Тами Хоуг
Кукла на конци (24)

Глава 23

Барът „Вуду“ бе станал популярен в резултат на едно ужасяващо убийство, нещо, което привличаше местните ченгета така, както никое друго заведение. Години наред мястото бе познато като „Френчис Ландинг“ — сборище на полски работници, бачкатори и селяни. Беше известно с варените си раци, студената бира, силната кажунска музика и нередките сбивания. Все още популярно с тези екстри, мястото бе сменило собствениците си през есента на 1993, няколко месеца след убийството на Аник Жерар, дело на удушвача от езерото. Съсипани от мъка Френчи и жена му го бяха продали на местния музикант, изпълнявал понякога длъжността барман при тях Леон Комо.

Ченгетата бяха започнали да ходят там веднага след убийството, в знак на уважение и всеобщо угризение, което бързо се бе превърнало в традиция. Навикът продължаваше да съществува.

Паркингът беше повече от наполовина пълен. Постройката бе на брега на езерото, повдигната над земята със здрави колове, в случай че водите започнеха да прииждат. В момента се дострояваше нова тераса около трите страни на заведението. Силна, ритмична етномузика дънеше през стените. Шумът се усили, когато телената врата се отвори и две развеселени двойки слязоха по стълбите.

Ник влезе вътре, минавайки покрай рамкираните фотографии на известни и недотам известни личности, идвали тук през последните четири години, за да се потопят в екзотичната атмосфера. Той обходи заведението с поглед. Персоналът, начело със собственика на бара, свиреше мелодията на Закари Ричард „Моето малко момиче замина“, а Комо кривеше лице и тяло като човек с неврологични проблеми. Дансингът беше претъпкан с млади и стари двойки, които подскачаха и се поклащаха в такт с популярната мелодия. Талази дим се носеха във въздуха над бара и масите. Мирисът на пържена риба и бамя бе като опияняващ парфюм.

Стоукс седеше на обичайното си място — на ъгъла на бара, откъдето можеше да държи под око цялото място и всички жени вътре. Беше облечен със сива риза на механик от сервиз на „Тексако“ с името „ЛАЙЛ“, пришито на джоба. Шапката му, с обърната периферия, беше килията на тила, като някакво странно подобие на ярмулка — еврейска шапчица. Той забеляза Ник и тутакси вдигна чашата си.

— Хей, братя, и ако това не е нашия изстрадал приятел, заплюйте ме! — провикна се той и широка усмивка цъфна насред катинарчето му. — Ники! Хей, човече, да не би да си решил да се появиш в обществото?

Ник мина между клиентите, отнасяйки потупвания по гърба от двама различни полицаи, чийто имена не би могъл да назове и посмъртно. Заобиколи една келнерка с опъната до пръсване фланелка и подканваща усмивка, като че ли бе пътен знак.

Стоукс поклати глава при тази пропиляна възможност. Той целуна по бузата изрусената хубавица, която седеше на високия стол до него и я хвана за задника, сякаш му бе за последно.

— Виж, захарче, защо не отидеш да се напудриш, за да може приятелят ми Ник да си почине. Той е легенда, ако не знаеш.

Русокосата се смъкна от столчето, умишлено допирайки гърдите си до ръката на Ник.

— Надявам се, че скоро отново ще се върнете на работа, детектив.

Стоукс го сръга, докато жената се отдалечаваше. Задникът й бе натъпкан в джинси, прекалено тесни, за да са удобни, но напълно подходящи за примамка.

— Тази Валери! Господи, страхотно парче е, послушай ме. Онази й работа е стегната като менгеме. Да пукна, ако лъжа. Минавал ли си я?

— Дори не я познавам — каза Ник с досада.

— За Бога, та тя е секретарката на Ноблие! Луда е по ченгета. Господи, Ники, понякога съм сто процента сигурен, че хормоните ти са замразени — разочаровано заяви Стоукс. — Знаеш, че можеш да си избереш, която искаш мацка в заведението.

Ник подмина празното място, облегна се на бара, поръча си една бира и запали цигара. Въобще не му пукаше за мнението на Стоукс за сексуалните му навици. Не беше привърженик на секса като развлечение. Трябваше да има смисъл, значение, силни чувства. Той обаче не си направи труда да му го обясни.

На сцената групата бе направила почивка и музиката в бара бе намалена до ниво, което бе малко по-приемливо за провеждането на разговор. Дани Колет и „Луизиана Суомп Кетс“ се носеха от джубокса отпред. Половината от танцуващите изобщо не си направиха труда да напуснат дансинга.

— Работата липсва ли ти? — попита Стоукс.

Беше си пийнал. Погледът му блуждаеше, а лицето му бе зачервено.

— Малко.

— Гюс казал ли ти кога ще те върне?

— Зависи от това дали ще ме изпратят на дългата почивка в затвора.

Стоукс поклати глава.

— Тази кучка Брусар! Ето това е едно маце, което не си заслужава кахъра. Размишлявах за онази лесбийска история с нея и нещо не я виждам. Смятам, че някой просто трябва да я оправи, нали ме разбираш?

Ник го погледна в упор.

— Престани да се заяждаш с Брусар. Тя постъпи така, както трябваше. За това се изискваше кураж.

Очите на Стоукс изхвръкнаха от възмущение.

— Какво ти става бе, човече? Та тя те насади здравата!

— Аз сам се насадих. Тя просто случайно се оказа там.

Стоукс изсумтя.

— Запя нова песен. Какъв е номерът тук? — По лицето му премина хитро изражение. Той се наведе напред, като гледаше пред себе си. — Може би ти е хванала окото и си решил да й дадеш чест, а? Да пренастроиш държанието й малко със стария си инструмент? Това е предизвикателство, на което си заслужава да се отзовеш, ако ме разбираш.

— Знаеш ли, Чаз, казват, че е ужасно човек да хвърля приказките си на вятъра. — Ник дръпна от цигарата си и изкара две струйки дим през носа. — Ти изобщо използвал ли си твоя скоро?

— За Бога, какво те е прихванало тази вечер?

— О, така съм от няколко дни, приятелю, и все още не съм сигурен какво ми е. Може би ти ще можеш да ми помогнеш да го изясня, а?

— Може би. Ако знаех за какво, по дяволите, говориш.

Ник се приведе малко.

— Хайде да отидем и да се поразходим на въздух, Чаз. Просто да побъбрим.

Стоукс едвам докара извинителна усмивка на лицето си.

— Хей, Ники, имам си програма за тази вечер. Ще намина утре. Ще си говорим колко искаш. Но тази вечер…

Ник пристъпи към него и го хвана здраво за мъжката гордост.

— Откажи се, Чаз — нареди той с глас, снишен до тихо ръмжене. — Започваш да ми лазиш по нервите.

Когато го пусна, Стоукс направи крачка назад, с безизразно и пребледняло лице. Пое си дълбоко въздух и се отърси, подобно на мокра котка, оглеждайки се наоколо за свидетели. Животът си течеше за всички останали в бара. Действието на Форкейд бе било прекалено ловко, за да привлече внимание.

— Мамка му! — възкликна възмутено той. — Какво, по дяволите, ти става? Не може да постъпваш така! Хващаш ме за онази работа просто ей така и ми я стискаш? Какво ти става наистина? Не можеш да постъпваш така, братле!

Ник отпи още една глътка от бирата и избърса устата си с ръка.

— Току-що разбра. Сега, след като изострих вниманието ти, да излезем малко на въздух.

Той тръгна към страничната врата и Стоукс го последва обидено. Излязоха на недовършената тераса, където едно магаре за рязане на дърва и табела „НЕ МИНАВАЙ!“ препречваха пътя към страната на постройката, която гледаше към езерото. Ник не обърна внимание на предупреждението.

Терасата още нямаше парапет. До долу беше около три метра и половина. Достатъчни, за един порядъчно пиян човек да падне и да си счупи врата. Ник пристъпи до ръба на терасата и застана с ръце на хълбоците, мъчейки се да се съсредоточи. Трябваше да се концентрира. Да намери подход, който да използва поетапно и внимателно. Целта, му бе истината.

Стоукс нервно крачеше напред-назад.

— Господи, ама ти си напълно откачил! Какво ти става, Ник? Боже мой!

— Хайде, съвземи се.

Ник запали цигара и впери поглед в езерото. Луната осветяваше около десетина лодки — къщи, закотвени по пътя, места за почивка на хора от града или от Лафайет. Тази вечер в прозорците не светеха лампи.

Музиката от бара се чуваше през стената като приглушено басово думкане. Ако я изключеше от съзнанието си и се концентрираше, можеше да чуе жабешкото квакане и плясъка на рибите във водата. На изток мълния разсече небето — буря се носеше по Мисисипи откъм Мексиканския залив.

Той се сети за Маркот и долови тътена на друга буря.

— Е, щадиш слуха ми, партньоре? — каза Стоукс малко по-спокойно. Облегна рамото си на една подпорна греда и скръсти ръце на гърдите си. — Ти беше този, който искаше да си побъбрим.

— Разбрах, че е имало още едно изнасилване.

— Да, и?

— Ти ли го пое?

— Да, аз го поех. Явно е същият ненормалник, който е нападнал и Нолън онази нощ. Влязъл е с взлом към един сутринта, зашеметил я е, завързал я е, изнасилил я е и я е накарал да се изкъпе след това. Умно копеле, признавам. Нямаме почти никакви следи.

— Дори семенна течност?

— Не. Някак си, той си я прибира. Вероятно използва презерватив. Може би от лабораторията ще открият остатъци от латекс по вагината, но какво от това? Какво би могло да докаже това? Че предпочита определена марка презервативи ли?

— Бил ли е с маска?

— Да. Тази маска изкарва акъла на жените. Напомня им за удушвача от езерото и тям подобни.

— И за Пам Бишон.

— И за Бишон — съгласи се той. — Обърква нещата, нали ме разбираш? Маската е запазена марка на Ренар. Така че, щом Ренар не е изнасилвачът, тогава хората искат да знаят дали този, другият изнасилвач, не е убил и Пам Бишон. Някои хора са толкова глупави. Имам предвид, че по новините споменаха за маската, която Ренар бе оставил на Пам. Този се възползва, това е всичко.

— Коя е била жената?

— Кей Ейзнър. Трийсет и няколко годишна, неомъжена, живее близо до Девъро, работи в рибния комбинат в Хендърсън. Защо се интересуваш? — попита той, като измъкна една цигара от джоба под надписа „ЛАЙЛ“. — Ако бях на твое място, Ники, щях да си прекарвам, свободното време по-приятно.

— Просто съм любопитен — каза Ник. Хвърли цигарения фас на дъските и го настъпи с върха на ботуша си.

Вътре в бара, групата се бе върнала на сцената. Леон Комо изви глас за интродукцията на „Снейк Байт Лъв“. Барабанистът изсвири началото и останалите от групата се включиха един след друг.

Миналото влияе на настоящето, а то предвещава бъдещето.

Стоукс премигна срещу него, подобно на някой, който се готви да задреме в църквата.

— Хей, Ники, не съм чак толкова пиян, че да се отдавам на философстване.

— Всички си имаме минало, което ни преследва — каза Ник — Понякога то ни издебва и ни напада в гръб.

Промяната в напрежението помежду им бе едва доловима, но все пак съществуваше. Стягане на мускулите. Изострена чувствителност. Ник следеше погледа на Стоукс като играч на покер.

— Какво искаш да кажеш, Ники? — тихо попита Стоукс.

Ник замълча.

— Чувам как зад мен тракат челюсти — каза накрая. — Усещам сянката зад гърба си. Изведнъж като развален грамофон започна непрекъснато да се върти едно име. Аз изпадам в лошо положение и непрекъснато го чувам. Не вярвам в съвпадения.

— Чие име?

— На Дювал Маркот.

Стоукс дори не мигна.

Стомахът на Ник се сви на топка. Какво очакваше? Стоукс да се издаде, че се досеща ли? Че е виновен? Или друго ченге го бе предало? Той се целеше в Маркот. След цялото това време, след всичките усилия да го забрави, той се целеше в Маркот — дори и с цената на нечия друга чест. Мисълта за това му тежеше като воденичен камък.

— Той има ли нещо общо с това, Чаз? Би било лесно, нищо особено. Завеждаш ме в „Лаво“, наливаш ме с алкохол и ми пускаш мухата, насочваш ме в „правилната“ посока, а след това проследяваш дали хуквам натам. Лесни пари, а той със сигурност ги има в изобилие.

Изражението на Стоукс се смекчи и той се изкикоти сподавено. Насочи поглед към езерото и хоризонта, където бурята хвърляше призрачни мълнии на фона на тъмните облаци.

— Господи, Ники — прошепна той, ти си напълно откачил! Кой, по дяволите, е този Дювал Маркот?

— Истината, Чаз! — каза Ник. — Истината или този път ще си тръгна оттук с онази ти работа в джоба си.

— Никога не съм го чувал — промърмори Стоукс. — Да пукна, ако лъжа!

 

 

Погледът на Ани се замъгли и главата й клюмна. Буквите на доклада от аутопсията се размазаха, а след това отново се фокусираха. Тя разтърка лице, втъкна измъкналите се кичури зад ушите си и погледна часовника си. Форкейд нямаше часовници. Тя предположи, че играе в комбина с времето — или изобщо не вярваше в идеята за времето. Бог знаеше каква философия следва по този въпрос. Минаваше полунощ.

Беше прекарала четири часа на голямата маса в кабинета му. Форкейд не се бе появил. Беше й поверил ключ от къщата и й бе наредил да проучи всичко, което бе събрал по случая. Тя го бе попитала дали не възнамерява да я препитва след това, но това не му се бе сторило забавно.

Ани се радваше на отсъствието му. И все пак, малко й липсваха безцеремонните му въпроси, сложните му идеи и странните му мистични учения.

— Боже мой, явно много си го закъсала за приятели, момиче — промърмори тя при тази мисъл.

Вероятно бе така. Бяха я изолирали от службата, бе преустановила контакта си с Ей Джей. Хора, които въобще не познаваше, я обиждаха по телефонния секретар. Тя бе общителна по природа, но изпитваше някакво чувство за вътрешна самота още от детството си, чувство, което винаги се бе опасявала, че отразява липсата й на майка, и затова търсеше компанията на други, за да преодолее отчаянието.

Дали не се бе получило така и с Форкейд?

Изпитвайки нужда от раздвижване, Ани се накара да стане от стола и се протегна. Обиколи помещението, разгледа рафтовете с книги, погледна през капандурата и отиде до тесния ъгъл, който Форкейд бе отредил за спане и преобличане. Нямаше никакви лични принадлежности на скрина, дори и джунджурии, извадени от джобовете. Въпреки че определено се изкушаваше, изобщо не посегна да отвори някое чекмедже. Никога не би нарушила личното пространство на някой без заповед за обиск. Освен това, знаеше и без да е погледнала, че всеки чорап, всяка фланелка щяха да са прилежно сгънати и подредени. Леглото бе застлано по военному, като покривалото беше толкова опънато, че да отскочи монета от него.

Как ли изглеждаше, когато спеше? Дали се впускаше в съня със същата бясна устременост както правеше с всичко друго в живота си? Или сънят смекчаваше суровите му черти?

— Да не смяташ да прекараш нощта тук, скъпа?

Ани рязко се обърна, когато чу гласа му. Форкейд бе застанал насред стаята, с ръце на кръста и разкрачени крака. Тя не бе чула нито изскърцване на врата, нито стъпки по стълбите.

— Няма ли по-важни неща от това да се промъкваш в гръб на една жена, когато навън броди изнасилвач? — поиска да узнае тя. — Можех да те застрелям.

Той изключи тази възможност, без да отговори.

— Просто се раздвижвах — каза тя, като се отдалечи от леглото, не желаейки той да реши, че си го бе представяла в него. — Къде беше? При Ренар ли?

— Че защо да ходя там? — попита той с безизразен глас.

— Всъщност, става въпрос за минало време — рече Ани. — Защо си ходил там? Какво си мислиш, за Бога? Можеше да те върнат обратно в ареста заради него.

— Нима? Ти не беше дежурна.

Ани поклати глава.

— Не ми дръж такъв тон. Няма да откажа. Не съжалявам, че те арестувах, освен от гледна точка на това, че животът ми се превърна в ад.

— Няма нищо важно за разказване. Бях излязъл с лодката. Озовах се наблизо. Не съм навлизал в имота. Не съм го заплашвал. Всъщност, той бе този, който се приближи.

— И ти сметна, че нищо от това не би ме заинтересувало, така ли, партньоре?

— Срещата не бе нищо особено — каза той, без да обръща внимание на доводите й.

Прииска й се да го срита.

— Важно е от гледна точка на това, че не си го споделил е мен. — Тя го последва до дългата маса, където бе чела до момента. — Ако сме партньори, значи сме партньори. Очаквах известно доверие, а ти вече успя да го потъпчеш.

Той въздъхна тежко.

— Добре де! Разбрах. Трябваше да ти кажа. Може ли да продължим нататък?

На върха на езика й бе да поиска извинение, но знаеше, че в края на краищата Форкейд някак си щеше да я накара да се почувства като глупачка.

Той бе съсредоточил вниманието си върху купа с листа на масата. Измъкна една опаковка от шоколадче измежду папките, погледна я намръщено и я хвърли в боклука.

— Какво научи за тази вечер, Тонет?

— Че вероятно се нуждая от очила за четене, но съм прекалено суетна да отида на очен лекар — безизразно отвърна тя.

Ник я погледна с бялото на очите си.

— Това бе шега, с цел да разведря обстановката.

Той се върна към изявленията и докладите от лабораторията.

Ани въздъхна и разтърка кръста си с ръце.

— Разбрах, че най-малко десетина души са потвърдили колко е бил пиян Дони през онази нощ. Някои от тях са негови приятели, а други не. Това обаче не го изключва от кръга на заподозрените. Разбрах, че не е открита семенна течност при аутопсията. Нанесените рани пречат да се разбере дали е била изнасилена, но от друга страна може по принцип да е нямало такова нещо. Това ме притеснява.

— Защо?

— Защото онзи кретен в момента броди навън. Аз се отзовах на първото обаждане. Дженифър Нолън. Нямаше семенна течност. Носил е и маска за Заговезни. Пам Бишон. Никаква семенна течност. Маска за Заговезни.

— Имитатор — промърмори Форкейд. — Всички знаеха за маската.

— И също така е знаел, че не трябва да еякулира ли?

— Има случаи на малфункции при изнасилваните. Може би не е могъл да свърши. Може да е използвал презерватив. Случаи разни.

— Точно това харесвам у теб, Ник — саркастично произнесе Ани. — Изобщо не си ограничен в разсъжденията си.

— Не се разсейвай с маловажни случаи.

— Маловажни ли? Нима един сериен изнасилван може да бъде маловажен?

— Доколкото разбрах, има повече различия, отколкото прилики между случаите. Единият е убиец, а другият — изнасилвач. Жертвите на изнасилванията са били завързвани. Пам е била прикована. Благодаря на Бога, че успяхме да предотвратим появата на това във вестниците. Изнасилените са били нападнати в домовете си, а Пам не. Пам Бишон е била преследвана и подложена на тормоз. Било ли е така с другите? Просто е, захарче — Маркъс Ренар е убил Пам Бишон, а някой друг е изнасилил тези жени. По-добре реши кое стои в центъра на вниманието ти.

— Вниманието ми е съсредоточено в истината — каза Ани. — Работата ми не е да правя изводи, нито пък твоята, детектив.

— Днес си се срещнала с Ренар — каза той, като още веднъж игнорира доводите й.

Ани нервно стисна зъби.

— Да. Той бе оставил съобщение на телефонния ми секретар снощи, търсейки помощ след кратката ви случайна среща. Явно помощник-шерифът, който се е отзовал на обаждането вчера, не е проявил разбиране.

— Къде е касетата?

Тя измъкна касетофона от чантата си, усили звука и го постави на масата. Форкейд впери поглед в пластмасовата кутия така, сякаш виждаше Ренар в нея. Слушаше, затаил дъх, без да мигне. Когато записът приключи, той кимна и се обърна към нея.

— Впечатлението ти?

— Той е убеден, че е невинен.

— Мания за преследване. Не е виновен за нищо. Всички го подозират.

— Също така е убеден, че съм му приятелка.

— Чудесно. Нали това целим?

— Това целиш ти — измърмори тя. — Като семейство биха били страхотни герои от „Зоната на здрача“.

— Той мрази майка си и не обича брат си, но се чувства прикован към тях. Главата на този човек е една тенджера под налягане, пълна със змии.

Тя не можеше да оспори диагнозата на Форкейд. Притесняваше я неговият хъс.

— Това, което каза за пикапа и за човека, който уж му помогнал за колата онази нощ, разследва ли го?

— Пуснах непълния номер в компютъра. Излезе списък от седемдесет и два тъмни пикапа. Никой от собствениците им не е помагал на закъсал шофьор през онази нощ. Той я погледна остро. — Какво си мислиш, скъпа? Да не би да смяташ, че не си върша работата?

Ани внимателно подбра думите си.

— Смятам, че целта ти е била да докажеш вината на Ренар, а не да потвърдиш алибито му.

— Върша си работата — произнесе той нервно. — Искам виновните да бъдат изправени пред съда. Аз не просто смятам, че Ренар е виновен. Той наистина е виновен.

— Ами Ню Орлиънс? — Думите изскочиха, преди тя да успее да размисли дали е разумно да го дразни. Нуждата да му се довери и нежеланието да му се довери бяха неща, твърде важни, за да бъдат пренебрегвани, особено след като не й бе казал за посещението си при Ренар.

— Какво за него?

— Смяташе, че знаеш кой е извършил убийството на Канди Пармантел ли?

— Знаех.

— Делото срещу Алан Зандър бе прекратено.

— Това не го прави невинен, захарче. — Той отиде до подредения куп с папки в единия край на масата и измъкна една от тях. — Ето — каза, като й я подаде. — Компютърният списък. Обади им се, ако ме смяташ за лъжец.

— Не съм казвала, че те смятам за лъжец — промърмори Ани, като хвърли един поглед зад корицата. — Просто трябва да разбера дали не си бил пристрастен в случая, това е.

— Ренар да не те е спечелил на своя страна, скъпа? — изгледа я той подигравателно. — Може би цялата история е в това. Смята, че си хубава. Смята, че си сладка. Смята, че ще му помогнеш. Отлично. Точно това искам той да си мисли. Само че не му се връзвай.

Тя наистина е хубава, помисли си Ник, оставяйки простата истина да проникне в съзнанието му. Дори и с разчорлена коса и с пуловер два размера по-голям. Имаше някакъв плам у нея, който сигурно щеше да изчезне с времето. Не наивност, а най-близкото до това — идеализъм. Това, което караше един полицай да се старае още повече. Това, което можеше да накара един добър полицай да се озове на ръба и да го прескочи.

Той леко погали с пръсти страната й.

— И аз мога да ти кажа, че си хубава. Това не е лъжа. И аз мога да ти кажа, че си ми нужна, дори да те вкарам в леглото си. Тогава би ли имала повече доверие на мен, отколкото на един убиец? — попита той, навеждайки се напред.

Ръбът на масата убиваше бедрата на Ани. Неговите крака се опираха в нейните. Палецът му докосна ъгълчето на устата й и всичко в нея пламна и се наелектризира. Тя се опита да си поеме дъх, опита се да осмисли отговора си, ала мозъкът й изведнъж отказа да реагира.

— Нямам доверие на Ренар — каза тя с треперещ глас.

— Нито пък на мен. — Устата му беше на няколко сантиметра от нейната, а черните му очи искряха. Той прокара палеца си надолу по шията й до основата, където се долавяше пулсът й.

— Ти каза, че доверието не било от полза при едно разследване.

Той повдигна едната си вежда.

— Да не разследваш мен, скъпа?

— Не. Тук не става дума за теб. — Още докато го казваше, тя се замисли. Ставаше дума за смъртта на една жена и вината на един мъж, но също така и за още много други неща.

— Не — каза Ник, въпреки че не бе сигурен дали просто повтаряше отговора й, или отправяше заповед към себе си. Той направи крачка назад, за да се отдалечи от нежния й свеж аромат.

— Не му помагай, Тонет — каза той, като отметна един паднал кичур. — Не му позволявай да те използва. Контрол. — Той сви ръката си в юмрук. — Контрол!

Няма опасност да го загубя, помисли си Ани, мъчейки се да не обръща внимание на издайните тръпки, които я побиха. Форкейд измъкна цигара от една захвърлена на масата кутия и се отдалечи, изпускайки дим. Истината бе, че случаят я бе погълнал и повлякъл, завличайки я в дълбини, до които не бе очаквала да стигне. Като например настоящата.

— Трябва да тръгвам — рече тя и се обърна към него. Ник стоеше с гръб пред една от капандурите. — Късно е.

— Ще сляза с теб. Усмивка заигра на устните му. — Провери джипа за змии.

Нощта бе наситена с влага, прохладна като мазе и изпълнена с тежкия мирис на пръст и вода. В тъмнината извън обсега на фенера на Форкейд два бухала се обаждаха в зловещ синхрон.

— Едно време чичо Сос разправяше на децата истории за върколаци — каза тя, като се взря в тъмнината. — Как бродели в нощта, търсейки жертви. Плашехме се до смърт.

— Навън има много по-страшни неща от върколаците, захарче.

— Да. И е наша работа да се справим с тях. Идеята нещо не е много примамлива посред нощ.

— Защото тъмнината е тяхното царство — каза той. — Ти и аз трябва да се движим по ръба и да ги измъкваме на светло, където всички да могат да ги видят.

Звучеше като митична повеля, за която би била нужна силата на Херкулес. Може би затова Форкейд имаше рамене като на бик — от напрежението, от тежестите на света.

Тя се качи в джипа и остави компютърните записки на седалката до себе си.

— Внимавай, Тонет — каза той и затвори вратата. — Не се оставяй да те хване върколакът.