което ставаше в живота й в момента. Щеше да ги защити на всяка цена.

Сос тихо изцъка с език и я прегърна.

— Да измъкна нещо от теб, е като да вадя зъб на кокошка с клещи. Знаеш ли, винаги си била такава, дори и когато беше малко момиченце. Не искаш да досаждаш на никого. Колко пъти трябва да ти казвам, скъпа, че семейството е за това?

Ани притвори очи.

— В момента ми е доста трудно.

— Заради това, че си попречила на онзи детектив да убие човека, за когото всички казват, че е виновен?

Той изхъмка.

— Е, и аз бих искал той да е мъртъв, но това не означава, че си постъпила погрешно. Ако някой твърди обратното, нека дойде при мен. Онзи задник Ноблие не те заслужава за помощник-шериф, скъпа. Знаеш, че винаги можеш да дойдеш да работиш за чичо си Сос. Ще ти плащам по двайсет и пет цента, ако дойдеш да вадиш стръвта от аквариумите.

Ани се засмя на шегата му, обърна се и го прегърна.

— Обичам те!

Сос я потупа в отговор и я целуна по главата.

— И аз те обичам, скъпа. Да се наспиш тази нощ. Остави разбойниците на мен. Заредил съм пушката.

— О, това е голямо успокоение — сънено промърмори Ани и тръгна бавно нагоре по стълбите към апартамента си.

Един малък пакет я очакваше на площадката, увит в хартия на теменужки, завързан със светло лилава панделка. Тя го взе подозрително, внимателно го доближи ухото си, разклати го и едва тогава го внесе вътре.

Лампичката на телефонния секретар нетърпеливо примигваше. Тя натисна бутона за съобщения и ги прослуша, докато развиваше пакета.

„Аз съм — чу се гласът на Ей Джей. — Къде ходиш? Мислех да отидем на кино тази вечер, но… вероятно няма да стане. Още ли ми се сърдиш? Обади ми се, моля те!“

Объркването в гласа му жегна Ани.

Секретарят изписка и прозвуча гласът на някакъв журналист, който искаше да му отдели малко време. Това бе все едно да я моли да се удари с чук по главата.

„Линдзи Фокнър се обажда.“

Ръцете на Ани замръзнаха върху пакета.

„Размислих върху някои от въпросите, които ми зададохте онзи ден. Съжалявам, ако съм ви се сторила зле настроена. Не съм го целяла умишлено. Това просто се проточи и аз… Моля, обадете ми се, когато имате възможност.“

Ани погледна към часовника котка на кухненската стена. Двайсет и два и двайсет и седем. Не беше много късно. Заряза пакета на масата, отвори телефонния указател и набра някакъв номер. Телефонът от другата страна звънна четири пъти, преди да вдигнат.

— Здравейте, госпожице Фокнър. Обажда се…

„Домът на Линдзи Фокнър. В момента не мога да се обадя, но ако си оставите името, номера и кратко съобщение след сигнала, ще ви се обадя при първа възможност.“

Ани въздъхна изнервено, изчака сигнала и остави името си и телефона. Вълнението, което я бе обзело, когато чу гласа на Линдзи Фокнър, бързо се изпари и тя си остана само с въпросите.

Беше усетила още в началото, че Линдзи крие нещо от нея. Но когато бе прочела изявленията от доклада, те й се бяха сторили достоверни. Стоукс не бе добавил забележки по отношение на искреността на Фокнър или нещо друго. По-скоро той, а не Форкейд, бе контактувал с нея по време на разследването на убийството, тъй като вече я познаваше от разследването за тормоза, но беше изключено да го попита за неговото мнение.

Примири се с мисълта, че трябва да чака Линдзи, и отново натисна бутона за съобщения на телефонния секретар.

Следващо съобщение бе изпълнено с лигав кикот, поредица от псувни и мръсни предложения. Ани вдигна поглед към небето и мислено си обеща никога повече да не застава пред телевизионна камера.

После прехвърли вниманието си към кутията. Внимателно махна капака, подготвена за неприятна изненада. Още един умрял воден плъх, може би. Още една жива змия. Нищо обаче не скочи върху нея. Не я блъсна в носа никаква воня. Между тънка хартия имаше фин копринен шал с цвят слонова кост, обсипан със сини цветчета.

Смръщена, тя го извади и прокара ръце по материята. Успокоителното, сладострастно усещане, което би трябвало да поражда, липсваше. На картичката пишеше: „Едно прекрасно нещо, за един прекрасен човек. С благодарност. Маркъс.“

Сред нещата, които бе подарил на Пам Бишон, бе и един копринен шал.

Изглежда бе лапнал стръвта, която Ани никога не бе и възнамерявала да пуска.

Тя остави шала настрана и вдигна слушалката, за да се обади на Форкейд.