Тами Хоуг
Кукла на конци (25)

Глава 24

Не от някакво измислено същество трябваше да се страхува, помисли си Ани, докато караше по пътя, който минаваше през гъста гора. Всичките проблеми, с които се сблъскваше, произлизаха от обикновени мъже: Мълън, Маркъс Ренар. Дони Бишон и Форкейд.

Форкейд.

Той бе толкова загадъчен, колкото, и върколаците. Мистериозно минало, характер, толкова тъмен и неустоим, колкото и погледът му. Не й бе харесало това, че я бе докоснал, но тя все пак му бе разрешила, а тялото й бе реагирало по неразумен начин. Животът й и без това бе достатъчно объркан в момента, за да подхваща връзка с мъж като Форкейд.

— Не отивай там, Ани — промърмори тя на себе си.

Включи радиото, за да се разсее. Нищо особено не ставаше в неделя вечерта. Малкото барове, които изобщо бяха отворени, затваряха рано, а редовните нарушители се въздържаха в знак на уважение към Божиите заповеди. Нямаше движение. Единствените живи същества, които срещна, бяха една сърна, която претича през пътя и някакво бездомно куче, което ядеше умрял броненосец. Светът сякаш бе опустял, като се изключеха самотниците, които се обаждаха на радиостанцията, за да разискват поредния набег на удушвача от езерото. Нямаше нова жертва, но хората бяха убедени, че това е само въпрос на време.

Ани се заслуша, заинтригувана и възмутена едновременно. Страхът сред хората се увеличаваше, а логичното мислене намаляваше правопропорционално. Удушвачът от езерото бе възкръснал. Удушвачът от езерото бе убил Пам Бишон. Изобилстваха какви ли не теории. Повечето от тях се въртяха около това как ченгетата били подхвърлили доказателствата преди четири години, за да свържат убийствата със Стивън Данжармон, след като той вече бе умрял, което директно се връзваше с подхвърленото доказателство, което уличаваше Ренар и опетняваше Форкейд.

Ани се почуди дали Маркъс Ренар слушаше. Почуди се дали изнасилвачът бе накъде наблизо, наслаждавайки се на лошата си слава с усмивка, докато слушаше коментарите. Или може би бе някъде навън и дебнеше следващата си жертва?

Уплашена, тя измъкна пистолета от сака си, когато зави по паркинга на „Корнърс“. Заключи джипа и се качи в апартамента си, наострила сетива да улови и най-тихия звук, и най-малкото движение. Извърна се леко, докато отключваше бравата с едната си ръка, и погледна към паркинга. В къщата на Сос и Фаншон не светеха никакви лампи. Привидно нищо не помръдваше и въпреки това, не можеше да се отърве от усещането, че я наблюдават. Прекалено обтегнати нерви, помисли си тя, когато влизаше в дома си.

Беше оставила една лампа в апартамента да свети. Запали и другите, докато правеше проверка на стаите, стиснала пистолета в ръка. Едва след като приключи със задачата, остави оръжието настрани и се освободи от притеснението, което бе стегнало раменете й.

Извади една бутилка „Абита“ от хладилника, събу гуменките си и отиде до телефонния секретар.

Заради всичките ядни обаждания, които бяха зачестили след ареста на Форкейд, тя се бе чудила дали да не го изключи. Какъв беше смисълът да улеснява хора, които целяха единствено да я обиждат? Но винаги съществуваше възможност да й се обадят във връзка със случая или поне така се надяваше.

Касетата избълва тайните си една по една. Двама журналисти, които искаха интервю, две обидни обаждания, едно без звук и три, на които й бяха затворили. Всяко бе изнервящо само по себе си, но от едно наистина я побиха тръпки.

„Ани? Маркъс е. — Гласът му звучеше почти интимно, като че ли се обаждаше от леглото си. — Просто исках да ти кажа колко се радвам, че днес се отби. Не можеш да си представиш какво означава за мен това, че си съгласна да ми помогнеш. Досега всички бяха настроени срещу мен. Нямах нито един съюзник, освен адвоката ми. Просто да ме изслушваш… да знам, че те интересува истината… Не можеш да си представиш колко скъпа…“

— Не желая да знам — каза тя, но се въздържа да натисне копчето за изтриване и вместо това извади касетата, Форкейд щеше да иска да я прослуша. Ако случаят с Ренар напреднеше, това със сигурност щеше да бъде сметнато за доказателство. Ако той хлътнеше по нея… Ако привличането се превърнеше в мания… Той вече смяташе, че тя му е приятелка.

„Не му помагай, Тонет… Не му позволявай да те използва.“

— А ти какво смяташ, че правиш, Форкейд? — промърмори тя, като сложи касетата в джоба на пуловера си. Едва доловим мирис на цигари се усещаше от него. Тя излезе през стъклените врати на терасата, за да поеме глътка хладен въздух.

Далеч навътре в блатото трептеше тайнствено, зеленикаво сияние — газове, запалени от природата. По-наблизо нещо изпляска до брега. Вероятно бе миеща се мечка, която плакнеше среднощната си закуска. Но обяснението не звучеше убедително и усещането за нечие по-внушително присъствие не я напускаше.

Ани бавно огледа двора — това, което се виждаше от него — къщата на Сос и Фаншон, надолу по брега и зад кея, където бяха закотвени лодките за обиколките из блатото, до южната страна на сградата и двата ръждясали контейнера за боклук. Дотам достигаше само много слаба светлина от паркинга. Нищо не помръдваше. И въпреки това, усещането за нечие присъствие я бе обсебило, подобно на ръка, стиснала гърлото й.

Ани бавно влезе обратно в апартамента, а след това легна по корем на пода и пропълзя обратно на терасата, за да надникне през перилата. Отново огледа, следвайки същата посока. Усещаше биенето на пулса в ушите си.

Забеляза движение откъм контейнерите. Приглушено, с едва доловим звук. Силуетът на една глава. Протегната ръка. Всичкото в черно. Плътна сянка. Тя се движеше към страничната част на сградата, към стълбите, които водеха към апартамента й.

Ани бързо изпълзя обратно вътре, бутна силно вратата, за да е сигурна, че я е затворила, и изтича до спалнята, където бе оставила пистолета. Седна на пода, провери патроните в пистолета и се обади на 911, за да докладва за крадец. След това остана да чака и да слуша. Чака в продължение на пет минути.

Какви ли можеха да са намеренията на мъжа в черно? Можеше да е изнасилвачът, но също така можеше и да е крадец. Магазин, намиращ се сред пустошта, би изглеждал лесна примамка, както и бе ставало няколко пъти в миналото. Чичо Сос бе започнал да държи кутията с парите под леглото си и една заредена пушка в гардероба, въпреки съветите на Ани да си монтира сейф. Ако това бе крадец и не намереше това, което търсеше в магазина, щеше да влезе в къщата.

От мисълта за възможната трагедия, й се сви стомахът. Беше виждала хора, простреляни за петдесет долара, намиращи се в касата на магазин за алкохол. Докато работеше като патрул в Лафайет, бе видяла един шестнайсетгодишен хлапак с пробит череп, заради това, че друг хлапак му бе поискал якето. Не можеше да седи в апартамента и да чака, докато някакъв психопат дебне единственото семейство, което някога бе имала.

Тя си обу гуменките и тихо се приближи до вратата на банята със старата вана с крачета. До нея имаше друга врата. Пантите изскърцаха, когато тръгна да я отваря. Промуши се и се озова на рядко използваната стълба, която стръмно се спускаше надолу в склада на магазина. С гръб, прилепен до стената, и пистолет в ръка, вдигнат и насочен, тя се опита да долови някакъв звук. Нищо. Бавно слезе, взимайки стъпалата едно по едно.

Светлината от паркинга проникваше през предните прозорци на магазина като призрачна луна. Ани се придвижи между късите редици със стоки с дебнеща походка. Ръцете й се изпотиха от метала на пистолета. Тя бързо избърса едната, а след това и другата в крачола на джинсите си.

Предната врата сякаш бе най-безопасното място да излезе. Един крадец би се опитал да влезе през вратата на склада от южната страна, която не се виждаше от пътя. А ако това не бе крадец, ако търсеше начин да проникне в апартамента й, единственият път нагоре бе по стълбите от южната страна на сградата.

Ани бързо излезе и мина зад ъгъла на северната страна на сградата. Къде, по дяволите, беше патрулната кола? Със сигурност бяха изминали петнайсет минути откакто се обади. Можеха да изпратят кавалерията от Ню Иберия за по-кратко време.

Тя продължи покрай сградата, като се вмъкна под терасата при първата възможност, надявайки се, че се намира между крадеца и къщата. Искаше да го накара да се отдалечи. Да го подплаши към пътя й се стори най-безопасно, въпреки че това бе вероятното място, където той бе скрил колата си.

Усети силната миризма на умряла риба, докато се смъкваше по наклона, придържайки се с едната си ръка и стъпвайки внимателно, за да не се подхлъзне по натрошените камъни и миди. При ъгловата греда на терасата една котка се бе привела над изхвърлени рибешки вътрешности, ръмжейки приглушено.

Ани не забеляза някакво движение откъм къщата. Стисна пистолета и си пое дълбоко въздух, после подаде главата си иззад ъгъла. Нищо. Още веднъж си пое дълбоко въздух и зави зад ъгъла с насочен пистолет. Контейнерите бяха зад южния край на терасата.

Тя бързо се придвижи към тях, все още близо до сградата. Пот изби по челото й, но тя не я избърса. Вече беше близо, усещаше го, усещаше присъствието на друго същество. Възприятията й се изостриха. Звукът от вода, капеща някъде наблизо, й се стори твърде силен. Вонята на умряла риба почти я задави. Откъде се бе взела тази смрад? Не, сега не бе моментът да размишлява.

Спря се на югоизточния ъгъл на сградата и се ослуша за стъпки. Тръгна да завива зад ъгъла и си представи как изниква с насочен пистолет и се прицелва. Но докато си поемаше дъх, за да извика, един глас се чу зад нея.

— Шерифска служба! Хвърли пистолета!

— Аз съм на служба! — извика Ани, като спусна предпазителя и хвърли пистолета настрани.

— На земята! Веднага! Долу на земята!

— Аз живея тук! — извика тя и падна на колене. — Крадецът е от другата страна!

Ченгето не искаше да слуша. Той се втурна към нея като разярен бик и я удари между плещите с палка.

— Казах, долу! Лягай долу!

Ани се просна на земята и пред очите й затанцуваха звездички. Полицаят издърпа лявата й ръка зад гърба й и сложи едната гривна на белезниците, изви и дясната, сложи и другата и ги закопча.

— Аз съм помощник-шериф Брусар! Ани Брусар!

— Брусар? Наистина ли? — Изненадата не бе съвсем искрена. Той я обърна по гръб и насочи фенерчето в лицето й. — Я виж ти! И ако това не е нашата малка предателка от плът и кръв.

— Майната ти, Питър! Бързо ми махни белезниците. — Тя се опита да седне. — Защо, по дяволите, се забави толкова? Обадих се преди двайсет минути.

Той повдигна рамене й и махна белезниците.

— Знаеш как е. Трябва да подреждаме обажданията по важност.

— И къде го сложихте? Някъде под последния брой на „Пентхаус“ ли?

— Не бива да обиждаш кварталния си патрулен полицай, Брусар — каза той, като стана и отупа крачолите на униформата си. — Не знаеш кога може да ти потрябва.

— Нима?

Ани взе пистолета си и се изправи на крака, като едва се сдържаше да не изпъшка.

Тя раздвижи рамене в опит парещата болка да се разнесе.

— Страхотна работа, Питър. Обикновено колко собственика нападаш по време на едно дежурство?

— Реших, че е крадецът. Ти не се подчини на нареждането ми да легнеш на земята. Би трябвало да си по-разумна.

— Добре, аз съм виновна, че ме цапардоса. Какво ще кажеш да ми помогнеш да потърся крадеца? Макар да съм сигурна, че той отдавна е офейкал, като те е чул.

Питър не обърна внимание на заяждането. Подуши въздуха и тръгна към ъгъла на южната страна на сградата.

— Господи, каква е тази миризма? — каза той, като освети с фенерчето пред тях. — Да не си клала прасета или нещо подобно?

Ани измъкна собственото си фенерче от колана на джинсите. Капене. Тя все още чуваше звука от капеща вода. Една капка падна върху нея, когато мина под стълбите — една капка, а след това още една, стичаха се от стъпалата, които водеха към апартамента и. Тя протегна ръка и насочи светлината на фенерчето към дланта си в момента, в който падна още една капка, и още една.

— Господи, кръв! — прошепна тя, като се отдръпна ужасено.

— Майчице! — промърмори Питър, отстъпвайки назад.

Натрошените миди под стълбите бяха обагрени в червено, като че ли някой бе търкулнал отворена кутия с боя по стълбите. В добавка, по стъпалата, подобно на зловещи гирлянди, висяха животински вътрешности.

Ани избърса ръката си във фланелката и се придвижи към края на стълбите. Насочи фенерчето си към площадката и освети кървава картина — черва, окичени като гирлянди по стъпалата.

— Боже мой — промълви тя.

От един тъмен ъгъл в съзнанието й изплува споменът за Пам Бишон — заклана и изкормена. В този момент в главата й като светкавица проблесна една мисъл и ужасът й се увеличи десетократно. Сос? Фаншон?

— Боже мой… О, не! Не…

Тя се извърна и затича, препъвайки се по натрошените миди надолу по наклона към кея. Светлината от фенерчето се движеше хаотично пред нея. Сос! Фаншон! Семейството й!

— Брусар! — извика след нея Питър.

Ани се втурна към предната врата на къщата. Заудря с фенерчето по нея, въртейки като обезумяла дръжката с окървавената си ръка. Вратата се отвори и тя се строполи върху Сос в момента, в който във всекидневната светна лампа.

— Боже мой! Боже мой! — запелтечи тя, като го сграбчи в необуздана прегръдка. — Благодаря ти, Господи!

— Това са свински вътрешности — заяви Питър, като побутваше едно черво с палката си. — Много прасета колят по това време на годината.

Ани все още трепереше и сновеше напред-назад пред стълбите. Питър бе открил осемнайсетлитровата пластмасова кофа, в която бе била помията и я бе сложил настрани, на светлината, която сега идваше от предния прозорец на магазина. На Ани й се искаше да я ритне. Искаше й се да я вземе и да наложи с нея Питър, тъй като той й бе под ръка, а и беше идиот. Вероятно бе посветен в шегата. Ако това изобщо бе шега.

— Искам да го чуя от лабораторията — каза тя.

— Какво? Защо?

— Защото, ако след два дена се появи някой човешки труп без вътрешности, някой ще си ги иска обратно, Айнщайн.

Питър изпуфтя. Ако това бяха доказателства, трябваше да се занимае с тях, да ги събере обратно в кофата и да ги отнесе в колата си.

— Това са свински вътрешности — настоя той отново.

Ани го погледна ядосано.

— Сигурен ли си в това? Май не ти се занимава, а? Или предварително знаеш, че е така?

— Нищо не знам — измърмори той.

— Ако зад това нещо стои Мълън, кажи му, че ще го ритам по задника чак до Лафайет!

— Нищо не знам по въпроса! — възмути се Питър. — Аз просто се отзовах на обаждането ти. Това е!

— Кой е този Мълън, скъпа? — поиска да узнае чичо Сос. — Защо би ти сторил такова нещо?

Ани прокара ръка по челото си. Как би могла да му обясни? Сос не бе бил доволен от избора й на професия от самото начало. Би му харесало да разбере, че полицаите се опитват да я прогонят от службата. Ами ако не беше Мълън, тогава кой?

— Това е гадна шега, чичо Сос.

— Шега ли? — изсумтя той скептично. — А, не. Ти не дойде при мен засмяна, скъпа. Няма нищо смешно в това.

— Не, няма — съгласи се Ани.

Фаншон погледна нагоре по стълбите, където десетина настървени котки се бяха появили незнайно откъде.

— Едно поне е сигурно — ще настане страхотна бъркотия.

— Помощник-шериф Питър и аз ще почистим, лельо. Това са доказателства — каза Ани. — Вие двамата се връщайте в леглото. Това е моя работа. Съжалявам, че ви събудих.

Отне й още пет минути, за да ги убеди да се върнат в къщата и да я оставят да оправи бъркотията. Ани не искаше да се впечатляват повече. Когато те най-накрая си тръгнаха, усети, че паниката й не бе отминала. Светът се бе побъркал. Фактът, че й бе дошло наум, че някой би могъл да заколи Сос и Фаншон, бе доказателство за това. Дълбоко в себе си, тя се страхуваше точно толкова, колкото и останалите в общината. Злото бе изскочило от Ада, заплашвайки да унищожи целия свят, включително и тях.

Искаше й се по няколко причини да може твърдо да свърже станалото с Мълън. Но колкото повече разсъждаваше, толкова по-разколебана се чувстваше. Да й прекъснат радиовръзката, бе лесно, анонимно. Номерът със змията в джипа й също бе лесноосъществим, но това… Все още имаше голяма възможност да го хванат с оплискани в кръв ръце. А и сходството със случая „Пам Бишон“ и действаше психарски.

По настояване на Ани, Питър се качи с нея на дигата и освети наоколо с фенерчето. Очите на зверчета проблясваха като червени лампички, когато светлината се насочи към дърветата и храсталаците. Ако изобщо бе имало кола, паркирана някъде тук, тя отдавна бе изчезнала. Нямаше никакви кървави стъпки. Гумите не оставяха отпечатъци по чакълестия път.

Беше почти три сутринта, когато Ани се дотътри обратно до апартамента си по вътрешните стълби на магазина. Мускулите я боляха. Болката между плещите й, където я бе ударил Питър, бе остра, сякаш я бе пробол с нож. В същото време, бе прекалено напрегната, за да заспи.

Извади още една бутилка „Абита“ от хладилника, глътна малко тиленол и седна на стола пред кухненската маса, където все още бяха разхвърляни собствените й материали по убийството на Пам Бишон.

Взе хронологичния списък и прегледа записките.

10/9 1:45 след полунощ: Пам отново се обажда за крадец. Няма задържан заподозрян.

10/10: На излизане от вкъщи за училищния автобус, Джоузи Бишон намира обезобразените останки от миеща се мечка на предните стълби.

Маркъс Ренар искаше да й бъде приятел. Но също така бе искал да бъде приятел и на Пам Бишон. Пам му бе отказала. Ани открито го бе нарекла убиец. Пам бе мъртва. А Ани бе на път да заеме мястото на Пам в живота му. Защото искаше да получи справедливост за една жена, насилствено запратена в страната на сенките.

Никога не си бе представяла, че съществува риск тя самата да се озове там.