Тами Хоуг
Кукла на конци (26)

Глава 25

— Мислех си, че може да отида в „Архиви и доказателства“ — каза Ани, като се настани на стола пред бюрото на Ноблие.

Беше спала цели три часа. И без това изглеждаше ужасно — недоспиването нямаше да промени особено външния й вид.

Шерифът явно бе прекарал почивните дни в съвземане от изминалата отвратителна седмица. Страните и носът му бяха хванали слънчев загар, което говореше, че е прекарал деня на лодката. Той я изгледа така, сякаш бе предложила да чисти тоалетните.

— Архивите ли? Ти искаш да отидеш в архивите?

— Не, сър. Аз искам да остана в патрула. Но, ако не мога, тогава бих искала да отида някъде, където не съм била досега. Да науча нещо ново.

Ани се опитваше да прояви ентусиазъм. Действащият персонал рядко се хабеше за работа като архивите, но той така и така щеше да я изпрати някъде.

— Предполагам, че едва ли би могла да създаваш проблеми там — промърмори той, докато си играеше с чашата за кафе.

— Не, сър. Ще се постарая да не го правя.

Той обмисли предложението, докато отхапваше от кексчето с къпини. Накрая кимна.

— Добре, Ани, нека да е в архивите. Но има нещо друго, което искам първо да свършиш днес. Би било поучително за теб. Иди при секретарката ми. Тя ще ти обясни всичко.

— Макгръф, полицейското куче ли?

Ани впери ужасен поглед в костюма, който висеше пред нея в склада — космати крайници и шлифер. Огромната кучешка глава.

Валери Комб се усмихна подигравателно.

— Обикновено Тони Антоан върши това, но днес се обади, че е болен.

— Не ви вярвам.

Секретарката на Ноблие й подаде програмата.

— Две представления тази сутрин и две следобед. Помощник-шериф Йорк ще говори. Ти само трябва да стоиш до него.

— Облечена като огромно куче?!

Валери изсумтя и оправи шала от шифон, завързан около шията й, в неуспешен опит да прикрие моравите следи от бурна любовна нощ.

— Ако питаш мен, имаш късмет, че въобще ти възлагат работа.

— Не съм те питала.

— Имаш десет минути, за да стигнеш до детската градина — каза тя с елегантна походка. — Размърдай си краката, помощник-шериф. Или може би опашката.

— Ти си по-добре запозната с тези неща от мен — измърмори Ани, когато се затвори вратата и тя остана насаме с новата си самоличност.

Поучително, няма що.

Реши да излезе с огромната глава от склада и да мине по коридорите на службата, дегизирайки се напълно и избягвайки унижението. Ала не успя да си сложи главата без чужда помощ. Беше тежка и неудобна. Единственият й опит да я сложи я накара да залитне и тя се блъсна в металния рафт. Отскочи с кучешката глава и падна в кошчето за боклук.

Разбра, че няма да може да се движи с огромните кучешки лапи и да шофира. Разбра, че нямаше вентилация в костюма и че това чудо миришеше по-ужасно, от което и да е истинско куче.

А Йорк Петела приемаше твърде сериозно своите задължения с Макгръф.

— Можеш ли да лаеш? — попита той, докато й нагласяваше главата. Намираха се на малкия страничен паркинг на детската градина „Уий Тотс“. Униформата му бе изрядна. Ръбовете на панталоните му изглеждаха достатъчно остри, за да може да се реже сирене с тях.

Ани го погледна ядосано през малките дупки за очите в леко отворената уста на Макгръф.

— Дали мога какво? — попита тя с приглушен глас.

— Да лаеш. Да лаеш като куче зад мен.

— Ще се престоря, че това не си ми го казал.

Малките хитлерови мустачки на Йорк трепнаха. Той мина зад нея и оправи кафявата опашка, която стърчеше през задната цепка на шлифера.

— Това нещо е важно, помощник-шериф Брусар. Децата разчитат на нас. Наша работа е да ги обучим на безопасност и да им покажем, че пазителите на реда са техни приятели. Сега кажи нещо такова, каквото би казал Макгръф.

— Разкарай си ръцете от опашката ми или ще те ухапя.

— Не можеш да кажеш такова нещо. Ще изплашиш децата!

— Отнасяше се за теб.

— Също така и гласът ти трябва да е по-ръмжащ. Ето така. — Той отново мина пред нея и се подготви за ролята, като прегърби рамене и направи физиономия, която приличаше на тази на Ричард Никсън. — Здррравейте момичета и момчета — каза той с най-хубавия си глас на анимационно куче. — Аз съм Макгррръф, полицейското куче! Заедно можем да погнем престъпността!

— Да бе, същински Скуби Ду си, Йорк. Искаш ли ти да облечеш този костюм?

Той изопна обидено тяло.

— Не.

— Тогава млъквай и ме остави на мира. Не съм в настроение.

— Проблемът ти е в държанието, помощник-шериф — заяви той, обърна се и се запъти с маршова стъпка към страничния вход на детската градина с вдървена походка.

Ани тръгна зад него, клатушкайки се, спъна се на стълбите и падна на огромната си кучешка муцуна. Йорк въздъхна страдалчески, вдигна я и я натика в сградата.

Поучително, няма що.

Скоро разбра, че нямаше никаква свобода на движенията, облечена в ужасния кучешки костюм. Беше голям минус и това, че виждаше само една малка част от света през устата на Макгръф. Децата се намираха напълно извън този обсег и те го разбраха скоро. Скачаха по краката й и я дърпаха за опашката. Едно от тях се метна от бюрото, викайки като Тарзан, и хвана големия розов език, който висеше от устата на Макгръф. Друго тайно се приближи и се престори, че пикае на крака й.

Когато приключиха с програмата и в основното училище „Сейкред Харт“ следобед, Ани се чувстваше като шишарка, подритвана твърде дълго от хлапета на рожден ден. Йорк изобщо бе престанал да й говори. Преди това обаче я увери, че ще докладва за нежеланието й да сътрудничи на сержант Хукър, а може би и на шерифа. Според него, тя била срам за всички полицейски кучета.

Ани бе застанала на тротоара пред „Сейкред Харт“ с главата на Макгръф под мишници и наблюдаваше как Йорк вбесено търчи към патрулната си кола. Часовете свършиха. Група третокласници профучаха край нея с лай. Едно по-голямо хлапе хвана опашката й и я дръпна, без да забавя крачка към училищния автобус.

— Ама че са лоши! — възкликна Джоузи. Беше застанала на стълбите, прегърнала раницата си. Косата й бе прибрана назад с широка лилава лента.

— Хей, Джоузи, накъде си се запътила?

Момиченцето повдигна рамене и погледна надолу.

— Ще си изпуснеш автобуса.

Джоузи поклати глава.

— Трябва да отида до адвоката. Баба и дядо Хънт са при него. Вчера го пуснаха от ареста, ако знаеш. Отидохме да го вземем и не ходихме на църква. Явно почти никой, макар и нарушил закона, не остава дълго в ареста, нали?

— Под гаранция ли го пуснаха? — попита Ани.

Кой би се досетил, че Причет би действал в неделя? Никой — именно това бе идеята. Службите официално не работеха, което правеше деня идеален за секретни операции. Семейството не желаеше журналистите да направят удар с тях. А Причет не желаеше да разстройва семейство Дейвидсън повече от нужното. Семейство Дейвидсън имаха много повече приятели сред избирателите от Маркъс Ренар.

Джоузи повдигна рамене, слезе по стълбите и се насочи към детската площадка.

— Предполагам. Не знам, но никой не желаеше да ми каже това. Особено дядо Хънт. Когато се прибра, той отиде на риба сам, а когато се върна, влезе в кабинета си и не излезе оттам.

Вместо да предпочете свободната люлка, тя седна на дебелата траверса, която ограждаше градинка с теменужки под сянката на един дъб. Ани остави главата на Макгръф на асфалта и седна до нея, оправяйки опашката си, доколкото можа. От другата страна на училището автобусите потегляха с буботене.

— Знам, че всичко това те обърква, Джоуз. И за много възрастни също е объркващо.

— Баба казва, че детективът се опитал да пребие човека, който е убил мама, но ти си му попречила.

— Той нарушаваше закона. Полицаите трябва да следят закона да се спазва. А те самите никога не бива да го нарушават. Но това, че попречих на детектив Форкейд, не означава, че няма да се опитам да хвана човека, убил майка ти. Разбираш ли?

Джоузи се извърна настрани и се протегна да докосне най-близката светлолилава теменужка с крайчеца на пръстите си. Една сълза се търкулна по страната й и тя прошепна:

— Не.

Тя наведе главица и тъмната й коса се спусна като завеса и скри лицето й. Когато най-накрая проговори, гласът й бе слаб и треперещ.

— На мен… на мен ми липсва мама.

Ани протегна лапа и придърпа Джоузи към себе си.

— Знам, че ти липсва, миличко — каза тя и опря брадичка до главата на Джоузи. — Отлично знам колко ти липсва. Толкова съжалявам, че всичко това ти се случи.

— Искам си я обратно — проплака Джоузи в шлифера и. — Искам тя да се върне, а знам, че това никога няма да стане.

— Знам, че е така, миличко. Животът не трябва да е толкова жесток.

— Сестра Селесте казва, че не трябва да се сърдя на Господ, но аз му се сърдя.

— Не се тревожи за Господ. Той има да отговаря за много неща. На кой друг се сърдиш? На мен сърдиш ли ми се?

Малкото момиче кимна.

— Няма нищо. Но искам да знаеш, че правя всичко възможно, за да ти помогна, Джоуз. Обещах ти да го правя и го правя. Но ти имаш пълното право да се сърдиш, на когото си искаш. На кой друг се сърдиш? На баща ти ли?

Тя отново кимна.

— И на баба ти ли?

Отново кимване.

— А на дядо Хънт?

— Н-не.

— На кой друг?

Джоузи остана неподвижна за момент. Ани чакаше напрегнато. Слаб ветрец размърда цветовете на теменужките. Една жълта овесарка прехвръкна от храста азалия, за да си клъвне от хлебната коричка, която някое дете бе хвърлило от сандвича си за обяд.

— На кой друг, Джоузи?

— На себе си — тихото гласче бе изпълнено с болка.

— О, Джоузи — прошепна Ани. — Това, което се случи с майка ти, не бе по твоя вина.

— А-аз б-бях о-отишла до К-кристен. Може би, ако — ако си б-бях вкъщи…

Ани изслуша накъсаната изповед, чувствайки се като деветгодишна. Спомни си ужасните угризения, които никой не бе подозирал, че носи у себе си. Тя винаги бе била до своята майка, беше се грижила за нея, когато не се бе чувствала добре и се бе молила на Господ да я направи щастлива. И единствения път, когато я бе оставила, Мари бе сложила край на живота си.

Тя си спомни как бе отишла на пътя до дигата, спомни си горчивите сълзи, когато бе запратила плюшената си Мини Маус във водата. Играчката, на която толкова се бе радвала от първата й ваканционна екскурзия, екскурзията, която бе отбелязала края на живота на майка й. Също така си спомни как чичо Сос извади играчката от тръстиките и как седна на брега, а тя в скута му. И двамата плачеха с прогизналата Мини Маус между тях.

— Вината не е твоя, Джоузи — промълви тя най-сетне. — Аз си мислех същото, когато умря майка ми. Може би, ако си бях останала вкъщи, щях да попреча това да се случи. Но ние не можем да знаем, кога ще се случат лошите неща в живота ни. Не можем да контролираме това, което правят другите хора. Не си виновна ти, че с майка ти се е случило така, мила. Друг е виновен за това и той ще си плати. Обещавам ти. Единственото, за което те моля, е да ми вярваш, когато ти казвам, че съм ти приятелка. Аз винаги ще бъда твоя приятелка, Джоузи. Винаги ще се опитвам да те подкрепям и винаги ще се старая най-вече заради теб.

Джоузи я погледна и се опита да се усмихне.

— Тогава защо си маскирана като куче?

Ани направи физиономия.

— Временна пречка. Няма да е задълго. Казват ми, че съм ужасно полицейско куче.

— Не беше много добра — призна Джоузи и сбърчи нос. — Миришеш доста гадно.

— Хей, по-леко с обидите! — шеговито възкликна Ани. — Ще отръскам всичките си бълхи по теб.

— Отвратително!

— Хайде, сладкишче — каза Ани и бавно се изправи. — Ще те изпратя до центъра. Можеш да ми помогнеш да нося главата си.

 

 

Езерото Понтшартрейн блестеше металически, плоско като тепсия, простиращо се на север, докъдето поглед стига, разделено на две от моста за плащане на пътни такси за магистралата със същото наименование. Няколко моторни лодки се носеха по повърхността, карани явно от хора, които се бяха скатали от понеделнишкото напрежение в работата. Имотите около тази част на езерото бяха от категорията „дори да ти се налага да питаш, няма да можеш да си го позволиш“. Дювал Маркот обаче можеше да си го позволи.

Голямата му къща бе в италиански стил и приличаше на нещо, на което мястото му би било по-скоро в Тоскана, отколкото в Луизиана. Ненатрапчива бяла гипсова мазилка и покрив с червени керемиди. Права, елегантна линия и високи, издължени прозорци. Триметрова стена обграждаше имота му, но железните порти бяха отворени, предоставяйки на минувачите гледка от изумруденозелената ливада и цветната градина. Един черен линкълн стоеше на алеята за коли близо до къщата. Камера за наблюдение надничаше от върха на единия пилон на портата.

Ник мина покрай нея с колата и се огледа. Служебният вход също бе широко отворен. Микробус за доставка на цветя стоеше близо до кухненския вход на къщата със зеещи врати. Ник паркира пикапа си пред портата и се запъти към къщата, като взе един огромен букет цветя от микробуса.

В кухнята кипеше работа. Слаба жена наставляваше две помощнички с престилки в правенето на пържени сандвичи. Други две жени сваляха чаши за шампанско от табли и ги слагаха на каменния плот. Едно мускулесто момче на двайсет и няколко години влезе през вратата с каса шампанско и я остави на близката маса, изпълнявайки напътствията на дребен, рус мъж с женствени маниери и позлатени рамки на очилата, който след това се обърна към Ник.

— Занеси ги в червения салон. Сложи ги на кръглата маса от махагон до камината.

Една прислужница му отвори вратата.

Беше посещавал тази къща вече два пъти и знаеше наизуст разпределението, помнеше разположението на всяка старинна мебел, на всяка картина по стените. Червеният салон се намираше отляво в предната част на къщата, стая, която изглеждаше така, сякаш Наполеон би отседнал в нея, и която бе обзаведена в стил от Втората империя, разточително украсена.

Ник остави букетите на кръглата маса от махагон и тръгна с бърза крачка по коридора в източното крило, като почти не издаваше звук по полирания под с каучуковите си подметки. Той подмина главното стълбище и предпочете стълбите в другия край на коридора. Кабинетът на Маркот бе на втория етаж в източното крило. Беше човек с навици и работеше вкъщи в понеделник и петък. Търговски партньори, с които Маркот не би желал да бъде видян в службата си на улица Пойдрас в централния търговски район на Ню Орлиънс, редовно посещаваха дома му. Ник се сети за линкълна отпред и се намръщи.

Щеше да е по-добре, ако бе изчакал и бе влязъл по-късно, за да изненада Маркот в леглото му, но това би му дало удобно основание да го застреля или да нареди да го застрелят заради влизане с взлом. Беше дошъл тук по бизнес, а не за отмъщение, напомни си той, когато се скри в една баня и затвори вратата след себе си.

Впери поглед в отражението си в огледалото над умивалника. Носеше широко черно спортно сако върху бялата фланелка, чиято кройка прикриваше кобура и полуавтоматичния рюгер Р-94. Страните му бяха зачервени. Пулсът му биеше малко по-силно, а от напрежението, вкусът в устата му бе металически. Не бе виждал Маркот повече от година, а и не би го сторил, ако не се налагаше. Беше се постарал да сложи точка на тази част от живота си, но сега отново се намираше тук.

Той затвори очи и си пое дълбоко въздух, изпълни дробовете си и се опита да успокои мислите си. Спокойствие и съсредоточаване. Защо всъщност бе дошъл? Нямаше нищо явно, което да свързва Маркот със случая „Бишон“. Беше проверил всеки телефонен номер от записите от телефона на Дони през периода преди убийството и не бе открил никаква директна връзка с Маркот. Това му подейства облекчаващо. Не му се искаше да пресилва мотива на Дони да убие Пам, след като до мозъка на костите си знаеше, че Ренар е убиецът. Ако Дони се бе свързал с Маркот след смъртта на Пам, Ник нямаше как да го узнае. Нямаше основание да иска записите от телефонните обаждания на Бишон за този период. А и ако Дони се бе свързал с Маркот след това, той излизаше от кръга на замесените в убийството.

Но дори и след като размишлява върху тези иначе логични доводи, притеснението остана. Образът на Маркот изникваше между заподозрените по случая. Дони искаше делото на Пам да бъде приключено, преди да осъществи плановете си да продаде своята част от агенцията. Ако Ренар бъдеше изключен, тогава вероятно делото щеше да отшуми. Ако обаче Ник отстранеше Ренар и пострадаше от това, в такъв случай той би бил елиминиран от новия район на действие на Маркот.

Ник издиша бавно въздуха през устата си. Спокойствие и съсредоточаване. Не биваше да оставя миналото да се намесва в това. Трябваше да отдели настоящето, да се справи с него и да мисли занапред. Контрол. Той излезе обратно в коридора и тръгна към двойните лакирани врати от кипарисово дърво.

Младият секретар на Маркот седеше на писалище във френски стил в малкия външен кабинет.

— Мога ли да ви помогна?

— Дошъл съм да се видя с Маркот.

Секретарят огледа Ник подозрително.

— Съжалявам, нямате уговорка.

— Недейте да съжалявате. Той ще ме приеме.

— Господин Маркот е много зает човек. Има съвещание.

Ник се наведе над писалището и хвана вратовръзката му точно под възела, увивайки я около юмрука си. Очите на секретаря се разшириха и той издаде сподавен звук на изненада.

— Държиш се неучтиво, колежанче — тихо процеди Ник. Носовете им почти се допираха. — Късметлия си, че съм толкова търпелив човек. А и винаги давам втора възможност на хората. И така, сега ще те пусна и ти ще съобщиш на господин Маркот за мен, нали? Кажи му, че Ник Форкейд е дошъл по бизнес дела.

Ник го пусна и секретарят залитна назад на стола си, хрипливо поемайки си въздух. Пресегна се към телефона и натисна копчето на микрофона.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин Маркот. — Опита се да се изкашля, но гласът му остана леко прегракнал. — Един човек на име Ник Форкейд е дошъл да ви види. Настояваше да ви съобщя.

Никакъв отговор не се чу в апарата. Ник нетърпеливо тропаше с крак. Двойните врати към светая светих на Маркот се отвориха след малко и оттам излязоха четирима мъже.

Ник бързо огледа компанията, застанал до най-близката стена. Първи излезе Вик Ди Монти Тапата, мафиотски бос от среден ранг в Ню Орлиънс. Тялото му имаше конструкцията на четвъртито кубче с къси и дебели крачка. За сметка на това, горилите от двете му страни бяха огромни, двойка еднакви, натъпкани със стероиди биячи, с подстрижки тип „канадска ливада“, без вратове, с кръгли тъмни очила „Армани“.

Маркот остана на прага на отворената врата, когато мафиотите излязоха. Имаше вид на съвсем обикновен човек, облечен в панталони и раирана риза, чиито ръкави бяха навити нагоре, с вратовръзка, която висеше като кървавочервена ивица. Строен и на шейсет, леко оплешивял. Беше известен с усмивката си. Погледът му бе особено милозлив, но сърцето му бе една малка черна атрофирала буца. Изключително щедър, впечатляващо скромен и неподозирано жесток. Беше купил и заплатил щедро за безупречната си репутация и малко хора от висшите кръгове на Ню Орлиънс, които бяха наясно с това, доброволно се преструваха, че не знаят.

— И ако това не е моят стар приятел, Ник Форкейд! — извика той, смеейки се, със сърдечност, която обикновено биваше демонстрирана само пред добри, стари познати. — Каква изненада!

— Така ли?

— Влизай, Ник — подкани го той с подчертано любезен жест. — Евън, донеси ни кафе, ако обичаш.

— Няма да се бавя — каза Ник, като мина покрай домакина си и влезе в кабинета.

Беше неволно впечатлен от гледката към езерото, която се откриваше през прозореца в средата на основната стена. Ценни произведения на изкуството бяха изложени по стените като в галерия. Мебелировката бе достойна за музей.

— Доста си напреднал — каза Маркот, като мина зад огромното си писалище. — Разбрах, че си си създал име там, сред кажуните.

Ник не каза нищо. Той застана зад едно кресло в стил Луи XIV в единия край на писалището, откъдето можеше да вижда вратите и подпря ръцете си на облегалката на стола. Маркот бе противоположността на всичко, в което Ник вярваше — морал, справедливост, отговорност. Беше мечтал да го накаже за това, но нямаше начин да го стори, без да провали и себе си. Пречките само разпалваха хъса му.

— Какво те води на моя земя, детектив? — попита Маркот. — Освен невероятната ти дързост, естествено.

С лакти, подпрени на облегалките на директорския стол, той допря крайчеца на пръстите си в пирамида и бавно започна да се върти наляво-надясно със стола.

— Бих казал, че може да е партито, което правя довечера, но се страхувам, че името ти не е в списъка на гостите. Не може и да е по служебен въпрос — ти си напълно извън моята юрисдикция. Освен това, разбрах, че наскоро си имал някакъв професионален проблем.

— Осведомен както винаги.

— Чета вестници. И така, момчето ми, какво мога да направя за теб?

Спокойният поглед на Маркот го изуми. Този човек го бе съсипал, а седеше тук, сякаш не можеха да съществуват лоши чувства и случилото се не означаваше нищо за него.

— Отговори ми на един въпрос — каза Ник. — Кога за първи път разисквахте вероятната продажба на агенция за недвижими имоти с Дони Бишон?

— Кой е Дони Бишон?

— Четеш вестници, така че знаеш кой е.

— Имаш причина да смяташ, че съм говорил с него ли? Защо бих проявил интерес към някаква малка агенция за недвижими имоти на затънтено място?

— Ами, нека да помисля. — Ник допря два пръста до челото си, за да подчертае усилието да се концентрира. — За пари? За да спечелиш пари. За да укриеш доходи. За да переш пари. Избери си. Може би приятелчето ти Вик Тапата търси нещо по-небиещо на очи, в което да инвестира. Може би имаш подръка няколко сенатори, готови да започнат хазарт на параходчета из блатата. Може би знаеш нещо, което ние, останалите, не знаем.

Изражението на Маркот се вкамени.

— Обиждаш ме, детектив.

— Така ли? Ами тогава, значи е нещо ново?

— Досаден както винаги. Аз съм уважаван бизнесмен, Форкейд. Репутацията ми е безупречна.

— Колко пари трябват, за да се купи такава репутация? Да не плащаш допълнително в зависимост от това с какви престъпници искаш да влезеш в комбина?

— Господин Ди Монти е собственик на строителна фирма. Заедно разработваме един проект.

— Сигурно е така. Ще вземеш ли него и горилите му в Байю Бро със себе си?

— Ти имаш психически увреждания, Форкейд. Нямам абсолютно никакви интереси в някакво пълно със змии блатно градче.

Ник предупредително вдигна пръст.

— Внимавай какво говориш, Маркот. Това си е моето пълно със змии блатно градче, в което ти ме принуди да се върна. Не желая да виждам физиономията ти там. Не желая да усещам вонята на парите ти.

Маркот поклати глава.

— Не разбираш от дума, нали, блатен плъх такъв? Аз се държа като любезен домакин, а ти ме обиждаш. Ако исках, можех да наредя да те арестуват. Как ли би изглеждало това в досието ти? Бих казал, че май си превъртял. Пребиваш заподозрени, разкарваш се чак до Ню Орлиънс, за да тормозиш известен бизнесмен и филантроп. Дразниш ме, Форкейд, също като комар. Последния път ти дадох да разбереш. Не ми досаждай повече.

Вратата се отвори и секретарят внесе сребърен поднос с малка кана за кафе и порцеланови чашки. Острият аромат на горена цикория изпълни стаята.

— Остави кафето, Евън — каза Маркот, без да сваля поглед от Ник. — Детектив Форкейд си тръгва.

Ник смигна на секретаря, запътвайки се към вратата.

— Ти изпий моето, приятелю. Разбрах, че е полезно за зачервено гърло.

Той се спусна по страничните стълби и излезе през солариума, за да избегне стълпотворението в кухнята. Микробусът за цветя го нямаше. Горилите на Вик Ди Монти обаче бяха там.

Единият излезе иззад една от бараките за градинарски инструменти, препречвайки пътя към портата. Ник се спря на около три метра от тях и прецени възможностите си. Дали да остане на място, или да се втурне обратно по пътя, откъдето бе дошъл? Обзе го отчайващо чувство, че горила номер две вече е елиминирал втората възможност. Влаченето на крака по пътечката зад него потвърди това. Тогава самият Ди Монти излезе от бараката, хванал дръжка от лопата в големите си лапи.

— Нямам спор с теб, Ди Монти — каза Ник.

Тежестта му падаше на ходилата, а погледът му — на мафиота пред него. Виждаше отражението на горилата близнак в тъмните му очила.

— Спомням си те, Форкейд — каза Ди Монти. Произношението му наподобяваше акцента на Бруклин от района около Айриш Чанъл и му прилягаше като на мафиот от гангстерските филми. — Ти си откачалка. Изгонили са те от шерифската служба. — Той се изсмя лаещо. — За това си трябват доста усилия да те изгонят от службата в Ню Орлиънс.

— Не бе трудно — каза Ник. — Попитай приятеля си Маркот.

— Темата, която подхващаш, е добра — каза Ди Монти, удряйки дръжката от лопатата в дланта си. — Господин Маркот е мой личен приятел и уважаван бизнес партньор. Не желая той да бъде разстройван. Разбираш ли накъде бия?

— Напълно. Така че, кажи на Дребния да отстъпи и се махам.

Ди Монти тъжно поклати глава.

— Ще ми се да бе толкова просто, Ник. Мога ли да те наричам Ник? Виж, според мен ти винаги следваш един и същ модел на поведение, както му викат. Може би ти трябва един малък урок от Беър и Брут, за да те откажат от това. Така ще си помислиш, преди отново да дойдеш тук. Разбираш ли какво имам предвид?

Той видя как Брут ставаше все по-голям в тъмните очила на Беър.

В този миг въртелив ритник уцели Брут в лицето, разби носа му и тъмните му очила и го повали на пътечката, подобно на отсечено дърво. Ник се завъртя на другата страна, като блокира едно дясно кроше и силно удари Беър в диафрагмата. Беше като да удряш тухли.

Мутрата уцели Ник с юмрук и устата му се напълни с кръв. Той вдигна десния си крак и изрита Беър в коляното, карайки ставата да се огъне така, както природата не бе предвидила. Виейки, мутрата се сниши и Ник го удари така, че разцепи устната му. Шурна кръв.

Трябваше му само Беър да падне, за да хукне към портата. Не искаше да вади рюгера. Ди Монти не бе дошъл тук, за да го убива, и той не желаеше усложнения, но нямаше и да се поколебае да го направи, ако се наложи. Тапата бе изхвърлил доста трупове в блатото. Още едно кроше и Беър щеше да бъде изкаран от строя. Но преди Ник да се е засилил, Ди Монти замахна с дръжката на лопатата като с бейзболна бухалка и го удари в бъбреците.

Замахна отново и Ник залитна напред, опитвайки се да се задържи на крака и да продължи…

Мисълта му бе прекъсната, когато Брут го нападна в гръб и той падна по очи. След това всичко потъна в мрак. Последната мисъл на Ник бе, че така може би е по-добре.