Тами Хоуг
Кукла на конци (23)

Глава 22

В съзнанието му премина образът на жена. Или беше я сънувал? Действителността и измислицата се смесваха в главата му. Той изпъшка и се обърна по корем. Едновременно с шумоленето на чаршафите чу и шум от мачкане на вестник до ухото си. Тогава си спомни за пиенето — беше пил много. Пикаеше му се.

Почувства една ръка на гърба си, а до ухото си — топъл дъх, миришещ на цигари.

— Ставай, Дони! Трябва да ми дадеш някои обяснения.

— Форкейд?

Дони бързо се обърна и седна, а чаршафите се увиха около кръста му. Удари главата си в таблата на леглото и присви очи от болката.

— По дяволите! Какво правиш тук? Как влезе?

Ник отстъпи от леглото, оглеждайки жилището на Дони. Докато минаваше през кухнята и хола прецени, че сигурно жена идва да чисти, но не и да готви. Кофата за боклук в кухнята беше пълна с опаковки от замразени храни. Декоратор беше обзавел къщата така, че да прилича по-скоро на хотелски апартамент, отколкото на дом. Сякаш служеше за модел, за да привлече към комплекса „Куейл Корт“ за купувачи хора с подобно неустановено брачно положение като неговото. Беше свикнал с този начин на живот, след като се раздели с Пам.

— Богохулни думи в събота сутрин, Дони — каза Ник. — Какво ти става? Никакво уважение ли нямаш към съботата?

Дони го зяпна с подутите си очи.

— Луд човек! Сега ще се обадя на полицията.

Грабна слушалката от телефонния апарат, който стоеше върху нощното шкафче. Ник се приближи и натисна вилката.

— Не поставяй на изпитание търпението ми, Дони. Вече не е като преди. — Отне му слушалката, сложи я на мястото й и седна на края на леглото. — Искам да знам каква игра играеш.

— По дяволите, не разбирам за какво ми говориш.

— Говоря ти за Линдзи Фокнър. Съобщил си й, че ще продадеш частта си. Казал си й, че ще я купи някаква важна клечка от Ню Орлиънс. Оттам ли взе парите, за да платиш гаранцията ми, Дони?

— Не.

— Защото би се получила истинска ирония на съдбата. Убиваш жена си, взимаш застраховката, продаваш нейния дял от бизнеса и използваш парите да платиш гаранцията на полицая, който за малко не уби главния заподозрян.

Дони притисна длани към очите си. Боляха го.

— За Бога, казах ти и пак ти повтарям — не съм убил Пам! Знаеш, че не съм.

— Но не пропускаш да вземеш някой и друг долар на неин гръб. Защо в петък не ми каза за предстоящата сделка?

— Защото не е твоя работа. Трябва да отида да се изпикая.

Отхвърли завивките и слезе от другата страна на леглото. Вървеше като някой изтърсил се от кола в движение, претърколил се и спрял в канавката. Черните копринени боксери висяха на задника му. Не бе успял да си свали чорапите, преди да изпадне в дълбок сън. Бяха се свлекли на глезените му. Останалите му дрехи лежаха, където ги бе хвърлил, докато се бе събличал по пътя към леглото.

Ник се изправи бавно и пак успя да го изпревари пред вратата на банята.

— Защо тази сутрин се тътриш така, Дони? Късно ли си легна?

— Обърнах няколко. Сигурен съм, че можеш да ми влезеш в положението. Пусни ме в банята.

— Когато свършим.

— Майната ти. Защо въобще се захванах с теб?

— И аз бих искал да знам същото — каза Ник. — Кой е този паралия, който ти дава парите, Дони?

Дони отвърна очи и въздъхна. Направи гримаса от миризмата, която се носеше от него — на цигарен дим, на пот и на секс. Къде ли беше жената?

— Няма такъв. Излъгах. Беше блъф. Казах на онази кажунка.

— Ъ-хъ, тя обаче проверява разпечатката на телефона ти, Дони — излъга го той. — Ще разбере с кого си говорил.

— Смятах, че си свършил с това, Форкейд. Вече не работиш по случая. Отстранен си. Какво те интересува с кого съм говорил и защо?

— Имам си причини.

— Ти си луд.

— Така казват и други. Знаеш ли, това не ме интересува, независимо дали е вярно или не. Съществувам, за да възприемам и това е моята реалност. Разбираш ли как работи машинката, Дони? Така че когато те питам дали се готвиш да направиш сделка с Дювал Маркот, трябва да ми отговориш, защото точно в този миг ти си моята реалност.

Дони отново стисна очи и прехвърли тежестта от единия си крак на другия.

— Ще стоим тук, докато се подмокриш, Дони. Искам да получа отговор.

— Имам нужда от пари — отвърна Дони смирено. — Линдзи иска да изкупи дяла на Пам от бизнеса. Но човек трудно може да се разбере с Линдзи. Тя с най-голямо удоволствие би ме прецакала. Искам да си върна земята, която Пам беше скрила за мен и искам всяка стотинка, която мога да изцедя от Линдзи. Нужни са ми пари, това е всичко.

— Да не я мислиш за глупава? — каза Ник. — Смяташ, че няма да разбере, че блъфираш ли?

— Мисля, че е кучка, но аз нямам намерение да направя нищо, което да я раздразни.

— Само ще я разсърдиш, Дони. На мен също ми писна от теб. Ти за глупав ли ме имаш? Ще разбера дали ме лъжеш.

— Аз пък ще проверя дали не мога да си върна гаранцията — измърмори Дони, вдигнал глава към тавана.

Ник го потупа по бузата и отстъпи от вратата.

— Съжалявам, но чекът вече е изплатен и мишката е пусната от торбата. Надявам се да не съжаляваш.

— Вече съжалявам — каза Дони и се втурна към банята, извадил пениса си.

 

 

Ани зави с джипа по алеята към дома на Маркъс Ренар. Хубаво и уединено място. Второто не й харесваше, но по телефона даде на Ренар да разбере, че е съобщила на някого за посещението си при него — малка застраховка, в случай че му хрумне да я накълца на парчета. Не му каза кой знае, защото ставаше дума за Форкейд.

Докато предишната вечер бе била при него, за да съгласуват тайното си споразумение, Ренар я бе търсил и й бе оставил съобщение, че Форкейд е идвал при него по-рано през деня. Отново повод да я види.

„Не знаех към кого да се обърна, Ани — бе казал. — Другите помощник-шерифи няма да ми помогнат. По-скоро биха предпочели този грубиян да ме убие. Вие сте единствената, към която мога да се обърна“.

Идеята, макар и да би зарадвала Форкейд, не даде спокойствие на Ани. Беше му заявила, че няма да играе ролята на примамка, но ето че дойде. Да прецени заподозрения в собствената му среда, така си каза. Искаше да види истинския Ренар как се държи със семейството си. Но ако Ренар възприемаше идването й като на гост, тогава тя си оставаше примамка, независимо дали го желаеше или не. Въпрос на семантика. Възприятието е реалност, би казал Форкейд.

Кучи син! Защо не й каза, че е ходил? Не й харесваше, че го бе скрил от нея.

Дърветата отстрани на алеята се свършиха. Отляво се простираше поляна колкото игрище за поло. Не беше кой знае колко голяма, просто открито пространство, което да не позволява на животните да приближават до къщата. Мина покрай един стар навес, боядисан също като къщата. Петдесет метра по-нататък се издигаше самата къща, елегантна, с прости линии, боядисана в цвета на стар пергамент с бяла украса и черни кепенца. Паркира зад волвото и се запъти към входната врата.

— Ани!

Маркъс излезе и внимателно затвори вратата с мрежа зад себе си, за да не се захлопне. Подутините почти бяха изчезнали от лицето му, но чертите му още не си личаха добре. Повечето хора биха се отдръпнали от него, като го видеха, въпреки че беше облечен спретнато с чист панталон цвят каки и зелена риза с три копчета и якичка.

— Много се радвам, че дойдохте. — Този ден произнасяше по-ясно думите, макар и с усилие. Протегна ръце към нея, сякаш му беше скъпа далечна братовчедка и се готвеше да я прегърне. — Аз, естествено, се надявах, че ще ми се обадите снощи. Всички бяхме толкова разтревожени.

— Прибрах се късно — каза тя, усещайки леко неодобрителния му тон. — Както ми го описахте, нищо не би могло да се направи на този етап.

— Може би не — съгласи се той. — Но лошото е сторено.

— За какво става въпрос?

— Бяхме разстроени — аз, майка ми, особено брат ми. Трябваше да минат часове, за да се успокои. Но няма защо да стоим тук и да го обсъждаме. Моля, влезте. Щеше ми се да бяхте приели поканата за вечеря. Откога не сме се забавлявали.

— Не ви идвам на гости, господин Ренар — напомни му Ани и ясно изтъкна дистанцията между двамата.

Влезе в антрето и възприе интериора с един поглед — тъмнозелени стени, мрачна пасторална сцена в позлатена рамка, месингова поставка за чадъри. Виктор Ренар показа главата си между белите пръчки на парапета на стълбата, седнал със свити колене като малко дете, което смята, че става невидимо, когато се спотаи някъде.

Без да обръща внимание на брат си, Маркъс я поведе през трапезарията към верандата с тухлен парапет, откъдето се откриваше изглед към езерото.

— Чудесен следобед. Мисля, че е по-добре да седнем отвън.

Той й задържа стола, за да седне до масата от ковано желязо. Ани сама избра на кой стол да седне и се настани, като внимаваше якето й да не се отвори и да не се види магнетофончето в джоба. Идеята за магнетофона бе хрумнала на Форкейд, всъщност беше заповед. Държеше да знае всяка дума, която си кажат. Искаше да долови всеки нюанс в гласа на Ренар. Магнетофонният запис не би свършил никаква работа в съда, но ако им дадеше материал, за да продължат нататък, значи усилието си бе струвало.

— Значи твърдите, че детектив Форкейд е нарушил ограничителната заповед — започна тя, като извади бележника и химикалката си.

— Е, не точно.

— Тогава какво?

— Той остана извън границите на имота. Но фактът, че дойде толкова близо, разтревожи цялото семейство. Обадихме се в службата на шерифа, но докато дойдат, Форкейд си беше отишъл. Той записа само нашето оплакване. — Попи ъгълчето на устата си с прилежно сгъната носна кърпичка.

— Ако детективът не е извършил нещо наказуемо, тогава не е имало нужда да правите оплакване — каза Ани. — Форкейд заплаши ли ви?

— Не с думи.

— Заплаши ли ви физически? Показа ли ви някакво оръжие?

— Не. Но присъствието му бе възприето като заплаха. Това не влиза ли в закона за преследването? Не се ли третира като заплаха?

Стомахът й се сви от факта, че именно той се опитваше да се възползва от статута на преследване. Едва успя да запази лицето си безизразно.

— Точно този закон дава много възможности за интерпретации — отвърна тя. — Вие трябва да знаете, господин Ренар…

— Маркъс — поправи я той. — Съзнавам, че властите ще извъртят закона така, както им отърва. Тези хора не питаят уважение към истината. С изключение на вас, Ани. Оказах се прав по отношение на вас, нали? Вие не сте като другите. Вие искате да откриете истината.

— Всички, които работят по случая, искат да открият истината.

— Не, не е така — каза той и се наведе напред. — Още от самото начало са предрешили случая. Стоукс и Форкейд преследват мен и никого другиго.

— Не е вярно, господин Ренар. Бяха проверени и други заподозрени. Знаете го. Спряха се на вас след процедура за елиминиране. Вече говорихме по този въпрос.

— Точно така — изрече той тихо и отново се облегна назад. Изгледа я за миг. Този ден очите му се виждаха. Приличаха на топчета, скрити в бухнало тесто. — Заявихте, че сте убедена във вината ми. Щом е така, защо дойдохте? За да се опитате да ми подложите динена кора? Не вярвам. Не бихте го направили, след като знаете, че онова, което ще ви кажа, не би могло да се използва срещу мен. Вие се съмнявате. Затова сте тук.

— Твърдите, че към вас се отнасят несправедливо — каза Ани. — Ако това е вярно и ако детективите са пропуснали или не са обърнали внимание на някоя подробност, която би могла да ви послужи за оправдание, защо вашият детектив, всъщност детективът на господин Кудроу, не я е изяснил?

Маркъс отклони поглед.

— Той работи сам. Средствата ми са ограничени.

— Към кого смятате, че трябва да насочим вниманието си?

— Например към съпруга.

— Господин Бишон вече бе разследван.

Той промени тактиката си, без да спори.

— Не бяха направени съществени усилия, за да бъде открит човекът, който ми помогна да поправя колата си онази вечер.

Ани прегледа бележките си.

— Човекът, когото не сте попитали за името?

— Тогава не предполагах, че това ще се окаже толкова важно.

— Човекът, който карал „тъмен пикап“ и в чийто регистрационен номер фигурирали буквите F или J?

— Беше тъмно. Пикапът беше мръсен. Нямах причина да се заглеждам в номера на колата му.

— И малкото, което ни казахте, беше разпространено от медиите, господин Ренар. Никой не се обади.

— Но службата на шерифа опита ли се да го открие? Не смятам. Форкейд не повярва на нито една моя дума. Представяте ли си, че той ще си губи времето, за да проверява?

— Детектив Форкейд е много прецизен — каза Ани. С тази разлика, че по отношение на Ренар бе предубеден. Доста усилия положи, за да докаже вината му, но не и презумпцията, че е невинен. — Ще прегледам записките, но смятам, че няма какво толкова да се направи по въпроса.

Въздишката на облекчение на Ренар не съответстваше на предложението й.

— Благодаря, Ани. Не мога да ви опиша колко много означава това за мен.

— Казах ви, че според мен няма да излезе нищо.

— Не е там работата. Чай? — Пресегна се към каната, поставена в средата на масата до две чаши и малка вазичка с разцъфнали нарциси.

Ани прие напитката и докато отпиваше на глътки, огледа двора. Езерото Пони бе на хвърлей разстояние. По-надолу водата заобикаляше кално островче, обрасло с върби и къпини. Някъде на юг, отвъд гъстата гора, откъдето долитаха птичи песни, се намираше къщата, където бе умъртвена Пам. Ани се замисли дали рибарят, седнал в лодката си при островчето, го осъзнаваше или пък бе дошъл именно затова. В това отношение хората проявяваха странности.

Обзе я паника. Дали рибарят не беше от хората на шерифа? Ами ако Ноблие е възобновил наблюдението над Ренар? Ами ако сержант Хукър дойде на това място за костур в почивния си ден? Ако някой я видеше с Ренар, щеше да си има огромни неприятности.

— Държите ли нещо под навеса за лодки? — кимна тя към ниския навес, покрит с ръждясала ламарина, който се издаваше над водата, и обърна стола си така, че да остане с гръб към рибаря.

— Една стара лодка. Брат ми обича да обикаля из езерото. Нещо като хоби му е. Нали, Виктор?

Виктор пристъпи иззад завесата, покриваща френския прозорец, който Маркъс бе оставил открехнат. По лицето му не се четеше вина, нито пък неудобство, че е бил хванат да подслушва. Той се взираше в Ани, извърнал тялото си настрани, сякаш да я заблуди, че не гледа към нея.

— Виктор — обърна се Маркъс към него и се надигна, — това е Ани Брусар. Тя ми спаси живота.

— Моля, не го повтаряйте непрекъснато.

— Защо? Защото сте скромна или предпочитате да не бяхте го направили?

— Вършех си работата.

Виктор се приближи към масата, за да я огледа по-добре. Беше обут с окъсял панталон и карирана спортна риза, закопчана до врата. Приличаше на Маркъс и имаше нормален, незабележим вид — с обикновени черти и хубава кестенява коса, грижливо сресана. Понякога Ани го виждаше в града, винаги придружаван или от Маркъс, или от майка си. Държеше се доста предпазливо и заставаше прекалено близо до хората на опашки, сякаш чувството му за пространство и телесното му усещане бяха разстроени.

— Радвам се да ви видя, Виктор.

Той сви очи подозрително.

— Хубав ден. — Погледна Маркъс. — Маска, няма маска. Звуците си приличат. Mimus polyglottos. Присмехулник. Не, не. — Поклати глава. — Dumetella carolinensis. Познай каква песен пеят птиците.

— Какво иска да каже? — попита Ани.

Маркъс направи опит да се усмихне.

— Вероятно му напомняте на някого. Или по-точно, че приличате на някого.

Виктор започна да се люлее и да мърмори.

— Червено и бяло. Сега и тогава.

— Виктор, защо не отидеш да си вземеш бинокъла? — предложи Маркъс. — Днес в гората е пълно с птици.

Виктор нервно хвърли поглед към Ани.

— Промяна, вътрешна промяна, мутация. Едно и едно. Червено и бяло.

Постоя малко на място, сякаш изчакваше някакъв вътрешен сигнал, после се обърна и влезе в къщата.

— Според мен той намира някаква прилика между теб и Пам — каза Маркъс.

— Познаваше ли я?

— Веднъж или два пъти са се срещали в службата ми. От време на време Виктор проявява интерес към работата ми. Освен това е виждал нейна снимка по вестниците след… Всеки ден изчита по три вестника от началото до края, прочита всяка напечатана дума. Човек установява, че го впечатлява видът на точка и запетая, а избухналата бомба във федералната сграда в Оклахома Сити не означава нищо за него.

— Сигурно му е трудно да се справя в това… състояние — каза Ани.

Маркъс хвърли поглед към отворената врата и празната трапезария.

— Носим си кръста, както казва майка ми. Естествено, тя изпитва голямо удовлетворение, че успява да понася своята част от товара. — Отново се обърна към Ани със слаба усмивка. — Човек не избира роднините си. Някой от семейството ви живее ли тук, Ани?

— Дълга история.

— Семейните истории винаги са дълги. Вземете дъщерята на Пам. Бедничката, нейната история каква ли ще бъде? Какво ще стане с дядо й?

— Трябва да зададете въпроса на областния прокурор — каза тя, макар че би могла да отговори точно какво щеше да се случи с Хънтър Дейвидсън — нищо особено. Арестуването му предизвика голямо недоволство. Причет никога не би рискувал да събуди гнева на своите гласоподаватели, като настоява да се заведе дело. Случаят сигурно щеше да приключи бързо и тихо. Вероятно това вече бе станало и Хънтър Дейвидсън щеше да положи общественополезен труд заради опита си да наруши закона.

— Той се опита да ме убие — каза Ренар възмутено, — а средствата за масова информация се отнасят към него като към знаменитост.

— Да. Има нещо вярно. Но вас просто не ви обичат, господин Ренар.

— Маркъс — поправи я той. — Поне вие сте любезна с мен. Бих искал да бъдем приятели, Ани.

Очите му я гледаха меко. Изразът им издаваше уязвимост. Ани се опита да си представи как ли са гледали очите му в онази тъмна ноемврийска вечер, когато бе забол ножа в тялото на Пам Бишон.

— Като се има предвид какво се случи с последната ви „приятелка“, смятам, че не е много уместно, господин Ренар.

Той бързо извърна глава сякаш му бе зашлевила шамар и премигна, за да преглътне сълзите си. Престори се, че е зает да наблюдава рибаря по-надолу в езерото.

— Никога не бих сторил нещо лошо на Пам — каза той. — Вече ви го казах, Ани. Много ме засегна забележката ви. Очаквах, че имате по-добро отношение към мен.

Искаше тя да се разкае. Искаше да му отпусне още нещо мъничко по същия начин, по който я помоли да се обръща към нея на малко име. Наглед нещо малко, но психологическият трик, с който си служеше, беше зловещ. Или тя виждаше всичко преувеличено, или вярваше на този човек повече, отколкото той заслужаваше.

— Просто предпазливост от моя страна — каза тя. — Не ви познавам.

— Не бих могъл да ви нараня, Ани. — Отново я погледна с воднистите си лешникови очи. — Вие ми спасихте живота. Според вярванията на някои източни народи в замяна би трябвало да съм готов да го пожертвам за вас.

— Сигурно, но тук е Южна Луизиана. Само едно благодаря е достатъчно.

— Едва ли. Знам, че страдате заради онова, което направихте. Известно ми е какво значи да бъдеш преследван, Ани. Това ни свързва…

— Може ли да преминем по-нататък? — каза тя. Напрегнатият му израз я подразни. Той сякаш вече бе решил, че оттук нататък линиите на живота им щяха да се преплетат във вечността. Така ли започва привързването? Като неосъзнат ангажимент? Така ли се е случило между него и Пам? А между него и отдавна мъртвата му приятелка в Батън Руж? — Не се обиждайте — предупреди го тя, — но трябва да приемете, че имате лоша репутация. Искахте да имате връзка с Пам и тя е мъртва. Още в Батън Руж сте имали връзка с Илейн Инграм, и тя е мъртва.

— Смъртта на Илейн беше ужасна катастрофа.

— Но разбирате, че това навежда хората на размисъл. Има слух, че се е канела да се раздели с вас.

— Не е вярно. Илейн никога не би могла да ме напусне. Тя ме обичаше.

„Не би могла“, а не „не би ме напуснала“. Изборът на думи беше показателен. Не „Илейн никога не би го напуснала по своя собствена воля“, а „Илейн не можела никога да го напусне, ако той не й разрешел“. Маркъс Ренар нямаше да бъде първият мъж, обосновал постулата: „Щом аз не мога да я имам, никой друг няма да я има“. Подобно схващане бе типично за маниаците.

На терасата се появи Дол Ренар. Беше облечена с полиестерна рокля на точки отпреди двайсетина години и огромна кухненска престилка. Връзките я опасваха два пъти. Беше слаба като Ричард Кудроу. Тялото й изгаряше отвътре, оставяйки само кости и сухожилия. Не се усмихна за поздрав. Устните й бяха като тънък прорез на слабото лице.

На Ани й се стори, че Маркъс трепна. Тя се изправи и протегна ръка.

— Ани Брусар от службата на шерифа. Извинявайте, че ви безпокоя в неделя, госпожо Ренар.

Дол изсумтя и неохотно й подаде ръка.

— Неделята е най-малкото, което хората ни отнемат.

Маркъс обърна очи нагоре.

— Мамо, моля те. Ани не е като другите.

— Ти така си мислиш — изрече тихо Дол.

— Тя обеща да прегледа някои неща, които биха могли да докажат невинността ми. Тя ми спаси живота, за Бога! Два пъти.

— Вършех си работата — изтъкна Ани. — Просто се опитвам да си върша работата.

Дол вдигна изрисуваните си с молив вежди и цъкна с език.

— Ти пак се мъчиш да заблудиш някого, Маркъс.

Той извърна очи от майка си. Изчерви се силно. Между двамата се долавяше силно напрежение. Ани наблюдаваше размяната на погледи и реплики. Може би за добро нямаше кръвни роднини. Спомняше си майка си като нежна и тиха жена. По-добре спомени, отколкото подобна горчива реалност.

— Добре — продължи Дол Ренар, — време е службата на шерифа да направи нещо и за нас. Адвокатът ни ще подаде оплакване, нали знаете, за всички страдания и тревоги, които ни бяха причинени.

— Мамо, опитай се да не настройваш зле единствения човек, който иска да ни помогне.

Тя го изгледа, като че ли я бе наругал.

— Имам правото да кажа какво мисля. През цялото време към нас се отнасят като към най-долнопробни престъпници, а превъзнасят Бишон като светица. Всички наричат баща й герой — мъченик за това, че се опита да те убие. Мястото му е в затвора и се надявам, областният прокурор да го изпрати там.

— Вече трябва да тръгвам — каза Ани и прибра бележника си. — Ще видя какво би могло да се направи.

— Ще ви изпратя до колата. — Столът на Маркъс изскърца, когато го дръпна назад. Той изгледа майка си ядосано.

Изчака, докато стигнат до края на къщата, и тогава проговори отново:

— Искаше ми се да останете по-дълго.

— Имате ли да кажете още нещо, свързано със случая?

— Ами… — не знам — запъна се той. — Не знам какви въпроси бихте ми задали.

— Истината не зависи от това какви въпроси ви задавам — отвърна Ани. — Нали тъкмо заради истината съм тук, господин Ренар. Не съм дошла, за да доказвам вашата невинност и не бих желала да казвате на хората това. Всъщност не бих желала изобщо да споменавате името ми. И без това си имам достатъчно неприятности.

Той направи знак, че заключва устата си.

— Гроб съм. Това си остава наша тайна. — Като че ли идеята много му хареса. — Благодаря ви, Ани.

— Няма нужда. Наистина.

Отвори вратата на джипа й и тя се качи. Докато даваше на заден, Ренар се облегна на волвото. Преуспяващ млад архитект в свободното си време. „Той е убиец — помисли си тя, — а на всичкото отгоре иска да бъде мой приятел“.

Сноп отразена слънчева светлина привлече вниманието й и тя вдигна очи към втория етаж на къщата, където Виктор стоеше до един прозорец и я наблюдаваше с бинокъла си.

— Семейство Адамс пред тези хора са като ангелчета — каза си тя тихичко.

Замисли се над това, докато поемаше на северозапад през равното поле, засадено със захарна тръстика. Зад фасадата на всеки, дори и на убиеца, се криеше натрупаното от възпитанието и опита. Всички тези неща изграждат личността и водят човек в определена посока. Ако тези фактори се прибавеха към живота на Ренар, щеше да се получи психопатологията, за която говореше Форкейд. Портретът на серийния убиец.

Маркъс Ренар искал да бъде неин приятел. Тръпки я полазиха.

Тя включи радиото и го усили.

„… но смятам, че всички тези престъпления не са спънка пред движението за освобождение на жените“.

„Искате да кажете, че всъщност жените печелят от това, изпадайки в нетрадиционна роля?“

„Искам да кажа, че би трябвало да си знаем мястото. Това е.“

„Добре, това беше Рут от Йънгсвил. Вие слушате Кей Джей Ю Ен — непрекъснат контакт със слушателите по всяко време. Поводът за нашата тема е снощното изнасилване, а тя е насилието над жените.“

Още едно изнасилване?! След убийството на Бишон и възкръсналите слухове за удушвача от езерото всички жени в общината живееха в състояние на повишен страх. Периметърът, в който можеше да се търси сексуалният маниак, бе голям. Страхът на жертвите действаше на изнасилвача като наркотик.

Въпросите се трупаха в главата на Ани. На колко години беше жертвата? Къде и как е била нападната? Имала ли е нещо общо с Дженифър Нолън? Дали изнасилвачът е действал по същата схема? Дали вече издирваха сериен изнасилвач? Кой се занимава със случая? Стоукс, предположи тя, поради факта, че бе работил и по случая с изнасилването на Нолън. Тъкмо от това имаше нужда той — от още един горещ случай, който да отклони вниманието от разследването на убийството на Пам Бишон.

Покрай профучаващата кола се редяха терени с пръснати върху тях грохнали каравани, служещи за къщи. После с приближаването на града пред очите й израсна новият комплекс. Единствено Линдзи Фокнър, чийто номер бе записан в телефонния указател, живееше на „Чивъл Корт“ в района „Куейл Рън“. Ани намали скоростта, докато проверяваше номерата на пощенските кутии.

Комплексът съществуваше вероятно от четири години, но бе стратегически планиран, за да включи многото големи дървета, които растяха там от сто и повече години, придавайки на местността усещането за традиция. Пам Бишон живееше на хвърлей разстояние оттук — на „Куейл Драйв“. Домът й представляваше спретната къща в карибски стил от червени тухли.

Ани зави по алеята и паркира до червена миата със сгъваем покрив с изтекъл срок на регистрационните номера. Не се обади предварително, защото не искаше да даде възможност на Линдзи Фокнър да й откаже. Тя вече беше нащрек и най-добрият начин бе да я изненада.

Никой не отговори на позвъняването. От страничните прозорци се виждаше част от вътрешността на дома. Къщата изглеждаше открита, просторна, гостоприемна. Огромна папрат растеше в саксия в антрето. Котка мина по ръба на кухненския плот. Зад плота имаше плъзгаща се стъклена врата, откъдето се излизаше на верандата.

Преди да се обърне и да завие зад ъгъла към задната част на къщата, миризмата на печено на грил подразни обонянието на Ани. От една тонколона се носеше гласът на Уитни Хюстън с изповедта й за всичко, което някога е желала от един мъж, прекъсвана от гърлен женски смях.

Линдзи Фокнър седеше до покрита със стъкло градинска маса. Косата й бе вързана на висока опашка. Непозната червенокоса красавица се появи на вратата на къщата, носейки по една диетична пепси-кола в двете си ръце. Усмивката от лицето на Фокнър изчезна, когато забеляза Ани.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, госпожице Фокнър. Имам още няколко въпроса към вас, ако нямате нищо против — каза Ани, като се помъчи да се сдържи да оправи гънките по дрехата си.

Фокнър и нейната приятелка бяха облечени спортно и имаха вид на жени, които никога не се потят.

— Имам нещо против, детектив. Смятам, че вчера ясно ви го показах. Предпочитам да не разговарям с вас.

— Съжалявам, че мислите така, след като и двете желаем едно и също.

— Детектив ли? — повтори червенокосата. Остави пепси-колите върху масата и се настани грациозно на стола. На идеално начервените й устни се появи крива усмивчица. — Сега пък какво си направила, Линдзи?

— Дошла е заради Пам — обясни Фокнър, без да сваля очи от Ани. — За нея ти разказвах.

— А, така ли. — Червенокосата се намръщи и изгледа Ани от глава до пети снизходително, с явното намерение да я унизи.

— Ако изобщо трябва да си имам работа с някой от вас — каза Фокнър, — бих предпочела детектив Стоукс. Досега съм разговаряла само с него.

— Ние сме от една и съща страна, госпожице Фокнър — каза невъзмутимо Ани. — Искам убиецът на Пам да бъде наказан.

— Онази вечер можехте да помогнете това да стане.

— Той трябва да бъде съден и вие можете да ни помогнете в това отношение.

Фокнър отвърна очи и издиша шумно през тесните си патрициански ноздри.

Ани седна на близкия стол, за да остави впечатление, че не бърза да си тръгва.

— Колко добре познавате Маркъс Ренар?

— Що за въпрос?

— Общувате ли?

— Аз ли?

— Той твърди, че сте излизали няколко пъти. Вярно ли е?

Тя се засмя невесело, явно обидена.

— Искате да кажете дали съм излизала на среща с този червей?

Ани премигна невинно и зачака.

— От време на време сме се оказвали заедно — негови и мои колеги.

— Но никога сами?

Фокнър стрелна с очи червенокосата.

— Той не е мой тип. Какво целите, детектив?

— Помощник-шериф — поправи я накрая Ани. — Искам да си изясня отношенията ви.

— Не съм имала „отношения“ с Ренар — изрече Линдзи надменно. — Може би само в неговия болен мозък. Какво…

Неочаквано замълча. На Ани й мина през ума, че може би в началото Ренар бе харесвал и двете — Пам и нея. Съдейки по малко виновния израз, който премина по лицето на Линдзи, тя не за пръв път си даваше сметка какъв късмет бе имала, за разлика от приятелката си. Обърса с ръка челото си, сякаш се опита да изтрие тази мисъл.

— Пам беше много деликатна — изрече тя тихо. — Сърце не й даваше да разочарова мъжете. Не желаеше да обижда никого.

— Любопитно ми е нещо друго — каза Ани. — Дони спомена, че е заплашил Пам за правата върху Джоузи, но не виждам да е имал основания. Съществуваше ли друг мъж в живота й?

Фокнър сведе очи към ръцете си върху масата и откъсна въображаема кожичка.

— Не.

— Значи не се срещаше с никого.

— Не.

— Тогава защо Дони смята…

— Дони е един глупак. Ако досега не сте го разбрали, значи и вие сте такава. Въобразяваше си, че ще изкара Пам лоша майка, защото понякога работеше до късно и се срещаше с клиенти на вечеря. Обвиняваше я, че работата с недвижими имоти й служела като параван за срещи. Истински идиот! Ловеше се за сламка. Търсеше материал за пред съда.

— Пам как приемаше това?

— Говорим за родителските права над детето й, нали? Разбира се, че го възприемаше сериозно. Не разбирам обаче това каква връзка има с Ренар.

— Той твърди, че Пам му казала, че не смеела да излиза на срещи, докато не се уредял разводът й, защото се бояла от Дони.

— Е, добре, значи всъщност не е имало нужда да се бои от Дони, така ли?

— Споменахте, че не умеела да разочарова мъжете, които проявявали интерес към нея. Много ли бяха?

Фокнър притисна с два пръста дясното си слепоочие.

— С детектив Стоукс разговаряхме за всичко това. Пам беше много непосредствена. Мъжете обичаха да флиртуват с нея. Правеха го импулсивно. Боже мой, дори Стоукс го е правил! Това не означаваше нищо.

Ани искаше да попита дали не е означавало нищо, защото Пам вече не се е интересувала от мъже. Ако Пам и Линдзи Фокнър бяха станали партньорки и в леглото и Дони бе разбрал това, непременно би се опитал да го използва при развода. Подобно откритие — най-силната обида за мъж, би го накарало да извърши нещо неразумно. Мотив, който се отнасяше колкото до Ренар, толкова и до Дони.

Искаше й се да й зададе един въпрос. Форкейд би го задал направо, без никакви заобикалки. Но се въздържа. Не можеше да си позволи да настройва още повече Линдзи Фокнър срещу себе си. Ако Фокнър се оплачеше от нея на шерифа или на Стоукс, щяха да я оставят да работи вечно нощна смяна.

Тя отмести стола назад, изправи се бавно и извади визитна картичка от джоба си. Беше задраскала телефонния номер в службата на шерифа и го бе заменила с домашния си номер. Плъзна картичката по масата към Фокнър.

— Ако се сетите за нещо, което би ми било полезно, ще ви бъда благодарна, ако ми позвъните. Благодаря ви за времето, което ми отделихте. — Обърна се към червенокосата. — На ваше място бих сменила регистрационните номера на миатата. Глобата е много висока.

Навън, вече в джипа, Ани постоя малко с втренчен в къщата поглед и се помъчи да извлече нещо полезно от разговора. Изникнаха обаче още повече въпроси и предположения. Стоукс и Форкейд достатъчно бяха трамбовали този път, за да го отъпчат. Какво си представяше тя, че ще открие?

Истината, ключът, липсващото парченце от мозайката, което щеше да свърже всичко в едно. То лежеше някъде тук, полускрито под някой още непреобърнат камък, и проблясваше сред лъжите и безпътицата. Някой трябваше да го открие и ако работеше упорито, ако имаше достатъчно време, за да огледа всичко, да порови малко по-надълбоко, този някой щеше да бъде тя.